Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (34)

V.

Отмереното тиктакане на стенния часовник отброяваше секундите от спокойния следобед на „Хайд Парк Гардънс“ 38. Нунуфар бродираше, седнала до пукащата камина, подредила цветни конци в скута си, но нервността на съпруга й й пречеше да се концентрира, за да направи два фини възела. Уморена да наблюдава как непрекъснато неспокойно кръстосва салона, тя си пое дълбоко дъх и остави бродерията в кошницата.

— Какво става? Защо си толкова нервен?

Калуст спря по средата на салона, изтръгнат от унеса си. Все още не се бе съвзел от случката със Слава. Предателството му нанесе жесток удар, но в този момент си имаше други грижи.

— Не съм нервен.

— Разбира се — усмихна се съпругата му. — Познавам те вече толкова години. Хайде, кажи ми какво те тревожи.

Въпреки че не делеше леглото с жена си и любовните му „терапевтични“ подвизи се проявяваха само в апартаментите на парижкия и лондонския „Риц“ или пък се отдаваше на луди фантазии с руската баронеса, Калуст и Нунуфар все пак бяха запазили топли семейни отношения и взаимно уважение. Посещаваше я често, като син, навестяващ майка си, с която понякога споделя проблемите си или иска съвет.

— Спомняш ли си голямата покупка на експонати от „Ермитажа“, която направих? — попита той, най-после излизайки от черупката си. — Генерал Хан отиде да ги вземе от Берлин. Изглежда, уредникът се е противопоставил на болшевиките и за да го заблудят, са изложили картините във временна експозиция, докато успеят да ги пратят в Германия. Генералът ми писа, че вече са пристигнали.

— Тогава какъв е проблемът?

— „Диана“ на Удон — отвърна той и загриза нокътя на показалеца си. — Изглежда, скулптурата е много чуплива. За да не я повредят, ще я изпратят с кораб от Петроград до делтата на Сена и след това нагоре по реката до Париж. Опасявам се, че нещо може да се обърка и „Диана“ да се повреди. Генерал Хан вече я е платил от мое име и ако нещо се случи, аз ще понеса щетите.

Нунуфар се усмихна и отново подхвана бродерията си.

— Ах, глупчото ми! Всичко ще е наред! — Махна с ръка към картините, статуите и килимите в салона. — Но къде ще сложим всички тези творби? Не смяташ ли, че вече имаме предостатъчно?

Арменецът огледа предметите на изкуството, подредени в салона.

— Да, имаш право — съгласи се той. — Но знаеш ли? Трябва да построим по-голяма къща. Мисля да е наистина огромна — достойно място, където да съхранявам моите рожби.

Калуст поднови нервната си разходка из салона и потъна в мислите си. Съпругата му дълго се взира в него, изучавайки изражението му.

— Само това ли те тревожи?

Той отново спря и се намръщи.

— Също и самият генерал Хан. — Замълча и си пое дълбоко дъх, сякаш обмисляше какво да каже. — Човекът иска да става шах на Персия, представяш ли си? И иска да го подкрепя в начинанието му.

Нунуфар замръзна на мястото си.

— Как ще го подкрепиш? Какво по-точно иска от теб?

— Нуждае се от пари, за да финансира някаква схема, която е намислил, за да се добере до властта. Вярно е, че мога да го въведа във финансовите среди, но… той иска и съдействие от Външно министерство. — Сложи ръце на кръста си. — Въпросът е дали да му помогна, или не.

— Има ли някаква вероятност генералът да успее?

Господарят на дома замислено поглади мустаците си, докато преценяваше отговора.

— Мисля, че да — каза накрая той. — Изглежда, има връзки в персийската армия, и по-специално в казашките среди. — Той кимна. — И честно казано, признателността на бъдещия персийски шах би ми била много полезна.

— Значи, вече знаеш отговора.

Жената се върна към работата си, а Калуст седна на дивана и се взря в сложните геометрични мотиви на великолепния персийски килим в средата на салона, но мислите му летяха към палубата на кораба, превозващ „Диана“, и по коридорите на висшите финансови институции, през които трябваше да мине, за да помогне на генерала.

Щракването на ключ и отварянето на входната врата го изтръгнаха от мислите му. Двамата съпрузи погледнаха към вестибюла и зърнаха Крикор на прага.

— Здравейте! — поздрави той, когато влезе в салона с наведена глава и свенливо сключени зад гърба ръце, което не остана незабелязано от родителите му. — Знаете ли, трябва да ви кажа нещо.

Крикор се усмихваше с особен блясък в очите. Родителите му отдавна не го бяха виждали толкова радостен. По изражението му отгатнаха, че новините могат да бъдат само добри.

— Е? Какво има?

Крикор вдигна глава и погледна родителите си.

— Срещнах едно момиче.

