Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (54)

XI.

Над гората се стелеше гъста млечна мъгла, която придаваше на мястото една сюрреалистична, почти мистична атмосфера, и падаше толкова ниско, сякаш от хълма на Синтра се вдигаше ледена пара. От короните на дърветата се спускаха облаци, които се увиваха около кулата на къщата, сякаш самата гора заявяваше, че постройката й принадлежи.

Калуст доволно въздъхна и се обърна към асистентката си:

— Красива е, нали?

Мадам Дюпре кимна, без да отделя поглед от къщата.

— Различна е от всичко, което съм виждала преди. Чух, че е строена през XIII век.

Магнатът отново насочи вниманието си към каменната сграда в мавритански стил. Беше на три етажа, с мраморни колони, които минаваха през прозорците, защитени от средновековни железни решетки.

— Била е стара ловна хижа на португалския кралски двор и през миналия век един от кралете я разширил. Възползвах се от архитектурата на къщата и я преустроих в стила на арменските църкви от IV век. Виждате ли покрива? Византийски стил.

— Какво ще правите с нея? Нима ще се преместите тук?

— Аз ли? Не, в никакъв случай. В хотела се чувствам отлично, слава Богу. Освен това вече се убедих, че „Авиш“ е най-добрият хотел в света, дори по-добър от „Риц“…

Французойката го изгледа с любопитство.

— Тогава защо купихте имота и разпоредихте строителните работи?

Калуст бръкна в джоба си и извади сребрист предмет. Хвана нежно ръката й и го постави на дланта й; беше метален и студен. Ключ.

— Ваша е.

Мадам Дюпре погледна невярващо ключа.

— Моля?

— „Кинта да Амизаде“ е подарък от мен за вас. Купих я и я реставрирах, за да ви я подаря. Ваша е.

Отне й няколко секунди да осъзнае думите му, сетне лицето на французойката грейна и тя спонтанно прегърна и целуна Калуст.

— Merci! Merci! — благодари му тя, а в ъгълчетата на очите й проблясваха сълзи. — Никога не съм си представяла…

Магнатът също я целуна нежно и се отпусна в прегръдките й, зарови лице в косите й и вдъхна парфюма на „Шанел“. Стояха така притиснати, сякаш телата им не се бяха разделяли от дните, когато се бяха срещнали в Марсилия; а днес и двамата бяха стари и слаби.

— Ти си моята подкрепа, моят пристан… — прошепна й той, докато я притискаше силно. — Никой друг не ме е разбирал и подкрепял като теб, не е усещал и лекувал празнотата в душата ми.

Останаха прегърнати няколко минути и се разделиха чак когато любопитството надделя и решиха да разгледат реставрираната къща отвътре. Прекрачиха прага, хванати за ръце, и спряха в стаята на третия етаж, където отново се отдадоха на ласки и нежни думи, подобаващи на възрастта им. Калуст вече бе изгубил мъжката си сила, а мадам Дюпре не се интересуваше от физическия аспект на любовта; само чувствата имаха значение.

Когато най-сетне се наситиха един на друг, отидоха до прозореца и мълчаливо се любуваха на двореца на Синтра в краката им, там долу, където големите бели комини се издигаха, сякаш искаха да докоснат небето, осветени от слънчевия лъч, който междувременно бе пробил облачната покривка.

 

 

Четенето на пощата се бе превърнало в много важен момент в ежедневието на Калуст в „Авиш“. Както обикновено, след закуска служител занесе писмата до апартамента „Дона Филипа Ланкастър“ и гостът се настани на терасата, за да ги прегледа. Първо хвърли поглед на кореспонденцията от деня и вниманието му веднага бе привлечено от плик с Arms of dominion^[1] — герб с коронован лъв от едната страна и еднорог от другата, под които прочете Dieu et mon droit.

— По дяволите!

Това бе гербът на Британското кралство. Писмото бе изпратено от Бъкингамския дворец, а на мястото за подател бе отбелязано Her Majesty’s Office, с други думи идваше директно от кабинета на кралицата. Това заинтригува Калуст. Какво ли искаше от него новата кралица? Баща й, крал Джордж VI, бе починал в началото на годината и преди няколко месеца тя се бе възкачила на трона. Защо ли Елизабет II се интересуваше от него?

