Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (48)

V.

Масата на подиума в дъното на ресторанта на „Авиш“ бе обичайното място за обяд на Калуст. Всъщност не бе точно обедно време, когато той се настаняваше там, защото бе наложил на готвача и сервитьорите стария си навик да се храни точно в три следобед. Най-чаровният служител на хотела — Алберто Рапети, който шпионираше всички и продаваше тайни всекиму, се приближи до масата с поднос в ръка.

— Искате ли да видите рибата, мосю Саркисян?

Калуст взе таблата и подуши ястието — пресен костур, който още миришеше на море. Прокара ръка по люспите и с бързо движение, което убягна на италианеца, притисна опашката на рибата. Кимна одобрително и върна подноса.

— Добра е — каза той. — Да я опекат.

Рапети се отдалечи, а магнатът се облегна на стола си и огледа ресторанта. Бяха минали вече три години, откакто Калуст живееше в хотел „Авиш“, и си бе създал някои навици; например потребността му да контролира пространството наоколо. В ранния следобед, както всеки ден в този час, той се възползваше от високото място на масата, за да наблюдава останалите клиенти на ресторанта.

Пълничкото лице и малкото останала коса придаваха на главата му овална форма и правеха тялото му да изглежда закръглено, но той в никакъв случай не изглеждаше дебел; приличаше на Буда, способен да остане напълно неподвижен и да не мига в продължение на няколко минути, с изключение на дебелите дълги пръсти, които не спираха да барабанят по масата.

Вече бе забелязал графа на Барселона, Хуан, със съпругата и децата му. Най-големият им син Хуан Карлос обичаше да язди и да плува, но преди всичко му се носеше слава на голям пакостник; говореше се, че обича да върти номера на всеки срещнат, въпреки че Калуст не бе ставал свидетел на подобна случка. Там бяха и старите крале Умберто от Италия и Карол II от Румъния, също отседнали в хотела, с които от време на време разменяше по някоя дума. Никой от тях не му се струваше особено интересен, но пък му бе приятно да бъде сред такива знатни люде.

Вниманието му бе привлечено от съпругата на крал Карол — плебейката мадам Лупеско, която бракът бе превърнал в принцеса Хелена и чиято външност възбуждаше либидото му. Бе подарил цветя и на португалската звезда Беатриш Коща, която възнамеряваше да ухажва. Но никоя жена не го интересуваше толкова, колкото американската актриса Ава Гарднър, пристигнала с боинга и отседнала в „Авиш“ на път за Англия. Докато я наблюдаваше, потъваше във фантазии дали тя ще се съгласи да стане неговата belle du jour. Ако приемеше, със сигурност щеше да поиска прилична сума в замяна на услугите си. Но, по дяволите, заслужава си! Дали бе шумна в леглото?

Макар и с вид на заможни хора, Калуст проявяваше любопитство към непознатите лица, които посещаваха ресторанта. Знаеше, че онези, които си струваха, не бяха известни на широката общественост, и чувстваше потребност да ги опознае. Може би някой ден щяха да са му от полза. Имаше политици и експулсирани монарси, но важното бе кой връзваше ръцете на онези, които държаха юздите на властта. С други думи, мъжете с пари командваха парада. А точно те, знаеше той, се отбиваха в „Авиш“.

Този следобед се виждаха само двама руси мъже, седнали до прозореца, които разговаряха тихо със заговорнически изражения. Изглеждаха разтревожени, дори малко изплашени. Калуст вдигна ръка и повика управителя.

— Да, синьор Саркисян? — каза учтиво мъжът. — Искате ли да ви донеса костура?

— Разбира се. — Посочи към двамата руси мъже, чиито силуети се очертаваха в светлината от прозореца. — Кажете ми, кои са онези двамата? Не съм ги виждал преди.

— О, това са господата Крамер и Фон Вусов.

— Германци?

Рапети сниши глас.

— Агенти от старата Абвер^[1], която сега е част от СС. — Повдигна вежди. — Истински акули.

