Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (40)

XI.

Беше още тъмно, когато Калуст, измъчван от безсъние, наметна халата си и мина през кухнята, за да излезе на терасата в дома си на булевард „Йена“ с чаша горещо кафе в ръка. Подухваше лек ветрец, но вече беше средата на юни и дори нощите в Париж бяха топли. Птиците в клетката бяха спокойни, само от време на време размахваха криле в полусън. Градът тънеше в непрогледен мрак, уличните лампи не светеха, а прозорците на сградите бяха затулени от парчета картон, който не пропускаше светлината от стаите.

Два лъча в далечината за миг пронизаха нощта; един автомобил отмина Триумфалната арка и изчезна нанякъде. Тъмнината бързо се завърна, сякаш всички бяха напуснали града. Колко тъжно изглеждаше Париж! Арменецът отпи от кафето и се замисли за далечните гърмежи, които се чуваха през последните дни. Сега бяха замлъкнали — знак, че германските оръдия вече не стреляха. Бяха изчезнали дори самолетите, които със смъртоносен рев неуморно кръжаха в небето. След паниката, обзела столицата, която бе накарала милиони парижани да се качат на колите си или да хукнат към железопътните гари в отчаян опит да избягат от boche^[1], Париж бе обявен за открит град; германците прекратиха бомбардировките и злочестите граждани покорно се върнаха по домовете си.

Зората заблестя, обагряйки небето над Операта в тъмносини пастелни нюанси, преливащи във виолетово на хоризонта. Арменецът седеше на терасата, наслаждаваше се на свежия въздух и утринната светлина, която разцъфваше над спящия квартал. Загледа се в площад „Етоал“, където се издигаше Триумфалната арка. Нямаше жива душа. Само след няколко минути забеляза самотен метач, който в този тъй ранен час старателно метеше нападалите по тротоара сухи листа.

Бръмчене.

Звукът раздра утринната тишина. Идваше отляво и постепенно прерасна в оглушителен рев. След малко по булевард „Клебер“ се зададоха двама мотоциклетисти в прашни масленозелени униформи и направо влетяха на площада. Германци. Двамата войници с увесени на гърбовете пушки завиха на ъгъла и се приближиха до метача, за да го попитат за посоката. Щом забеляза врага, мъжът захвърли метлата и хукна да бяга, обзет от безумна паника. Германците свиха рамене и бясно потеглиха по „Шанз-Елизе“. На тротоара остана само метлата, която сухите листа обгръщаха и се завихряха, сякаш танцуваха под звуците на смъртоносен реквием, изпълнен от поривите на вятъра.

Тази случка разтревожи Калуст.

— Бог да ни е на помощ! — прошепна той и стана от стола. — Германците са тук!

 

 

Въпреки риска, след началото на войната Калуст бе решил да се премести в Париж. Всъщност той се ползваше с имунитет благодарение на връзките си с иранската легация. Тъй като Иран бе неутрална страна, в която германците търсеха влияние, той знаеше, че няма да го закачат.

Проблемът бе, че с приближаването на врага и обявяването на Париж за открит град френското правителство се бе преместило в Бордо, а с него и всички дипломатически мисии в страната, включително и иранската. Защо да стоят в Париж, щом градът вече не беше столица? Арменецът възнамеряваше да ги последва, но първо трябваше да се убеди, че германците няма да докосват резиденцията му. Затова бе останал.

Разстроен от епизода с мотоциклетистите, той влезе в стаята и отиде да се облече. Добре че семейството му не присъства на тази ужасяваща гледка! Нунуфар бе заминала за Бордо под покровителството на иранската легация, където бе останала при хората на Жан-Марк Ерто, а Крикор бе в Лондон. Там бе изпратил и най-ценните експонати от колекцията си, която бе започнал да събира още по времето на първата си меджидия, купена от пазара в Константинопол. Но някой трябваше да гарантира, че резиденцията в Париж ще си остане непокътната. Не му се струваше добра идея да я остави в ръцете на хуните.

На вратата на спалнята се почука. Господарят на дома отвори и се натъкна на Жилбер. Икономът беше бял като платно и в очите му се четеше ужас.

