Жозе Родригеш душ Сантуш
Милионерът в Лисабон (38)

IX.

Слънчевите лъчи се промъкваха през прозореца и падаха върху фактурите на бюрото. След обичайното турско кафе, което бе изпил в кабинета си на „Сейнт Хелънс Плейс“, Калуст погледна купищата документи пред себе си, събирайки сили да ги прегледа. Поради пословичното си недоверие арменецът държеше сам да проверява всички финансови отчети, за да се увери, че не го мамят. Затова прегледът на разходите на фирмата се бе превърнал в сутрешен ритуал.

Проблемът бе, че тази сутрин нямаше сили за нищо. Въпреки бурните възражения против този безумен брак, синът му все пак се бе оженил за лудата испанка. Церемонията се бе състояла преди три седмици в регистрационната служба на „Принсис Роу“ и единственият свидетел, изглежда, е била майката на онази глупачка. Баща й, който очевидно притежаваше малко здрав разум, се бе противопоставил на некатолическия брак и бе отказал да присъства. Седнал зад бюрото си, Калуст поклати глава. Как е възможно Крикор да постъпи по този начин? Да се ожени за католичка? Да не си е изгубил ума?

Проточи шия и видя Крикор да преглежда договори. Меденият им месец в Довил бе продължил две седмици и младежът вече се бе върнал на работа. Арменецът се взря в съсредоточеното в работата лице на сина си. Струваше му се, че напълно се е възстановил от изпитанията, преживени в лапите на турците, въпреки че Нунуфар му бе казала, че все още сънува кошмари за похода, убийствата, на които бе станал свидетел, и загиналото там арменско момиче. И то след като вече бяха минали повече от петнайсет години. Горкичкият, навярно бе преживял ужасни неща…

Тези мисли смекчиха яда на Калуст. В крайна сметка момчето му бе преживяло много. Но в ума му бързо се появи образът на откачената му снаха и яростта се върна с още по-голяма сила. Как изобщо се случи Крикор да се ожени за толкова противно създание? Нима вече си нямаха уважението? Що за времена! Къде се е чуло и видяло синове да се противопоставят на родителите си? Без съмнение ценностите отиваха по дяволите и светът бе полудял.

Той раздразнено посегна към фактурите. Прегледа една, после втора, трета. Бяха разходи на кантората за последните няколко дни — за почистване на пода, закупуване на хартия и изпращане на колет по пощата. Преглеждаше ги една по една, докато не попадна на нещо, което привлече вниманието му. Беше фактура от „При Джордж“ — една кръчма наблизо. Пишеше „Обяд за господин Крикор“, който възлизаше на осемнайсет шилинга и шест пенса.

— Ах, безделник такъв!

В друг случай може би нямаше да обърне внимание. Но не и днес, не и след като синът му се бе опълчил и бе сключил брак против волята на баща си, и бе довел побъркана снаха. Не, това нямаше да остане безнаказано.

С пулсиращи от яд вени, Калуст стана и с бърза крачка се отправи към Крикор с фактурата от ресторанта в ръка.

— Какво има? — попита синът му, когато го видя да изниква пред бюрото с гневен поглед. — Случило ли се е нещо?

Калуст припряно му показа фактурата.

— Какво е това?

Крикор я взе и я прочете няколко пъти, докато се мъчеше да отгатне какво толкова е ядосало баща му.

— Кокошка с аспержи и желе — обядът, който онзи ден си поръчах от кръчмата — обясни той. — Трябваше да проверя плащанията по нашия дял в Турската петролна компания и тъй като бе спешно, реших да не излизам за обяд. — Вдигна поглед и върна фактурата. — Защо?

Обяснението не стигна на баща му, който продължаваше да го гледа укорително.

— Не те ли е срам да приписваш на кантората разходите си за храна? — изръмжа той. — Не ти ли стигат парите, които ти давам?

Синът му го погледна учудено, сякаш думите на Калуст нямаха никакъв смисъл.

— Проверявах плащанията и нямах време да обядвам навън.

— И защо не плати с твоите пари? — настоя баща му, решен да доведе нещата докрай. — Какво правиш с парите, които ти давам? Пилееш ги, нали?

— Какви пари? Дори не получавам заплата за работата си при вас!

— Но аз покривам всичките ти разходи! Кой плати медения ти месец в Довил? Аз! — Махна с ръка към прозореца. — Кой купи онзи Hispano-Suiza, паркиран отпред? Аз! — Посочи костюма на Крикор. — Ами този Gieves & Hawkes от „Севил Роу“? Пак аз! За всичко плащам аз!

Обвинителният тон на баща му ядоса Крикор и в гърдите му се надигна възмущение.

— Хубаво е, че го споменавате, защото мисля, че е време да започнете да ми давате заплата! — отвърна той. — Не искам милостиня! Искам просто да ми плащате за работата, която върша в службата ви!