Изпълнен със съмнения, Калуст дъхна няколко пъти върху плика, за да го навлажни, стараейки се да го отвори, без да го скъса. Навън бе хладно, но слънцето приятно сгряваше кожата му, а във въздуха се носеше сладникав аромат на цветя. Пликът най-сетне се разлепи и се разтвори като разцъфващ цветен лист, разкривайки съдържанието си. Калуст разгърна писмото и след като прегледа напечатания текст, хвърли поглед на подписа.

Elizabeth R.

Името бе подчертано, а R означаваше Regina^[2]. Наистина бе писмо от кралицата, или поне бе подписано от нея.

Текстът започваше с „Уважаеми мистър Саркисян“, следвайки обичайния етикет. Изказваше съболезнования за загубата на госпожа Саркисян и продължаваше с надеждата, че писмото намира получателя си в добро здраве. Следваха общи приказки, след което кралицата изразяваше желанието си да удостои Калуст с орден К. В. Е., абревиатурата на Knight Commander Order of the Empire — един от най-престижните почетни ордени на Британската империя. Изглежда, това бе причината за писмото, но в следващия абзац кралицата изразяваше надежда, че в подходящия момент той няма да забрави за британските галерии, със сигурност най-подходящото място за съхранение на ценните творби, които е колекционирал през годините.

— Безсрамница! — кресна Калуст, неспособен да сдържи надигащия се гняв. — Какво нахалство! Как се осмелява да…

— Какво има? — попита мадам Дюпре, която изникна на вратата. Въпреки че притежаваше „Кинта да Амизаде“, тя продължаваше да живее в „Авиш“, в съседна стая на „Дона Филипа Ланкастър“. — Случило ли се е нещо?

Магнатът смачка писмото на топка и яростно го запрати на пода.

— Онази хлапачка, новата кралица, е решила да ми напише глупаво подвеждащо писмо!

Слисаният поглед на асистентката проследи хартиеното топче, което се бе изтърколило на терасата и се бе спряло до една саксия. Смаяна, тя отвори уста, за да каже нещо, и я затвори, като риба на сухо, докато накрая успя да проговори.

— Онова там е писмо от кралицата? — попита тя, чудейки се дали е чула правилно. — Английската кралица?

— Да, от кралицата е! И какво? Какво толкова? Доколкото ми е известно, тя също ходи в тоалетната като всички нас!

— Но какво иска от вас?

Французойката изгледа шефа си с любопитство, дори с укор. Очевидно той не се впечатляваше от кралската титла.

— Предлага ми почетен орден.

Този път мадам Дюпре не просто го изгледа смаяно, а направо зяпна. Удивлението й бе безгранично.

— И вие… вие се гневите, защото кралицата иска да ви награди?

— Не разбирате ли, че се опитва да ме купи? — попита презрително той, разочарован, че асистентката му не проумява очевидното, заслепена от факта, че писмото е от кралицата. — Предлага ми почетен орден, някаква си рицарска титла, която не е нищо повече от обикновена милостиня, но намеква, че в замяна иска колекцията ми! С други думи, тази нещастница чака да пукна, за да ме ограби! Това е единствената причина, поради която тази глупачка ми предлага К. В. Е! Не й пука за здравето ми, за смъртта на Нунуфар, нито за всичко, което съм сторил за Англия! Онова, което я интересува, нея и бандата съветници, е моята колекция, не разбирате ли? Иска моите „рожби“!

Погледът на мадам Дюпре се местеше от смачканото писмо към шефа й, сякаш се разкъсваше между тях. Накрая излезе на терасата и взе хартиеното топче, което се търкаляше до саксията. Клекна, за да го вземе, и като всяка добра асистентка, го разгърна. Такова писмо не може да отиде на боклука, то трябва да бъде запазено.

