Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (33)

IV.

Малкото хотелче близо до гара „Аустерлиц“ имаше доста западнал вид. Вътре беше мрачно и мръсно, с протрити дюшемета и захабени килими, а лампите едва мъждукаха. Калуст погледна с погнуса напластената по пода мръсотия и се запита дали да не си тръгне. Каква дупка! Нима бе възможно да сключи толкова важна сделка в тази съборетина? Поколеба се за момент, но бързо си спомни, че Иванов го бе осведомил за възможностите на посредника, и се насили да продължи.

В коридора на втория етаж миришеше на мухъл, което накара Калуст да задържи дъха си и да ускори крачка. Стигна до стая 207 в средата на коридора. Последната цифра се бе откачила и сега приличаше на буквата L. Почука два пъти и чу шум от другата страна на вратата. Тя се отвори и отвътре се показа генерал Хан само по наполеонки и долна риза, небръснат и с разчорлена коса. През вехтата риза се подаваха на туфи космите на гърдите и корема му.

Арменецът се поколеба, смутен от неугледния вид, в който го посрещаше домакинът му.

— Искате ли да дойда друг път?

Генералът подръпна долната риза и вдигна наполеонките, за да скрие корема си, и отстъпи назад, като направи място на госта си.

— Не, не. Влезте, моля.

Калуст се подвоуми, буквално потресен от всеобщия упадък, който го заобикаляше, но накрая прие поканата и влезе. Паркетът скърцаше при всяка крачка и помещението вонеше на евтин тютюн и пот. Мебелите бяха от нискокачествено необработено дърво, навсякъде се виждаха остатъци от храна и празни бутилки, леглото не бе оправено и омотаните чаршафи се влачеха по пода. Дали Слава също живееше тук?

— Може да поговорим по-късно — предложи отново гостът, смутен от цялата мръсотия и безпорядък. — Или да отидем другаде. Видях долу една сладкарница, която…

— Тук сме си добре — прекъсна го бившият главнокомандващ на хусарите със зле прикрита тъга. — Предвид деликатния въпрос и положението на шефовете ми, мисля, че е по-разумно да разговаряме на по-тайно място. Знам, че стаята ми е в ужасно състояние и самият аз не съм във форма, просто си имам проблеми… Така или иначе ми се струва по-добре да стоим далеч от любопитни погледи.

Калуст с отвращение огледа стаята и забеляза единствената следа от великолепната съпруга на генерала — черен сутиен, увесен на дръжката на прозореца. Гледката го накара да въздъхне с копнеж. Ах, когато Слава стане негова, той ще й подари сутиени от чисто злато! Пое си дълбоко дъх и прогони мисълта за любимата от главата си. Трябваше да се съсредоточи върху сделката. Огледа се отново и забеляза, че безпорядъкът приличаше на всяка ергенска квартира. Мина през стаята, стараейки се да не докосва нищо, и се настани на един стол до прозореца, близо до сутиена, а генерал Хан седна на края на неоправеното легло.

— Както кажете — отвърна Калуст със смесица от примирение и нетърпение. — Тогава да минем направо към въпроса. Тук съм заради разговора ни в „Балалайка“, с изричното съгласие на болшевишките власти и преди всичко с уверението на представителя на Антиквариата, че именно с вас трябва да обсъдя сделката с въпросните творби. — Той се прокашля. — Разбира се, първо бих искал да разбера кои точно са те…

— Съкровищата на „Ермитажа“, както вече споменах.

— Да, но кои точно? Знаете, че музеят е огромен и…

Домакинът се наведе от ръба на леглото, сякаш искаше да сподели важна тайна.

— Най-доброто — прошепна той. — Перлата в короната.

Арменецът се поколеба.

— Кое е най-доброто?

Генерал Хан избухна в пресилен смях.