— Не изглеждат особено доволни…

— Но как ще са доволни, мосю? Та нали Съюзниците нахлуха в Германия и по улиците на Берлин се водят битки…

Рапети се отдалечи, за да донесе обяда. Докато чакаше, Калуст седеше на мястото си абсолютно неподвижно, като монах, който медитира. Движеха се единствено очите му, вперени в шептящите устни на германците. Помисли си, че обсъждат неизбежната капитулация и кроят планове за бягство. Къде ли щяха да отидат? В Бразилия или в Аржентина? Калуст бе чул за избягали нацисти в Южна Америка и това не бе го изненадало. Въпреки преживяванията си в португалския участък три години по-рано, Калуст бе разбрал, че няма по-могъщо нещо от парите. Със заграбените еврейски богатства нищо не им пречеше да се измъкнат от правосъдието на държавите победителки. Още от времето на Османската империя арменецът знаеше, че животът е несправедлив. Както винаги, виновниците щяха да избягат, а гражданите щяха да плащат дълговете им.

Рапети се появи отново с димящ поднос.

— Voila, синьор Саркисян! — възкликна доволно той и остави подноса на масата. — Ето го и вашия морски костур!

Магнатът сякаш неволно се взря в опашката и смаяно се ококори.

— Това не е моята риба!

Забележката изненада италианеца.

— Уверявам ви, че това е костур, синьор Саркисян.

— Може и да е костур, но не е моят!

— Сигурен съм, че е той!

— Не е!

Категоричното твърдение на клиента обърка Рапети. Разгледа внимателно размерите и формата на рибата и след като не забеляза нищо нередно, вдигна поглед към магната.

— Но… но как може да сте сигурен, синьор Саркисян?

Калуст посочи опашката на костура и гневно се взря в Рапети.

— Оставих следа тук, на опашката, а на тази риба няма никаква следа! — извика ядосано той. — Опитвате се да ме заблудите! Показвате ми прясна риба, а после ми носите друга! Това е скандално! Това е…

Рапети преглътна сухо, очевидно засрамен.

— Сигурно… сигурно има някаква грешка — заекна смутено той. — Ще говоря с шеф Рибейро и ще видя какво става.

— … измама! Долна лъжа!

Рапети не даде възможност на клиента да сипе повече обиди, тъй като изблиците на арменеца бяха добре познати в „Авиш“ и всички гледаха да ги предотвратят. Грабна подноса и хукна към кухнята. Калуст трепереше от ярост. Бягството на управителя му попречи да каже всичко, което мисли за номера, който се бяха опитали да му погодят. Но той нямаше да остави нещата така. Рапети щеше да го чуе, както и готвачът Рибейро, и собственикът на хотела Руджерони. Щеше да ги навиква поне половин час! Не, подобно нещо нямаше да остане безнаказано. Виж ти! За какъв го взимаха? Нима не знаеха с кого си имат работа? Е, в такъв случай скоро щяха да разберат. Никой не можеше да го мами! Точно него, който бе научил всички номера още на пазара в Константинопол! Как бе възможно шеф Рибейро, чийто стаж в хотел „Риц“ в Париж бе платил от джоба си, да се осмели да го излъже така? Нима можеха просто да…

— Синьор Саркисян! Синьор Саркисян!

Обезумял и възбуден, управителят се втурна в салона на ресторанта и застана пред Калуст с широко отворени очи и развълнувано изражение.

— Какво има, Рапети? — попита арменецът. — Какво те е прихванало? — Цялата тази врява можеше само да означава, че се е случило нещо лошо. — Не ми казвай, че костурът ми е изчезнал!

Човекът не беше на себе си и френетично сочеше към кухнята, сякаш там се случваше нещо изключително важно.

— Радиото! Чухте ли радиото?

— Не, Рапети. — Той посочи към масата си. — Както виждаш, седя тук и си чакам костура. Какво е станало? Да не би радиото да е паднало върху рибата ми?