— Да не сте полудели? — попита го тя. — Каквото и да пише тук, това е писмо от английската кралица, с което ви предлага почетен орден!

— Нима англичаните наистина искат да ме почетат? Мен, когото обявиха за враг на страната си и ме унижиха, въпреки всичко, което съм направил за тях?

— Добре, но този орден ви гарантира рицарска титла…

— Сър Калуст? Звучи нелепо.

— Не звучи никак зле.

Магнатът се надигна от стола си и погледна към листа, който тя приглаждаше в отчаян опит да спаси и възстанови писмото.

— Знаете ли какво ще отговоря на английската кралица? — попита той. — Вървете на майната си, мадам!

 

 

Калуст внимателно завъртя дръжката на стария руски самовар от ковано сребро — едно от съкровищата в „Кинта да Амизаде“, и наля гореща вода в чашата. Пусна вътре пакетче липов чай и се завлече до хола със ситни крачки, тъй като отново го болеше гърбът. Спря се за малко пред венецианското огледало и огледа ноздрите си; сутринта носът му бе кървял обилно, както често се случваше, но изглежда, сега кръвотечението бе спряло. Трябваше пак да говори с доктор Фонсека. Лекарят му бе дал отлични съвети за облекчаване на проблема и Калуст вече му имаше такова доверие, че бе престанал да се допитва до стария доктор Камхеджян.

Мадам Дюпре бе излязла на разходка в Синтра, затова той се настани до прозореца на хола, за да изпие чая си, докато я чака. Гледката бе великолепна и арменецът зарея поглед из гъстата растителност. В ниските части на склона растяха палми, лимонови и портокалови дръвчета, а над тях се извисяваха кедри. Сред зеленината се открояваха цветовете на огромни магнолии и красиви камелии, а горичката бе огласяна от птичи мелодии и клокоченето на многобройните поточета, които извираха от Сера да Луа, през която се простираше дванайсетдекаровият имот.

Мястото му приличаше на същински рай! Бе дошъл за почивните дни с мадам Дюпре, привлечен от безбройните нюанси на зеленото в Синтра, за които смяташе, че не съществуват никъде другаде по света. Дългите назъбени стени на мавърския дворец надничаха над къщата, а долу се виждаха живописните покриви на…

Вниманието му бе привлечено от метално скърцане при входа откъм парка „Мерендаш“, на върха на хълма. Видя бледия силует да прекрачва прага през малката желязна врата и въздъхна с копнеж; тя се връщаше. Меланхоличната усмивка по устните му бързо се стопи, когато забеляза и втори силует, висок и сив, застанал до външната врата.

Примигна и учудено разпозна мъжа.

— Пасарао?

Видя как двамата се сбогуваха и мадам Дюпре се качи по стръмното стълбище с букет от жълти и яркочервени цветя. Арменецът зяпна от удивление. Какво беше това, по дяволите? Адвокатът му се мотаеше с неговата асистентка и любима и й подаряваше цветя? Какво ставаше тук?

Неспокойно се отдръпна от прозореца, за да не го забележат, и се отпусна в един стол до гранитната камина в стаята на приземния етаж. Престори се, че разглежда португалските колони от XVIII век от двете страни на камината и плочките азулежо, които разказваха историята на имението, докато любимата му влезе в къщата и го завари така.

— Добър ден, съкровище! — поздрави го нежно тя. — Направихте ли вече сутрешната си разходка?

Калуст се опита да се усмихне.

— Разбира се. Отидох до най-високата точка на имението близо до мавърската крепост и се порадвах на гледката. Морето се вижда като на длан заедно с двореца Пена.

— Ах, да! — съгласи се тя и сложи цветята във ваза. — Гледката наистина е великолепна!

— Къде намери тези цветя?

— Набрах ги по пътя. Красиви са, нали?