— Разграбват Светата Рус, драги Саркисян! — възкликна той. — Болшевиките нямат пари. Никой не иска да им заеме, защото им нямат доверие. Тези типове са толкова отчаяни, че са решили да продадат предметите на изкуството, открити в царските дворци, в резиденциите на благородниците и дори в катедралите! Това включва и експонатите от музеите, в това число и „Ермитажа“. — Генералът неодобрително поклати глава. — Истинско нещастие!

Арменецът поглади брадата си.

— Разбирам — отвърна той. — И каква е вашата роля? Не че ми влиза в работата, но в крайна сметка вие сте служили на царя, а се появявате тук като говорител на болшевиките. Трябва да се съгласите, че… всъщност…

Генералът въздъхна тежко.

— Такъв е животът! — промълви примирено той. — Размаха енергично ръце. — Огледайте се! Вижте докъде стигнах! Аз, който стотици пъти съм бил в царския двор и в най-красивите дворци в Санкт Петербург, Москва и Кавказ! Аз — главнокомандващият на хусарите срещу османците! Та в моята кръв тече кръвта на персийските крале! А къде съм сега? В мизерна дупка в работнически парижки квартал! — Унило отпусна рамене. — Какво мога да сторя, освен да живея с онова, което ми подхвърлят? Щом болшевиките искат от мен да посреднича в сделките им и ми предлагат комисиона от хиляда франка за всяка продажба, какво според вас трябва да направя? Да се правя на много благороден? Да им откажа и да си чезна в мизерията? Би било хубаво, нали? Почтена постъпка безспорно. Но в живота не става така. Вижте, имам сметки за плащане и жена, която да издържам. — Той сведе поглед и заговори по-тихо, сякаш силите му се бяха изчерпали. — Моята Слава не е обикновена жена, както сигурно сте забелязали. Тя е свикнала с определен стандарт на живот и го изисква. Така, както е тръгнало, не знам дали ще издържи този…

— Разбира се — прекъсна го Калуст, който не изгаряше от желание да се задълбава в жалкия живот на събеседника си и бързаше да насочи разговора към истински важните неща. — Но да минем на въпроса — каза той и прочисти гърлото си. — Господин Иванов ми каза, че е получил нови нареждания от Москва, според които трябва да ме насочи към подходящите канали. — Насили се да се усмихне. — Доколкото разбрах, този канал минава през вас.

Докато все още се съвземаше, генерал Хан отново се ядоса.

— Тези болшевики стават смешни! — възкликна той. — Нуждаят се от пари, но ги е срам да ги изкарат! Какво правят тогава? Намират посредници! Карат други да им вършат мръсната работа и си мислят, че така излизат чисти като сълза, все едно главата не знае какво правят ръцете! — Поклати глава. — Глупаци!

— Както навярно предполагате, аз не съм в позиция да осъждам действията на хората, с които правя бизнес…

— Знам много добре! — съгласи се бившият командир на хусарите. — Просто си изливам душата. — Внезапно смени тона. — Но вие сте прав, драги Саркисян. Да минем на въпроса.

— Точно така.

Генерал Хан си пое дълбоко дъх, сякаш събираше смелост, за да започне преговорите.

— Имам нареждания от Москва да уговоря директно с вас продажбата на най-ценните експонати от „Ермитажа“ — обяви той. — Какво искате да купите?

През последните седмици Калуст подробно и внимателно бе проучил колекцията на големия музей в Петроград под експертното ръководство на сър Кенет Барк и други специалисти, които бяха правили оценки на експонатите на „Ермитажа“. Все пак арменецът знаеше, че трябва да бъде предпазлив и да не показва специален интерес към даден експонат, за да не предизвика раздуване на цените. Затова и дума не можеше да става той да направи първата крачка.

— О, не знам — отвърна той с престорено безразличие. — Какво имате? Нещо по-специално?

Генералът пресилено се засмя.

— Всичко в каталога е специално.

— Подскажете ми.

Домакинът се наведе, отвори чекмеджето на нощното шкафче и извади документ, подпечатан с червен печат със сърп и чук — цвета и символите на Съветския съюз. Остави го на леглото и се зачете.