— Мосю Саркисян, видяхте ли какво става навън?

Отидоха в салона и застанаха до прозореца, през който се чуваше невъобразим рев. В края на улицата, на площад „Етоал“, Калуст видя колона от масленозелени автомобили и камиони. Най-отпред имаше офицерска кола с огромни гуми и вдигнат гюрук, покрита с прах и кал. До шофьора седеше офицер, а отзад се возеха двама войници. Един от камионите спря до тротоара и от каросерията изскочи друг войник с палка. Мъжът застана на „Шанз-Елизе“ и започна да насочва движението.

След първата военна машина запъпли дълга колона — открити военни коли с офицери, танкове, артилерия, камиони с боеприпаси, картечни коли и цяла върволица мотоциклети и мотори с кош, целите в кал и прахоляк — противно на безупречния ред, под който минаваха през града. Гледката на дефилиращите из Париж мъже от Вермахта всяваше страх. Слисан, Калуст бе закрил устата си с ръка и с ужас наблюдаваше процесията. По тротоарите се събираха потресени парижани с уплашени погледи и свити сърца, които си шепнеха нещо и наблюдаваха вражеските войници.

— Мили боже! — възкликна господарят на дома. — Това е краят!

Икономът наведе глава, за да спре напиращите сълзи, но така и не успя.

— Така е, мосю.

 

 

Облегнат на стола, Калуст отново прочете писмото, което щеше да изпрати на шаха. Арменецът накратко бе изложил възгледите си относно геостратегическите предизвикателства пред Иран в деликатната игра на интереси в петролния свят сега, когато войната бе засегнала цяла Европа и Азия, като го предупреждаваше за опасностите и предлагаше възможни решения. Доволен от написаното, Калуст си пое дълбоко дъх и взе писалката. Тъкмо се канеше да се подпише, когато някой нахлу в кабинета.

— Германците! — извика Жилбер, в чийто поглед се четеше паника. — Германците!

Домакинът го погледна слисано.

— Какво е това, Жилбер? — смъмри го той. — Що за нахалство? Откога нахлуваш така в кабинета ми, без дори да почукаш на…

— Raus! — кресна гърлен глас в коридора. — Всички вън!

Калуст млъкна насред изречението, без да разбира какво става. Жилбер му хвърли ужасѐн поглед.

— Точно се опитвах да ви обясня, мосю! Германците! Те… те влизат в къщата! Те…

Сивият силует на германски офицер — в брич, пречупен кръст с германски орел на гърдите и офицерска шапка, застана на вратата и избута иконома.

— Хайл Хитлер! — изрева той и протегна ръка в нацистки поздрав. — Аз съм капитан Ритер и съм дошъл да реквизирам тази резиденция. Имате трийсет минути да напуснете.

Господарят на дома не отговори веднага, опитвайки се да вникне в думите на офицера. Сетне се навъси, стана прав, отвори едно чекмедже, от което извади някакъв документ, и с бавна, но твърда крачка се отправи към натрапника.

— С какво право идвате тук да ме безпокоите?

Офицерът сякаш очакваше този въпрос, извади от джоба на куртката си лист хартия и го подаде на събеседника си.

— Домът ви ще бъде реквизиран от Kommandantur du Gross^[2] в Париж — заяви надменно той. — Това е реквизицията. — Посочи надписа в края на документа. — Както виждате, подписана е лично от генерал Фон Холтиц^[3].

Калуст хвърли поглед върху изписания на немски лист, но не си направи труда да го вземе. Вместо това показа на офицера документа, който бе извадил от чекмеджето на бюрото си.

— А този документ показва, че вие току-що нахлухте в една нова държава — отвърна сухо той. — Както ще можете да проверите по-късно, този имот, господин капитан, е под закрилата на иранската дипломатическа легация, така че пред закона се счита за иранска територия.

Изненадан от този отговор, германецът отвори широко очи и се вторачи в текста.

— Но… но…

— Не виждате ли, че цапате мраморния ми под с калните си ботуши?

Капитанът сведе поглед към ботушите си.

— Какво?

