Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (22)

XX.

На следващия ден изминаха прехода в пълно мълчание. Пейзажът наоколо беше великолепен. Пътят пресичаше тучна долина, преливаща от цветове — алени рози, бели камбанки, яркожълти лалета и още сини, виолетови и лилави цветя се поклащаха край пътя, сякаш за да отдадат почит на преминаващите. Портокаловите горички се простираха, докъдето стигаше погледът, и природата кипеше от живот. Но по пътя никой не продумваше.

Мариян вървеше мълчаливо. Приличаше на призрак с хлътналите си празни очи и отнесено изражение на мършавото и изпито от глада лице. Страните на Аршалуис се сгърчваха от болка на всяка крачка, докато галеше натежалия си корем, увиснал на изпосталялото й тяло, а Кенариг крачеше несигурно в края на пътя, слаба като скелет, прекалено изтощена, за да помоли за помощ. Въпреки че също бе много отслабнал, на Крикор все пак му бяха останали малко сили, но той ги използваше само за да подостря клонката, която бе отчупил от едно дърво. Можеше да се каже, че я дялкаше с някаква нездрава настойчивост.

Керванът се бе превърнал в чудата колона от ходещи дрипави скелети, боси, с потъмняла от слънцето кожа и сплъстени на мръсни клечки коси. Всички те вече не приличаха на себе си, прекалено изгладнели и изтощени, за да издадат някакъв звук, ако не броим немощните въздишки. Вървяха вече четири месеца, ден и нощ, сякаш светът нямаше край и след като свършеше един път, след него винаги се появяваше друг, сетне трети и още, и още. Често някой падаше — жена, старец или дете, войниците се спускаха към него като хищни птици, избутваха близките, без да им позволят да помогнат на изоставащия, и просто го довършваха с прикладите, както бяха постъпили с дядо Сисаг. Щяха да продължат да го правят до самия горчив край.

Беше горещо и по пладне войниците вдигнаха ръце, нареждайки на конвоя да спре за обяд. Това, разбира се, важеше за турците, тъй като по това време арменците вече нямаха нищо за ядене. Изселниците насядаха отстрани на пътеката, за да дадат почивка на уморените си нозе, и точно тогава, когато се отпусна зад един храст, Аршалуис започна да стене и да се превива. Много скоро стоновете се превърнаха във викове, които ставаха все по-силни.

— Шшт! — нареди една жена наблизо, разтревожена от нестихващия шум. — Накарайте я да млъкне или войниците ще довтасат!

— Но как? — попита Крикор, безсилен да се справи със ситуацията. — Има болки в корема!

Жената се приближи и огледа разбиращо Аршалуис.

— Нищо чудно, всеки момент ще роди — отбеляза тя, след като преброи напъните, докосна корема й и провери разкритието й. — Моля, повикайте жените от семейството да помогнат.

Крикор кимна по посока на Кенариг и Мариян.

— Ето ги.

Жената се взря в тях. Момичето гледаше отнесено нанякъде и очевидно нямаше представа какво се случва с майка й. Измършавялата й сестричка лежеше на земята полузадрямала от изтощение.

Положението бе ясно.

— Добре — въздъхна примирено жената. — Ще го направим ние. — Тя започна да навива ръкавите си, когато Аршалуис получи нов напън, последван от още викове. — Накарайте я да млъкне! — нареди притеснена жената. — Не можем да привличаме внимание!

Без да губи време, Крикор запуши устата на Аршалуис с ръка, заглушавайки виковете й.

— Готово.

Жената, която се бе притекла на помощ на Аршалуис, намести тялото, разтвори краката й и започна да масажира корема. Напъните ставаха все по-чести, докато интервалът между тях достигна едва трийсетина секунди. Настъпваха и отминаваха, без да спират.

— Напъвайте! — подкани я жената и опипа разширената вагина. — Напъвайте силно! Точно така! Напънете, сякаш искате да се изходите, разбирате ли? Силно! Не се отказвайте! Хайде! А така! Браво! — Надникна между краката на Аршалуис. — Излиза! Още малко… Хайде, последно усилие! Силно! Точно така, силно!

