Триша Рейбърн
Черни води (9)

Глава 9

— Значи пак сте заедно.

Подадох на Пейдж купчина лилава хартия.

— Чу ли изобщо нещо друго от това, което ти разказах?

— За ония, които са ви шпионирали ли? И откачените снимки на някакъв психопат? И за колата, която изфучала от вашата алея, сякаш имала ракетен двигател под капака? — Тя взе едно от подвързаните с кожа менюта от стойката и го отвори. — Разбира се. Как бих могла да не го чуя, щом всичко това води до най-съществения момент от миналата нощ.

— Когато Саймън ме изпрати до нас ли?

Тя поклати глава.

— Много мило от негова страна, но говорех за това, че те е поканил да прекараш вечерта там. С него.

— Не беше покана — поправих я. — Не и в този смисъл. Вече ставаше късно. А аз бях доста наплашена. Предложи да остана в тяхната стая за гости, за да не се налага да шофирам сама посред нощ.

— Може и да е казал стаята за гости, но е имал предвид собствената си стая. Там е трябвало да завърши всичко, след толкова много разговори и след като ви е било толкова добре, че чак сте заспали — или каквото там сте правили — заедно. — Тя вдигна рамене. — На теб ти е ясно, на мен ми е ясно и на Саймън определено му е ясно.

Звучеше толкова убедена, а аз дори бях пропуснала някои подробности от случилото се, преди светкавицата на фотоапарата да засвятка из всекидневната — даже това, че двамата със Саймън тъкмо щяхме да се целунем. Заради внезапното прекъсване нямах достатъчно време, нито можех трезво да разсъждавам върху това какво означава всичко. Ето защо не се чувствах готова да го споделя. Не помогна и това, че Саймън не ми даде никакво обяснение; след като колата изчезна, умът му автоматично взе да анализира ситуацията и докато ме изпращаше до къщата на брега, той не обели дума за онова, което щеше да стане между нас, ако не ни бяха прекъснали.

Само едно нещо ми подсказа, че не беше забравил докъде бяхме стигнали. Когато спряхме пред желязната порта, той слезе от неговата кола, за да се сбогува. Докато приближаваше джипа, обърнах глава, за да изключа радиото. Отне ми само части от секундата, но това се оказа достатъчно да се наведе през отворения прозорец, да вдигне косата от ухото ми и да прошепне четири думи.

Видях, каквото ми трябваше.

После си тръгна.

— Може ли за секунда да се съсредоточим върху атаката на тия откачалки? — обърнах се към Пейдж. — Моля!

Тя затвори менюто и огледа салона, за да се убеди, че тримата посетители на ресторанта, дошли за брънч^[1], не подслушват. Когато пак се обърна към мен, игривият блясък в погледа й беше изчезнал.

— Извинявай — тихо каза тя. — Повече от всичко искам отново да се събереш с любовта на живота си… но също така много ми се иска в сравнение с миналото лято, това да мине съвсем нормално. Затова ми е трудно да говоря за атаката на някакви откачалки.

— Напълно те разбирам. Повярвай ми!

Тя скръсти ръце върху купчината хартия и се наведе към мен.

— Имаше ли и други снимки, освен вашите от снощи?

— Да. Слава богу, нас ни няма на тях, но не се виждат и никакви други хора. Просто обикновени пейзажи — плажът, туристическите пътеки, скалите. С изключение на снощните снимки, този фотоапарат може да е на всеки посетител на Уинтър Харбър.

— Смяташ ли, че може да е на някой от групата при огледа на къщата?

— Може. В това има някакъв смисъл. Но ако е така, защо са били там толкова късно снощи? По това време къщата обикновено е празна.

Пейдж отвори уста да отговори. Но още преди да е успяла, на масата между нас изникна кана с кафе.

— Двете изглеждате погълнати от работа — каза Натали, добавяйки две чаши за кафе и захарница. — Затова реших, че сигурно се нуждаете от още гориво.