Без да изчака отговор, господарят на дома вдигна ръка и с императорски жест посочи към вратата на резиденцията, отвъд която се разхождаха войници на Вермахта, сякаш къщата бе тяхна собственост.

— Затворете вратата на излизане, ако обичате.

 

 

На „Риволи“ се вихреше същински военен парад. По средата на улицата се бяха строили германски войници, а на елегантната фасада на хотел „Льо Мюрис“ се вееха огромни нацистки знамена — червени, със свастика в средата. След като бе минала през два контролни пункта, черната лимузина с иранското знаме паркира до редица други автомобили, спрени до Тюйлери.

Офицер в масленозелена униформа се приближи с бърза крачка и протегна ръка за нацистки поздрав към дребния мъж, който излизаше от задната врата на колата.

— Хер Саркисян от иранската легация? — попита той на френски със силен немски акцент. — Хайл Хитлер! — Свали ръката си. — Аз съм капитан Грас. — Имам заповед да ви придружа до комендантството. — Посочи към сградата, на която се вееха нацистки знамена. — Оттук, моля.

Хотел „Льо Мюрис“ бе превърнат в седалище на Kommandantur du Gross Paris — военната администрация на окупирания Париж и околностите. Освен германските военни, които изпълваха фоайето, салоните и коридорите, из цялата сграда бяха окачени указателни табели на немски за Militaerbefehlshaber in Frankreich — Военна администрация във Франция.

Мъжете разговаряха тихо, но когато го въведоха в големия салон, Калуст дочу смях и звън на китари, чиято мелодия му се стори позната.

— Щраус?

Капитан Грас поклати глава и се усмихна накриво.

— Вагнер.

Влязоха в големия салон — пищно обзаведено помещение в стил Луи XVI, като целия хотел „Льо Мюрис“. Там имаше прием, организиран от окупационните сили в чест на членовете на френското висше общество и дипломатическите мисии, които бяха останали в града.

Салонът бе украсен с кристални канделабри, по стените имаше огледала със скосен ръб и огромни квадратни прозорци, обрамчени от мраморни плочи. В помещението се усещаше странна смесица от напрежение и спокойствие. Наоколо германски офицери разговаряха и се смееха с чаша шампанско в ръка, бъбрейки си с френски двойки от високите етажи на парижкото общество, предимно банкери и политици. Новодошлият забеляза слабата фигура на Коко Шанел, застанала близо до музикантите. Нунуфар често пазаруваше от нейните бутици на улица „Камбон“, в Довил и Биариц. Дизайнерката, както винаги, беше изключително елегантна с характерната семпла черна рокля, докато се усмихваше на двамата германски офицери, с които разговаряше. Оглеждайки залата, Калуст разпозна още няколко дипломати, които по една или друга причина бяха останали в Париж. Това бяха барон Йохан Фриск — търговският представител на шведската легация, и италианският посланик Романо Петри.

Офицерът, който придружаваше Калуст, го отведе до онази част от салона, където се бяха събрали германските офицери и хората се редяха на опашка, за да ги поздравят. Арменецът се чувстваше не на място сред толкова униформени, сякаш го бяха завлекли в леговище на вълци. Запази непроницаемо изражение и зачака на опашката, за да поздрави най-важния човек в залата — германския комендант на Париж Дитрих фон Холтиц.

Когато дойде неговият ред, капитан Грас прошепна на генерала името на арменеца.

— Ах, да, човекът от петролния бизнес! — възкликна комендантът и се насили да се усмихне. — Много съм чувал за вас!

По гърба на госта полазиха тръпки.

— Само добро, надявам се.

Генерал Холтиц се разсмя.

— Е, не мога да ви лъжа! — Махна с ръка на хората зад Калуст и заговори тихо. — Ще говорим след малко, става ли?

