Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (49)

VI.

Вечерта бе приключила късно в ресторанта на „Авиш“, което бе нормално за една reveillon^[1], но на следващата сутрин нямаше следа от конфетите, нито от десетките изпразнени бутилки шампанско, а само един голям афиш до рецепцията, който пожелаваше на гостите „Честита 1947 година!“. Разминавайки се с камериерите, които разчистваха след новогодишното тържество, Азеведо Пасарао мина през фоайето и отиде да се срещне с клиента си, който закусваше сам на обичайната си маса на подиума в ъгъла на големия ресторант.

— Честита Нова година! — поздрави адвокатът, като се приближи до масата. — Как мина тържеството?

— Нормално — отвърна Калуст без особен ентусиазъм. — Използвам случая да ви пожелая големи успехи през новата година.

Новодошлият дръпна един стол и се настани до магната. Сетне се огледа за келнера и махна с ръка, за да го повика.

— Извинете! — извика той. — Може ли едно…

— Обичам да се храня сам — прекъсна го Калуст. — Ако възнамерявате да ядете или да говорите, ще ви помоля да се преместите на друга маса.

Адвокатът зяпна, смаян от странното желание на клиента си.

— Моля?

— Не се обиждайте. Според научно изследване отпреди няколко години храненето сред други хора вреди на храносмилането. Оттогава винаги се храня сам и нарушавам това правило само при извънредни обстоятелства. — Повдигна вежди. — Както знаете, старая се да подобря един стар рекорд в семейството ми и да живея до сто и шест години…

Азеведо Пасарао го гледаше невярващо.

— Но… как така останалите на масата вредят на храносмилането? Каква е връзката между двете неща? Не разбирам…

— Защото те ни карат да говорим.

— И?

Арменецът сипа лъжица мюсли в киселото мляко, което Иван му бе приготвил тази сутрин. Бяха точно три грама — количеството, предписано от доктор Фонсека, съобразено с хранителните му нужди и което доктор Кемхаджян бе потвърдил в писмо от Париж. След това трябваше да изпие триста и петдесет милилитра портокалов сок, също строго предписани от лекаря му за първото хранене за деня.

— Човек поглъща много въздух.

 

 

След закуска Калуст се появи в лоби бара на „Авиш“. Адвокатът разговаряше с мадам Дюпре и проницателният му поглед веднага забеляза костюма, който носеше клиентът му. Беше тъмносив, на толкова светли ивици, че приличаха на нарисувани с тебешир; не притежаваше дискретността на „Севил Роу“, а подчертаната елегантност на френската мода.

— Виждам, че сте облечен подобаващо. — Погледна часовника си. — Готов ли сте да тръгваме?

Калуст сложи цилиндъра си.

— Да вървим! — отвърна ентусиазирано той. Погледна към асистентката си. — Е, до скоро!

Мадам Дюпре ги изпрати до вратата, изчака да се качат в колата и им помаха за довиждане.

Минаха през ротондата и завиха към Ларго ду Рато, за да стигнат до Националната асамблея. Неспособен да прикрие вълнението си, арменецът огледа костюма си и изтупа въображаеми прашинки от раменете. Държеше да изглежда безупречно.

— Той говори ли английски?

Адвокатът повдигна вежди.

— Кой? Салазар? — Поклати глава. — Френски.

— Отлично ли?

— Така изглежда. — Сложи ръка на рамото му и се усмихна. — Успокойте се, всичко ще мине добре.

Калуст се загледа през прозореца и погледът му попадна върху огромното стълбище, което водеше към Националната асамблея. Колата стигна до кръстовището и зави надясно, изкачвайки се по страничната уличка, която водеше до парламента.

— Интересно — отбеляза магнатът. — Виждал съм царя, кайзера и султана. Срещал съм се с няколко английски крале, включително и сегашния, Джордж VI, и с различни президенти на Франция. Приятел съм с предишния шах на Иран, на когото помогнах да се качи на трона, и съм разговарял с най-богатите мъже в света, в това число Нобел и Ротшилд. — Засмя се на себе си. — И все пак съм нервен преди тази среща.

— Защо? — учуди се Пасарао. — Не ми казвайте, че Салазар ви притеснява.

