Метаданни
Данни
- Серия
- Калуст Саркисян (2)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Um milionario em Lisboa, 2013 (Пълни авторски права)
- Превод от португалски
- Дарина Миланова, 2017 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,4 (× 19 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Жозе Родригеш душ Сантуш
Заглавие: Милионерът в Лисабон
Преводач: Дарина Миланова
Година на превод: 2017
Език, от който е преведено: португалски
Издание: първо
Издател: Издателска къща „Хермес“
Град на издателя: Пловдив
Година на издаване: 2017
Тип: роман
Националност: португалска
Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД
Излязла от печат: 26.10.2017
Отговорен редактор: Даниела Атанасова
Коректор: Жанет Желязкова; Атанаска Парпулева
ISBN: 954-26-1747-X
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6402
История
- — Добавяне
II.
Бракът на съпрузите Саркисян изобщо не бе за пример, След като толкова години Калуст и Нунуфар бяха живели разделени; той — в апартамента си на някой от хотелите „Риц“, а тя — в голямата къща в Лондон или в резиденцията в Париж. Затова двамата бяха отвикнали от брачния живот и в края на седмицата съжителството им в хотел „Авиш“ започна да им създава проблеми.
След няколко незначителни инцидента, когато Калуст избухна заради непочистена четка за коса, която не бе на мястото си, Нунуфар се ядоса на дребнавата му забележка; после той възропта срещу непрестанното й мърморене, а тя на свой ред нарече навиците на съпруга си „най-досадното нещо, което Господ някога е създавал“. Бяха се превърнали в двама стари мърморковци, които водеха постоянна война помежду си. Единият се заяждаше, а другият се връзваше.
— Очевидно е! — разкрещя се Нунуфар след поредния сутрешен скандал, този път по въпроса дали завесите в апартамента да са вдигнати, или спуснати. — С теб не може да се живее, бога ми! — Гледаше го с едва сдържана ярост. — Слушай, няма да остана и ден повече в този хотел! Нито минута дори!
— Алилуя! — възкликна съпругът й и вдигна ръце нагоре в театрален жест на благодарност. — Най-сетне ще изчезнеш от погледа ми! Благодаря на Бог за тишината, която ме очаква! — Хвърли поглед към Нунуфар, която бе отворила куфара на леглото и бясно прибираше нещата си. — Ти си страшно досадна, същинска врана, която не спира да грачи, да грачи, да грачи…
По време на обяда обсъдиха с посланик Каейро да Мота кой е най-добрият хотел за Нунуфар, под претекст че тя не се чувства добре в „Авиш“. Разтревожен, дипломатът веднага попита дали не може да помогне или да им осигури повече удобства, но съпрузите не пожелаха да навлизат в подробности и домакинът, усетил, че си имат семейни проблеми, не настоя. Помисли малко и докато обядваха, предложи „Авенида Палас“, като изтъкна, че хотелът се намира в Байша, където бяха всички бутици, които жените, и особено Нунуфар, толкова харесваха.
— О, не — категорично отказа тя още щом чу името на хотела. — Там отсядат германците, нали?
— Да, там са повечето германски разузнавателни агенти, дори се говори, че таен коридор на четвъртия етаж свързва сградата с гара „Росио“, за да влизат незабелязано, но…
— Абсурд! — прекъсна го Нунуфар и отхвърли предложението. — Крикор ми каза, че при последното си посещение в града отседнал в чудесен хотел до някакво казино. Знаете ли го?
— Навярно „Палас“ в Ещорил — отвърна посланикът. — Откриха го преди десетина години близо до казиното. Хотелът наистина е добър.
— Има ли германци?
Каейро да Мота се разсмя, развеселен от манията на арменката да стои възможно най-далеч от нацистите.
— Не се тревожете, мадам — успокои я той. — Клиентите са цивилизовани.
Плажът „Тамариш“ беше окъпан в мека прозрачна светлина, която придаваше на морето наситеносини тонове и караше пясъка да блести в златисто. Хора по бански лежаха под чадърите на бели и червени ивици или се плискаха на брега, но вниманието на съпрузите Саркисян бе привлечено преди всичко от изискания космополитен облик на Ещорил.