При тези думи Калуст и Нунуфар се спогледаха за миг, изпълнени с облекчение. Кошмарът бе свършил, помислиха си и двамата, защото напълно съзнаваха истинското значение на това заявление. Синът им най-после се бе примирил със загубата на любимата си от Кайсери и бе решил да продължи живота си.

— Ах, момчето ми! — възкликна ентусиазирано баща му. — Най-сетне! Доведи приятелката си вкъщи! Искаме да се запознаем с нея.

 

 

Прислужникът сервира супата, докато на масата цареше пълна тишина, нарушавана само от потракването на приборите в изисканите чинии от севърски порцелан. Проницателният поглед на Калуст скришом изучаваше слабата фигура на мургавото момиче, което седеше вдясно от него, и по-точно малкото сребърно разпятие, което висеше на дългата й шия.

— Извинете, бихте ли повторили името си?

Момичето погледна към домакина и загадъчно се усмихна.

— Мария Силвия Фернандес дел Ескориал и Бегоня Мартинес де Асунсион Гонсалес и Прието — изстреля тя на един дъх в сякаш една-единствена дума. — Позната и като Дръзката галисийка.

— Наистина ли? Защо?

Испанката облиза устните си с лукав блясък в очите.

— Защото съм дръзка и защото съм от Галисия.

Настъпи нова неловка тишина, нарушавана само от сдържания смях на Крикор, който очевидно се забавляваше с приятелката си, но все пак се опитваше да спазва приличие. Докато се чудеше дали момичето му се подиграва, или просто така си говори, Калуст не знаеше какво да каже или направи. Накрая реши, че все пак е най-добре да не обръща внимание на коментарите на испанката и досадния смях на сина си.

— Къде се запознахте? — попита Нунуфар, опитвайки се да оправи нещата. — Тук, в Лондон, ли?

— Във „Виктори Бол“ — отвърна синът й, докато се усмихваше на испанката. — На бал с маски.

— Той привлече вниманието ми с костюма си на раджа — каза през смях Мария Силвия. — Носеше огромен тюрбан и червени копринени шалвари, имаше ками и пистолети, и обувки с вирнати върхове. Ел Крикиньо беше много смешен, трябваше да го видите!

Калуст повдигна вежди.

— Ел… кой?

— Ел Крикиньо — повтори тя. — Скоро така ще наричат сина ви. Не е ли очарователно?

Родителите му явно бяха на друго мнение. Къде се е чуло и видяло да се поиспанчва арменско име?

След нова дълга пауза от мълчание, по време на която се чуваше само потракването на приборите и тук-там сърбане на супа, домакинът се взря в пода, а сетне се обърна към жена си.

— Този килим се е износил. Тези дни трябва да го сменим.

Преди Нунуфар да успее да каже каквото и да било, Мария Силвия се намеси.

— Този килим ли? — изсъска тя на развален английски със силен испански акцент. — Толкова ми харесва! — Наведе се и го погали. — Толкова е мек! — Изправи се и се взря в господаря на дома. — Знаете ли, идеален е за момиче като мен.

— Така ли? — учуди се Калуст. — Защо?

Испанката погледна похотливо Крикор, който в този момент пъхаше лъжица супа в устата си.

— Няма да ми убива на коленете!

В този миг приятелят й изплю супата и боязливо стрелна с поглед родителите си дори преди да е избърсал устата си. Калуст и Нунуфар седяха вцепенени и пребледнели, вперили очи в Мария Силвия, търсейки друг смисъл на думите й, различен от онзи, който първоначално им бе хрумнал. Колкото и да се опитваха, намираха едно-единствено обяснение. Погледнаха към Крикор, а после се спогледаха един друг, останали без думи, без да знаят как да реагират. Тъй като не знаеше какво се прави в подобни ситуации, господарят на дома отклони разговора към естетиката — област, в която самият той се чувстваше в свои води. Разказа за Марсел Дюшан и безумието, до което неговият „Фонтан“ бе докарал света на изкуството, и когато нямаше какво повече да добави, наведе глава и се зае със супата си. Последвалата тишина не бе прекъсната до края на вечерята.

 

 

— Да не си полудял?

Въпросът бе зададен с едва сдържана ярост, след като Крикор се бе върнал у дома. След като приключиха с вечерята, Крикор, боейки се от нови провокативни забележки на Мария Силвия, които да шокират родителите му, бе изпратил приятелката си до хотела. Калуст и Нунуфар бяха мълчали, докато испанката бе в дома им, но сега, когато синът им се върна вкъщи и бяха насаме, главата на семейството направо избухна.

Нищо, което Крикор да не бе предвидил, докато прекрачваше прага.

— Тя си е такава, какво искате? — заоправдава се той и примирено сви рамене. — Обича да провокира и да шокира хората. Няма лоши намерения, повярвайте ми. Такъв е характерът й, не може да устои на изкушението…

— Само безумец може да се влачи с такова момиче!