— Какво ще кажете за Удон? — попита той и вдигна поглед към събеседника си. — Познавате ли работите му?

Дъхът на Калуст почти секна. Колко пъти сър Кенет Барк му бе говорил за Удон! Това бе перлата на музея. Самата Екатерина Велика е била негова покровителка. Благодарение на необикновеното търсене на творбите му в стил рококо в края на войната цената им неимоверно нарасна, достигайки петдесет хиляди лири. Сър Кенет Барк смяташе, че тя ще продължава да расте. Арменецът сви устни и придоби замислено изражение.

— Май съм чувал за него…

— Една от неговите скулптури, наречена „Диана“, е част от фонда на „Ермитажа“. Интересува ли ви?

Дали го интересува? Калуст знаеше, че „Диана“ бе най-добрата творба на Удон — истински шедьовър, но не показа вълнението си. Вместо това направи гримаса и демонстрира повърхностно любопитство.

— Колко искат за нея?

— Пазарната цена е петдесет хиляди лири…

— Колко?! — възкликна възмутено потенциалният купувач.

— Това е лудост!

— Такава е цената, определена от „Ермитажа“.

Калуст категорично махна с ръка.

— И дума да не става! Та това е обир! — Взря се в списъка, за да подкани генерала да продължи. — Какво друго има там?

Хан отново зачете каталога.

— Сребърен сервиз от Жермен, датиращ от XVIII век. Струва сто хиляди лири.

Гостът неодобрително поклати глава.

— Пфф! Цените са ужасно завишени!

— Имаме и тоалетка на Мария Антоанета. Също сто хиляди. И френски мебели на актьора Талма^[1] на цена от четирийсет хиляди лири.

— А картини?

Генералът обърна страницата.

— Изобразителното изкуство е от тази страна — посочи той. — Най-доброто, с което разполагаме, е един автопортрет и „Атина Палада“, двете на Рембранд, и „Портрет на Хелена Фурман“ на Рубенс. Имаме още „Благовещение“ на Питер Бут^[2] и „Паднали дървета във Версай“ на Робер^[3]. Първите две платна струват по петдесет хиляди лири, другите две — по двайсет хиляди. — Подаде каталога на събеседника си. — Вижте дали има нещо друго, което ви интересува.

С треперещи от вълнение пръсти пред възможността да се сдобие с две платна на Рембранд и едно на Рубенс, арменският колекционер пое листовете и се взря в изброените там творби. Тъй като вече знаеше наизуст каталога на „Ермитажа“, му отне по-малко от пет минути да прочете всичко, след което върна списъка на посредника.

— Всъщност най-ценните платна са посочените от вас.

Генерал Хан се усмихна за първи път от началото на срещата.

— А, видяхте ли? И какво?

— Проблемът е в цената.

Бившият командир на хусарите настойчиво постави пръст върху дясната колона на каталога, където бяха записани цените.

— Такива са пазарните цени.

— Може би, но те са за аукциона. А ние не наддаваме, нали? Една тайна продажба, далеч от световната преса, предполага по-умерени цени.

Генералът поклати глава.

— Не ми излизайте с този номер — каза той. — Тези платна струват толкова, колкото е записано тук. Посъветвайте се с експерт и ще видите, че цените са разумни.

Думите на посредника накараха Калуст да се отпусне на стола си, който внезапно му се бе сторил удобен. Бизнесът беше неговото поле на изява, преговорите — неговото изкуство. Щом бе успял да обедини конкурентни петролни компании, да ги накара да работят заедно за Турската петролна компания, нима не бе способен да изиграе начинаещи търговци като болшевиките? Само това оставаше! Той — мъжът, който бе изучил изкуството на професията си сред джунглата на константинополския пазар, срещу фанатизираните глупаци, които живееха в някаква утопия в Москва? Болшевиките нямаха никакъв шанс. Потърка длани и сключи пръсти, докато наум изпипваше плана, който бе обмислял от известно време насам. Разбира се, трябваше да изглади някои подробности, но част от разговора му с генерал Хан му бе подсказал как да реши сделката.