— В Лондон празнуват! Голям празник! Казват, че утре Чърчил, Рузвелт и Сталин ще говорят по радиото по едно и също време!

— По едно и също време ли? По какъв въпрос?

Очите на Рапети блестяха от въодушевление. Той толкова се вълнуваше, че привлече погледите на двамата германци, заинтригувани от цялото това оживление, но управителят не им обърна внимание. Мъжът неспокойно подскачаше пред масата на Калуст като момченце, на което току-що са обещали сладолед.

— Войната… войната — заекна накрая той, — казват, че войната е свършила!

 

 

По улиците на Лисабон цареше истинско оживление; навън се стичаха тълпи на път за посолството на Великобритания, за да отпразнуват победата на Съюзниците. Не можеше да се каже, че краят на войната бе изненадващ, тъй като след битката при Сталинград бе ясно, че нещата поеха обрат. Тази тенденция се потвърди след десанта в Нормандия и италианския бряг^[2], но това не попречи на огромната радост, обзела всички, когато краят на войната в Европа бе официално обявен.

Въпреки дълбокото си разочарование от британците поради факта че го бяха обявили за държавен враг, докато живееше във Виши, Калуст все пак отпразнува победата с чаша порто в компанията на мадам Дюпре, Иван и служителите на хотела. Атмосферата бе празнична, белязана от нескрито чувство на облекчение. Никой не знаеше дали нещата ще бъдат отново постарому отпреди войната, хората дори се съмняваха, но едно бе сигурно — от сега нататък всичко тръгваше към по-добро.

По традиция около четири следобед в „Авиш“ се появи Нунуфар, за да пие кафе със съпруга си. Този път тя слезе от автомобила със сияеща усмивка, очевидно вече научила новината.

— Това е невероятно! — възкликна тя още щом се настани на масата. — Всички в Ещорил празнуват, трябваше да го видите!

— Тук също никой не скърби — отбеляза Калуст. Посочи към масата до прозореца, която двамата агенти от бившата Абвер набързо бяха напуснали. — Освен германците, разбира се. Сигурно сега мислят какво да правят с живота си и къде да се скрият.

Рапети се появи с три чашки кафе върху подноса, които тържествено сервира на двамата съпрузи и мадам Дюпре.

— Мисля, че е време да тръгваме за Париж — заяви Нунуфар. — Писна ми от тази селяния! Не разбирам какво ми казват, в бутиците се продават дрехи от миналия век и тукашните остарели схващания ме объркват. — Тя шумно въздъхна, сякаш се освобождаваше от огромно, натрупвано с години напрежение. — Беше крайно време тази проклета война да приключи. Вече си мислех, че този ден никога няма да дойде!

— Наистина — съгласи се арменецът. — Няма нищо по-хубаво от цивилизацията!

Откакто бе пристигнал в Португалия, Калуст също често мечтаеше да се върне в Париж. Адвокатите му вече бяха успели да отнемат конфискуваните в началото на военния конфликт акции в Турската петролна компания от Британската корона и се опитваха да уговорят компенсации за продадения петрол по време на войната. Трябваше само да събере скъпите си съкровища — картините, които бе разпределил в различни английски галерии, за да ги опази от грабеж, и да се върне във Франция и в красивата си къща на булевард „Йена“. Дали птиците на терасата бяха усетили липсата му?

— Освен това — добави жена му — трябва да отидем до Лондон да видим Крикор.

При споменаването на британската столица Калуст подскочи на стола си и почервеня от гняв.

— В Лондон ли? — попита възмутено той. — И дума да не става! След всичко, което ми сториха онези безсрамници?

Нунуфар наведе глава към съпруга си и постави ръка върху неговата, за да го успокои.

— Бяхме във война, mon cher. Сега всичко ще дойде на мястото си, слава богу.

Но Калуст не се отказа.

— Няма да стъпя в Англия! — отсече той, а вените по шията му туптяха от гняв. — Нарекоха ме техен враг, конфискуваха бизнеса ми, а сега да се преструвам, че нищо не е станало?!