Щом се отдалечи и се смеси с гостите, арменецът се замисли над думите на германския комендант. Нямаше съмнение, че генералът го познава, та нали го бе нарекъл „човекът от петролния бизнес“? Всъщност подобно нещо не би трябвало да го изненадва, все пак Калуст беше най-богатият човек в света. Германците не биха могли да подминат този факт, щом го бяха поканили на приема в „Льо Мюрис“. Ако бяха поканили наскоро споминалия се Рокфелер или Нобел, нима щяха да си помислят, че са случайни хора? Тогава защо да не знаят и кой е Саркисян? Но истината бе, че той толкова се стараеше да остане незабелязан, че до момента репортерите не бяха успели да му направят дори една-единствена снимка. Бе накарал обществото да свързва името му с илюзия — имагинерно и бегло име без лице. Останалите магнати не бяха успели да останат незабелязани. Макар не толкова богати, те се радваха на широк публичен интерес.

Размени няколко думи с Коко Шанел, направи й комплимент за роклята и обеща да посети магазина й, за да купи парфюм за своята belle de jour. Сетне се заговори с барон Фриск, с когото често бе обядвал в „Риц“ заедно с Емануел Нобел — стария му приятел, когото преди години бе срещнал в Баку. Разговаряха за банални неща; само безумец би обсъждал политика, заобиколен от толкова германски униформи, а Калуст дори не обръщаше внимание на лежерното бъбрене, което се сипеше от собствената му уста. Обсъждаха времето и други тривиални теми, но мислите на арменеца се въртяха около казаното от германския комендант.

Генерал Холтиц твърдеше, че щели да разговарят по-късно. Какво ли искаше? Дали бе нещо неприятно? Този въпрос го тормозеше. Германците като цяло го тревожеха; така беше навремето, когато се караше с тях заради петролните концесии в Османската империя, така беше и сега. Освен това не бе забравил разказите на Крикор и други оцелели за поведението на германските офицери по времето на арменския геноцид през Световната война. Как е възможно християни да останат безучастни към преследването на други християни от османците? А какво да кажем за новата война, която германците бяха предизвикали в Европа? Какво правеха тези варвари в Париж? С какво право се разпореждаха с чуждите съдби?

— Хер Саркисян? — чу се гърлен глас. — Комендантът иска да говори с вас.

Обърна се и видя капитан Грас, който му правеше знак да го последва. Сбогува се с барон Фриск и последва офицера извън салона. Спряха в края на коридора и Грас почука на една врата. Отвътре се чу „Влез“ и германецът махна с ръка на арменеца да влезе.

— След вас.

Калуст пристъпи в просторно помещение. Приличаше на салон, превърнат в кабинет. Видя генерал Холтиц, застанал до прозореца, с лице, озарено от слънчевата светлина. В далечината се виждаше внушителната фасада на „Лувъра“, сякаш големият музей бе равнодушен към капризните приливи и отливи на историята.

След като почака известно време, генералът се обърна кръгом, по военному, и посрещна госта си.

— А, хер Саркисян! — възкликна превзето той. — Чудесно! — Махна с ръка към стола пред бюрото. — Седнете, моля.

Арменецът се настани и зачака домакинът също да заеме мястото си. Германецът извади от джоба си кутия кубински пури и предложи на госта да си вземе.

— Благодаря, не пуша.

Генералът пъхна една в устата си и я запали със сребърна запалка. Синкави кълба дим бавно се извиха пред строгото му лице, като призраци, издигащи се нагоре, докато накрая изчезнат в пространството.

— Имаме общ приятел — заяви германецът, чиито сини очи студено пронизваха събеседника му. — Хер Хендрик ван Тигелен. Мисля, че името ви е познато…

На Калуст му се прииска да преглътне сухо, но се сдържа. Откакто се бе оженил за Слава, Хендрик бе яростен противник на болшевиките. Издигането на Хитлер в Германия, и по-специално антиболшевишките му речи, опасно бе сближило холандеца с нацистите. Проблемът бе, че сега Хендрик му беше личен враг; каквото и да бе казал на германските си приятели, със сигурност не беше добро.

— Познавам го добре.

Генерал Холтиц се усмихна, вероятно доволен от неудобството, което споменаването на президента на „Роял Дъч Шел“ бе породило у госта му. Най-доброто средство да притиснеш някого е страхът.

— И така, нашият общ приятел ми разказа за връзките ви с болшевиките — заговори загадъчно той. — Много тесни връзки, струва ми се.