— Преди малко споменахте, че получавате комисиона за продажбите… — Не довърши мисълта си и даде възможност на събеседника си да потвърди и да разкаже повече.

— Хиляда франка за продаден експонат — обясни посредникът с подозрителен и дори леко враждебен тон, тъй като не виждаше какво общо има това със сделката и какво точно цели арменецът с въпроса си. — Защо? Това притеснява ли ви?

— Всъщност, да.

— Е, хайде сега! — ядоса се генералът, повишавайки глас. — И за какво? Върша си работата почтено и заслужавам своя дял. Или смятате, че се напъвам тук от обич към болшевиките? — Завъртя очи гневно. — И таз добра!

Калуст не помръдна, с непроницаемо изражение, както правеше винаги, когато събеседниците му бяха завладени от емоции. В този момент играеше ролята си на мним предприемач почти съвършено.

— Тревожи ме фактът, че ви дават само хиляда франка на продажба — заговори спокойно той. — Хиляда франка са просто милостиня. Милостиня, казвам ви! Вие заслужавате повече от това. Много повече.

Тези думи изненадаха генерал Хан. Въпреки първоначалните му очаквания арменецът все пак му влизаше в положение. Объркан, събеседникът изведнъж усети как очите му се насълзяват и се изненада от собствената си емоционална уязвимост. Опита се да овладее емоциите си, но не успя. Думите на събеседника му го бяха докоснали по странен начин, трогнаха го повече, отколкото можеше да си представи.

— Аз… аз… — заекна той с трепереща брадичка — трябва да им се подчиня. — Извърна поглед, за да скрие внезапния емоционален срив, който очите му издаваха. — Животът е труден, жена ми… Трябваше да приема и малкото, което ми предлагат, и…

Арменският колекционер усети идеалния момент, в който да изиграе големия си коз. Калуст се наведе напред с покровителствено, почти бащинско изражение.

— Вие заслужавате много повече — повтори меко той с кадифен, нежен тон. — Да започнем с уважението. А според мен уважението се плаща добре. Хора, които ви дават хиляда франка на продажба, не ви уважават, държат се с вас като с роб, сякаш искат да купят достойнството ви. Но аз няма да го позволя. — Изправи се на стола и свъси вежди, сякаш обмисляше разумна цена. — Ще ви дам… вижте, ще ви дам пет хиляди лири.

Генералът, който бе извърнал лице, за да скрие вълнението си, мигновено се обърна към арменеца с въпросително изражение.

— Моля?

— Ще ви дам пет хиляди лири комисиона за всяка творба, която ми продадете — каза Калуст. — Сумата е разумна, не мислите ли?

Генерал Хан разтърси глава, сякаш се опитваше да подреди мислите си.

— Вие ще ми платите, за да ви продам експонати?

— Разбира се! — потвърди арменецът. — Пет хиляди лири за всяка творба, която ми продадете на предложена от мен цена.

Не беше нужно да си изпечен бизнесмен, за да разбереш, че основната идея на предложението се крие в последните думи. На предложена от мен цена. Комисионата несъмнено бе добра, но на каква цена?

— Какво означава това?

Погледът на Калуст попадна върху каталога на „Ермитажа“, който лежеше отворен на леглото.

— Уредете ми добра цена за тези картини и аз ще сложа край на финансовите ви затруднения — отвърна той. — Предложението ми е изгодно и за двама ни, не мислите ли? Вие ми помагате да ги купя евтино, а аз ще ви помогна да се измъкнете от затрудненото положение, в което се намирате. — Калуст скръсти ръце на гърдите си, сякаш го предизвикваше. — Какво ще кажете?

Посредникът прокара пръсти през рошавата си коса, показвайки космите под мишниците.

— Какво разбирате под евтино?

— Наполовина. Убедете болшевиките, че такава е цената на дискретността.