Автомобилът спря пред главния портал и пазачът се приближи до прозореца откъм шофьорското място. Ещевао му съобщи, че пътниците му идват да поздравят министър-председателя за новата година. Пазачът ги попита за имената и провери списъка на посетителите, който бе получил същата сутрин. Калуст Саркисян и Азеведо Пасарао присъстваха сред записаните имена. Погледна двамата пътници на задната седалка и даде знак на хората си, които отвориха портите.

— Знаете ли — прошепна Калуст, когато минаха през портата и подкараха по алеята към двореца Сао Бенто, — този път не знам що за човек ще срещна.

Вратата се отвори и за изненада на посетителите човекът, който ги очакваше, не беше портиерът, а слаб мъж със сурово лице, който носеше светъл костюм и старомодна вратовръзка. Бе се наклонил в привидно приветлива поза, а малките му, тъмни очи се усмихваха приятелски. Това бе самият министър-председател.

— Bonjour, m’sieur Sarkisian! — поздрави Салазар със сносно произношение, протягайки ръка. — Благодаря ви за любезното посещение и използвам случая, за да ви честитя новата година!

Съвзел се от моментната изненада, причинена не толкова от неочакваната поява на вратата на диктатора, а от необичайно пискливия му глас, Калуст стисна ръката му и със събрани пети се поклони леко по османски маниер.

— Удоволствието е мое, Ваше Превъзходителство — каза тържествено той. — Честита Нова година! Тук съм, за да ви изкажа искрените си поздравления, и се чувствам поласкан от такова топло посрещане.

Домакинът покани двамата посетители да влязат и ги поведе към залата вдясно от коридора. Прозорците гледаха към градината, но бяха затворени. Беше студено и небето бе покрито с гъсти облаци, които предвещаваха дъжд. Салазар покани гостите да се настанят на дивана до угасналата камина. В залата бе студено и неуютно. Свит на дивана, Калуст не се сдържа и хвърли любопитен поглед към заспалата камина.

— Не ви ли е студено, господин министър-председател?

— Не можем да хабим дървата — заяви домакинът. — Трябва да пестим. — Погледна към събеседника си и забеляза, че трепери. — За бога, вие замръзвате! Сега ще оправим това. — Отиде до вратата и надникна навън. — Дона Идалина! Дона Идалина?! Донеси грейки за крака и няколко одеяла за господата, ако обичаш.

— Моля, не се безпокойте — побърза да уточни Калуст. — Добре съм.

— Изобщо не ме притеснявате — отвърна категорично диктаторът, сякаш въпросът не подлежеше на обсъждане. — Желаете ли нещо за пиене?

Двамата гости се спогледаха, чудеха се кое е по-редно — да откажат или да приемат.

— Кафе — отговориха накрая двамата, за да не обидят домакина.

Поръчката бе предадена на прислужницата, която междувременно се бе появила с грейките и одеялата. Грейките бяха поставени на пода, за да могат гостите да си сложат краката върху тях, а одеялата — постлани в скута им. Арменецът се чувстваше нелепо, сякаш бе провинциалист в забравено от бога село някъде из арменските плата. Дори му се струваше, че се е върнал назад във времето на детските си години и седи край тонира в дома си в Трабзон.

— Знаете ли, винаги съм искал да се запознаем — призна Салазар, кръстосал крака, докато се взираше в магната. — Не всеки ден най-богатият човек в света се мести в Португалия, нали?

Калуст се усмихна, но тъкмо когато щеше да отговори, се поколеба. Погледът му случайно бе попаднал върху кръстосаните крака на диктатора; взря се в ботуша му, който сякаш го бе привлякъл като магнит, и арменецът просто не можеше да откъсне очи от него. Подметката му бе пробита.

— Ами… да… разбирам — заекна той. Разтърси глава и се опита да се съсредоточи. — Но доколкото се осведомих от историческите книги, в продължение на цели два века в Лисабон са живели едни от най-заможните хора в света. Така че това не е новост по тези земи…

Забележката предизвика лека усмивка върху тънките, дори жестоки устни на Салазар.