— Благодаря ти! — Лицето на Пейдж просветна и тя се облегна назад, видимо благодарна за прекъсването. — Ти си страхотна. Не е ли страхотна наистина?

Като се има предвид колко отскоро познавахме Натали, това изявление ми се видя прекалено щедро и прибързано. После обаче реших, че още ме гони параноята от първата ни среща. Казваше си дума и тревогата, че вероятно е дочула разговора ни с Пейдж. Затова се опитах да потисна подозренията си.

— Наистина улучи точния момент. — Усмихнах се на Натали, докато ми наливаше кафе. — Благодаря.

— Пак заповядайте. Е, каква е задачата за днес? Плочки за плотовете в кухнята? Гипсови корнизи? Медни кранчета?

Пейдж наклони глава на една страна.

— Медни ли? Хм. За това не съм мислила.

Вдигнах кожената папка.

— Нови менюта?

— Че какво им е на старите? — попита Натали.

— Точно това — стари са — отвърна Пейдж. — По-скоро древни. И са от амбалажна хартия, която навремето е била червена, но още преди петдесет години е избеляла до сиво.

— Цялото ли меню ще променяте?

— Не и блюдата — отвърна Пейдж. — Само имената им.

Натали хвърли бегъл поглед на хартията, която Пейдж й показваше.

— Защо?

— По същата причина, поради която и пребоядисваме. За да вдъхна нов живот в ресторанта на Бети и да привлека нови клиенти.

Натали кимна. Бавно.

— Какво? — попита Пейдж.

— Нищо. Новият живот винаги е по-добър от стария.

Наблюдавах как Пейдж обръща очи към менюто и устните й се свиват.

— Просто… — продължи Натали — не съм сигурна дали лилавата хартия ще промени нещо.

— Розова по-добре ли ще бъде? — попита Пейдж.

— Няма значение, дори да изредиш всички цветове на дъгата. На хората не им пука как изглежда менюто.

Канех се да се съглася с това, но лицето на Пейдж така помръкна, че побързах да подхвърля:

— Дори досега да не им е пукало, веднага ще започнат да обръщат внимание, щом видят колко са хубави тези.

— Може и така да е — каза Натали. — Но аз лично се съмнявам.

— Тогава какво предлагаш? — попитах. — Нали си работила и в друг ресторант? Там как вървяха нещата?

— Толкова добре, че хората се редяха от три следобед, за да чакат да отворим за вечеря в пет. — Тя погледна към Пейдж, която се беше съсредоточила върху струята захар, която изсипваше от захарницата в кафето си. — Но онова беше съвсем различно място.

Очаквах Пейдж да каже нещо, или поне да вдигне поглед.

— Никога не е излишно човек да се вслуша в някой и друг съвет, нали? — казах, когато тя не направи нито едното, нито другото.

Пейдж отпи от кафето си и се насили да се усмихне.

— Сигурно.

— Знаеш ли, съжалявам за това. Забрави изобщо какво казах. — Натали тръгна да си ходи. — Това не ми влиза в работата, нали съм просто сервитьорка. Какво ли разбирам аз.

Извинението и оправданието, изглежда, умилостивиха Пейдж, която най-после откъсна поглед от кафето си.

— Сигурно не по-малко от мен самата. Ако имаш някакъв секрет как да успее ресторантът, ще се радвам да го чуя.

Натали хвърли поглед през рамо. Тъй като клиентите й изглеждаха доволни, тя набързо приседна на свободния стол край масата.

— Онова място се казваше „Планинари“ и беше долнопробна кръчма — започна тя с тих, но развълнуван глас. — Направо същинска дупка, схлупена барака, заради която нормалните хора минаваха на отсрещния тротоар.

— А кварталът добър ли беше? — попита Пейдж. — Според местните собственици и търговци ние сме на най-доброто място — хем в града, хем на брега.