Генерал Хан взе каталога и отново разгледа цените на най-ценните произведения. Направи някои сметки и претегли нуждата на Москва да продаде повече предмети срещу срама да го направи публично. Прецени аргументите си и предвиди препятствията, които щяха да се появят по пътя му.

— Искате да си купите злато на цената на обикновена мед — отбеляза той с провлачен глас. — Те няма да се съгласят.

Арменецът не се отказа.

— Подготвил съм и един подарък. Знам, че болшевиките имат трудности да продават петрола от Баку заради бойкота на Запада. Кажете им, че ще намеря начин да заобиколя този бойкот.

— Звучи интересно — отвърна генерал Хан. — Но за да ви съдействам в подобно сериозно начинание, все пак имам някои допълнителни условия…

Калуст не си правеше илюзии. В неговия свят „допълнителните условия“ бяха повече пари под масата.

— Слушам ви.

Офицерът се загледа към тъмната улица през прозореца. Сетне отново се обърна към събеседника си.

— Искам да подкрепите плановете ми за Персия.

Арменецът не бе очаквал това.

— Какъв вид подкрепа?

— Проучих ви и разбрах, че имате връзки във Външното министерство и Британската банка — каза той. — Искам да отворите тези врати за мен. Свържете ме с тези хора и аз ще уредя сделката с платната на „Ермитажа“ при вашите условия.

Руснакът не искаше пари, а само да го представят във финансовите и политическите среди. При това положение Калуст нямаше нищо за губене.

— Съгласен съм.

Двамата мъже се усмихнаха широко. Станаха и се ръкуваха.

— Поздравления, господин Саркисян! — възкликна генерал Хан, като едва сдържаше вълнението си от мисълта за новата си комисиона. — Най-големите съкровища на „Ермитажа“ са ваши!

Думите погалиха слуха на Калуст като нежна мелодия. Арменецът примигна, все още не можеше да повярва, че е сключил сделката. Вярно е, че никога не се бе съмнявал във възможностите си, та нали в крайна сметка беше велик предприемач? Но измерението на този успех правеше всичко да изглежда нереално; струваше му се толкова невероятно, че приличаше повече на сън.

— Сигурен ли сте?

Генерал Хан едва не затанцува от радост, защото съзнаваше, че личните му проблеми вече бяха погребани под планини от лири.

— Драги Саркисян, като говорим за изкуство — вие току-що сключихте сделката на века!

 

 

Първият човек, с когото Калуст говори, когато напусна хотела и се върна в центъра на Париж, беше мадам Дюпре. Влетя въодушевен в кабинета й, замаян от грандиозната сделка, която бе сключил в мизерната стая на треторазредния хотел, и все още не можеше да повярва на случилото се.

— Разбрахте ли какво направих? — питаше я той, докато постоянно се щипеше, за да се увери, че не сънува. — Разбрахте ли?

— Това е изумително, мосю Саркисян — усмихна се асистентката му. — Поздравления!

— Изумително ли? — запита шефът й, сякаш тази дума не можеше да опише измерението на сделката му. — Съкровищата на „Ермитажа“ ще ме превърнат в собственик на най-добрата частна колекция на произведения на изкуството в света! В света, разбирате ли? По-добра от тези на Рокфелер, Гети и Ротшилд! Никой друг не притежава такива богатства! Никой!

— Поздравления!

Арменецът не можеше да си намери място от вълнение, сърцето му биеше лудо в гърдите, а по лицето му бе изписана почти безумна радост. Започна да се оглежда наоколо, сякаш внезапно се бе разтревожил за нещо.

— Лист хартия! Дайте ми лист хартия!

В ръцете му тутакси се появи бележник, който чевръстата мадам Дюпре му бе подала.

— Voila!

Калуст седна зад едно бюро и припряно започна да пише нещо.

