Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Калуст Саркисян (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Um milionario em Lisboa, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 19 гласа)

Информация

Сканиране
Еми (2019)
Разпознаване, корекция и форматиране
Стаси 5 (2020)

Издание:

Автор: Жозе Родригеш душ Сантуш

Заглавие: Милионерът в Лисабон

Преводач: Дарина Миланова

Година на превод: 2017

Език, от който е преведено: португалски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2017

Тип: роман

Националност: португалска

Печатница: „Алианс Принт“ ЕООД

Излязла от печат: 26.10.2017

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Жанет Желязкова; Атанаска Парпулева

ISBN: 954-26-1747-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/6402

История

  1. — Добавяне

X.

Спуснатите щори пречеха на утринните слънчеви лъчи да се промъкнат в стаята. Откакто бе преминал осемдесетте, Калуст не успяваше да спи до по-късно, въпреки мекия дюшек и чаршафите от нежна коприна, които го подканяха да си подремне още малко. Колко мъже на неговата възраст можеха да се похвалят със спокоен сън?

На вратата леко се почука.

— Кой е? — попита сънено той.

Усети, че вратата се отваря леко, надигна глава от възглавницата и видя доктор Фернандо Фонсека да наднича в спалнята.

— Може ли да вляза?

Калуст изненадано погледна към часовника на нощното шкафче. Беше осем сутринта.

— Какво правите тук по това време, докторе? — учуди се арменецът. — Нали имаме уговорка за един следобед?

Лекарят, който всеки ден го посещаваше в „Авиш“, за да го прегледа, пристъпи на пръсти към леглото.

— Идвам да премеря кръвното ви.

Магнатът го погледна неразбиращо.

— Сега ли?

— Да, сега. Моля, протегнете ръката си.

Калуст се подчини, все още объркан от причините за промяна на обичайната визита.

— Но защо сега? Не можахте ли да дойдете в единайсет?

Доктор Фонсека не отговори. Премери кръвното, след това си сложи стетоскопа и преслуша сърцето. Когато свърши, стана прав и си пое дълбоко дъх.

— Изглежда, сте здрав. Може да научите новините.

Сърцето на Калуст подскочи.

— Какво? Какво става?

Вместо да отговори, лекарят се обърна към полуотворената врата, през която проникваше лъч светлина.

— Готово.

В стаята влезе някакъв силует и на магната му бяха нужни няколко секунди, за да го разпознае в полумрака. Беше синът му.

— Крикор! — възкликна той. — Какво се е случило?

Лекарят отстъпи две крачки и синът на арменеца седна на края на леглото със сериозно изражение и мрачен поглед, в който проблясваше дълбока тъга.

— Тази сутрин получих обаждане от Париж и се страхувам, че новините не са добри — прошепна той с дрезгав от мъка глас и трепереща брадичка. — Мама… мама е починала.

Медицинският преглед, на който се бе подложил преди минути, когато лекарят премери кръвното му и го преслуша, и последвалата поява на сина му бяха послужили като предупреждение. Калуст бе предчувствал, че нещо ужасно се е случило, но не си бе представял или не би искал дори да си помисли, че то бе свързано с Нунуфар.

— Но… но как? — заекна объркано той. — Какво се е случило?

— Снощи е организирала прием и се е почувствала неразположена. Повикали са лекар, но… тази сутрин мама ни е напуснала.

В началото новината го вцепени. Сякаш някой го бе цапардосал по главата и го бе зашеметил, бе притъпил сетивата и приспал емоциите, замаян от шока. Но докато се съвземаше, сърцето му сякаш отново започна да бие. Спомни си за първия път, когато бе видял Нунуфар, толкова мъничка и невинна, в дома на родителите й в Лондон, и за деня на сватбата им в Константинопол — тя бе великолепна булка в красивата си рокля. Отново преживя бягството им от османската столица с увитото в килим бебе; пак видя жената, която озаряваше приемите, организирани в Лондон и Париж, благодарение на които бе създал толкова контакти във финансовите среди. Припомни си нейните съвети и майчинската грижа, с която го даряваше в най-трудните моменти. Срамуваше се. Срамуваше се, че не й бе останал верен и че не е бил съпругът, от когото тя се нуждаеше и заслужаваше; срамуваше се, задето не е бил по-търпелив и нежен към нея.