По челото на Аршалуис бяха избили капчици пот, а вените по врата и слепоочията й пулсираха от усилието; бе стиснала зъби и напъваше с всичка сила; със сила, която тялото й отдавна не притежаваше, но тя се напъваше още и още, докато внезапно почувства огромно облекчение, сякаш болката бе излязла навън и бе отстъпила място на тихо спокойствие.

— Роди се! — каза Крикор и махна ръката си от устата на родилката. — Роди се!

Изтощена, Аршалуис най-сетне облекчено отвори очи. Задъхваше се и краката й трепереха, когато за пръв път зърна малкото топло и изцапано с кръв същество, което жената бе сложила върху гърдите й.

Беше момченце.

Половин час по-късно войниците наредиха на изселниците да тръгват и керванът се подреди по пътя. Това бе моментът, от който Крикор най-много се страхуваше — когато трите жени Киносян ще се предадат и той няма да е способен да помогне на всички. Макар в състояние на унес, Мариян се изправи и сляпо се подчини на Крикор, когато й каза да върви. После отиде при Кенариг. Не бе лесно да я събуди, предвид пълното й изтощение, и успя да я изправи на крака чак след като й зашлеви две плесници.

Оставаха Аршалуис и новороденото. Майката на Мариян все още лежеше край пътя и бе твърде слаба, за да се изправи. Нищо чудно след огромното усилие, което бе положила само преди трийсет минути; тя бе прекалено слаба и изморена, за да върви, но и дума не можеше да става да я остави.

— Ставайте — примоли се Крикор, дърпайки я за рамото. — Хайде, ставайте!

— Оставете ме — прошепна Аршалуис с треперещ глас, като едва държеше очите си отворени. Тя леко махна с ръка. — Оставете ме тук с бебето ми и вървете.

— Няма да стане — възпротиви се той, а в гласа му се надигаше паника. — Ако изостанете, войниците ще ви убият с приклади. Вас и бебето! — Той отново я задърпа за ръката. — Хайде, станете.

Майката на Мариян вече многократно бе виждала какво правят турците с онези, които изостават от кервана. Собственият й баща бе убит при същите обстоятелства. Знаеше, че Крикор има право. Протегна слабата си ръка към младежа.

— Помогнете ми.

Крикор хвана ръката й и я дръпна.

— Опа!

Аршалуис най-после се изправи, все така притискайки бебето до гърдите си. Олюля се и едва не падна; краката й се огъваха, а тялото й отчаяно се нуждаеше от почивка. Крикор се втурна към нея и я хвана. След няколко минути тя събра последните си сили и успя да се задържи изправена.

Тръгнаха отново. Ситуацията с Киносян все повече се влошаваше. Трите жени стъпваха несигурно, изглеждаха замаяни, останали без сили, а и самият Крикор чувстваше, че гладът, жаждата и изтощението скоро ще го надвият. Бебето плачеше непрекъснато, въпреки че гласчето му звучеше по-скоро като тихо мяукане, отколкото като бебешки рев, и майката му поднасяше сухата си гърда към устичката му.

— Нямам кърма — съкрушено отбеляза тя. — Мили боже, как ще го храня?

 

 

Три часа по-късно Аршалуис се свлече на земята.

— Не мога повече.

Въпреки че бебето беше мъничко и тежеше само два килограма, в състоянието, в което беше, тя просто не издържаше. Колкото и малко да тежеше синът й, два килограма представляваха непосилна тежест за оскъдните сили, които й бяха останали. Преди час бе дала бебето на Крикор, но бързо откри, че проблемът всъщност не беше в тежестта, а в плача на детето. То не спираше да плаче от глад и майка му бе сломена от неспособността си да го нахрани. Затова го взе отново с надеждата да изцеди поне няколко капки кърма от пресъхналите си гърди и да успокои бебето, но не успя.

Накрая се отказа.

— Ставайте! — подкани я Крикор, подавайки й ръка. — Хайде, ставайте.

Аршалуис поклати глава.

— Не мога… не мога.

Бебето скимтеше с немощното си гласче и майка му отчаяно го гледаше, подлудена от непрестанния плач, тъй като знаеше как да го утеши, а не можеше.

Жената, която беше акуширала при раждането, навярно чувстваше известна отговорност към него, затова се върна назад и отиде при семейството.

— Какво става?

— Тя е изтощена, няма кърма. Бебето още не е яло и тя не може да понесе плача му.

Жената сложи ръце на кръста си, докато обмисляше ситуацията, и шумно въздъхна, когато намери решение.