— Oh la la! — възкликна Нунуфар, очарована от безгрижната атмосфера. — Не съм си представяла, че в подобна провинциална страна може да се види подобно нещо!
— Прилича на Биариц — съгласи се Калуст — или на всеки плаж по Лазурния бряг.
Жената разгледа грижливо поддържаните площи около плажа. Видя казиното в края на градината и хотелите сред дърветата, както и няколко бентлита и мерцедеси, които минаха покрай тях. Хората по тротоарите изглеждаха изтънчени и елегантни; някои носеха вратовръзки, а други — цветя в джобовете на саката си. Тук не се мяркаха магарета или каруци, каквито често се срещаха по улиците на Лисабон, нито мръсни и боси хора.
— Дали наоколо има френски бутици?
Въпросът на Нунуфар предизвика смях сред мъжете в ролс-ройса.
Посланик Каейро да Мота, който се возеше до шофьора, се обърна към нея със сияещо лице:
— Да оставим това за по-късно. Искате ли да видите хотел „Палас“?
— Разбира се. Наистина ли е най-добрият?
Дипломатът се обърна към прозореца и посочи навън.
— Това е хотел „Атлантико“, а ей там, до „Палас“, е парк хотелът, но и в двата отсядат германски шпиони, затова предполагам, че не ви интересуват.
Колата започна да се изкачва по алеята на казиното и Каейро да Мота посочи голяма сграда вдясно.
— Ето го и вашия хотел.
Саркисян обърнаха погледи към високата фасада с елегантна архитектура на централната сграда и голям паркинг отпред. Отстрани имаше малка градина във френски стил с лехи, оформени в различни геометрични фигури, и грижливо подрязан плет. На покрива на централната сграда имаше огромна табела с изписани една под друга две думи.
Хотел „Палас“
— Ах, Крикор има право!
Още отвън петзвездният хотел не оставяше никакво съмнение. Затова огледът вътре беше просто формалност, която всички старателно изпълниха. Гостите разгледаха луксозните, облицовани в мрамор салони с кристални полилеи и красиви килими и влязоха в залата за бридж с дървена ламперия, която водеше към терасата. Излязоха и се разходиха на балкона с гледка към казиното, преди да се върнат вътре и да изчакат Нунуфар да реши.
— Ще се регистрирам.
Докато съпругата му и мадам Дюпре уреждаха подробностите на рецепцията, Калуст седна на бара в кафенето и си поръча кафе. Вниманието му бе привлечено от двама англичани, които разговаряха тихо в ъгъла и разлистваха „Таймс“ и „Дейли Телеграф“. След малко се появи посланик Каейро да Мота. Дипломатът бе придружен от около четирийсетгодишен висок, едър мъж с лилава вратовръзка и строго изражение; в тази страна на ниските мъже непознатият изглеждаше необичайно висок.
— Господин Саркисян, искам да ви представя един от най-големите професионалисти в Португалия — обяви посланикът и посочи към мъжа до себе си. — Това е доктор Азеведо Пасарао, за когото вярвам, че ще ви бъде много полезен.
Калуст само кимна, без да се здрависа с непознатия.
— Приятно ми е — каза той. — С коя част от човешкото тяло се занимава вашата специалност?
Посланик Каейро да Мота и мъжът го погледнаха объркано.
— Моля?
— Нали господин Пасарао е доктор? — отбеляза арменецът. — Нуждая се от лекар и се интересувам какво специализирате, за да знам дали можете да ми помогнете.
Изненаданото изражение на португалците отстъпи място на смутен смях.
— Доктор Пасарао не е лекар[1] — обясни дипломатът. — Той е адвокат.
Калуст се намръщи.
— Значи, е адвокат и доктор? Само лекарите са доктори!
— Така е в Европа — съгласи се Азеведо Пасарао, проговаряйки за първи път. — Но в Португалия всички, които завършат университет, се наричат доктори. Национална особеност, не се тревожете.