Тя му липсваше. Липсваше му така, както могат да липсват само хората, които ни напускат и загубата им ни кара да се нуждаем от тях непоносимо силно. Спомни си последния път, когато я бе видял преди три години, когато му бе помахала за довиждане от вратата на къщата им на булевард „Йена“. През лятото на 1949-а, когато Калуст навършваше осемдесет, се бе върнал в Париж за първи път след края на войната. Прекара там няколко месеца, но през есента Португалия вече му липсваше и той се върна в Лисабон и любимия си хотел „Авиш“.

Покрусен от новината за смъртта на жена си, Калуст усети как буца засяда в гърлото му и без да си даде сметка, сълзите замъглиха погледа и опариха лицето му. Дълъг, дълбок стон изригна някъде в гърдите му и се разля по цялото тяло в сляпото умопомрачение на човек, който съзнава, че е изгубен.

Никога не си бе представял, че смъртта на Нунуфар би му причинила такава болка.

 

 

Меланхоличната зеленина на Синтра притежаваше способността да го утеши. Тъй като имаше нужда да се съвземе, една седмица след като бе останал вдовец, Калуст покани мадам Дюпре на разходка из градчето, сгушено в подножието на планината. Синът му бе заминал за Париж, за да се погрижи за подробностите около погребението на Нунуфар, а магнатът искаше да помисли за живота си от сега нататък и как да почете жена си по начина, по който тя заслужаваше.

Когато двамата излязоха от хотела, вече по пладне, се натъкнаха на някаква врява на отсрещния тротоар. Погледнаха учудено натам и видяха тълпа хора, които махаха с ръце. Изглеждаше, сякаш поздравяваха именно тях, но това, разбира се, нямаше как да е истина. Без да знае какво става, Калуст бързо влезе в колата и се почувства в безопасност, когато асистентката му се настани до него и Ещевао затвори вратата.

— Кои са тези хора?

— Нямам представа — отвърна мадам Дюпре, присвивайки устни. — Не съм ги виждала наоколо.

Отговори му шофьорът, който бе заобиколил колата и бе заел мястото си пред волана, но без да поглежда в огледалото за задно виждане, за да не го обвинят, че шпионира клиента си.

— Туристи.

Това учуди магната.

— И какво правят тук? Дошли са да видят „Авиш“?

Ещевао се усмихна.

— Дошли са заради вас, мосю Саркисян.

Калуст ококори очи невярващо.

— Заради мен ли?

— Вие станахте атракция в Лисабон, не знаехте ли? — каза шофьорът. — Спомняте ли си процеса срещу американците? Чуждата преса не спря да пише за това, както знаете. Оттогава много туристи идват до „Авиш“ с надеждата да ви зърнат. Нима не сте забелязали?

Това бе новост за Калуст и мадам Дюпре и не можеше да се каже, че останаха доволни да я научат. Той, който обичаше анонимността си и й се наслаждаваше именно в Лисабон, се бе превърнал в атракция на града?

— Вие знаехте ли за това? — обърна се възмутено той към асистентката си. — Туристи да идват да ме дебнат пред хотела ми? Да не би всички да са откачили?

Автомобилът потегли, пресече портала и мина покрай радостната тълпа, която не спираше да маха.

— А вие какво очаквахте? — опита да му обясни мадам Дюпре. — Та вие сте най-богатият човек в света! Подобно нещо е неизбежно, не мислите ли? Особено покрай целия шум около делото… Не помните ли, че „Лайф“ ви нарече „най-загадъчния мъж на нашето време“? Такива думи привличат вниманието…

Арменецът поклати глава.

— Не! Няма да търпя това!

— Но какво можем да направим? Да повикаме полицията, за да изгони туристите?

— Не, разбира се, но и така не може да продължава. При това положение по-добре да се върна в Париж. И то възможно най-скоро!

— О, не говорете глупости!