— Я виж ти! — възкликна с престорена изненада Калуст. — Някога нещо да ти е липсвало? Обличам те, храня те, образовам те. Дори платих медения ти месец!

— Ами дошло е време да спрете да ми давате подаяния! Не ги искам! Унизително е постоянно да ви моля за нещата, от които имам нужда! Вече съм възрастен човек, на четирийсет години съм, ожених се, работя здраво и заслужавам да получавам заплата! Не искам да живея от милостинята ви!

— Какво искаш да кажеш?

Крикор скръсти ръце на гърдите си и решително погледна баща си; не бе планирал да води този разговор тъкмо сега, но баща му бе започнал и той щеше да се възползва от възможността. Особено след глупавия претекст, с който бе дошъл да се заяжда за разходите му.

— Не разбирате ли? Искам да ми давате заплата!

Калуст опря пръст в слепоочието си.

— Имай разум, сине. Никога не си бил лишаван от нищо, няма и да бъдеш.

Крикор обвинително размаха пръст.

— Искате да контролирате разходите ми и да ме държите зависим! — извика той. — Но това ще свърши, и то още сега. Вече не съм дете! Искам заплата за работата, която върша!

— И дума да не става!

Двамата се гледаха известно време в безсловесен дуел. Мълчанието бе внезапно нарушено от Крикор, който скочи от мястото си и отиде за палтото си, увесено на закачалката до прозореца. Облече се, докато се отправяше към вратата и я отвори със замах. Преди да излезе, се обърна и рече предизвикателно:

— Няма да оставя нещата така!

И затръшна вратата.

 

 

Сдържан трепет бе обзел малката тълпа, която се бе стекла в Тронната зала; чуваше се тих шепот, прекъсван от нервен женски смях и някое и друго прокашляне. Всички мъже носеха униформи, в това число и индийските махараджи със своите шарени одежди, с изключение на американския посланик и неговата легация, които залагаха на черен фрак и вратовръзка. Единственият наистина универсален за случая аксесоар бяха задължителните за кралския двор бели ръкавици.

Очарован от пъстротата на салона, Калуст огледа жените. Носеха дълги наметки, чиито краища се диплеха по ръцете, но най-интересни бяха трите пера и тиарите, украсяващи косите им. В този миг той се възхити на Нунуфар, която винаги избираше подходящия за случая тоалет. Преди да излязат, той я бе укорил за всички дрънкулки, с които бе обсипала раменете и косата си, но сега разбра, че те не бяха просто женски каприз, а дворцов етикет.

— Не забравяйте за протокола, господин Саркисян — прошепна му някой. — Щом застанете пред Техни Величества, трябва да се поклоните, навеждайки тялото си само от третото копче надолу. Такъв е стриктният протокол в Бъкингам.

Обърна се към мъжа, който го бе заговорил. Беше Реза Мосед, пълномощният министър и ръководител на дипломатическата легация, от която бяха част и семейство Саркисян.

— Третото копче ли?

— Да, трябва да се поклоните, като се наведете само до третото копче от горе надолу на униформата си. Останалата част от тялото ви трябва да бъде изправена.

За миг Калуст изпадна в паника. Чак сега ли се сетиха да му кажат? Отдалечи се до една огледална стена. Застана пред нея и леко се приведе. Прекалено ниско. Изглеждаше му невъзможно. При втория опит само сведе глава. Стигна само до първото копче.

— По дяволите! Трудно е!

Прехапа устни и се опита да се концентрира. Трябваше да стигне до третото копче, да му се не види! Наистина ли бе толкова сложно? Наведе главата и торса си, но така всички копчета бяха обърнати към пода. Отново не успя. Хвърли отчаян поглед към персийския дипломат, сякаш го молеше за помощ.

— Приведете торса само от третото копче нагоре — повтори пълномощният министър, окуражавайки го да продължи. — Третото копче, нали? — Махна бързо с ръка. — Упражнявайте се, хайде.

Арменецът се обърна към огледалото и поднови опитите, но колкото и да се стараеше, поклонът не се получаваше. Сигурно има някаква специална техника, помисли си той. Как да я развие само за няколко минути? Все пак всеки момент ще…

— Дами и господа! — прогърмя някакъв глас. — Негово Величество кралят!

Обявлението хвана Калуст неподготвен. Вече? Пристъпи бързо към легацията и застана до жена си. Всички тръпнеха в очакване, тъй като това бе първият път, когато новият крал се появяваше пред дипломатическия корпус в Лондон. Арменецът съзря шамбелана, придружен от трима офицери с бели палки, които стъпваха заднешком. Сетне всички с възхищение насочиха погледи към младия крал Едуард VIII, който вървеше след тях. Баща му, крал Джордж V, се бе споминал само преди няколко месеца, а вече се носеха слухове за новия владетел. Говореше се, че щял да се жени за някаква разведена американка. Дали бе вярно? Трябваше ли да се толерира подобно поведение?

