Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (20)

XVIII.

Войниците, които надзираваха предната част на кервана, вдигнаха ръце, за да заповядат на хората да спрат, и няколкостотин оцелели арменци се подчиниха и насядаха по земята. Отстрани на шосето имаше тесен завой на река, чието течение на това място беше по-силно и буйната вода минаваше през камъните със свежо и приятно клокочене.

Но вниманието на новодошлите бе привлечено от гледката наоколо. Бяха попаднали на останките от лагер. Имаше десетки трупове и хора, превърнали се в живи скелети — бяха само кожа и кости, с пребледнели лица с изпъкнали скули и хлътнали в ужасни сенки очи.

Вече три месеца бродеха из пътищата, изкачваха хълмове и се спускаха в долини, понасяха кюрдските набези и нападенията на четите и турските войници. Керванът периодично бе покосяван от нападенията или от болестите, причинени от недохранването. След смъртта на дядо Сисаг Крикор и трите жени Киносян се хранеха само с корени и понякога с хляб и кисело мляко, които купуваха при редките си срещи с турските селяни.

При вида на труповете на пътя, останали от предишен керван, новодошлите се запитаха дали не ги очаква същата съдба. Крикор знаеше, че също като трите Киносян е отслабнал драстично, беше станал само кожа и кости, но се държеше. Нима щеше и той да стигне дотам?

Малката Кенариг посочи към реката.

— Погледнете!

Всички се взряха в бистрия поток и съзряха бледите фигури, носени от водата; на едно място се подаваше ръка, на друго — крак, зърнаха дори глава. Бяха трупове на арменци, отнесени от течението — гледка, на която често бяха ставали свидетели през последните месеци, но тя винаги ги поразяваше. Знаеха, че повечето от тези хора са убити от турците, но и много от тях — предимно млади момичета, се бяха самоубили. Преди седмици някой им беше разказал, че е видял групичка отчаяни девойки да се хващат за ръце и да скачат заедно в реката, предпочитайки бързата смърт пред бавната екзекуция, на която бяха подложени.

— Виждали ли сте онези момичета? — попита Мариян, сочейки в другата посока. — Горкичките!

Крикор се загледа натам. Само на метри от тях съзря възрастна арменка, която се грижеше за две млади жени със сковани тела, с празен поглед и отнесено изражение. Бяха на не повече от петнайсет години, част от лагера, на който керванът от Кайсери се бе натъкнал. Лицата им бяха безизразни, сякаш нищо наоколо не ги интересуваше.

Заинтригуван, младежът се приближи до тях.

— Какво става? — обърна се той към старицата, която се грижеше за тях. — Имате ли нужда от помощ?

Възрастната арменка му хвърли уморен поглед. Без да прекъсва работата си, тя поклати глава.

— Разбира се — отвърна с равен тон. — Та кой не се нуждае от помощ в днешно време? — Хвърли му кос поглед и се намръщи. — Но вие не можете да ни помогнете.

— И все пак… — настоя Крикор, сочейки към двете момичета. — Какво им е?

Старицата махна с ръка към войниците малко по-нататък.

— Всяка нощ турците взимат момичетата ми — каза тя и се залови отново да реше косите им. — Правят с тях каквото си поискат и нищо не може да им попречи. — Заговори тихо, гневът направо я задушаваше. — Те са животни! Истински животни!

При тези думи Крикор се поколеба. Взря се в момичетата, които изглеждаха все така отнесени, и отстъпи назад. Наистина не можеше да направи нищо за тях. Дори можеше да се смята за късметлия, тъй като тяхното нещастие все още не бе сполетяло Мариян. Дали бе способен да го понесе? Ами ако любимата му бъде подложена на подобен ужас? Щеше ли да издържи?

Когато се върна при Киносян, ги завари да разговарят с други депортирани жени. Мариян му обясни, че са от град Сивас и са част от група, претърпяла жестоко нападение от кюрдите. Едва двадесетина души се бяха спасили от убийствата.

— По-нататък по пътя положението е истински ужас — заекна една от тях, като уплашено поглеждаше към войниците, сякаш те бяха техните палачи. — Говорихме с хора, избягали от Алепо и…

— Валията на Алепо отказал да изпълни заповедта за депортация и бил прогонен — обясни друга жена, притеснена, че споменава арменците от Алепо. — Докато беше все още на длъжност, предупреди арменците от града и мнозина успяха да се измъкнат навреме. Заловиха ги, разбира се, но бяха видели неща, за които турците не искаха да знаем.

— Ами това е — каза първата жена, отново включвайки се в разговора. — Арменците от Алепо ни разказаха, че пътят към Сирия е истински ад. Навсякъде е пълно с жени, деца и старци, които умират от глад и жажда. Никой не им дава подслон, нито вода и храна. Сякаш турците го правят нарочно!

Мариян и Крикор се спогледаха.

— Към пустинята ли? — попита девойката. — Там ли ни водят?

Жените кимнаха.

— Малцината, оцелели от това пътуване, са превеждани към Сирийската пустиня — потвърди по-уплашената жена. — Хората, с които говорихме, казаха, че са видели кервани от жени да прекосяват пустинята. Нападат ги пустинни бандити, наречени yeneze, които ги убиват, насилват, отвличат и ограбват. Оцелелите ходят полуголи. Изглежда, yeneze крадат дори бельото им! Районът прилича на същинско море от костеливи трупове — пир за лешоядите, които кръстосват небесата.

