Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (27)

XXV.

Отдалеч изглеждаше, че по пътя марширува войска. Но докато редиците се приближаваха, зяпачите осъзнаха, че вместо военна рота наблюдават нестройно множество от цивилни.

— Крикор! — извика тревожно Нишан. — Бързо ела тук! Ела да видиш!

Зает с поправката на ключалката на сградата на гара „Бахче“, Крикор не се отзова веднага. Когато свърши, се изправи и едва тогава се отправи към един от прозорците, до които се бяха скупчили инженерите, за да наблюдават странната сцена навън.

Множеството вече минаваше покрай гарата и гледката го накара да настръхне. В паметта му нахлуха печалните образи от собствените му преживявания по същите пътища само преди година. Жени, облечени в дрипи, и полуголи деца, някои от които едва ходеха, минаваха, обградени от войници с пушки с щикове в ръце. На пътя тегнеше злокобна тишина, нарушавана само от тихи стонове, случайно проплакване на бебе и заповедите на турските пазачи.

— Това са жените и децата на нашите арменци — прошепна един германски инженер, потресен от зрелището. — Хората ни успяха да попречат на турците при първия им опит да ги отведат, но после те се върнаха с подкрепление и вече нищо не можеше да ги спре. Какъв ужас!

Докато минаваше пред прозореца на главната сграда на гара „Бахче“, едно петгодишно момченце се разплака и отнесе удар с приклад по тила, който го простря на земята. Сцената бе позната на арменците, които наблюдаваха, но инженерите от „Холцман“ и техните семейства за пръв път виждаха подобно нещо.

— Как смеят! — изръмжа хер Цайц, който също стоеше до прозореца. — Видяхте ли това?

— Грубияни! — възмути се друг инженер. — Животни!

Местният ръководител на „Холцман“, който до този момент стоеше вцепенен от ужас пред неочакваната гледка, се оживи от възмущение, когато видя как войникът удря детето. Решен, че няма да остави нещата така, той заряза прозореца и само с няколко крачки се озова навън. Приближи се до турчина, който бе наранил момченцето.

— Не ви ли е срам? Откога биете беззащитни деца?

Окуражени от постъпката на началника си, други германски и австрийски инженери също се втурнаха навън, за да помогнат на хер Цайц и да се изправят срещу войниците.

— Не! — отвърна войникът, като им попречи да стигнат до жертвата. — Не може да се намесвате!

Хер Цайц, който бе приклекнал, за да помогне на момченцето, изведнъж скочи и силно цапардоса турчина по лицето с бастуна си.

— Млъкни, животно такова! Млъкни!

Стъписан, войникът отстъпи назад, притискайки ръце до лицето си, което позволи на инженерите да се приближат до детето. Хер Цайц заговори напрегнато на своите подчинени.

— Вървете в кухнята и донесете храна! — нареди той. — Изпразнете всички рафтове, ако трябва! Донесете всичко, което намерите, и го дайте на тези хора!

Няколко минути по-късно европейските инженери и техните семейства раздаваха хляб, шунка, наденички, плодове и вода на арменците, които едва се държаха на краката си, пред изумените погледи на турците и радостните възгласи на депортираните.

След половин час, очевидно предупреден от хората си, на мястото пристигна капитан Сюлейман. Изглеждаше ядосан и директно се отправи с широки крачки към местния ръководител на „Холцман“.

— Какво става тук? — попита властно той. — Какво правите?

— Не виждате ли? — отвърна австриецът, докато още раздаваше хляб на арменците. — Тези клетници умират от глад. Освен това наредих да им донесат лекарства. — Той посочи към кервана. — Не виждате ли, че някои от тях са болни? Начинът, по който постъпвате с тези хора, е престъпление!

Капитанът застана между хер Цайц и преминаващата колона арменци и разпери ръце, за да попречи на австриеца да раздава продукти.

— Не може да правите това!

— И защо не?

— Нареждания от Константинопол! Забранено е да се помага на депортирани! Не може да им давате храна, нито вода, нито лекарства! Нищо!

— Но… но защо?

— Такива са заповедите — повтори офицерът. — Арменците са прокълната раса и трябва да бъдат изтребени! Как изобщо смеете да се намесвате?

Хер Цайц избута капитан Сюлейман и продължи да раздава хляб на депортираните.

— Що за глупости! — отвърна той. — Дръпнете се оттук! Не съзнавате ли, че прекалявате?

Турчинът се поколеба. Авторитетът му бе сериозно разклатен по най-унизителния начин, и то пред собствените му хора. Нещо, което не можеше да позволи. Затова се обърна към войниците и ги засипа със заповеди на турски.

Те незабавно се спуснаха към арменците, които вече бяха получили храна или вода, изтръгнаха ги от ръцете им и започнаха да хвърлят продуктите, да ги тъпчат и да изливат водата по земята. Инженерите упорито продължаваха да раздават хранителни запаси на изселниците, но и те свършиха под ботушите на войниците. Обезсърчени, накрая европейците се отказаха и тъжно наблюдаваха злощастното шествие, което печално се изнизваше по пътя.