— Ах, други времена са били тогава! — възкликна той с престорена носталгия. — Днес сме бедна нация. — Вдигна пръст, сякаш искаше да направи уточнение. — Бедна, но доблестна. Преди няколко години републиканците предизвикаха хаос в страната, говореха за свобода, но разграбиха всичко, харчеха безразсъдно, държавният дълг скочи до небето и хората излязоха по улиците… Алчни свине! За щастие успях да сложа ред. Не беше никак лесно, казвам ви. Трябваше да затворя устите на разни господа, които искаха да върнат стария режим, но вече всичко е наред. Истината е, че със здрава ръка и желязна воля тази страна има всички шансове да се вдигне на крака. Имаме империя, която се простира в Европа, Африка, Азия и дори Океания, което не е за подценяване. — Гласът му стана по-унил. — Ще ви призная, че най-големият проблем пред нас бяха ужасните войни — Испанската и тази, която опустоши Европа. — Стисна устни и посочи нагоре. — Благодарение на Божественото провидение успях да задържа страната встрани от хаоса.

— О, да! — съгласи се въодушевено Калуст. Взимаше темата присърце. — Поздравявам ви за това, Ваше Превъзходителство! Превърнахте Португалия в убежище, докато светът бе разтърсван от бури! Всички ще ви го признаят!

— И не е само това! Спряхме тумора на комунизма, с който Испания заплашваше да ни зарази, а най-важното е, че успях да убедя Франко да не се съюзява с Хитлер. — Събра длани като за молитва. — Бог ми е свидетел колко беше трудно! Ах! Онзи е страшно импулсивен, смяташе Хитлер за непобедим и искаше на всяка цена да се присъедини към него, но след германското поражение при Сталинград призна, че съм прав. Слава богу! — Салазар се усмихна. — Знаете ли какво ще ви кажа? Той трябва да ми издигне статуя! Така си е! Ако не бях аз, Франко щеше да се вкара в големи неприятности! — Отпусна се на стола си. — Но това е минало! Сега трябва да мислим за бъдещето, прав ли съм? Ако работим усилено и вярваме в Бог, ще успеем да вдигнем страната си на крака и да затвърдим ролята на Португалия пред света!

— Не се съмнявам.

Забелязал, че събеседникът му любопитно се взира в подметката на ботуша му, диктаторът свали крака си на земята. Бе настъпил моментът да засегне въпроса, който всъщност го интересуваше.

— Не крия, че присъствието ви в нашата страна много ми допада — каза той, като посочи събеседника си. Завъртя пръст във въздуха около ухото си. — До мен достигнаха слухове, че възнамерявате да докарате тук своите колекции.

— Обмислям го.

— Освен това съм чувал, че имате невероятни неща! Рембранд, Рубенс, Веласкес, Ван Дайк, Реноар, Моне… Толкова много изкуство!

Калуст се насили да се усмихне.

— Така е, Ваше Превъзходителство. Наистина притежавам няколко много ценни платна, с които се гордея и към които, признавам, изпитвам известна… как казвате тук, в Португалия? Saudade^[2], нали така? — Той театрално въздъхна. — Тъгувам за „рожбите“ си…

— Защо не наредите да ги изпратят тук?

— О, много съм мислил за това! — отвърна тъжно гостът. — Знаете ли, Ваше Превъзходителство, изпратих по-голямата част от колекцията си в няколко музея и галерии в Англия и Съединените щати. Не исках моите „рожби“ да попаднат в ръцете на германците в Париж, както навярно разбирате. Тези нацисти са истински животни! Трябваше да ги подкупя, за да не разграбят дома ми, представяте ли си! Сега трябва да реша какво да правя с колекцията си. Дали да върна „рожбите“ си в резиденцията ми на булевард „Йена“? Или да ги изпратя в Америка? Или може би да ги докарам тук? — Поклати глава и простена. — Ах, не мога да реша!

Погледът на Салазар попадна върху адвоката, който седеше мълчаливо до клиента си.

— Сигурен съм, че адвокатът ви може да ви помогне. Наели сте един от най-забележителните юристи.

— Така е, Ваше Превъзходителство.

Диктаторът се намръщи.

— Жалко, че господин Пасарао си пада малко комунист…

При тези думи юристът се изчерви и лицето му неволно потвърди подозренията на диктатора.