— Слушайте — обърна се тя към Аршалуис. — Има само един начин да се справим с това. Няма да е лесно и от вас ще се иска много смелост, но не виждам друг изход.

Свлечената на земята майка, с бебе на ръце, вдигна изпълнен с надежда поглед към непознатата, сякаш очакваше тя да стори чудо.

— Какво? Какво да направя?

Жената посочи към бебето.

— Не можете да го храните — отбеляза тя. — Съжалявам, но смъртта му е неизбежна. Никое бебе не оцелява в такива условия, разбирате ли?

Аршалуис погали сина си.

— Гърдите ми са пресъхнали — прошепна тя. — Момченцето ми е гладно, а аз нямам кърма.

Акушерката приклекна до нея и с пълното съзнание колко тежък съвет щеше да даде настойчиво я погледна в очите.

— Трябва да оставите бебето.

Аршалуис зяпна от изумление. Очакваше от тази жена спасение, а не това. Това.

— Полудяхте ли? — Поклати глава, отказвайки да приеме подобно решение. — Не мога да изоставя момченцето си!

— Трябва да разберете, че то ще загине — настоя жената. — Знам, че е тежко за вас, много тежко, но нямате друг избор. Ако искате да живеете, трябва да оставите бебето край пътя. Няма друго решение.

Аршалуис безспирно клатеше глава.

— Не мога, не мога, не мога…

— Много депортирани жени в същото положение вече го сториха — каза тя. — Не видяхте ли изоставените край пътя бебета? Кой, мислите, ги е оставил там? Техните майки! Положението е толкова отчайващо, че те се принудиха да изоставят децата си!

— Не мога да зарежа детенцето си!

— И какво ще правите? Ще останете тук и…

Един ботуш се вряза между Крикор и непознатата жена от едната страна и Аршалуис и бебето от другата и прекъсна разговора. Беше турски войник с пушка „Маузер“.

— Какво става тук? — попита подозрително той. — Защо сте спрели?

Двете жени наведоха глави, Крикор отстъпи назад, опасявайки се войникът да не разбере, че е мъж.

— Бебето ми, ефенди — обясни Аршалуис. — Много съм слаба и не мога да го храня.

Войникът махна с ръка към конвоя.

— Ставайте и тръгвайте — нареди той. — Не ми се слушат оправдания! Ya’Allah! Хайде!

Аршалуис успя да се изправи с помощта на непознатата и отново тръгна, все така движейки се в последните редици. Свикнал с подобни ситуации, войникът забеляза, че проблемът не е решен, и с хитростта и търпението на лешояд държеше жената и детето под око.

След час, тъй като бебето не спираше да плаче, Аршалуис отново се свлече на земята.

Този път войникът, който ги наблюдаваше, не позволи на никого да се приближи. След като отпрати Крикор и акушерката, той отиде до Аршалуис и леко я срита по крака.

— Ставай!

Аршалуис беше на ръба на пълно изтощение. Беше родила в ранния следобед и половин час по-късно трябваше да стане и да ходи. Бе вървяла няколко часа под слънцето с новороденото на ръце, което плачеше от глад, а тя не бе в състояние да го нахрани. Нима имаше човек, който би могъл да издържи всичко това?

— Не мога, ефенди…

Турчинът хвана пушката си, готов да замахне с приклада.

— Ставай, казах!

Крикор и Мариян наблюдаваха сцената от разстояние. Момичето бе излязло от вцепенението си и започваше да осъзнава сериозността на ситуацията.

— Майко! — извика тя. — Стани!

— Остави бебето и се спаси! — подвикна акушерката, която още беше там. — Хайде!

— Не се отказвайте — каза Крикор с фалцет, за да прикрие мъжкия си глас. — Не изоставяйте двете си дъщери, те се нуждаят от вас!

Тези думи и само тези думи накрая убедиха Аршалуис. Съзря малката Кенариг, която се поклащаше по-нататък, гладна и жадна, видя отчаяния поглед на Мариян, своята Мариян, която турците насилваха и измъчваха всяка нощ, и разбра, че няма право да се отказва и да ги оставя сами. Беше положила неимоверни усилия, като премина границите на възможностите си, но това явно не беше достатъчно. Бе настъпил моментът на невъзможния избор.