— Трябва да изпратим телеграма до сър Кенет, за да му съобщя новината — каза той. — Той много ще се зарадва. — Внезапно спря да пише, сякаш му бе хрумнало нещо друго. — Освен това трябва да реша от кои творби да се откажа. — Той се обърна към секретарката си. — Вие ме познавате. Не съм стиснат. Когато купувам нова картина, веднага продавам някоя не толкова ценна. — Вдигна пръст. — Тайната на добрата колекция е качеството, а не количеството. А аз приемам само най-доброто. — Отново се съсредоточи върху бележника и започна да пише. — Първо, трябва да уведомим сър Кенет. Само за това мисли, горкичкият. Ако не му кажа, може да получи някой сърдечен удар…

Когато завърши писмото, го даде на мадам Дюпре, която веднага се отправи към пощата, за да го изпрати на уредника на Националната галерия.

Останал сам в кабинета, Калуст с учудване установи, че в този миг има нужда от компания. Трябваше да сподели с някого този изключително важен момент. Помисли си за Слава. Днес искаше да бъде със своята рускиня. Но, уви, той нямаше представа къде е тя. Замисли се дали да не я потърси в „Балалайка“, но се отказа. Все още беше рано. Трябваше да има търпение. Истината бе, че му се искаше да отпразнува събитието с някой близък. Но кой?

Тогава се сети за Хендрик.

 

 

Над града бяха надвиснали гъсти стоманеносиви облаци, които заплашваха всеки момент да рукне силен дъжд, затова, преди да излезе на улицата, Калуст си облече шлифера и се втурна към колата си. Шофьорът, който го чакаше до бентлито, отвори задната врата и се настани пред волана.

— Към „Риц“, Игор.

Благодарение на връзките си със Сезар Риц, Калуст винаги успяваше да настани Хендрик в някой от апартаментите на луксозния хотел на площад „Вандом“. Това бе много удобно, особено в случаите, когато двамата трябваше да обсъждат многобройните бизнес дела, в които участваха.

Докато се движеха по мъгливите улици, Калуст не спираше да се поздравява за постигнатия успех. Трябваше да каже на Хендрик, помисли си той. Нали бяха заедно, когато започна всичко. Бяха отишли в „Балалайка“, където се запознаха със Слава и генерал Хан и именно там поставиха началото на сделката. Тогава защо да не се срещне с приятеля си и заедно да отпразнуват най-голямата сделка в сферата на изкуството?

Щом пристигнаха на площад „Вандом“, арменецът изскочи от колата и влезе в луксозното фоайе на „Риц“, сякаш притежаваше хотела. От изгарящото го нетърпение не можа да изчака асансьора. Изкачи стълбите до втория етаж, като взимаше по две стъпала наведнъж, и бързо тръгна по коридора към апартамента. Звънна няколко пъти, докато се молеше приятелят му да е вътре. Шумът от стъпки от другата страна на вратата го успокои и същевременно още повече го развълнува. Ах, как щеше да се изненада Хендрик!

Вратата се отвори и арменецът видя холандеца, който надзърна отвътре с необичайно потайно изражение.

— Хендрик, нямате представа какво се случи днес! — възкликна той с такова въодушевление, че пропусна половината срички. — Нали сте чували за…

— Калуст, сега не…

— … прочутата колекция на „Ермитажа“ в Петроград? Тя е изключително ценна, разбира се! Искам да ви кажа, че…

— … не мога.

Арменецът млъкна насред изречението и най-после разгада изражението на приятеля си. Беше притеснен. Хендрик се чувстваше неудобно, че го вижда. Реакцията му изненада Калуст. Защо Хендрик ще се смущава от него?

В този миг през открехнатата врата забеляза силует, който премина през стаята зад холандеца. Беше полугола жена, покрила гърдите си с бяла хавлия. Русите й коси падаха свободно по голите рамене. Мярна се само за миг, като призрак — ефирно привидение със златни коси и млечнобяла кожа. Това се случи за секунда, за по-малко от миг, но бе достатъчно, за да я разпознае.

Беше Слава.