Лъжкиня, помисли си арменецът. Доктор Фонсека многократно го бе съветвал да избягва вълнението, за да не натоварва сърцето си, и Калуст знаеше, че е прав и че трябва да владее емоциите си. Но трябваше да изясни въпроса, тъй като мадам Дюпре бе човекът, от когото най-силно се нуждаеше и комуто имаше най-голямо доверие на този свят. Нима бе възможно да му изневерява? Трябваше да разсее съмненията си. За какво й бе да играе двойна игра? В крайна сметка тя също бе възрастна като него и връзката им, струваше му се, се основаваше на нежни чувства, плод на дългогодишното им приятелство, а не на страст и плътска наслада. И двамата отдавна бяха далеч от тези неща. Или… бе с него заради парите? Дали Нунуфар нямаше да се окаже права? Тази мисъл го смути. Той по-добре от всекиго знаеше, че парите управляват света и имат способността да променят хората, да рушат семейства и приятелства, затова прие тази възможност много присърце. Животът се върти около парите и секса, помисли си той. Щом сексът не можеше да мотивира любимата му на тази възраст, тогава оставаха парите.

Трябваше да се увери.

— Мислех си за завещанието ми — заговори той, пускайки въдицата, за да види дали рибата ще клъвне. — Чудя се дали да оставя състоянието си на Крикор…

— Разбира се, че трябва да му завещаете нещо — отвърна тя, — но не забравяйте, че той не ви се подчини и не изпълни докрай синовния си дълг. Няма да го наградите за това, нали?

— Естествено, че не.

Французойката се приближи до него и нежно го погали по лицето.

— Вашият истински завет ще бъде фондацията, мили.

— Права сте. Французите ми обещаха галерия в „Лувъра“, където да изложат „рожбите“ ми, а и американците също настояват и ми отправят наистина фантастични предложения! — Пое си дълбоко дъх. — Колебая се кое място да избера.

— А защо не… тук, в Португалия?

— Богатите португалци не дават нищо на никого, ma cherie. Доколкото ми е известно, хората тук не раздават богатството си от филантропски подбуди. Та те дори нямат законова рамка, която да предвижда данъчни облекчения, на които обикновено се радват фондациите.

— О, но вашият адвокат ми каза, че Салазар вече е уредил това.

Калуст остави чашата с чай и се взря в лицето на мадам Дюпре. Трябваше да следва препоръките на доктор Фонсека и да подходи спокойно към въпроса, но вече бе време да свалят маските.

— Виждам, че с Пасарао сте станали много близки.

Французойката се изчерви и трябваше да положи огромно усилие, за да не отвърне поглед.

— Какво… какво искате да кажете?

Магнатът посочи към вазата с цветя и заговори със сурово изражение.

— Казвам, че не сте набрали букета по пътя, за което ме излъгахте, а ви е бил подарен от онзи хищник! — процеди грубо той, размахвайки обвинително пръст. — Казвам, че с него водите някакви разговори, за които аз не съм в течение! Казвам, че се случва нещо зад гърба ми!

Клепачите на мадам Дюпре трепнаха и големите й зелени очи заблестяха. Всеки момент щеше да се разплаче.

— Аз… не съм направила нищо.

— Какво иска Пасарао от вас? — притисна я Калуст, като се възползва от емоционалната й слабост. — Защо ви подарява цветя? Какво се случва между вас?

Французойката сведе очи, за да скрие сълзите, които се стекоха по лицето й.

— Страх ме е.

Арменецът я изгледа слисано.

— Страх ли? Но от какво?

— От онова, което ще ме сполети, когато вие… когато вече няма да сте тук.

За момент Калуст изгуби дар слово. В други времена би избухнал с думите да не се тревожи, защото той ще доживее до сто и шест, но не и сега. Не и след удара от смъртта на Нунуфар, на сър Филип и на сенатор Ерто. Не и когато болежките му постоянно се обаждаха и тялото му се измъчваше от усещането за непрестанна умора, болките в гърба, изтръпването на лявата ръка и обилното кръвотечение от носа. Откакто загуби жена си, усещането му за безсмъртие се бе изпарило, отстъпвайки място на горчивия вкус на неизбежната смърт. Колкото и да не искаше да мисли за това, знаеше, че краят е близо и денят, от който се страхуваше най-много, скоро щеше да настъпи.