— Беше заради войната. Не се ядосвай. Всичко ще бъде както преди, не се тревожи.

Гласът на жена му го успокояваше, затова той бързо овладя надигащия се гняв. Съпрузите не се разбираха в ежедневието и съвместното съжителство, но Нунуфар познаваше мъжа си по-добре, отколкото той самият, и знаеше точните думи и тон, за да го укротява, когато бе необходимо. Съответно арменецът веднага започна да планира пътуването за Париж и да говори какво ще направи, когато след няколко седмици пристигнат във френската столица. Мислено се отнесе към първата си вечеря в ресторанта на хотел „Риц“ на площад „Вандом“, представи си разходка до Довил и ваканция в Монте Карло. Говореше разпалено и постоянно му хрумваше нова идея, нова фантазия или друг каприз.

По някое време забеляза, че мадам Дюпре седи мълчаливо и не се включва в разговора; в очите й прозираше тъга. Унилото й изражение заинтригува магната.

— Какво има? — попита той. — Изглеждате разтревожена. Случило ли се е нещо?

Асистентката въздъхна.

— Не знам дали да се радвам…

Калуст я погледна слисано, без да разбира думите й.

— За кое?

— Че ще се върна във Франция — отвърна неочаквано рязко тя. — Да живея в Париж, означава да бъда винаги в крак с модата, непрекъснато да се тревожа за тоалета си, да търпя студа, дъжда, мрачните зими, невъзпитаните парижани…

— Но… какво искате да кажете? — учуди се арменецът. — Нали трябва да се върнете във Франция?

Тя го погледна загадъчно.

— Трябва ли?

— Да, тоест… предполагам. Какъв избор имате?

Секретарката махна с ръка наоколо, обхващайки ресторанта на „Авиш“ и гледката от прозореца.

— Всичко това.

Забележката предизвика недоумение сред присъстващите на масата. Съпрузите Саркисян се взряха в мадам Дюпре, все едно за пръв път я виждаха, смаяни от думите й, сякаш бе споделила нещо немислимо, налудничава идея, която не би могла да хрумне на нормален човек.

Нунуфар реагира първа.

— Не говорите сериозно! — възкликна тя, опитвайки се да се усмихне. — Искате да останете при селяците?

Секретарката издържа на ироничния поглед.

— Защо не?

— Защото… тук е провинция. Да видим… та тук нищо не е както трябва, това е една изостанала страна. Не разбирам езика на тези откачалки. Поръчвам си масло, а те ми карат магаре! Ами социалният живот? Въпреки присъствието на всички знатни семейства, които са потърсили убежище в Лисабон, Португалия е прекалено малка и ограничена страна. Животът тук, ma cherie, е истински ад!

— Нима наричате ад място, където цари мир и ред? — побърза да отговори мадам Дюпре с неприкрит сарказъм в гласа. — Непоносими ли ви се струват добрата храна, приятният климат, приветливите хора и тяхното гостоприемство? Наистина, такъв живот не се търпи!

Острият тон на асистентката накара Нунуфар да замълчи и тя сърдито се обърна към мъжа си. Не бе свикнала някой да й се подиграва, още повече някаква си служителка на съпруга й, и очакваше Калуст да я постави на място. Но вглъбеното му изражение я изненада; думите на мадам Дюпре явно го бяха накарали да се замисли.

— Сериозно ли говорите? — обърна се накрая той към асистентката си. — Наистина ли искате да останете?

Французойката кимна.

— Португалия е много приятна страна — отвърна тя. — Тук се чувствам добре и дори вече научих езика. Освен това се питам какво ще заварим във Франция, когато се върнем. Помислете, страната ни бе унижена, съюзи се с врага и накрая бе опустошена. Казвали са ми, че в Париж постоянно спират водата и тока. Липсват неща от първа необходимост и ми се струва, че ще е нужно много време, за да се съвземем. Какво ще правя във Франция?