— Щом това се случва пред очите ни — прошепна хер Цайц, почувствал се безсилен да промени онова, което виждаше, — представете си какво правят, когато не сме наблизо…

Инженерите от „Холцман“ преустановиха работа и прекараха целия следобед в писане на доклади за събитията, на които бяха станали свидетели, и за ролята на арменците и техните семейства за завършването на строителните обекти. Подготвиха и петиции за връщането на работа на депортираните арменци от персонала.

На следващата сутрин един от главните инженери — германец, който се ползваше с голямо уважение сред колегите си, замина за турската столица с инструкции да изпрати докладите и петициите до генералния директор на Анадолската железопътна компания в Константинопол, до президента на „Холцман“ във Франкфурт, до министъра на външните работи в Берлин, до генерал Фон Сандерс — главнокомандващ на германските въоръжени сили в Османската империя, и дори до Международния червен кръст в Женева.

— Не пести сили — заръча му хер Цайц. — Почукай на всяка врата, на която се наложи. Отиди при кайзера, ако трябва! Искам този въпрос да бъде решен!

Но жалбите и молбите нямаха никакъв ефект, както стана ясно около две седмици по-късно, когато нито един от депортираните работници не се върна на служба. За да си отмъсти, директорът на „Холцман“ в Константинопол разпореди да бъдат прекратени строителните работи в планините Аманос и да се спре движението на теснолинейката между Мамуре и Ислахие, която бе от ключово значение за транспортирането на войски и муниции към южния фронт.

Тази мярка даде надежда на арменските служители, които бяха останали на гара „Бахче“.

— Турците ще трябва да отстъпят — подхвърли Крикор, докато пиеше чай на терасата. — Вече минаха тринайсет дни, а щом пътят им до Ислахие е отрязан, те няма как да изпращат подкрепления в Палестина. Изглежда, че англичаните на генерал Аленби са в Йерусалим, за да им сритат задниците. Без нас турците не могат да пратят помощ на войниците си. Нуждаят се от линията, за да транспортират подкрепления.

— Така ли мислиш? — попита Нишан, който се разкъсваше между слабата надежда и крайния песимизъм. — Наистина ли вярваш, че турците ще върнат нашите хора?

— Нямат избор — заяви твърдо Крикор, може би по-скоро да убеди себе си, отколкото приятеля си. — Ако не го направят, линията остава затворена. А кое е по-важно за тях? Съдбата на няколко хиляди арменци или падането на Палестина? Очевидно е, че те ще…

Крикор не довърши, защото видя хер Цайц да подава глава през прозореца на първия етаж, където се намираше кабинетът му.

— Елате — нареди им австриецът, махвайки с ръка. — И доведете всички арменски работници!

Не бе трудно да съберат арменците от гара „Бахче“. От всички работници в планините Аманос бяха останали едва осмина. Тъй като работеха на гарата, а не при тунелите, никой от тях не беше депортиран.

След като се увериха, че всички са налице, те изкачиха стълбите до кабинета на шефа си. Застанал начело на групата, което бе и негово задължение, Нишан оправи яката на ризата си, изкашля се и три пъти почука тихо на вратата.

— Влезте!

Като чу гласа отвътре, арменецът хвърли поглед назад към хората си за кураж, завъртя дръжката и надникна в кабинета.

— Позволете, хер Цайц.

Местният началник на „Холцман“ седеше зад бюрото си с кацнали на носа очила и четеше някакви документи. Кимна им да влязат. Те се подчиниха и застанаха в средата на кабинета, притиснати един до друг. Не че помещението беше малко, но все пак бяха общо девет души в пространство, предвидено само за един човек.

Херц Цайц, изглежда, не отдаде голямо значение на това. Решително сгъна документите, бавно свали очилата за четене и се взря в подчинените си със сериозно изражение.

— За жалост, имам лоши новини — започна тъжно той. — Предвид националните интереси и отговорностите си като главнокомандващ на военните сили в Османската империя, генерал Фон Сандерс изрично нареди да подновим транспортирането на войски и боеприпаси по линията до Ислахие. Въпреки протестите и исканията да си върнем арменските служители, нашият генерален директор се видя принуден да отстъпи и разпореди да подновим работата си. — Началникът замълча и се взря във всеки един от хората си. — Нали разбирате какво означава това?

Мъжете не продумаха, докато обмисляха последствията от новината.

— Да, господине — каза накрая Нишан. — Край на стачката.

Австриецът тревожно въздъхна.

— Дори по-лошо — отбеляза той. — Истинският смисъл на тази заповед е, че вече загубихме всякакви правомощия да ви защитим. От сега нататък турците са наясно, че могат да постъпват както си искат с арменските ни работници, защото генерал Фон Сандерс, независимо че е германец, в крайна сметка ще си затвори очите.

— Но… Нима „Холцман“ не се нуждае от арменците за строителните обекти тук, в планините Аманос? Сега как ще намери квалифицирана работна ръка?