— Онова беше най-долнопробният квартал в града. Наоколо нямаше река или море, нито университет, нито друго място, което хората редовно посещават. Най-близката забележителност беше една пералня на самообслужване, която нощем ставаше нелегално казино.

— Страхотно — каза Пейдж и ме погледна скришом.

— Направо ужасно. Нашите не биха ми позволили да работя там, ако не познаваха собственика. И ако бакшишите не бяха зашеметяващи. А тях наистина си ги биваше. Всяка божа вечер. — Тя бръкна в джоба на късите си панталонки и измъкна изтъркано квадратно картонче. — Ето го менюто.

— Това ми прилича на подложка за чаша — каза Пейдж.

— Наистина е подложка за чаша, с петна от бира и лютив сос. — Натали обърна картончето и ни го подаде. — Нося я навсякъде с мен. Малко си падам сантиментална.

— Понеделник — ребърца — започнах, присвивайки очи, за да разчета неясния почерк. — Вторник — крилца. Сряда — пилешки пръчици.

— Храна като за бар — отбеляза Пейдж. — И то само един вид за деня.

— Това беше всичко, което им трябваше. Собственикът всеки месец променяше реда на блюдата, но иначе те си останаха същите през петте години, докато работех там.

— Тогава това трябва да е била дяволски добра храна — казах.

— Не беше зле, но можете да намерите същата, ако не и по-добра, в още десетина, при това много по-прилични заведения в града.

— Тогава откъде дойде успехът? — Пейдж взе картончето от Натали и започна да го изучава, сякаш отговорът се криеше в петната по него. — Какво караше хората да висят по два часа на опашка, за да влязат?

Натали помълча известно време.

— Забавлението.

— Оркестър ли имаше?

— Не точно.

Веждите на Пейдж първо се свъсиха, после хвръкнаха нагоре към челото.

— А, не. И дума да не става. Ние не сме такъв тип заведение. Баба Би може и да не е вече толкова навътре в нещата като преди, но това все още е нейният ресторант. Нещо такова направо ще я доведе до инфаркт.

На Натали й трябваше малко време, за да схване за какво точно заведение говори Пейдж. Когато разбра, избухна в смях.

— Ако в онова заведение имаше нещо неприлично, баща ми отдавна да е умрял от срам. Пък и Уил беше толкова мил, че…

Тя внезапно млъкна. Вдигна ръка и пръстите й погалиха кръглата издатина върху гърдите под тениската.

— В Бостън има едно много популярно кафене — опитах се да замажа недоразумението, — където върви караоке по двайсет и четири часа седем дни в седмицата. „Планинарите“ нещо от този род ли беше?

Ръката на Натали се отпусна и тя продължи.

— Не точно, въпреки че някои от редовните ни клиенти започваха да пеят, ако се задържат достатъчно дълго.

— Значи, забавлението нямаше нищо общо с музиката, така ли? — попита Пейдж. — Тогава какво остава?

— Леден риболов — ухили се Натали.

Пейдж я изгледа недоумяващо.

— Нищо не схващам.

— В Северен Върмонт има малка, но много сериозна общност от риболовци в леда. Щом замръзнат езерата, те са там всеки ден, пробиват дупки, хвърлят въдиците и чакат нещо да се хване. Това е доста самотно занимание, затова, след като са били безкрайни часове сами, те се отправят към Бърлингтън^[2], за да се сгреят и позабавляват.

— Аха… — поклати глава Пейдж. — Все още не ми е ясно.

— Преди осем години, когато в „Планинарите“ се смятало за чист късмет, ако влязат десетина души дневно, там се отбил човек на име Тък Холертън, за да пийне след цял ден риболов. Навън било толкова студено, че той дори не си направил труда да сложи улова в хладилника; просто напълнил открития багажник на пикапа със сняг и нахвърлял рибата отгоре. Когато влязъл в ресторанта, оставил колата край пътя и онова, което било в багажника, привлякло вниманието на останалите посетители.

— Защото не били виждали риба да се съхранява по този начин ли? — попитах.