— Ще работите за мен, както винаги.

Асистентката настойчиво се взря в шефа си; въпреки професионалните им отношения, те все пак бяха стари приятели.

— А какво ще правите вие?

— Ще… ами аз ще…

— Ще заварите всичко в руини и цяла тълпа опортюнисти, които ще хлопат на вратата ви, за да ви искат пари за щяло и не щяло, ще молят за финансова помощ, ще ви предлагат какви ли не сделки, ще ви досаждат по всякакъв начин! — Тя се наведе напред, без да откъсва поглед от него. — Наистина ли го искате? — Махна с ръка наоколо. — Тукашното спокойствие, мекият климат, тези мили хора… Нима желаете да се простите с всичко това?

Калуст бе изненадан от категоричността, с която мадам Дюпре бе изразила мислите и чувствата си. Никога не му бе хрумвало да се установи в Португалия. За него, също като за прокудените монарси, отседнали в „Авиш“, Лисабон бе просто временно убежище, в което да се приюти, докато бурята опустошава Европа. Но първите слънчеви лъчи вече огряваха континента и той винаги бе живял с мисълта, че когато моментът настъпи, ще се върне към стария си живот в Париж. Асистентката му обаче мислеше другояче и това го обърка. Подобна възможност го стъписваше. Да остане в Лисабон? Но защо? А защо пък не?

— Наистина ли искате да останете?

— Абсолютно.

Обърна се към жена си.

— Какво мислиш?

— Аз ли? — възкликна жена му, едва ли не възмутена от въпроса. — Аз отивам в Париж, разбира се! И колкото по-скоро, толкова по-добре! — Внезапно недоверчиво присви очи. — Ами ти? Няма ли да дойдеш?

Калуст се поколеба. Разбира се, че също щеше да замине, винаги бе възнамерявал да го направи, но мадам Дюпре някак си бе успяла да му внуши тази странна идея и тя му пречеше да отговори категорично. Трябваше да помисли, да разгледа възможностите, да прецени ситуацията и да отсее предимствата и недостатъците. С две думи имаше нужда от време.

— Ще дойда — реши той. — Разбира се, че ще дойда, дори не подлежи на обсъждане.

— О, добре тогава.

Жена му изглеждаше облекчена и до известна степен Калуст не искаше да я разочарова. Но като забеляза тъгата, която внезапно се изписа по лицето на мадам Дюпре, осъзна, че не иска да се разделя и със старата си приятелка. Освен това тя имаше право; със своя мек климат, вкусна храна и любезни жители, морето и гората, до които се стигаше за десетина минути, а и приликата с Константинопол от детството му, не можеше да отрече, че Лисабон има своя чар. Как можеше да пренебрегне това?

— Ще се върна в Париж — повтори той, натъртвайки на всяка дума, — но не сега.

Мълчанието между двамата съпрузи, когато бяха насаме, не бе необичайно, но нацупеното изражение на Нунуфар бе ясен знак, че нещо не бе наред. Бе го помолила да я закара до хотел „Палас“ в Ещорил, но не обели и думичка до момента, в който не навлязоха в околностите на Пасо де Аркуш.

— Безумно е да не искаш да дойдеш в Париж — заговори накрая тя с леден тон. — Не го намирам за нормално.

— Разбира се, че ще дойда в Париж.

— Няма да дойдеш.

— Казах ти, че ще дойда. Но мисля, че е по-добре да остана още известно време, защото ситуацията във Франция няма да се стабилизира скоро. Когато нещата се оправят, ще се върна.

Тя не каза нищо. Наруши тишината чак когато стигнаха Оейраш.

— Всичко е заради нея, нали?

— Кого?

Нунуфар го погледна със светещи от ярост очи, сякаш в тях проблясваха светкавици.

— Не се прави, че не знаеш! — извика тя. — Говоря за онази жена!

— Мадам Дюпре ли? Какво за нея?