— Но защо пустинята? Защо искат да ни заведат там?

Жената от Сивас поклати глава.

— Водят ни към две селища, където се случват ужасни неща.

— Кои?

Групичката, която бе разговаряла с арменците от Алепо, се умълча, сякаш се страхуваха дори да произнесат имената. Накрая се намесиха други жени, които боязливо им разкриха двата града, където, без да знаят, отиваха всички изселени арменци от Османската империя.

— Дейр ез Зор и Рас ал Айн^[1].

Крикор свъси вежди.

— Дейр ез Зор и Рас ал Айн? — повтори намръщено той, тъй като никога не беше чувал за тези места. — Какво е това?

Жените от Сивас уплашено се огледаха наоколо, сякаш само споменаването на тези градове можеше да призове самия дявол.

— Касапници за арменци.

Нощта се спусна над кервана и войниците започнаха да патрулират из лагера, отправяйки се към групичките арменки, които се бяха пръснали по шосето. Един от тях пристъпи до Аршалуис и протегна ръка.

— Дай ми една златна монета — нареди й той. — За патроните е.

Жената го погледна въпросително.

— Патрони ли? Какви патрони?

— Онези, които изхабихме, за да ви защитаваме. — Той нетърпеливо разтърси ръка, за да подсили молбата си. — Искам една златна монета.

— Но вие… вие не сторихте нищо! — възпротиви се Аршалуис. — Дори по-лошо, присъединихте се към бандитите и дори се съюзихте с тях! Освен това убихте баща ми и позволихте да убият и дъщеричката ми, моята малка Карун, която…

Не можа да довърши, погледът й угасна, а гласът й замря при спомена за случилото се.

— Платете за патроните! — Гласът на турчина бе станал заплашителен. — Една златна монета!

Като видя, че няма друг избор, Крикор извади от джоба си поисканата сума. Войникът стисна монетата в юмрука си, изгледа бавно четиримата и се отдалечи, за да измъкне още пари от следващата групичка арменци.

— Престъпници! — процеди Мариян през зъби. — Убийци! Крадци! Схванахте ли новата схема, която тези животни са измислили, за да вземат парите ни? Защо просто не вземат всичко, вместо да ни правят на глупаци?

— За да се преструват, че всичко това е законно — обясни Аршалуис. — Те не крадат. Ние си плащаме за услугите им. Що за противни хора!

Крикор неспокойно се огледа наоколо, за да се увери, че наблизо няма други войници. Забеляза неколцина на известно разстояние, които се въртяха около други арменци, разправяйки им за патроните, но за щастие не можеха да ги чуят.

— Идеята за патроните сигурно им е подсказана от други войници, които са срещнали тук — каза той, докато оправяше кърпата, скриваща лицето му. — Онова, което истински ме притеснява обаче, не е изнудването.

— Тогава какво?

Младежът отново погледна към двете насилени момичета и майка им. Приличаха на призраци, тела без души, които студената лунна светлина отразяваше в мъглата.

— Погледът на онзи тип.

Войниците се върнаха посред нощ, обградиха семейство Киносян, сграбчиха Мариян и я хвърлиха в ръцете на висок едър турчин, който я вдигна като чувал с картофи.

— Ya’Allah, giavour — извика якият турчин, като опипа задните й части, метнати на рамото му. — Днес е твой ред, миличка. Ще ти хареса, ще видиш!

Вече напълно будна, Мариян напълно осъзнаваше какво предстои и започна да вика и да рита във въздуха, обзета от безумно отчаяние, но един от войниците я зашлеви и тя млъкна, замаяна от удара. Безсилни да се борят, Кенариг и Аршалуис се разплакаха и с вдигнати ръце започнаха да умоляват турците да оставят Мариян на мира, но мъжете ги отблъснаха с ритник и спокойно се отдалечиха към палатката си.

Идвайки на себе си, жертвата отново замаха с ръце и крака, молейки за помощ и крещейки на войниците да я пуснат. Съпротивата на момичето ги разсея за момент.

— Накарайте уличницата да млъкне!

В същия миг Крикор, който досега кротуваше, преструвайки се на заспал, изведнъж скочи и с неимоверна сила, на каквато сам не знаеше, че е способен, се хвърли върху едрия турчин, който носеше Мариян. Въпреки че беше здравеняк, мъжът се олюля и едва не падна, но все пак успя да се задържи на крака, без да изпусне жертвата си.

— Какво става? — учуди се турчинът. — Тази за рицар ли се взема, или какво?

Трима други войници светкавично сграбчиха Крикор и го обсипаха с юмруци в корема и по лицето. Младежът падна на земята и турците продължиха да го ритат. Свил се във фетална поза, той предпазваше главата си с ръце, но мъжете го мачкаха с ботушите си и спряха чак когато забелязаха, че Крикор не се движи.

— Тези арменки са невероятни — отбеляза един от тях, докато се отдалечаваха. — Даваме им привилегията да бъдат оправени от истински мъже, а те протестират! Къде сте виждали подобно нещо?

Турците се разсмяха и продължиха пътя си, но един от тях погледна назад и се взря в неподвижното тяло на Крикор.

— Ако онази преживее побоя, който отнесе — каза той, докато похотливо облизваше устни, — ще се върна да оправя и нея.