Чуждестранните легации се отдръпнаха в две редици, за да сторят път, и всички дипломати и техните съпруги се поклониха, а перата по шапките им се олюляха леко като житни класове в златна нива. Новият крал мина покрай тях, помахвайки с ръка, а зад него със застинали усмивки и сериозни лица вдървено вървяха останалите членове на кралското семейство и двора. Кралят седна на трона, а на подиума около него, като почетна стража, се подреди семейството му.

— Негово Превъзходителство посланикът на Съединените американски щати господин Дейвид Самюелсън.

Дойде ред на представителите на дипломатическия корпус. Първи бе американският посланик, чието име бе произнесено с помпозна тържественост. Той се поклони, преди да представи хората от легацията си. Посланиците не бяха много и бързо преминаха на пълномощните министри. Докато членовете на дипломатическите мисии един по един се покланяха пред трона, Калуст внимателно наблюдаваше как се навеждат до третото копче, но тъй като бяха с гръб към него, не успя да види добре дали се справяха.

Това обаче не му попречи дискретно да поднови упражненията си. Опитва в продължение на цели двайсет минути и при всеки провал ругаеше тихо на арменски, за да е сигурен, че никой не го разбира.

— Негово Превъзходителство пълномощният министър на Иран — обяви накрая шамбеланът, — господин Реза Мосед.

Едва щом чу името на министъра, Калуст осъзна, че идваше и неговият ред. Все още не бе свикнал с новото име на Персия, провъзгласено от шаха миналата година. Изглежда, в света бе избухнала епидемия от нови имена. Иранската легация се подреди пред трона и Калуст почти се затича, за да застане навреме до Нунуфар. Видя как ръководителят на легацията се поклони на краля, който също кимна, трудно прикривайки отегчението си. После Реза Мосед започна да представя членовете на своята мисия.

— Господин Калуст Саркисян — съветник по икономическите въпроси, и съпругата му — каза иранският министър.

Нунуфар приклекна и повдигна леко полите на роклята си, а съпругът й се поклони по протокол. Само че Калуст толкова се престара в навеждането до третото копче, че загуби равновесие и едва не падна, предизвиквайки кратък смут сред присъстващите. Попитаха го дали е добре и той кимна, целият поруменял от срам. Сетне се отдръпна заднешком с пламтящо лице и се скри зад членовете на легацията. Истински позор!

— Какво ти стана? — прошепна Нунуфар. — Добре ли си?

— Опитах се да се наведа от третото копче и…

Жена му въздъхна и укорително поклати глава.

— Понякога си толкова глупав! — скара му се тя. — Не разбра ли, че министърът се шегува?

Учуденият поглед на Калуст се спря върху иранския дипломат, който вече бе отстъпил от трона и го гледаше дяволито, очевидно доволен от хрумването си. Е, прецакаха го.

След края на церемонията по представянето, която бе закрита от кралската процесия, дипломатическият корпус се раздели на две групи. Пълномощният министър се присъедини към посланиците и ръководителите на легации, които бяха поканени на банкет с кралското семейство, а останалите членове отидоха на обяд в друг салон на Бъкингамския дворец.

Обстановката бе шикозна, по масата бяха подредени кристални канделабри, златни чинии и сребърни прибори, а сервитьорите носеха елегантни фракове като същински лордове. Целият този блясък допадаше на Калуст. Може би трябваше да организират подобно събитие в резиденцията в Париж, което да придаде разкош на приемите на Нунуфар. Храната в подносите в банкетната зала се оказа изобилна и разнообразна и навсякъде имаше бутилки шампанско, но без етикет, който да указва марката. Воден от любопитството си за произхода на питието — било то Veuve Clicquot или Moet et Chandon, арменецът заговори един от сервитьорите и узна, че не е редно кралското семейство да бъде свързвано, макар само косвено, с която и да било марка.

Слушайки разговорите по време на обяда, Калуст бързо разбра, че всички се вълнуват от събитията в Германия.

— Тези антиеврейски закони не ми се струват много християнски — отбеляза американският аташе вляво, докато отхапваше от пирожката си. — Никой ли не може да спре този господин Хитлер?

— Опасявам се, че това е вътрешна политика на Германия — отвърна английски благородник, приближен до двореца, който седеше отдясно. — Мисля, че не можем да се намесваме.

— Но някой трябва да контролира този човек, по дяволите! — настоя американецът. — Започна да въоръжава страната, бойкотира Версайския договор, окупира демилитаризираните райони на Рейн, сключи съюз с Мусолини, сближи се с японците и сега дори поглежда към Чехословакия. — Заговори тихо, сякаш за да сподели някаква тайна. — Освен това се говори, че иска да прати военни части в подкрепа на бунтовниците в Испания.