— Преди малко й позволи да ми се подиграва, а сега… сега оставаш с нея в Лисабон! Напомням ти, че си женен за мен, не за нея!

— Да не би да ревнуваш от мадам Дюпре? Не ставай смешна. Нямам връзка с нея.

Жена му се вгледа настойчиво в него, сякаш за да го предупреди, че ако излъже, тя веднага ще разбере.

— И никога не си имал?

Въпросът смути Калуст. Поколеба се, чудейки се какво да отговори.

— Ами… много отдавна, преди да те срещна — призна накрая той. — Но това е минало.

Нунуфар яростно избухна. Нададе такъв писък, че шофьорът подскочи от уплаха. Арменката започна да налага Калуст с чадъра за слънце.

— Проклет да си! — извика през сълзи тя. — Проклет да си за това, че ме унижаваш така!

Съпругът й вдигна ръце, за да се защити.

— Нунуфар! Какво ти става?

Жена му продължаваше да го удря с чадърчето. Не влагаше някаква сила; нейната жестокост извираше със сълзите, гнева и думите й, а не с ударите, с които обсипваше Калуст.

— Заминавам за Париж, а ти си стой тук, в Лисабон, с онази безсрамница! Проклет да си, задето ме съсипваш и унижаваш така!

— Успокой се, Нунуфар! Успокой се!

Тя захвърли вече разпердушиненото чадърче, покри лицето си с длани и горчиво се разрида.

— Тази измамница иска само парите ти, нима не разбираш? — промълви през сълзи тя. — Иска да те държи тук, защото знае, че в Париж ще те загуби! Иска да те държи в тази пустош, защото знае, че семейството никога няма да я приеме и че когато един ден си отидеш, тя ще остане без нищо! Само това се върти в главата на тази безсрамница!

Нунуфар плачеше неутешимо, но след няколко минути риданията й отстъпиха място на тихо хлипане, което скоро също престана.

— Чуй ме, Нунуфар — каза арменецът, когато видя, че се е поуспокоила. Знаеше, че това е подходящият момент да й обясни. — Ти ме познаваш от години и знаеш, че не съм лъжец. Между мен и мадам Дюпре няма нищо повече от дългогодишно приятелство. Но дори да предположим, че това не е така, искам да знам дали си видяла някой да ме манипулира. Видяла ли си?

Нунуфар подсмръкна и поклати глава.

— Не.

Калуст се облегна назад и зарея поглед във вълните, които се разбиваха с трясък в скалите край крайбрежната улица. Морският въздух проникваше през открехнатия прозорец и изпълваше автомобила с аромат на сол и йод.

— Признавам, че мадам Дюпре ми повлия — заяви тържествено той, сякаш се изповядваше. — Но решението да остана е само мое. Взех го, защото, вярваш или не, тук ми харесва.

Изпратиха Нунуфар две седмици по-късно на гара „Росио“, откъдето тя се качи на влак за Мадрид; оттам щеше да пътува до френската граница и после до Париж. Жената помаха от прозореца, когато влакът вече потегляше, а Калуст и мадам Дюпре й казаха довиждане и останаха да наблюдават отдалечаващата се композиция. Когато вагоните се промъкнаха в завоя и се скриха от погледите им, двамата се обърнаха и напуснаха перона.

— След няколко месеца вероятно и аз ще замина — отбеляза Калуст. — Париж си е Париж.

Знаейки, че действията са по-красноречиви от думите, французойката не отговори. В крайна сметка той бе останал в Лисабон. За нея това бе най-важното. Всъщност Калуст се чувстваше добре в ежедневния си ритъм, който си бе създал, откакто бе пристигнал в Португалия.