Тя взе малкото същество, което лежеше на гърдите й, и го остави на земята. Целуна го първо по челото, после по устенцата. Изправи се и тръгна с насълзени очи, задушавайки се, а от устата й се стичаше слюнка. Вървеше, влачейки крака, без нито веднъж да се обърне назад към сина си, когото оставяше насред пътя; не погледна към онази част от себе си, която щеше да загине заедно с него.

След по-малко от час дойде ред на Кенариг да се свлече на земята. Не можеше да се каже, че беше изненада, предвид изтощението й през последните дни и особено през последните двайсет и четири часа, но все пак това бе още един проблем за разрешаване.

— Хайде, Кенариг — нареди майка й. — Ставай, дъще.

Момиченцето, което лежеше на земята, не отвърна. Крикор коленичи до нея и й удари плесница, после още една, но Кенариг остана неподвижна, с полуотворени очи и апатично изражение, като едва дишаше.

— Не реагира.

Като видя дъщеря си в това състояние, Аршалуис зарови ръце в косите си и започна да ги скубе като обезумяла от безсилието си. Единствено усещането, че всичко това бе просто един ужасен кошмар, я възпря да не полудее.

— Господи, какво ще правим? — попита отчаяно тя. — Не можем да я оставим тук!

Съзнавайки, че въпреки слабостта си, е единственият, на когото му бяха останали някакви сили, Крикор пъхна ръце под тялото на Кенариг и с титанично усилие я вдигна. Гладът беше превърнал момичето в ходещ скелет, но защото и самият той бе станал кожа и кости, теглото й му се струваше непоносимо. Измина сто метра с огромно усилие, но накрая самият той се свлече изтощен на земята.

— Не мога повече — призна той, проснат по гръб. Едва дишаше, а мускулите му горяха. — Не мога…

Аршалуис и Мариян се довлякоха до тях.

— Какво има?

— Не мога — отвърна на пресекулки и поклати глава. — Нямам сили и не мога…

Майката тъжно погледна към върволицата от хора, която се отдалечаваше.

— Мили боже, войниците ще ни видят! — извика изплашено тя. — Какво ще правим? Как ще носим Кенариг?

Младежът продължаваше да лежи на пътя и дишаше накъсано.

— Не мога.

Аршалуис отново погледна към войниците. Все още не бяха ги забелязали, може би защото и други изоставаха, но скоро щяха да се появят и тъй като никой не бе в състояние да носи Кенариг, те щяха да я убият, някой щеше да я цапардоса с пушката си и да я довърши. Какво да сторят?

Майката отчаяно се огледа наоколо и съзря селска къща под сянката на едно дърво. Някаква жена простираше прането си наблизо и Аршалуис осъзна, че тя е последната им възможност. Увери се, че войниците не гледат към тях, и се затътри нататък.

— Имате ли хляб? — попита тя селянката, когато се приближи. — Имате ли нещо за ядене?

Туркинята я погледна недоверчиво, вдигна ръка и потърка палеца и показалеца си.

— Как ще платите?

Аршалуис поклати глава.

— Четите ограбиха всичко — каза тя. Обърна се и посочи към пътя. — Но дъщеря ми е много красива, може да я задържите.

Селянката хвърли поглед към проснатата на земята Кенариг, до която бяха коленичили Крикор и Мариян.

— Тя е мъртва.

— Не е, но ще умре, ако някой не се погрижи за нея. — Махна с ръка, за да подкани селянката да се увери със собствените си очи. — Елате да видите.

Със завидна пъргавина, която нямаше нищо общо със скованите движения на изселниците, туркинята изприпка до Кенариг. Наведе се над нея и разгледа лицето й. Вече взела решение, тя вдигна детето на ръце и го занесе до къщата си. Даде хляб и кисело мляко на Аршалуис и махна с ръка към пътя.

— Твоето момиче вече е моя дъщеря — каза тя. — Върви си.

Арменката не тръгна веднага. Приближи се до Кенариг, падна на колене като за молитва, прекръсти я и нежно я целуна по челото.

— Asvafz, atchigees azadey — прошепна майката в ухото на дъщеря си. — Бог да бди над детето ми.

Изправи се вдървено и бавно тръгна към пътя с храната в ръце. Искаше й се да заплаче, но очите й вече бяха пресъхнали.