Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (11)

IX.

Заръката на служителя в затвора бе същата като последните думи на офицера, задържал Агоп, затова на следващия ден дядо Сисаг отиде при кюрдските ловци на пазара в Кайсери и купи от тях една стара пушка за десет златни монети.

В ранния следобед, придружен от Крикор и Мариян, старецът се отправи към затвора, подготвил солиден рушвет. Тримата предадоха пушката на един офицер, който турският служител от приемната им бе посочил.

— Почакайте тук.

Останаха във фоайето, близо до изхода. Час по-късно един опърпан силует закуцука към тях, леко поклащайки се в сумрака.

— Татко! — извика Мариян, която първа го разпозна. — Татенце!

Агоп стъпваше тежко, всяка крачка му причиняваше болка; явно не си бе прекарал никак добре в ареста. Изглеждаше изнемощял, лицето и тялото му бяха целите в синини, а краката му бяха увити в мръсни парцали. Като го видя в това състояние, Крикор, след като се разплати с мъжа в приемната, излезе навън и нае карета, която откара главата на семейство Киносян право в дома му. Агоп бе посрещнат със сълзи, усмивки, тревога и безкрайните грижи на Аршалуис, която веднага сложи вода на огъня; когато завря, тя добави студена вода и напълни желязната вана, в която се пъхна съпругът й. Най-деликатният момент от възстановяването бе, когато трябваше да свали мръсните парцали, увити около стъпалата му. Агоп виеше от болка, отдолу краката му бяха целите в кръв и рани до живо месо.

— Какъв ужас! — извика жена му, разтърсена от гледката. — Какво са ти сторили, за бога!

— Забиха пирони в ноктите ми — отвърна съпругът с трепереща брадичка и сълзи в очите, на път да изпадне в емоционален шок. — Това причиниха и на другите. Искаха да знаят къде крием оръжията.

Извикаха дядо Сисаг да прегледа раните. Без да каже и думичка, той излезе от къщи и се отправи към пазара. След час се върна с една коза, която заколи на двора. Одра я и наряза още мократа от кръвта кожа на ивици. Занесе ги в стаята, където лежеше зет му, и ги наложи върху раните една по една, като марли.

— Готово — каза той. — Това ще помогне на раните да зараснат.

През следващата седмица още няколко съседи се върнаха при семействата си в замяна на оръжия и рушвети. Всички те бяха по-леко или по-тежко ранени, като Арис, на когото бяха отрязали три пръста, или бакалина Боджалян с разкървавена кожа на гърба от ударите с пръчка. Ноктите на мнозина бяха изтръгнати.

Арменците от Кайсери, заедно с всички останали арменци от Османската империя, подновиха стария навик да държат под око джамиите след края на петъчната молитва. Поставиха хора на пост до мюсюлманските храмове, които трябваше да наблюдават излизащите вярващи. Ако бяха в добро настроение, значи, имамът бе говорил спокойно; ако пък изглеждаха настървени за лов на арменци, бе сигурно, че на днешната служба са хулили гяурите неверници. Това бе знак, че се задават нови неприятности за общността.

Тогава постовите носеха тревожни новини: след петъчната молитва турците ставаха агресивни към арменците. Скоро тази свирепост прерасна в нови арести, само че този път властите не се задоволиха само с бащите; задържаха и други мъже и младежи. В някои случаи ги отвеждаха от домовете им, като Боджалян, друг път ги призоваваха да се явят в участъка, както се случи с няколко съседски момчета.

Когато свещеникът на арменската църква в Кайсери поиска обяснение, началникът на полицията заяви, че мерките са необходими, тъй като открили, че арменците в града съзаклятничат в заговор за измяна. След като му поискаха доказателства, турският чиновник показа няколко оръжия, открити в арменски къщи през последните седмици.