— Защото никога не били виждали толкова големи риби, особено пък посред зима. — Натали хвърли поглед зад гърба си. Щом установи, че клиентите й са още по масите, продължи. — Зверовете били направо огромни, някои от тях стигали размера на акула. Цяла вечер хората разпитвали Тък къде ги е уловил, но той отговарял, че това си е само между него и рибите. Тия десетина местни клиенти — предимно мъже — били толкова впечатлени, че разказали историята на приятелите си, които на свой ред я разказали на приятелите си. Никой преди това не бил чувал за Тък, но хората толкова искали да разберат нещо повече за тайнствения рибар в леда и за неговия невиждан улов, че започнали да идват в ресторанта всяка вечер с надеждата да го заварят заедно с чудовищата, които измъквал от дълбините. Той наистина се появявал от време на време, затова и те го чакали всяка вечер.

Улових погледа на Пейдж. Сигурно и за нея разговорът навлезе в минно поле, щом стана дума за чудовища от дълбините.

— И така чак до ден-днешен — небрежно каза Пейдж. — И как така пълният с риба багажник на Тък е донесъл успех на ресторанта?

— Историята за него се предавала от уста на уста. Скоро там започнали да се отбиват и други, които хващали риба в леда, за да сравняват улова си. После любопитните клиенти взели да идват, за да огледат улова на новодошлите, пък и едни други да се огледат. Сега там всяка вечер има състезание кой е хванал най-голямата и най-необикновена риба за деня. — Натали потупа купчината лилава хартия. — Вестта, която се разнася от уста на уста, е най-добрата реклама за всеки бизнес… Неприятно ми е да го кажа, но никой няма да приказва за новите менюта в ресторанта на Бети.

— Разбрано — каза Пейдж. — Затова пък ще говорят за храната. Винаги е било така, а ние няма да променяме блюдата.

— Как е клиентелата тук?

— Все по-малко. Въпреки менюто, обновлението и всичко останало.

— Да не говорим за цените. — Натали посочи с глава възрастната двойка на съседната маса. — Дали тези хора, които са дошли тук веднъж заради брънча, ще се върнат пак, и то с приятели?

Пейдж обмисли тази вероятност, наблюдавайки двойката.

— Възможно е.

— Ами какво става през лятото, когато езерата не са замръзнали — попитах. — Какво кара хората тогава да идват в „Планинарите“?

— Името. — Натали се изправи. — Защото след оная зима то стана много популярно. Дори да не могат да видят как точно заведението си е спечелило това име, хората идват да разгледат мястото, където се случват щурите неща, за които са чували. И да станат част от историята, макар и не пряко.

Когато тя отиде да даде сметката на възрастната двойка, аз погледнах Пейдж.

— Това ми звучи като бар „Бул и Финч“.

— Където всеки знае името ти?

— Където всеки е знаел името ти — докато не тръгнала приказка, откъдето дошло вдъхновението за оня стар телевизионен сериал „Бар Наздраве“. А сега е най-популярната туристическа дестинация в Бостън.

— Дори без щурите рибари.

— Но със същата слава, за която говореше Натали. Актьорите никога не са стъпвали там, но въпреки това хората се редят на опашка по тротоара, за да влязат.

Пейдж въздъхна.

— „Ресторантът на Бети“ си има своята слава. Спечелил си е име преди повече от петдесет години. Споменават го в безброй туристически списания. Хората вече би трябвало да го знаят и да идват тук, за да опитат от прословутата ни чорба.

— Да, ама не го правят — казах предпазливо.

— Може да е временна криза. Ако предприемем правилните мерки, може би всичко ще е пак като преди. — Гласът й звучеше безгрижно, но бръчката между свитите й вежди стана още по-дълбока.

— Май не ти се вярва много, че това е възможно — казах.

— Защо, напълно е възможно. Както ти е известно, винаги се случват разни щури неща. — Тя се опита да се засмее. — Просто… Спомняш ли си курса по мениджмънт в хотелиерството в Сан Франциско, който проучвах?