— Не знам какво искате да кажете, господин министър-председател — побърза да отвърне адвокатът. — Привърженик съм на западните демокрации, това е всичко.

— Точно това имах предвид — обясни Салазар, развеселен от смущението, което бе предизвикала забележката му. — Бъдете спокоен, това изобщо не ме притеснява. Времената се променят и както знаете, скоро ще имаме избори. Просто исках да ви покажа, че съм наясно с вашата репутация, нищо повече.

Калуст реши, че е редно да се намеси.

— Уверявам ви, Ваше Превъзходителство, че господин Пасарао не е показвал ни най-малка симпатия към комунистите.

Салазар махна с ръка, за да покаже, че темата е приключена.

— Сигурен съм — каза той. — Все пак разбирате, че трябваше да се поинтересувам от вашия адвокат, тъй като той е пуснал запитване до моето правителство за евентуално одобрение от страна на португалската държава за основаването на специална институция, която да съхранява вашите колекции…

Арменецът кимна леко.

— Фондация — уточни той, като се възползва от смяната на темата, за да избегне разговорите за политика. — Знаете ли, Ваше Превъзходителство, тази идея ми допада, въпреки че е само една възможност. Рокфелер също основа своя фондация в Америка и се говори, че има голям успех. Същото важи и за фондацията „Форд“. И си помислих, защо да не направя същото? Чудесен начин да обезсмъртя делото на живота си, не мислите ли? Нали Хипократ е казал, че животът е кратък, а изкуството — вечно? Какво би станало с моето изкуство, когато си отида?

Диктаторът потърка брадичката си, докато обмисляше идеята и възможностите, които му предоставяше.

— Фондация, значи…

— В този момент правя постъпки, за да закупя имот в Синтра — добави магнатът. — За момент се намръщи. — Но знаете, че това само по себе си е свързано с куп досадни задължения. Бюрокрация, персонал, издръжка… Ще се оттеглям в къщата в Синтра от време на време… Струва ми се по-удобно да остана в „Авиш“. По-практично е и няма да се налага да се тревожа за глупости. — Пое си дълбоко дъх. — От друга страна, ми липсват моите „рожби“ и бих искал да са близо до мен. Тъй като все още не съм решил дали ще остана, или ще се върна във Франция, не знам как да постъпя.

Като видя накъде отива разговорът, Азеведо Пасарао се прокашля, за да извести намесата си.

— Сам виждате, господин министър-председател — заговори делово той, — че тук възниква и въпросът за данъците.

— Какво искате да кажете?

— Господин Саркисян има интерес да се установи в страната ни, където се чувства добре, и дори е склонен да основе културна фондация, която да съхранява колекциите му от творби на изкуството. Обаче половината свят е по петите му, както навярно се досещате. — Хвърли бърз поглед към клиента си, сякаш търсеше потвърждение. — Бих казал, че въпросът с данъците е решаващ. Предвид огромното си богатство, господин Саркисян с право е притеснен от ненаситната данъчна машина в различните страни, особено в такъв труден период. Войната съсипа европейските икономики и сега всички искат да докопат възможно най-голямо парче от богатството, за което господин Саркисян е работил цял живот.

Арменецът завъртя очи и въздъхна.

— Ах, много неприятно!

— Възниква и проблемът с наследствения данък. В деня, когато господин Саркисян… искам да кажа, в деня, когато Господ го прибере при себе си, данъчните ще приберат значителна част от наследството. Един жест на разбиране, с други думи някои привилегии и данъчни облекчения могат да бъдат решаващи за избора на господин Саркисян. — Отново погледна към клиента си. — Така ли е, господин Саркисян?

Магнатът кимна, доволен, че адвокатът му бе спестил неприятната част от разговора.

— Точно както казвате — потвърди той. — Впрочем американците вече се съгласиха да ми отпуснат данъчни облекчения, ако основа фондацията си там, както обикновено се прави с такива филантропски организации, затова бих искал да разбера позицията на Португалия по въпроса. Подобен жест от ваша страна би затвърдил приятелското отношение на португалската държава към мен; нещо, което, както предполагате, няма да игнорирам, когато настъпи моментът да взема окончателно решение за съдбата на имуществото си. Ясно е, че съпругата ми ще ръководи фондацията, но все още не се знае къде ще я основем.

