Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (24)

XXII.

Когато слънцето изгря, Крикор доби представа къде го бе изхвърлила реката. Дрехите му бяха мокри, трепереше от студ, не можеше да спре да киха, носът му беше запушен, а очите — подути. Цялото тяло го болеше и краката му се огъваха като гумени, но пък беше жив.

Жив.

Огледа се, попивайки с поглед цялата околност. Реката течеше спокойно, а отстрани се простираше пътят, по който вчера бе минал заедно с Мариян, Аршалуис и Кенариг. В далечината зърна трупа на мършаво дете, с полуотворена уста и с изражение, което сякаш говореше, че мъките му най-сетне са се свършили. По пътеката се виждаха и захвърлени дрипи — единствени следи от кервана на смъртта.

Какво да прави? Първата му реакция беше да тръгне по пътя, да настигне конвоя от Кайсери и да намери Мариян. Някой трябваше да закриля нея и майка й. Сигурно не бяха далеч, течението едва ли го бе изхвърлило на повече от километър. Но когато се изправи, се спря. И какво всъщност щеше да се случи, когато ги настигне? Какво щяха да сторят войниците — неговите убийци, когато го видеха отново? Тази мисъл потисна първоначалния му импулс. Да се присъедини отново към кервана, беше равнозначно на самоубийство. Единствената му възможност бе да бяга. Прозрението, че е немислимо да последва кервана, го ужаси. Кой щеше да пази Мариян и Аршалуис? Въпросът се стовари отгоре му като чук, но трябваше да се примири. Той бе неспособен да ги защити, бе неспособен да се грижи за любимата си. Каква закрила й бе дал през последните дни, когато турците я отвеждаха? Никаква. Господ му бе свидетел, че бе опитал, но постигна ли нещо? Не. Жестоката и неопровержима истина бе, че той бе безсилен да защити Мариян. Затова нямаше особено значение дали ще бъде до тях в кервана, или не.

Трябваше да се съсредоточи върху по-важни неща. Кои бяха те при дадените обстоятелства? Да оцелее. Това бе очевидно. За да го постигне, първото, което трябваше да направи, бе да отбягва пътищата. По време на дългото пътуване от Кайсери често се бяха натъквали на турски контролни постове, които сега непременно трябваше да избягва. Трябваше да разреши и един по-спешен проблем. Храната. Къде да намери храна?

Отново огледа околността, но този път с погледа на човек, който трябва да я опознае. Къде се криеха опасностите? Къде бяха възможностите? От едната страна се простираше пасище, от другата имаше борова горичка, която разливаше зелени багри по планинския склон. Като помисли малко, на Крикор му се стори разумно, че ако иска да избегне пътя, да остане скрит и същевременно да намери нещо за ядене, бе най-добре да върви през гората. Наведе се над реката и понечи да пие вода, но се спря, щом забеляза, че по течението се носеха няколко трупа. Видя ръцете, краката и косите им и разбра, че са тела на млади жени. Знаеше, че войниците са хвърлили в реката половината от загиналите момичета, но много от тях бяха скочили по собствена воля, за да се отърват от мъчителите си. Крикор се запита дали Мариян не би трябвало да стори същото, помисли си, че може би вече го е направила и някое от онези тела би могло да бъде нейно, но знаеше, че не трябва да се тормози повече, и изхвърли мисълта от главата си. Първата и най-важна задача сега беше да оцелее.

Без да обръща внимание на плаващите трупове наоколо, той се наведе и пи дълго, докато напълно утоли жаждата си. Сетне събра от брега няколко заоблени от водата камъка, които можеха да му послужат, и се отправи към гората. Чуваше се веселото чуруликане на лястовичките, които кацаха по високите клони. Трелите им го изпълниха със спокойна решителност. Щом на фона на всичко случило се птичките продължаваха да пеят, значи, имаше нещо в света, било то само природата, което бе останало добро и неопетнено.

Когато навлезе толкова навътре, че вече не виждаше пътя, и достатъчно, за да не бъде забелязан от някой минувач, започна да събира шишарките, нападали по земята. После седна на голяма скала и ги счука с речните камъни. Това му отне два часа, но работата си струваше, защото се сдоби с две шепи ядливи семки от шишарки. Задъвка ги една по една, надявайки се, че ще възстановят силите му за възможно най-дълго.

При нормални обстоятелства в не толкова далечното минало подобно угощение изобщо не би го заситило. Но сега метаболизмът му бе станал по-бавен заради изпитанията, на които бе подложен през последните месеци, така че вече се задоволяваше със скромните дажби, които му се предлагаха. Достатъчно бе да изяде няколко дребни семки, за да почувства, че се е заситил, затова прибра останалото в джоба на прокъсаната си риза и стана.

Продължи да върви през гората към планините, провирайки се през храсти и трънаци. Къде ли се намираше? Предположи, че склоновете, които вижда пред себе си, са на планината Аманос, тъй като не би трябвало да се намира много далеч от Алепо. Или пък това бе планинската верига Тавър, която се намираше малко по на северозапад. Така или иначе трябваше да ги премине, за да достигне целта си — града, чието име не спираше да си повтаря, за да си внуши, че действително ще успее.

— Константинопол…

Железопътна линия.