— Разбира се, че ще ви оставя нещо — каза той, трогнат от сълзите й. — Нали ви подарих тази къща? Не се тревожете, след смъртта ми нищо няма да ви липсва. — Вдигна ръка към прозореца и посочи малката желязна портичка до парка „Мерендаш“. — Но искам да ми обясните какво става между вас и Пасарао.

Французойката избърса сълзите с кърпичка, която извади от чантичката си.

— Той ми подарява цветя и ми шепне мили думи. Казва, че съм красива, нарича ме ангелът на Португалия и… все в този дух.

— Но какво всъщност иска той? Със сигурност не и да се ожени за вас. Пасарао е много по-млад, а освен това държи на жена си.

— Тревожи се за фондацията — заекна мадам Дюпре. — Настоява, че е важно да бъде основана в Португалия, помоли ме да ви убедя и… ми даде да разбера, че ако това се случи, тук ще има място за мен.

Думите й не изненадаха Калуст. От известно време усещаше машинациите, които се случваха около него и огромното му богатство. Постоянно получаваше предложения и намеци, знаеше, че интригите, в чиято основа беше Салазар, включваха и Пасарао, и цяла мрежа от нечие влияние и връзки. Очевидно бяха стигнали и до собствената му асистентка и любима — човека, на когото най-много се доверяваше. За момент се почувства смачкан от цялото това напрежение, сякаш същата тази паяжина го омотаваше и го задушаваше, но сви рамене и прогони усещането.

Щеше да реши по съвест.

 

 

Доктор Фонсека вкара катетъра, отстъпи назад, приклекна и впери поглед в маркуча и торбичката, които току-що бе поставил. Остана така само за момент, тъй като веднага видя капчиците, които започнаха да се свличат в маркуча и да се събират в легенчето, поставено между краката на пациента.

— Уф!

Легнал в леглото с очи, вперени в тавана на хотелския апартамент, Калуст се изненада от облекчената въздишка от страна на Фонсека.

— Проблем ли има, докторе?

— Вие изхвърляте само урина…

Калуст надигна глава и хвърли любопитен поглед към лекаря си, защото не разбираше учудването му.

— Разбира се, че е урина. Вие какво очаквахте?

— Петрол.

Двамата се разсмяха.

— Само вие можете да ме развеселите в подобна ситуация — каза пациентът. — Отново се взря в тавана и усмивката му се стопи. — Знаете ли, докторе… Мисля, че ще проваля мисията на живота си.

Лекарят продължаваше да наблюдава течността в маркуча.

— И каква е тя, ако мога да знам?

— Да живея вечно.

Доктор Фонсека отмести поглед към пациента си.

— О, бъдете сигурен в това. Тази ваша цел действително е обречена на неуспех.

— Ужасно е, докторе — оплака се Калуст. — Прекарах целия си живот с мисълта, че безсмъртието е възможно. Преспивах с млади девойки, за да извлека тяхната жизненост, за да удължа собствената си младост; всяка сутрин правех шведска гимнастика и дълги разходки, взимах си ледена вана, дори храната, която ядях, бе стриктно подбрана, с точно премерено количество. На всяко хранене консумирах определен грамаж кисело мляко, плодове, риба и всичко друго, което можеше да ми помогне да живея по-дълго. Исках да превърна собствения си живот в уникално… знам ли… произведение на изкуството. — Поклати глава. — И за какво? — Махна леко с ръка към слабото си, костеливо тяло. — За да лежа тук и да гледам как извеждате урината ми с катетър, защото вече дори не мога да контролирам проклетия си пикочен мехур…

За момент в стаята се възцари тишина. След като се увери, че катетърът е поставен правилно, доктор Фонсека се надигна и седна на ръба на леглото.