Събуждаше се в осем сутринта, Иван му правеше масаж, после арменецът правеше двайсетминутна шведска гимнастика. След това си взимаше вана и закусваше в салона. Той обичаше навиците, затова първото му ястие за деня бе неизменно едно и също — кисело мляко, варени зеленчуци и компот — всичко в стриктен грамаж в съответствие с ежедневните му хранителни нужди, нито повече, нито по-малко. Сетне до десет и половина преглеждаше вестниците и пощата си. Почиваше си до дванайсет, когато се обличаше и излизаше на разходка с Ещевао до парк „Едуардо VII“ или Монтеш Кларуш; понякога беше сам, друг път мадам Дюпре го придружаваше, но винаги с Иван, за да гони мухите. Сред природата, надлежно подкупил децата, за да пазят тишина, той сядаше под някое дърво и си записваше разни идеи или пишеше писма, свързани с петролния бизнес или търговията с произведения на изкуството.

Всъщност по-голямата част от времето си през тези месеци посвещаваше на изкуството. Бе наел истински легион от „търсачи“, пръснати из цяла Европа, които да се оглеждат за възможности за закупуване на експонати за различните му колекции. Всеки ден получаваше писма от всички европейски столици с предложения, преглеждаше ги и отговаряше или както се случваше по-често, препращаше въпроса към съответния специалист в Лондон или Париж, за да се увери в автентичността и стойността на всеки експонат.

— Трябва да се провери — обичаше да казва арменецът и тези думи вече се бяха превърнали в негов девиз. — Трябва да сме сигурни, че няма да ни измамят.

Разстоянието на Лондон и Париж от Лисабон му харесваше. Намираше се достатъчно далеч, за да не му досаждат прекалено, но и удобно близо, за да се разпорежда с бизнеса си чрез писма, които пристигаха по въздушната поща само за два дни. Така португалската столица се превърна в меко гнездо по средата между Америка и големите европейски центрове — удобно убежище, към което се привързваше все повече.

 

 

Зимният сезон бе белязан от меланхолия; навън постоянно валеше, сякаш облаците лееха тъжни сълзи. Бе зареял поглед през прозореца към мрачното небе, което покриваше Лисабон, потапяйки града в мъглява сребърна светлина. Ненавиждаше облачното време, което скриваше цветовете на деня.

Вече бе минала повече от година от края на войната и тъй като утрото бе мъгливо, Калуст се бе отказал от разходката и бе пратил Ещевао на улица „Прата“, където се намираше кантората на Азеведо Пасарао, за да му каже да се отбие по-късно в хотела. Когато адвокатът се появи в уречения час, двамата се затвориха в стаята на първия етаж, която бе превърнал в кабинет, и седнаха да обсъдят въпроса, който занимаваше арменеца — юридическите механизми, предвидени в португалския закон, за избягване на данъците. Но изглежда, този проблем вълнуваше само адвоката. Загледан навън, с отнесени нанякъде мисли, Калуст неволно сподели идея, която от известно време се въртеше в главата му.

— Ами ако построя или си купя къща тук, в Португалия? — подхвърли той с тона на човек, който опипва почвата. — Дали ще имам някаква финансова изгода?

Адвокатът спря да пише и вдигна поглед, съмнявайки се, че е чул правилно.

— Моля?

— Какви ще бъдат данъчните облекчения, ако закупя къща в Португалия?

Пасарао примигна, смаян от смисъла на въпроса. Осъзна, че тези думи напълно променят начина, по който до момента е възприемал клиента си. За пръв път го чуваше да говори за пребиваването си в страната като за нещо повече от обикновено посещение. Невероятно.

— Къща ли? — попита адвокатът предпазливо. — Мислите за бизнес с недвижими имоти?

— Не. Имам предвид жилище. — Махна с ръка наоколо. — Не мога цял живот да живея в хотел, нали?

Адвокатът разкопча яката на ризата и разхлаби вратовръзката си, сякаш му бе трудно да диша. Не вярвайки на ушите си, той си повтори наум думите на Калуст. Нямаше съмнение, клиентът му сериозно обмисляше възможността да се установи в Португалия за постоянно.

— Каква къща имате предвид?

Магнатът махна неопределено с ръка.