Крикор вървеше вече петнайсет часа, когато в полите на една планина пътят му бе пресечен от две успоредни стоманени линии. Спря под едно дърво и почесвайки рядката си брада, която растеше на масури, се взря в релсите и се замисли. Дали да използва някак си линията, или да я подмине и да продължи пътя си? Колебанието му трая само няколко секунди. Крикор се чувстваше много самотен в гората и вече жадуваше за човешки контакт. Освен това рано или късно трябваше да излезе от пущинака и да се изправи срещу света на хората. Защо да не рискува сега? Тръгна по линията в северозападна посока, тъй като пътят там беше равен и напредваше по-бързо. Вървя около два часа и спря, когато нощта се спусна над гората и поради короните на дърветата, които не пропускаха лунната светлина, мракът напълно заличи пътеката.

След като вечеря със семена, заспа до релсите, свит на топка и треперещ от студ. Арменецът тръгна отново на път още с първите лъчи на зората. Вървя така през следващите три часа, като спря само два пъти. Веднъж, за да събере шишарки и да извади от тях още една шепа семена, и втори път, за да утоли жаждата си, когато съзря извор, чиято вода се спускаше от планината с весел, бодър ромон.

Тихото потракване на релсите го вцепени.

— Какво е това?

Взря се в стоманените линии и скоро разбра, че приближава влак.

Внезапно изпълнен със смесица от вълнение, надежда и страх, с препускащо сърце в очакване на неизвестното, Крикор се огледа в двете посоки на линията и забеляза гъст облак дим, който се виеше над дърветата. Композицията, която идваше към него от югоизток, продължаваше в същата посока, в която вървеше той — на северозапад. Бе настъпил моментът да действа. Отстъпи три крачки назад и предвидливо се скри зад един бор.

От далечината се дочу ритмичен шум, който все повече се усилваше, докато се превърна в адски грохот. Тогава се зададе черната желязна композиция с бълващ черни кълба дим комин, а релсите тракаха в такт тутуф-тутуф — огромна побесняла машина, чието ръмжене плашеше лястовичките из гората.

Беглецът знаеше, че разполага с много малко време, за да вземе решение, и впери поглед във влака, минаващ пред очите му, в търсене на някакъв знак, който да му помогне. Локомотивът теглеше композиция от отворени вагони, натоварени с щайги. Очевидно влакът караше търговски стоки.

Чудесно.

Без да губи време, тъй като вагоните бяха само четири и шансът се стопяваше със скоростта на влака, Крикор се затича, смело се хвърли напред, сграбчи металната решетка и увисна на последния вагон.

Когато бе съзрял влака в далечината, скоростта не му се стори много висока, но сега, увиснал във въздуха, идеята вече не му се струваше толкова разумна. Имаше чувството, че композицията се движи ужасно бързо, но вече бе късно да се отказва. Надигна се, успя да запази равновесие и със сетни сили успя да се прехвърли във вагона.

— Уф!

Беше вътре.

Усети, че не се движи.

Час по-късно влакът беше спрял до някаква дървена двуетажна постройка. Гласовете, които се чуваха отвън, принудиха Крикор да действа крайно предпазливо и той се скри между щайгите. Не се осмели дори да погледне навън. Вместо това наостри слух, за да се опита да разбере какво говорят. Турският му не беше особено добър, но откакто бе пристигнал в Кайсери, бе понаучил доста. Затова се напрегна да различи някоя дума.

— Togher eger em — избъбри безгрижно най-близкият до него човек. — Miulkerus oo aikis.

Крикор отвори широко очи, когато разбра значението — „оставих полетата и овощните градини и тръгнах на път“, това бе казал мъжът. Нима бе възможно? Но това беше…

— Арменски?

Преодолявайки страха си, младежът бавно надигна глава, като внимаваше да не го забележат, и надникна над ръба на вагона. Видя мъже с червени фесове, които разтоварваха щайгите от съседния вагон. Един от тях говореше на майчиния му език.

Все още изненадан, но и изпълнен с кураж, Крикор се огледа наоколо и разбра, че са спрели на малка гара. В далечината забеляза турски войник, а до вратата на постройката стоеше европеец с руса брада и светъл костюм, който наблюдаваше работата на арменците. Отново насочи вниманието си към разтоварените дървени щайги, подредени на перона, и забеляза, че върху тях бяха изписани думите Holzmann — Frankfurt.

Нямаше да му се удаде по-добра възможност. Подпря се на отсрещната стена на вагона, така че да не може да бъде видян от гарата, и крадешком се измъкна навън. Това бе малка, обикновена гара и наоколо имаше гора, затова само с три скока Крикор лесно намери скривалище зад дърветата и остана там.

След като приключиха с разтоварването, влакът потегли и суматохата на гарата отстъпи място на пасторална тишина. Птичките чуруликаха безгрижно, а короните на дърветата се поклащаха от повея на вятъра. Крикор надничаше иззад дърветата, наблюдаваше обстановката и хората на утихналата гара.

Видя само две турски заптиета, които стояха на пост далеч от постройката. Изненадващо, останалите мъже наоколо приличаха на арменци или европейци и това до известна степен успокояваше Крикор.

Той обмисли възможностите си. Надали щеше да му се удаде по-добър случай да говори с хората и да намери изход от положението, в което се намираше. Европейците навярно бяха германци, съдейки по буквите върху щайгите, изписващи Франкфурт, освен това бе останал с впечатление, че те по някакъв начин закрилят арменците, които работеха там.

До главната постройка имаше дълга барака. След като наблюдава мястото известно време, младежът забеляза, че в тази посока ходят само мъжете с червени фесове, затова реши да започне оттам. Заобиколи гарата през гората и се опита да се доближи до бараката. Когато пристигна, седна под едно дърво и зачака.

Докато се появи силует.