— Нека ви кажа нещо, господин Саркисян — заговори той, защото добре съзнаваше, че един лекар трябва да се грижи не само за тялото на пациента, а да лекува и болестите на душата. — Трябва да разберете, че щастливият край не съществува. Ако животът бе лице, то щеше да изразява тъга. — Вдигна ръка и описа дъга във въздуха. — Тръгваме от ниското, изкачваме се в живота, стигаме до върха, когато сме в разцвета на силите и възможностите си и започваме да се спускаме; първо бавно, а после все по-бързо, докато отново стигнем долу, в ниското, като извити тъжни устни на човешко лице. Ето това е животът.

— Тогава защо сме тук, докторе? За какво живеем?

Фонсека сви рамене.

— Нямам отговор на въпроса ви — призна той. — Може би важното е какво правим, докато сме тук, и какво оставяме на онези след нас. Не живеем, за да умрем един ден. Живеем, за да сътворим нещо, което ще остане. Може би истинският смисъл на съществуването ни се крие в нашия завет.

Все така отпуснат върху възглавницата, Калуст поклати глава.

— Ех, нашият завет… — въздъхна той. — Ще ви призная нещо. Имах идея да оставя всичко, което имам, на една фондация, която да подаря на моята Нунуфар. Може и да не съм бил примерен съпруг, но я обичах по свой начин. Обаче тя си отиде преди мен и сега не знам какво да правя с фондацията. Чувствам се изгубен.

— Не ми казвайте, че ще се откажете…

Арменецът си пое дълбоко дъх.

— Разбира се, че не — отвърна той. — Но сега, когато жена ми я няма, трябва да променя плановете си. Бих могъл да я завещая на сина си, но се отчуждих от него.

— Нямате ли някой друг предвид?

— Не. Има още един проблем.

— Какъв?

— Трябва да избера най-доброто място за основаването й — каза Калуст. — Англия отпада заради всичко, което ми причиниха по време на войната. Онази глупава кралица може и да ми се подмазва с почетни ордени и какво ли още не, но от мен англичаните няма да получат нищо. При това положение остават Съединените щати, Франция и Португалия. Все пак признавам, че повече клоня към Америка или Франция.

— Защо?

— Те са подредени страни, управлявани от закона и с традиции в подкрепата на филантропията. Обичам Португалия, но не знам дали страната ви ще е достойна за фондация като моята. Вярно е, че изложих няколко картини в Националния музей за антично изкуство и останах доволен от начина, по който се съхраняват и ценят. Но в крайна сметка това е една малка страна на края на Европа…

— Като вашата Армения.

— Да, точно така.

Лекарят отново приклекна, за да провери урината. Всичко изглеждаше наред, затова той отново седна на ръба на леглото.

— Решението си е ваше и не искам да ви влияя — каза той. — Важен е заветът ви. Физическото съществуване има своя край, но оставеното от вас може да живее вечно.

— Какво бихте сторили, ако бяхте на мое място?

— Аз съм португалец и бих оставил завета си на Португалия. Тази страна може да ви изглежда малка и забутана, но крие неподозирано величие.

— Абстрахирайте се от вашата националност. Какво бихте направили на мое място?

Доктор Фонсека кръстоса ръце на гърдите си и се замисли, повдигайки вежда.

— Ако бях на ваше място, щях да се запитам следното: къде моят завет ще бъде оценен по-високо? В страни, където вече съществуват огромни образцови музеи и невероятно богати фондации… или в страна, в която няма нищо? Искам ли да бъда един от многото, или да бъда единствен? Коя от тези три страни ще ме направи безсмъртен?

Това бяха отлични въпроси. Калуст затвори очи и се замисли над думите на лекаря. Прецени различните аргументи за и против всяка възможност, съзнавайки, че трябва бързо да вземе решение. Смъртта на близките му и проблемите със здравето го бяха направили болезнено чувствителен към собствения му край. Та нали вече бе прехвърлил осемдесетте? Краят приближаваше и той чувстваше, че разсъдъкът му се изплъзва, което щеше да го превърне в жертва на различни интриги. Колко време му оставаше? Пет, десет години? Трябваше да реши възможно най-скоро. Окончателното решение се криеше в последния въпрос на доктор Фонсека.

— Вярно е, че скоро ще си отида — призна той, вече направил избора си. — Но ще остана безсмъртен в Португалия.