— Аз съм бизнесмен и общувам с всички — побърза да изясни Калуст. — Освен това неотдавна вие постъпихте по същия начин. Какво иначе представлява пактът Молотов-Рибентроп, ако не подобен бизнес?

Комендантът кимна.

— Да, хер Саркисян! — възкликна той. — Вие сте умен мъж, спор няма. Вярно е, че и ние правим бизнес с тях. — Дръпна дълбоко от пурата и издуха облак синкав дим. — Можем да правим бизнес и с вас.

Разговорът започваше по същество, помисли си гостът. Трябваше да внимава и да действа предпазливо на терен, който не владееше изцяло.

— За мен ще бъде удоволствие да работим заедно, генерале. С какво мога да ви бъда полезен?

Германецът остави пурата си в пепелника, за да не го разсейва при толкова деликатен разговор.

— Тревожим се за петрола, разбира се — заговори направо той. — Както знаете, Райхът не разполага с нефтени находища и зависи от вносни доставки, по-голямата част от които секнаха след избухването на войната. За щастие освен синтетичното гориво все още имаме румънския нефт, но няма да крия, че зависимостта от този единствен източник ни се струва опасна. Райхът се нуждае от пряк достъп до различни петролни кладенци.

Калуст схващаше накъде отива разговорът и реши да контраатакува; трябваше да стреля по най-уязвимата мишена.

— Вие сте приятели с Хендрик ван Тигелен — напомни му лукаво той, — президента на „Роял Дъч Шел“ — най-голямата петролна компания в света в момента. Той е в отлична позиция да ви предложи помощ, прав ли съм?

Генералът се размърда на стола си, очевидно притеснен от въпроса.

— Техните камиони транспортират петрол от Румъния до Германия.

Арменецът се намръщи.

— Само това? Мислех, че сте приятели…

Погледът на германеца попадна върху пурата в пепелника, проследявайки дима, който се извиваше нагоре като хипнотизирана змия.

— Трябва да знаете, че хер Ван Тигелен не може да направи много — призна той. — „Роял Дъч Шел“ е британска компания. Добре разбираме трудностите, които среща и които му пречат да помогне по начина, по който несъмнено би искал. — Вторачи се в събеседника си. — Но вашата позиция е по-различна. Вярвам, че можете да ни бъдете много полезен.

Арменецът поклати глава.

— Опасявам се, че моите правомощия са по-ограничени дори от тези на господин Ван Тигелен — каза той. — Участието ми в Турската петролна компания се свежда само до дивидентите, съответстващи на пет процента от печалбата. Не притежавам терен, не разполагам със собствени кладенци, нямам резервоари, нито рафинерия. Не виждам как бих могъл да доставям петрол на Германия.

Генерал Холтиц забарабани по бюрото, сякаш не той, а пръстите му размишляваха върху въпроса.

— Но вие сте ирански дипломат…

В този миг Калуст разбра, че не Турската петролна компания интересуваше германците. А петролът на Иран.

— Мога да кажа някоя добра дума за вас на Негово Величество шаха — каза той, като се стараеше да изглежда искрен. — Но признавам, че няма да е лесно. Както ви е известно, с иранските кладенци разполагат британците и американците. Ако Иран даде права за експлоатация на Германия, рискува да бъде нападнат от британците, чиито сили са концентрирани в съседна Индия. Не вярвам, че Негово Величество ще се подложи на подобно нещо.

Германецът се усмихна.

— Възможно е нашите жълти съюзници, японците, тези дни да се погрижат за здравето на британците в Индия. — Сви рамене. — Може би англичаните ще се провалят.

Калуст поглади брадата си, обмисляйки думите му. Японците наистина бяха много агресивни в Азия с окупацията на Манджурия и неизбежното нахлуване във Френски Индокитай. В отговор САЩ и Великобритания щяха да наложат петролно ембарго на Япония, което щеше да породи конфликт между двете воюващи страни. Дали генерал Холтиц просто предвиждаше възможност, или знаеше нещо конкретно?