— Онези оръжия са същите, които се наложи да им предадем — смаяно каза дядо Сисаг. — Що за хора! — Поклати глава и си пое дълбоко дъх. — Ах, турците са царе на лъжата! Карат ни да купуваме пушки, за да им ги дадем, защото трябвало да попълнят бройка, а после ги представят за доказателство, че заговорничим срещу тях…

Пред зандана отново се събираха роднини, за да бутнат рушвет за освобождаването на затворниците, но този път се случи друго. След като подкупиха пазачите, завариха празни килии и разбраха, че задържаните са депортирани.

Два дни местонахождението на затворниците остана неизвестно. След това жената на Боджалян се появи в дома на Киносян с обляно от сълзи лице.

— Чухте ли? — попита тя, а в очите й се четеше страх. — Казват, че са ги закарали извън града и… и са ги убили!

Аршалуис я прегърна.

— Кой го казва?

— Племенникът ми, Бохос.

— Видял ли ги е?

Жената на Боджалян поклати глава.

— Някой му е казал.

Аршалуис я притисна към себе си в опит да я успокои.

— Само слухове — каза тя. — Турците не ни казват нищо, за да си представяме най-лошото. Не се тревожете. Мъжът ви е добре.

— Но защо го правят? — запита се съседката. — Какво зло сме им сторили?

— Е, нали ги знаем какви са турците. Освен това са напрегнати заради войната. Но когато Антантата спечели, ще се отървем от тях, ще видите. И съпругът ви ще се върне вкъщи, не се притеснявайте.

Но слуховете не секваха. Всеки арменец в Кайсери познаваше човек, който пътувал някъде и там видял трупове на мъже, захвърлени в края на пътя, накълвани от хищните птици. Някои поискаха да се уверят в тези твърдения и се опитаха да стигнат до посочените места, но пътят им бе препречен от контролни пунктове на жандармерията на изходите на града.

— Разрешително за пътуване? — постоянно повтаряха постовите. — Нали знаете, че от началото на войната е нужно писмено разрешение от военните власти за напускане на града. Къде е вашето?

В онези времена арменците не получаваха подобни документи, поради което усилията да проверят слуховете останаха напразни. Въпреки това мълвата не секваше с неизменното „някой каза, че друг видял“ и положението ставаше толкова страшно и непоносимо, че на Агоп накрая му писна и макар че беше още на легло, забрани в дома му да се говори за неизвестното местонахождение на съседите.

— Нито дума повече! — заяви категорично той. — Ще донесе лош късмет…

Войниците се появиха отново без предупреждение в полунощ. Този път обаче не претърсиха къщата. С решителния поглед на хора, които знаят защо са дошли, те се отправиха към салона, а после към спалнята на Агоп, където го измъкнаха от леглото и го изведоха навън. Аршалуис се опита да им попречи, но я изблъскаха грубо. Същото се случи и с трите дъщери, които се вкопчиха в баща си, докато турците го извеждаха.

— Татко!

Силуетът на Агоп потъна в нощта, сякаш погълнат от мрака, и те успяха само да чуят последните му думи, преди да изчезне заедно с войниците.

— Стойте там, момичета! Грижете се за майка си!

На следващата сутрин Крикор бутна рушвет на един от пазачите на затвора, за да разбере къде се намира господин Киносян и как да го освободи. Турчинът взе парите и каза, че може да му помогне само със сведения. Отведените през нощта затворници щели да бъдат депортирани по пладне.

— Къде?

Мъжът сви рамене.

— Само Аллах знае това — отвърна зловещо той. — Аллах и Специалната организация, разбира се.

Когато съобщи новината, в дома на Киносян настъпи суматоха. Първата реакция на Мариян и Аршалуис бе отново да се разплачат, но младежът ги убеди да се съвземат, за да отидат на изхода на града, да пресрещнат конвоя и да дадат кураж на Агоп; може би щяха да успеят да му помогнат, като му дадат храна и дрехи.