— Харесвам я, какво да направя? Забавна е.

— Момичето е лудо! — извика баща му, докато лицето му ставаше все по-червено от гняв, задето синът му се правеше на сляп. — Луда за връзване! Къде се е чуло и видяло момиче от добро семейство да говори така? Нима няма чувство за такт? Не може ли да прояви малко уважение? — Махна с ръка към трапезарията. — Щом се държи така безсрамно в наше присъствие, представи си какво прави, когато е сама!

Крикор вдигна ръка, за да успокои страстите.

— Да не преувеличаваме — каза спокойно той. — Да кажем, че Мария Силвия обича да нарушава правилата, да провокира хората, но ви уверявам, че като изключим това, тя е много възпитано момиче. Може да е ексцентрична, но е възпитана.

— Възпитана, значи… — повтори скептично Калуст. — Какви момичета мислиш, че ходят във „Виктори Бол“? Тези от висшата класа?

— Разбира се. „Виктори Бол“ е в „Албърт Хол“, какво си мислите? — Разпери пръстите на ръката си. — Плаща се пет лири, за да влезеш. Пет лири. Цената гарантира, че „Виктори Бол“ се посещава само от заможни хора.

— Парите не означават възпитание, нито социален статус — обясни баща му. — Куртизанките също са заможни, но… никой не ги запознава с родителите си, не си ли съгласен? Откъде смяташ, че е дошло това момиче? От публичен дом в Мадрид? Или бордей в Барселона? Или пък може би е изпълзяла от някой канал в Севиля?

Ядосан от намеците на баща си, Крикор повдигна вежди.

— За ваше сведение баща й е един от най-богатите мъже в Испания! — извика той. — Сеньор Прието притежава огромни тютюневи плантации в Куба и е собственик на една от най-известните марки кубински пури в света!

— Щом е така, какво прави в Лондон? Грижи се за плантациите?

— Майката на Мария Силвия се лекува в болница „Сейнт Томас“ и тя я придружава. Те двете и прислужницата им са отседнали в хотел „Курзон“. Доволен ли сте?

Калуст се намръщи.

— Тази история ми се струва съшита с бели конци — отсече той. — Казали са ти първата хрумнала им лъжа и ти си се хванал. Навярно момичето е разбрало, че произхождаш от богато семейство, и иска да получи своето.

— О, я стига, татко!

— Няма стига, няма! На този свят има много сметкаджии, какво си мислиш? Пълно е с жени, които търсят богати мъже! Избират си някое ангелче, съблазняват го и готово! И ти си се хванал! Трябва да видиш рускинята, която завъртя главата на Хендрик!

— Това е абсурдно.

Съзнавайки, че е отишъл твърде далеч, Калуст се изправи и се опита да се овладее.

— Дори да е така и тази испанка наистина да е от богато семейство, има други неща, които трябва да вземеш предвид — заговори спокойно той. — Не трябва да забравяш, че си наш син.

— И какво от това?

Калуст погледна към Нунуфар, сякаш я подканяше да вземе отношение по въпроса. Тя разбра, че трябва да помогне на съпруга си, и се намеси.

— Баща ти иска да каже, че синовете по подразбиране са наследниците на рода — обясни тя. — На теб се пада да запазиш доброто име на семейство Саркисян. Това означава, че бракът ти ще бъде много повече от съюз между двама влюбени. Това е съюз между… фамилии, разбираш ли?

Крикор зяпна от изумление.

— Намеквате, че трябва да се оженя по сметка?

— Наричай го както искаш — отвърна майка му. — Но браковете във висшето общество не се сключват според критериите на простолюдието. Залогът е голям и…

— Това са отживелици, които съществуват само в Армения и Ориента — прекъсна я Крикор възмутен. — Аз няма да постъпя така. Не си го и помисляйте!

Виждайки, че синът му заема изключително неразумна позиция, Калуст отново заговори.

— Добрият син прави каквото е нужно, за да защити честта на семейството си! — заяви той. — Ние ще изберем годеницата ти. Тя ще бъде арменка от заможно семейство, както подобава на хора от нашата черга. — Посочи към входната врата. — Забавленията ти с лудата католичка са си твоя работа и нейната чест, която, като гледам, не е голяма. Но когато настъпи моментът, ще те запознаем с правилното момиче!

Крикор изгледа баща си, после се взря в майка си. Разбра, че двамата са единни по въпроса и в момента нямаше смисъл да спори с тях. Те живееха в друг свят. Той се обърна с енергично движение и се отправи към стълбите, за да се прибере в стаята си. Когато стигна по средата на стълбището, се обърна и се вгледа в родителите си с решително изражение.

— Ще се оженя за Мария Силвия, независимо дали ви харесва, или не.

Качи се бързо нагоре. Сетне влезе в стаята си и затръшна вратата толкова силно, сякаш да подчертае последната си дума.