— Това бе извинение, което измислихме, за да не ви закачат — отвърна хер Цайц. — Но те ни надхитриха. — Той размаха единия от документите, които четеше. — Това е заповед за освобождаване на хиляда английски военнопленници от Месопотамия. Ще ги изпратят тук следващата седмица в замяна на нашите арменци. Те ще работят в тунелите.

Сред групичката се разнесе унил шепот. Явно битката беше окончателно загубена. Отчаяни, двама от арменците покриха лицата си с ръце и тихо се разридаха.

— Мили боже, как е възможно? — прошепна Нишан, който също се бореше със сълзите, които напираха в очите му. — Как можа да ни изоставиш?

Всички посърнаха.

— Има и още нещо — добави австриецът и засрамено отвърна поглед. — Дори не знам как да ви го кажа…

Арменците отново се взряха в него, разтревожени от съкрушения му вид. Страхът им бързо нарастваше, те почти можеха да го пипнат.

— Какво, хер Цайц? Какво става?

Местният директор на „Холцман“ пое дълбоко дъх, набирайки кураж за последния рунд.

— Турците извършиха преброяване на всичките ни арменски работници — каза той. Посочи към хората си. — Това означава, че знаят за вас…

Думите му ги повалиха със силата на динамитна експлозия. Разбира се, те знаеха за преброяването. Та нали всички бяха видели как турският офицер записва имената на работниците в тефтерчето си? Но че това водеше до последствия, и то сериозни, бе нещо, което едва сега разбираха.

— Искате да кажете, че… — заекна Нишан — че искат да отведат и нас?

С виновно изражение хер Цайц не вдигна поглед, тъй като вече не му стигаше кураж да погледне хората си в очите. Кимна механично и махна с ръка към последния документ на бюрото.

— Наредиха ни да ви предадем — разкри той. — Ние няма да го направим, разбира се. Но, приятели, те няма да оставят нещата така. Все някой ден ще дойдат и ще ви отведат.

В този момент сред групичката арменци настъпи истински смут и всички един през друг задаваха въпроси, искаха помощ или се молеха за чудо.

— Помогнете ни, хер Цайц!

— Какво да сторим?

— Какво ще стане с нас, Пресвета майко!

Засипан от молби и отчаяни слова, местният директор стана и вдигна ръце, за да укроти подчинените си. Вперили погледи в него, сякаш беше месия, всички незабавно се умълчаха.

— Блъскам си главата в търсене на някакво решение — каза австриецът. — Не знам обаче дали ще имам време да го осъществя. Нуждая се от няколко дни. Затова имам план, за чийто успех вашето сътрудничество ми е жизненонеобходимо.

— Каквото пожелаете, хер Цайц.

Директорът се приближи до прозореца и посочи към едно съоръжение на гарата, което се намираше точно до релсите.

— Виждате ли онзи резервоар?

Погледите на арменците се спряха върху цилиндричната инсталация, издигната върху метална стойка. Резервоарът снабдяваше с вода локомотивите и самата гара. Съоръжението бе внушително, макар и не особено модерно, а от едната му страна, по случайност онази, която не се виждаше от пътя, беше монтирана тясна стълба, която водеше до горе.

— Да, хер Цайц.

Местният директор на „Холцман“ продължаваше да сочи натам.

— Когато дойдат турците, искам всички да се скриете вътре — каза той. — Разбрахте ли? Всички! Това е единствената ви възможност. Те ще претърсят навсякъде, но никога няма да им хрумне да проверят резервоара.

Един от арменците огледа скептично резервоара.

— Вътре има ли вода?

— Разбира се.

— Но аз не мога да плувам!

И не беше единствен. Петима от осемте мъже в стаята вдигнаха ръце и заявиха, че не могат да плуват. Замислиха се как да се справят с проблема.

— В такъв случай веднага намерете спасителни пояси и ги пуснете в резервоара — предложи директорът. — Така ще сме готови, когато турците се появят.

Продължиха да умуват по въпроса, тъй като, доколкото им бе известно, на гара „Бахче“ нямаше спасителни пояси. Един от арменците, който се оказа дърводелец, каза, че има материали, които плават, и веднага ще отиде до работилницата си за тях, и накрая проблемът бе решен.

След като изясниха всички подробности, осмината мъже се поклониха и се отправиха към вратата на кабинета.

— Нека Бог ви възнагради за добрината ви, хер Цайц! — възкликна Нишан с благодарност, която другарите му вече бяха отправили към местния директор. — Не знам какво щяхме да правим без вас.

Австриецът изглеждаше смутен. Махна бързо с ръка, сякаш за да ги помоли да замълчат, и отново се втренчи в пода.

— Няма за какво да ми благодарите — каза той. — Всъщност дори би трябвало да подам оставката си. Това, което се случва, е немислимо!

— О, не, хер Цайц! — стреснато възрази Нишан. — Кой ще ни помогне, ако го направите?

Това бе добър въпрос и той вдъхна сили на австриеца, който най-после вдигна поглед, отиде до вратата на кабинета и се взря в хората си, които вече с гръб към него слизаха по стълбите.

— Пазете се — подвикна им той. — Те ще дойдат, когато най-малко ги очакваме.