— Знам ли, нещо голямо — каза той. — Знаете ли, Синтра ми се струва великолепен град. Онзи ден попаднах на един имот в планината над градчето, наречен „Кинта да Амизаде“^[3]. Там има порутена къща, която може да се преустрои в стила на старите арменски църкви. Ще бъде прекрасно, нали?

— Но за какво ви е такава голяма къща? Защо не купите нещо по-малко?

Обзет от меланхолия, което може би се дължеше на мрачното време навън, Калуст въздъхна.

— Защото ми липсват картините ми — отвърна той. — Разбирате ли, аз притежавам една от най-добрите колекции от произведения на изкуството в света, а вече от няколко години не съм я виждал! Това не е нормално, не мислите ли? Човек трябва да се любува на изкуството, а не да го оставя да потъва в забрава.

Адвокатът се облегна на стола и прибра писалката в джоба на сакото си, готов внимателно да проучи тази възможност. Клиентът му бе повдигнал въпрос, който отваряше нови хоризонти пред него, и той трябваше да помисли добре.

— Наистина не виждам смисъл колекцията ви да е толкова далеч от вас — отбеляза той. — Защо не я транспортирате тук?

— Точно затова искам да построя къща. — Калуст се вторачи в събеседника си. — Какви данъчни облекчения би ми донесло това?

Пасарао скептично сви устни.

— Всъщност никакви — каза той. — Ще трябва да плащате данък за собственост и не виждам начин да го избегнем. Недвижимата собственост си е недвижима собственост, нали така?

— Значи, няма никакъв начин?

Адвокатът си пое дълбоко дъх и се замисли над въпроса. Как придобиването на недвижима собственост би могло да донесе данъчни облекчения? Доколкото му бе известно, португалското законодателство не предвиждаше подобно нещо. Освен ако не убеди държавата да отпусне данъчни облекчения на клиента му в замяна на… на какво? Петрол? Бе очевидно, че Калуст няма да премести бизнеса си в Португалия. Каква разменна монета тогава би могъл да предложи клиентът му? Притежаваше колекция от произведения на изкуството. И ако я премести в Португалия? Каква изгода би имала държавата от нея? В същия миг идеята изникна в главата му толкова внезапно, че чак го зашемети. Защо не, по дяволите?

Взря се в клиента си.

— Може би има начин.

Арменецът свъси вежди; не бе сигурен дали да се надява на добра развръзка, или да запази съмненията си.

— Какъв?

— Ако докарате тук колекцията си, мисля, че бих могъл да убедя държавата да ви отпусне специални данъчни облекчения.

При тези думи Калуст се вцепени. В ума му тутакси се зароди невероятна мисъл. Той седеше неподвижно и движеше неспокойно пръсти, докато в ума му се въртяха идеи и нови, неочаквани възможности.

— Ами ако…

Като го видя толкова развълнуван, Пасарао се стресна.

— Мосю Саркисян? Добре ли сте?

Но магнатът бе така потънал в мислите си, че дори не го чу. Идеята му се струваше прекалено необикновена, за да я изрече на глас. Нали липсата на скъпите му картини толкова го измъчваше? Нима не мислеше често какво би сполетяло красивите му „рожби“, когато един ден вече нямаше да може да се грижи за тях? Та нали постоянно се питаше на коя институция да ги повери? Щом Рокфелер и Форд бяха успели, защо да не опита и той?

С блеснали очи Калуст се поколеба за момент, притеснен, че умът му неусетно е започнал да изневерява и това би провалило всичко. Не, каза си той, след като отново набързо прецени опорните точки. Схемата пасваше. Разбира се, имаше безброй подробности за уреждане, трябваше да изясни и да договори сума ти детайли, но основната идея бе ясна.

— Знаете ли как ще решим проблема? — попита той. — С помощта на една институция.

Адвокатът го погледна въпросително.

— Какво имате предвид? Музей?

В сериозните очи на магната проблесна весела искра. Колкото повече мислеше, толкова по-гениална му се струваше идеята. Как, по дяволите, не му бе хрумнала по-рано?

— Фондация.