Кимнах. Преди окончателно да реши да се завърне в родното си градче, през последния учебен срок тя всяка нощ прекарваше часове наред пред компютъра, проучвайки сайтовете на различни курсове в интернет.

— Е, доста мислих по въпроса и наистина ми се иска да отида…

Ахнах.

— Страхотно!

— Да, наистина. Благодаря. Освен всичко друго обаче, курсът е и много скъп. А след като плати обучението ми в „Хоторн“ миналата година, поправи къщата, която Оливър порути миналата есен, и вложи цял камион пари в обновяването на ресторанта, портмонето на баба Би доста олекна. Тя продължава да твърди, че можем да си го позволим, но ако и до края на лятото в ресторанта ще е като през последните няколко седмици… здравата сме го загазили.

За миг пред очите ми се мярна как Оливър изрязва снимки и статии от вестниците, докато в мазето на къщата на Бети и Пейдж десетки сирени — и аз в това число — лежим потънали във вода в самоделни дървени аквариуми. По заповед на Рейна Оливър унищожи мебелировката и килимите в къщата, за да направи тези аквариуми. Не бях ходила там след завръщането си в Уинтър Харбър, но по думите на Пейдж нямаше да позная къщата след ремонта.

Прогоних този спомен. След това, изпреварвайки пристъпа на премаляване, посегнах към кафето.

— Е, какво правим тогава? — попитах, сипвайки пълна лъжица захар в чашата си.

Пейдж отмести картонената подложка за чаши и придърпа бележника си.

— Обмисляме какво забавление да предложим на Уинтър Харбър.

Преди да започнем да се замеряме с идеи, отпих от кафето си и мислено си отбелязах да похваля Натали за това как го е направила. Представляваше идеалната комбинация от солено и горчиво и имаше толкова добър вкус, че посегнах да си сипя втора чаша още преди да съм изпила първата.

Вече бях преполовила и втората чаша, когато осъзнах, че нещо не е наред. Отпих още една глътка, за да се уверя, после взех лъжичката, загребах от захарницата и я поднесох към устните си.

Белият прах не беше захар.

В купичката имаше сол.

Сърцето ми лудо заблъска и устата ми пресъхна. Наведох се през масата.

— Пейдж, нали не си споменавала пред Натали нищо за…

Спрях насред думата. Облегнах се назад.

— Какво да ми е споменавала? — попита Натали, заставайки до нас.

Мислите ми трескаво запрепускаха.

— Машината за лед. На бара. Ръчката заяжда, затова трябва да я разклатиш, за да не се препълни контейнерът.

— Добре е да го знам. — Натали кимна към салона. — Търсят те, Ванеса.

Погледнах покрай нея. Не видях никого, но въпреки това станах.

— Благодаря. Връщам се веднага.

Погледнах часовника си, докато прекосявах салона. Още нямаше единайсет, което означава, че Саймън и Кейлъб още не са в почивка. Да не би Саймън да е излязъл по-рано? Може би няма търпение да ме види?

От тази мисъл се почувствах толкова щастлива, че закрачих още по-бързо. Когато вече виждах отдалече стойката на салонния управител, ми мина през ум, че Саймън не е единственият, който може да ми направи неочаквано посещение. Имаше вероятност това да са и рибарите от миналата седмица. Или натрапниците от снощи. Явно и преди са ме следили, защо да не го направят и сега.

Посред бял ден е — казах си. — Това е публично място. Ако имат лоши намерения, едва ли биха дошли тук точно сега.

Съвсем логичен аргумент. Въпреки това краката ми така трепереха, че когато стигнах външната врата, се наложи да се облегна на стената, за да не падна…

… но някой ме подхвана още преди рамото ми да опре стената.

Не беше Саймън. Нито някой от рибарите или непознатите натрапници.

А майка ми. Шарлът Блу.