Думите му ги успокоиха и поне им създадоха някаква работа. Аршалуис отиде в кухнята да готви, докато Мариян опече хляб в тонира, а Крикор и дядо Сисаг се заеха с дрехите, като сгънаха панталони и чисти ризи, които увиха във вързоп. Малко преди пладне семейството бързо излезе от къщи и застана на улицата, която водеше извън града.

Конвоят се появи около един следобед и гледката на затворниците ги ужаси. Вървяха по двама с оковани във вериги крака, като роби от отдавна отминали времена. Имаше възрастни мъже и юноши, богати и бедни, образовани и невежи; на всички тях бе отнето и най-малкото достойнство — бяха просто роби, които турците ескортираха с камшици по улиците на Кайсери.

Плачещи жени и старци арменци се бяха събрали по тротоарите, всеки от тях се надигаше на пръсти, за да зърне баща, съпруг, брат, син, дори внук. Жените изпищяваха от ужас, когато разпознаваха някого; във въздуха летяха имена, сбогувания, целувки, много сълзи. Когато някой се затичваше към кордона, биваше грубо отблъснат от приклада на турска пушка. Следваше последно кимване, изгубено в суматохата, и въздишка, която се превръщаше в сбогом навеки.

В средата на тази тъжна и окаяна колона от оковани мъже Мариян зърна онзи, когото търсеше.

— Татко? — извика тя, подскочи на тротоара и настойчиво замаха с ръце. — Татко!

Майка й и по-малките й сестри отчаяно се взряха в указаната посока.

— Агоп!

— Татко!

Аршалуис грабна кошницата с провизии и вързопа с дрехи и понечи да ги хвърли на съпруга си, но един камшик изплющя по гърба й и я спря. Турските войници категорично не разрешаваха контакт на роднините със затворниците и Киносян можеха само да наблюдават отдалеч накуцващия Агоп, чиито тъжни очи се взираха в любимите му хора, които се сбогуваха с него завинаги.

Върволицата изчезна зад градските порти и остави зад себе си хор от ридания. След това мъчително преживяване Аршалуис и дъщерите й не бяха на себе си, затова Крикор, с помощта на немощния дядо Сисаг, ги крепеше по мъчителния път към дома.

През следващите дни слуховете за убийството на изведените от Кайсери мъже се засилиха, но Аршалуис и Мариян отказваха да ги приемат; струваха им се прекалено нереални, за да повярват. Освен това за какво беше този театър? Ако турците искаха да ги убият, защо не го бяха направили още в затвора? Все пак мълвата жестоко ги измъчваше. Ами ако се окажеше истина?

Първите новини дойдоха от братовчедката Мергони. Три дни след тръгването на злочестия конвой тя се появи в дома на Киносян със сериозно изражение и чак след като поседна до тонира, обясни причината за посещението си.

— Никиас, гъркът от Алепо, който зарежда магазина ми — започна тя, — пристигна вчера и ми каза, че е видял множество трупове на мъже по бреговете на реката. — Замълча и преглътна сухо, събирайки смелост да продължи. — Сред телата имало и много арменски кръстове.

— Той… той видял ли е тялото на съпруга ми?

Братовчедката Мергони сведе поглед и едва-едва поклати глава.

— Не е разпознал Агоп… — каза тя, — но не се е и опитвал. Просто забелязал труповете по брега. — Вдигна поглед и се взря в домакинята. — Очевидно е какво става. Извеждат мъжете ни извън града, за да ги убият.

Аршалуис се разгневи.

— Как може да говориш така, братовчедке?

— Никиас е разговарял с някакъв кюрд, който живее в покрайнините и който е видял какво се е случило — разкри Мергони. — Разказал, че е видял как турците водели мъжете и ги карали да седнат на брега. Нареждали им да се помолят, след което ги нападали с коси, брадви и чукове. — Тя въздъхна и по бледото й лице се стекоха сълзи. — Трябва да приемем фактите, братовчедке. Ще избият всички ни.