— Сериозен съм! Отнасят се с мен, все едно съм някаква циркова атракция, не разбирате ли? Остава само да ми подхвърлят банани и фъстъци! — Отново разтърси глава. — Не, не може така! Връщаме се в Париж, и то още следващата седмица!

Случката бе изнервила арменеца, но мадам Дюпре го познаваше добре и с няколко мили думи и твърдост, и дори със заплахата, че ще го напусне, ако той замине за Франция, успя да го успокои. Подобно нещо бе немислимо за арменеца; вече бе загубил жена си и не можеше да се лиши и от секретарката си.

Всъщност само след десетина минути, докато караха по крайбрежната улица към Ещорил, където щяха да завият за планината, Калуст вече бе забравил за инцидента с туристите. Мадам Дюпре го разсейваше с гледката към морето, кулата „Бужио“ на фона на синия хоризонт и златистия пясък на плажа Каркавелош. Когато след малко навлязоха в гората и стигнаха до Синтра, мислите на стария арменец отново се бяха върнали към въпроса, който го занимаваше напоследък. Погребението на Нунуфар.

Магнатът бе решил да издигне грандиозен монумент в памет на жена си. Не знаеше как, но щеше да го направи. Щеше да избере най-добрия архитект, ако трябва, ще наеме дори Пикасо, за да направи скулптура, ще поръча реквием на самия Сибелиус; щеше да създаде незабравима творба на изкуството в името на Нунуфар. Трябваше да измисли начин да се справи с ужасното чувство на вина, което измъчваше съвестта му.

— Винаги съм й бил верен — прошепна той с чаша вино колареш в ръка. — Винаги, винаги…

Любуваха се на гората, ширнала се отвъд кралския дворец в Синтра, и вдъхновен навярно от природата, която му навяваше носталгични мисли, Калуст реши да сподели какво му тежи на сърцето.

— Какво казахте?

— Вие най-добре знаете, че момичетата, с които съм бил, просто бяха част от терапията ми, нали? — Сложи ръка на гърдите си. — Важна е верността на сърцето и в това отношение аз никога не съм имал съмнения.

Като разбра, че шефът й говори за съпругата си, асистентката се поколеба, изгаряйки от желание да му възрази. Все пак благоразумието надделя.

— Знам — промълви тя. — Знам.

Калуст бе устремил взор към гората от борове и дъбове по склона срещу двореца. Устните му бяха влажни от омайващото вино, а замечтаното изражение придаваше умиротворение на лицето му.

— Знаете ли какво ще направя? — попита отнесено той. — Ще я балсамирам.

— Моля?

— Ще балсамирам тялото на Нунуфар, за да не се разложи — отвърна той, внезапно развълнуван. — И ще построя за нея най-големия мавзолей с мрамор от Ферара, ще го обсипя със злато и статуи, изработени от най-добрите артисти. Ще бъде нещо грандиозно — гробница, в която и самият аз да бъда положен, когато му дойде времето. Това ще е последният ни дом, където ще останем заедно за вечни времена.

— Къде възнамерявате да го построите?

Магнатът отклони поглед от гората, отпи глътка колареш и се вторачи в мадам Дюпре.

— Може би тук, в Синтра — каза той. — Градът е красив, нали?

— Посочи към простиращата се пред тях гора. — Забелязали ли сте тези многобройни нюанси на зеленото? Никъде в света няма подобно нещо! Какво по-добро място за нашия мавзолей?

Асистентката погледна шарената зеленина, по която синкавата мъгла на Синтра разливаше тъмни тонове. Надвисналите над града гъсти облаци в този миг бяха пробити от сноп светлина, който огря гората и озари листата на дърветата. Гледката можеше да развълнува всяка душа, очарована от красивата меланхолия, която слънцето изведнъж бе прегърнало, дарявайки я с весел блясък.

— Мястото наистина е необикновено — съгласи се тя. — Обаче ми се струва, че съпругата ви не би избрала Синтра за последния си дом.

Калуст кимна леко.