Салазар отново кръстоса крака, излагайки пред Калуст пробитата подметка на ботуша си.

— Разбирам — каза той и се замисли със свити устни. — Нашето Министерство на финансите няма да откаже парче от пая, който представляват спестяванията, все пак времената са трудни и държавата се нуждае от пари, но…

Диктаторът проточи последната дума и замълча, за да засили напрежението. Азеведо Пасарао затаи дъх в очакване, но португалецът не довърши изречението си. Салазар, изглежда, се забавляваше с мистерията, която сам бе създал.

— Но… господин министър-председател…

Тънките устни на домакина се извиха в лека усмивка.

— Но признавам, че има и по-важни неща.

Калуст и Пасарао бяха чакали с нетърпение диктаторът да довърши мисълта си, макар че не това искаха да чуят. Липсваше смислено заключение. Какво означаваше това? Щеше ли да улесни нещата, или не? Не бе достатъчно да го намеква, трябваше да говори конкретно. Решението на магната не можеше да се основава на недомлъвки или неясни обещания.

— И?

Леката усмивка на Салазар разцъфна и озари цялото му лице.

— Съгласен съм — заяви накрая той, очевидно взел решение. — Може да разчитате на данъчни облекчения!

Срещата със Салазар бе минала толкова добре, че когато автомобилът напускаше двореца, за да ги закара до хотел „Авиш“, Калуст се наведе над Пасарао и го дари с широка усмивка, като на дете пред сладкарска витрина.

— Симпатичен човек, а?

— Салазар ли? Да, и аз така мисля.

— Забелязахте ли, че той самият ни посрещна и ни изпрати на вратата? — отбеляза арменецът. — Не много диктатори правят подобно нещо, уверявам ви.

— Защо не, щом гостът им е най-богатият човек в света?

Магнатът махна с ръка, пренебрегвайки думите му.

— О, пак ли започвате? — смъмри го той. — Може би Салазар има право. Вие сте червен!

— Може би.

Калуст се огледа в огледалото за обратно виждане, за да се увери, че вече оскъдната му коса е добре сресана, а вратовръзката — изрядна.

— Забелязахте ли пробитата подметка на ботуша му?

Адвокатът го изгледа невярващо.

— Шегувате се!

Арменецът се разсмя.

— Ни най-малко! Не знаех, че е такъв скъперник. — Облегна се на седалката и се загледа във фасадите на сградите, край които минаваха. — Точно онова, от което тази страна има нужда.

— Хм… — промълви Пасарао. — Струва ми се, че в това се корени желанието ви да останете тук.

Клиентът му, чийто поглед бе вперен навън, реши да не отговаря на забележката; не искаше да се издава. Толкова пъти му се бе искало да се върне в Париж и винаги си казваше, че ще го стори през следващата седмица, но го спираха мадам Дюпре и известната привързаност, която изпитваше към Португалия. Сякаш страната го теглеше с невидими ръце.

— Знаете ли, двамата с него имаме нещо общо — каза Калуст. — Управляваме бизнеса с желязна ръка, но изпитваме отвращение към зле похарчените пари.

Адвокатът го погледна крадешком с развеселено изражение.

— Нима имате навика да посрещате лично гостите си?

— Ами… не.

— Значи, не си приличате много, прав ли съм?

Магнатът не отговори. Така си е, помисли си. Но все пак смяташе, че със Салазар си приличат. Така се чувстваше по-спокоен и мотивиран да остане в страната.

Неспокойно се размърда на седалката.

— Трябва да го отбележим!

— Кое? Срещата със Салазар?

— Не само срещата, а факта, че разговорът мина добре. Иска ми се да го отпразнувам…

— Щом настоявате — отвърна адвокатът, развеселен от ентусиазма на клиента си. — Щом стигнем в хотела, ще поръчам бутилка шампанско от бара.

— Нямах предвид точно това…

— Така ли? Тогава какво?

Вече заобикаляха „Маркеш де Помбал“ и арменецът се загледа в голямата статуя в средата на ротондата. Около великия държавник, който бе построил наново Лисабон, кръжаха гълъби, чиито тъжни крясъци засилваха мрачната атмосфера на този студен и сив януарски ден.

— Моя си работа.