— Виж ти, това е добра новина! — каза англичанинът. — Отличен начин да се задържи експанзията на болшевиките, без да си цапаме ръцете. Правителството на Негово Величество вече тайно поръча на нашите съюзници португалците да съдействат на германците и да помагат на испанските бунтовници с каквото могат. Важно е да спрат Сталин. Представяте ли си червена Испания?

Американецът замълча за момент, обмисляйки британската стратегия.

— Наистина трябва да се изправим срещу болшевиките — призна той. — Безспорно. Обаче се питам дали трябва да оставим тази работа на Хитлер.

— Не му възлагаме нищо. Но щом той сам иска да спре Сталин в Испания, защо да му се пречкаме?

Като видя, че англичанинът има остарели разбирания по въпроса, американецът реши, че се нуждае от съюзник, и се обърна към Калуст.

— Вие сте персиец, нали така? Каква е позицията на Персия по въпроса?

Арменецът се усмихна. Още един човек, който не бе свикнал с новото име на Персия.

— Британец съм, но работя за иранската легация. Дори наскоро получих гражданство — обясни той. — Така или иначе съм скептичен по въпроса, защото съм от арменски произход и открай време нямам доверие на германците. Смятам, че ни предизвикват, а ние, честно казано, не показваме особена твърдост. Това им дава самочувствие и ги прави по-смели, не мислите ли? При тези обстоятелства, страхувам се, че най-лошото изглежда неизбежно.

Английският благородник се намръщи.

— Кажете, кое според вас е най-лошото?

— Говоря за европейска война, разбира се. Нима напоследък това не се върти в главите на всички ни?

Приближеният на двореца надменно се разсмя.

— Боже, какво говорите? Война? Моля ви! Наистина ли смятате, че ще избухне война само защото Хитлер е окупирал демилитаризираните райони на Рейн или е бойкотирал Версайския договор, който впрочем е оскърбителен за германците и изобщо не е трябвало да бъде оформен по този начин? Секретарят по външните въпроси, господин Идън, е против, разбира се, но чак пък война… Забележете, какво би станало, ако враждебните настроения се изострят? Франция ще обяви война на Германия. Съгласно договора между Франция и Съветския съюз^[1] от миналата година, Червената армия ще настъпи в Германия. Разгромена, Германия ще се превърне в болшевишка страна. Мислите ли, че подобно нещо е приемливо? Мислите ли? — Той разтърси глава. — Не, никой няма да се впусне в подобно приключение, драги господине. Невъзможно! Нашата стратегия цели по-скоро да спре Хитлер и да намали щетите.

— Господин Чърчил не смята така. Той вече обяви господин Хитлер за заплаха за световния мир и каза, че…

— Опасявам се, че господин Чърчил вече е изкуфял. Светът много се промени и горкичкият няма представа колко са сложни нещата в наши дни…

 

 

Напрежението в Европа, изглежда, тревожеше всички и бе основна тема на разговорите дори и в края на банкета, когато членовете на легациите напускаха Бъкингамския дворец. Семейство Саркисян се сбогуваха с иранския пълномощен министър и колегите му и се отправиха към дома си със своя ролс-ройс.

Отпуснат на седалката в колата си, загледан през прозореца, Калуст си помисли, че предобедът бе толкова дълъг и изморителен, че се нуждаеше от нещо специално, за да се разсее. Но какво? Всъщност не бе нужно много въображение, за да разбере какво му се иска. Реши, че ще отиде в хотел „Риц“, за да се позабавлява със сегашната си belle de jour — кръшна блондинка, която бе срещнал миналата година по време на една разходка в Брайтън. Терапевтичен сеанс с Ребека щеше да му дойде добре.

Автомобилът спря на „Хайд Парк Гардънс“ 38 и Нунуфар слезе. Калуст тъкмо се канеше да каже на шофьора да кара към „Пикадили“, когато забеляза, че икономът бе изникнал до прозореца. Отвори го и Хъмфри протегна към него сребърен поднос, на който имаше писмо.

— За вас е, сър — обяви мъжът с типичния си предвзет тон. — Съдебен служител току-що го донесе.

Калуст взе плика и го отвори. Разгъна листа и погледът му се плъзна по скучната юридическа терминология, докато стигна до същинската част. Смаян, той отвори широко очи.

— Нунуфар! — извика той. — Нунуфар, ела тук!

Съпругата му, която през това време вече бе влязла в къщата и бе свалила тиарата от косата си, се върна до колата.

— Какво става? Случило ли се е нещо?

— Синът ни!

— Какво?! Какво е станало? Добре ли е?

Слисан, Калуст размаха листа, носещ символите на кралския съд.

— Той ни съди.