— Права сте — съгласи се той. — Но нямам нищо против да вдигна мавзолея например в Париж. Може да го направим в „Пер Лашез“, някъде близо до гробницата на Оскар Уайлд, Балзак или Шопен. Или в Армения.

Разколебан, старият арменец погледна гората за последен път, допи виното си на екс и сви рамене.

— Не знам, трябва да помисля.

 

 

Синът му се отпусна на стола до прозореца с тежка въздишка, а слънцето, което къпеше терасата, огряваше лицето му. Току-що се бе върнал в Лисабон след едноседмично отсъствие и беше изненадващо мълчалив.

Резервираното му поведение не разтревожи Калуст, тъй като го отдаде на скръбта по майка му. Крикор мълчеше и баща му реши пръв да наруши тишината. Разказа му за плановете си и спомена, че вече бе започнал да подбира архитектите, които да наеме за проекта. Най-голямата въпросителна бе мястото, където да построят мавзолея, и той поиска мнението на сина си.

— Синтра, Париж или Армения?

Крикор упорито отказваше да засяга темата. Вероятно изпитваше огромно нежелание да обсъжда смъртта и погребението на майка си, но баща му настоя и той не можа го избегне.

— Ница.

Този лаконичен и същевременно категоричен отговор, който създаваше впечатление, че не иска да обсъжда въпроса, но все пак имаше решение, смая Калуст.

— Ница ли? — учуди се той. — Защо пък Ница?

— Такава бе волята на мама.

— Откъде знаеш? Да не би да си говорил с нея?

Синът му не отговори. Тъй като умееше да разгадава лицата на хората, магнатът бързо разбра, че е засегнал деликатна тема. На всяка цена трябваше да узнае какво става.

— По какъв повод намесваш Ница в разговора? — настоя Калуст. Синът му продължаваше да мълчи. — Откъде знаеш, че майка ти е искала да бъде погребана точно там? Говори, момче!

Годината бе 1952-ра и Крикор отдавна не беше момче, а петдесет и шест годишен мъж, който се ядосваше, когато баща му се отнасяше с него като с някое хлапе.

Почувства се обиден от това обръщение и сякаш подтикнат от неустоим импулс, той не се сдържа:

— Знам, защото тя го бе написала в писмо!

Калуст изненадано вдигна вежди.

— Писмо ли? Оставила е писмо?

— Да — отвърна синът му, който вече се разкайваше за думите си. — Написала е, че иска да бъде погребана в Ница, в гроба на брат си. Поиска също да построим училище за арменските сирачета.

Старият Саркисян бе поразен от новината.

— Къде е това писмо?

— При мен.

— Покажи ми го. Искам да го прочета.

Крикор поклати глава.

— Не мога. Тя изрично помоли да не стига до вас.

Калуст сви устни, погледът му стана твърд, а разширените му зеници сякаш пръскаха искри.

— Покажи ми писмото!

— Вече ви казах, че не мога. В него мама е написала лоши неща по ваш адрес. Освен това бе пределно ясна в молбата си да не ви позволя да го прочетете.

Магнатът рязко се изправи, с вдървено тяло и треперещи от ярост ръце, а лицето му бе почервеняло от болка, която бързо се превръщаше в изпепеляващ гняв. Това бе жестока обида за него, а подобно нещо той не можеше да приеме.

— Покажи ми го!

Крикор отстъпи крачка назад, смутен от емоцията, която се надигаше в баща му.

— Не разбирате ли, че не мога? — попита отчаяно той. — Би било предателство да престъпя последната воля на мама. — Наведе глава. — И аз няма да го направя.

— Ще го направиш, защото ти заповядвам!

— Никога. На никаква цена.

В хотелската стая настъпи тежка тишина, пропита с гняв и напрежение; баща и син се взираха един в друг — два железни щита се надигаха един срещу друг в дуел на мъжка воля, гордостта срещаше дълга, а любовта помежду им бе разбита от честта.

— Дори и ако те лиша от наследство?