— Тогава ще изчакаме — каза накрая гостът, като заобиколи въпроса. — Ако британците бъдат прогонени от Азия, не виждам причина Негово Величество шахът да не сключи сделка с Германия. Аз ще го насърча, бъдете спокоен.

Германецът го изгледа внимателно, сякаш се опитваше да прочете мислите му.

— Ние вече се срещнахме с шаха и той показа симпатиите си към нас, но знаем, че Негово Величество държи на мнението ви, и искахме да се уверим, че няма да ни създавате проблеми.

Арменецът разпери ръце.

— Сега съм тук при вас, нали така? Можех да избягам от Париж, но не го направих, за да покажа добрите си намерения. Проблемът е, че Иран пази неутралитет и въпреки симпатиите на шаха към Германия, истината е, че той няма причина да го нарушава. В момента, в който е способен да ви помогне, той със сигурност ще го направи.

С други думи никога, помисли си Калуст.

Усетил двуличието на събеседника си, генерал Холтиц смачка пурата в пепелника и решително се изправи, като даде да се разбере, че срещата е приключила. За него разговорът с Калуст беше безрезултатен. Двамата размениха още няколко думи и германецът нетърпеливо тръгна да изпрати госта си до коридора. Преди да стигнат до вратата обаче, арменецът спря, като застана на пътя на германеца.

— Ще ми позволите ли да ви попитам нещо — каза гостът, сякаш току-що му бе хрумнало. — Окупационните власти реквизираха почти всички къщи на улицата, на която живея, булевард „Йена“, и вече два пъти опитаха да проникнат в резиденцията ми.

— Така е. Трябва да настаним някъде нашите офицери, а не всички искат да останат на хотел. Но ми казаха, че вашата резиденция има дипломатически статут.

— Вярно е. Скоро ще се присъединя към иранската дипломатическа мисия, която е акредитирана към френското правителство, а… в крайна сметка винаги има риск международната ситуация да се влоши… Представете си, че възникне конфликт между Германия и Иран…

Генералът повдигна вежди.

— Какво намеквате?

— Това е просто предположение, разбира се. Но трябва да предвидим всички възможности. В такъв случай домът ми ще загуби дипломатическия си имунитет. Ако това се случи, ще бъда склонен да… да кажем, да предложа награда, разбирате ли?

— Награда ли?

— Да. Или да го наречем… гаранция, ако предпочитате. Гаранция, че резиденцията ми и имуществото вътре няма да бъдат реквизирани, ако ме разбирате.

Картите бяха на масата. Калуст настойчиво се вторачи в събеседника си, за да прецени реакцията му. Бе настъпил часът на истината. Генералът се озърна наоколо, явно за да се убеди, че никой не ги чува. Бяха сами в кабинета, но човек никога не знае.

— И… в какво се състои тази гаранция?

В този миг арменецът разбра, че е спечелил залога. Домакинът се бе хванал на въдицата. Трябваше само ловко да дръпне. Пъхна ръка в джоба на сакото си и извади три документа с отпечатано лого и текст на немски.

— Един милион швейцарски франка, преведени на тази сметка в Цюрих — каза той. — Президентът на банката е мой приятел. Наредил съм му да предаде сумата на посочен от мен човек след края на войната, в случай че резиденцията ми и цялото имущество вътре останат непокътнати.

Погледът на коменданта на Париж се местеше между банковите документи и лицето на събеседника му, докато преценяваше предложението. Накрая взе книжата от швейцарската банка и се ръкува с арменеца, усмихвайки се за сбогом.

— Ще помисля по въпроса, хер Саркисян, и ще ви отговоря своевременно — обяви той. — Но смятам, че можете да не се тревожите относно намеренията ни. Ние сме германци, не сме диваци. Уважаваме собствеността на заможните хора, какъвто несъмнено е вашият случай. — Той протегна ръка за поздрав. — Хайл Хитлер!

Щом вратата зад него се затвори и Калуст закрачи по коридора на хотел „Льо Мюрис“, следвайки капитан Грас, той знаеше, че може да напусне Париж спокоен. Вече нямаше нужда да се тревожи за имотите си в града. Резиденцията му беше защитена.