Посланикът потупа адвоката по гърба.
— Доктор Пасарао е един от най-добрите юристи в страната — похвали го той. — През ръцете му са минали всички големи дела от последните десет години и репутацията му в съдебната зала е безупречна. — Заговори по-тихо. — Лошото е, че взима скъпо.
Магнатът не изглеждаше особено впечатлен.
— Noblesse oblige[2] — отвърна сериозно той, а непроницаемите му очи блестяха като две черни перли. — Нямам против доброто заплащане, стига качеството на работата да оправдае разходите, разбира се. Няма нищо по-глупаво от това да хвърляш пари на вятъра.
Посланикът се отдалечи, за да провери дали всичко е наред с регистрацията на Нунуфар и мадам Дюпре, но всъщност искаше да остави адвоката насаме с новия му клиент.
Азеведо Пасарао се настани до Калуст, поръча си кафе и подхвана любезен разговор, като се поинтересува как се чувства събеседникът му в Португалия. Сетне сниши тон и отбеляза, че двамата англичани, които четяха вестници на бара, са агенти Дарлинг и Флеминг от британското разузнаване. Калуст ги загледа с интерес, но не каза нищо и разговорът се насочи към времето и прекрасното слънце над Ещорил. Адвокатът, разбира се, възнамеряваше да остави на клиента да поеме инициативата в избрания от него момент.
Не се наложи да чака дълго.
— В момента съм в конфликт с правителството на Негово Величество — сподели магнатът, като най-после повдигна въпроса. — Тъй като живеех във Виши, Великобритания ме обяви за враг и конфискува акциите ми в петролната компания, която създадох, за да експлоатирам природните богатства на Месопотамия. Сега се установих в неутрална към войната страна — Португалия, и искам да заведа дело, за да си върна акциите. Още щом пристигнах тук, изпратих телеграма до Лондон и наредих на британските си адвокати да задействат необходимите съдебни процедури. Делото вече е дадено на друг и вие няма да се занимавате с него. И все пак аз, семейството ми и хората ми се нуждаем от юридически услуги, за да уредим статута си на чуждестранни жители на страната ви. Тревожа се по-специално за данъците и се нуждая от професионален съвет как да разреша въпроса съгласно португалските закони. Освен това ще ми трябва помощ за всички договори, които смятам да сключа в тази страна. С две думи, докато съм тук, ще се нуждая от юридическо лице по много въпроси и помощта ви ще ми бъде изключително ценна. — Замълча и погледна въпросително събеседника си. — Ясно ли ви е какво имам предвид?
— Пределно ясно.
— Естествено, бих искал да знам колко ще ми струва, затова ще ви помоля да ме осветлите по въпроса.
Адвокатът свъси вежди, сякаш пресмяташе нещо наум.
— Десет хиляди реала месечно.
Дойде ред на Калуст да си направи сметката. Знаеше обменния курс на британската лира и португалското ескудо и пресметна стойността на десет хиляди ескудо в британски пари. Сумата не го удовлетворяваше напълно, но реши да не се пазари; знаеше, че в живота понякога се плащаше скъпо за неща, които накрая излизаха евтини.
— За тази цена — реши той — искам да идвате веднъж седмично до хотела ми, за да работим.
— Но, господин Саркисян, с цялото ми уважение, в тази страна адвокатите не ходят при клиентите си. — Пасарао посочи събеседника си. — Клиентите отиват при адвокатите, за да се срещнат с тях.
При тази забележка Калуст го изгледа пренебрежително и реши, че адвокатът още не е разбрал с кого си има работа. Присви очи и се взря в португалеца.
— Знаете ли, драги Пасарао — попита той, — не се съмнявам, че кантората ви е чудесна, но не разчитайте да идвам при вас. Освен това ще трябва да ми дадете документ, който изисквам от всички, които работят за мен.
— Какъв документ?
Калуст набързо допи кафето си. След това скочи от стола и преди да отиде при жена си и мадам Дюпре, каза:
— Молба за напускане.