Въпросът бе произнесен тихо, почти шепнешком, и ярко контрастираше на виковете, които само преди минути се носеха из апартамента. Зад мекия тон се криеше предупреждение, маскирано като намек, но всъщност си беше чиста заплаха. Със скръбен поглед, разочарован, че се бе стигнало дотук, но неспособен да отстъпи пред дълга си и твърдо решен да държи на своето до самия горчив край, Крикор решително кимна.

— Да.

Калуст се отдръпна с дълга въздишка и с бавното движение на човек, който вече е взел своето, макар и трудно решение. Съзнаваше, че изборът му ще опустоши и него самия, вторачи се в сина си с леден поглед и посочи към вратата.

— Върви си — нареди той. — Върви си и никога не се връщай.

 

 

Смъртта сякаш дебнеше наоколо, за да покрие Калуст с дебелия си черен плащ; арменецът не я виждаше, но усещаше миризмата й на гнило и знаеше, че го наблюдава като надушил мърша лешояд. Даваше признаци, че неизбежно се приближава, което се потвърди няколко седмици след разрива с Крикор.

— Пристигна телеграма от Лондон — съобщи мадам Дюпре, когато към три и половина следобед слезе в салона, за да му прави компания за кафето. — От кантората на „Блейк & Хоторн“.

Тъй като ставаше дума за британските му адвокати, Калуст си помисли, че му изпращат новини около някое дело за придобиване на художествен експонат, но се оказа друго. Телеграмата съобщаваше, че сър Филип Блейк е починал предишната вечер и че за семейството и кантората би било огромна чест, ако един от най-забележителните клиенти и приятели на покойника присъства на погребалната церемония, която щеше да се състои в Уестминстърското абатство.

Магнатът реши да остане в Лисабон, но докато течеше церемонията в Лондон, той отиде до манастира „Жеронимуш“, за да запали свещичка в памет на стария си приятел. Въпреки че храмът бе католически, Калуст коленичи пред олтара и се помоли на арменски.

Когато същия следобед се върна в хотела, завари знамената, спуснати наполовина, и голямо вълнение във фоайето. Съзря управителя на хотела, който носеше черна лента на ръкава си, да дава нареждания на служителите и го попита какво става.

— Не чухте ли по радиото? — попита учудено господин Руджерони. — Негово Величество е мъртъв.

— Кой? Салазар ли?

Собственикът на „Авиш“ примигна, изненадан от предположението на госта.

— За бога, не! — възкликна той. — Крал Джордж VI.

 

 

Следващия месец от Париж пристигна друга лоша новина, този път за кончината на сенатор Жан-Марк Ерто. За последен път Калуст го бе видял няколко години по-рано в „Авиш“ при подписването на споразумението Stroke 54 и си спомняше, че още тогава старият французин не изглеждаше добре — с приведено над бастуна крехко тяло и бледо лице, което издаваше необратимия ход на времето.

Какво, по дяволите, ставаше? Бе достигнал възрастта, в която, накъдето и да погледнеше, виждаше смъртта. Докога? Само за няколко месеца бе загубил Нунуфар, сър Филип и сенатор Ерто. Освен това се бе скарал със сина си, а подобно скъсване на отношенията им за него бе един вид смърт. Бе понесъл прекалено много удари за толкова кратко време. Започнаха да го преследват съмнения и в душата му се надигаше страх. Кой щеше да е следващият?

Жизнеността, която го поддържаше активен, сякаш бързо се изпаряваше като отминало увлечение и здравето му постепенно се влошаваше. Тялото му губеше сили и масажите на Иван вече нямаха особен ефект. Непрекъснато се чувстваше изморен и гърбът започна да го боли, принуждавайки го да върви леко приведен. Доктор Фонсека му бе изписал лекарства, за да облекчи страданията му, но нямаше лек против старостта.

Шведската гимнастика, която цял живот бе практикувал, се бе превърнала в колебливи движения, които правеше повече от инат, отколкото от убеждение, че помагат, а разходките до парка „Едуардо VII“ и Монсанто бяха заменени от петминутно ходене с несигурни крачки, неизменно следвани от колата. Не го вълнуваха дори групичките туристи, които, застанали на известно разстояние, всеки ден му махаха.

Магнатът чезнеше.