Триша Рейбърн
Черни води (12)

Глава 12

„Какво беше това??“

„Кое какво беше?“

„Стига, Пейдж!“

„Ама това бяха REO Speedwadon^[1]. Как бих могла да устоя?“

„Като хвърлиш един поглед на тия, които те зяпаха. Ето така.“

Облегнах се на джипа и зачаках. Когато екранът на телефона ми остана тъмен, изпратих още един есемес.

„Знаеш много добре какво им причиняват гласовете ни. Защо обърка всичко?“

Пак никакъв отговор. Нямах търпение да й позвъня и да я попитам лично, защото бях сигурна, че е по-наясно и от мен за всичко това. Ако не друго, знаеше, че Рейна, Зара и останалите сирени с песен примамиха своите жертви мъже на дъното на пристанището по време на фестивала „Северно сияние“ миналото лято. Защо тогава бе така небрежна в използването на дарбите си?

За жалост, трябваше да почакам с обаждането. В момента тя бе заедно със Саймън и Кейлъб, които я караха към дома — живееше по-близо до тях, отколкото до нас.

Преди това обаче те ме съпроводиха чак до нашата порта, за да се уверят, че никой не ме следи. Ето защо Пейдж ще може да говори свободно най-малко след двайсетина минути.

„Обади се, когато можеш, хо, В.“

Натиснах „ИЗПРАТИ“ и се отправих към къщата. За щастие, в „Скарата на Мърфи“ никак не се скъпяха на солта в храната. Ако я пестяха, нямаше да оцелея до края на вечерята и сигурно по някое време щях да забия лице в пържените си картофки. Щом Пейдж се върна на масата, побързахме да сменим темата от убийци и нападатели на нещо друго, защото подозирахме, че това я е прогонило преди малко. Въпреки това гърлото ми остана свито и усещах кожата си изопната до скъсване, сякаш лежа на плажа и съм изгоряла на слънцето. Ако на връщане Саймън не караше само на десетина метра зад мен, сигурно щях да наруша всички ограничения на скоростта и да префуча без спиране покрай всички знаци „Стоп“, за да се прибера час по-скоро.

Защото исках да поплувам. Имах нужда да плувам.

— Прибрах се! — Затворих външната врата, метнах чантичката си на пода и изхлузих в движение сандалите от краката си. — След секунда ще дойда да ви видя, преди това обаче имам нужда от едно бързо гмуркане!

Тръгнах по коридора, който водеше към моята спалня, но се заковах на място, когато долових някакво отражение в прозореца отляво.

Отражението беше на вратата на кухнята. През нея виждах масата… и кой седи там. Гледката не се промени, дори когато заобиколих и огледах самата врата.

Прекосих стаята, отбелязвайки различни подробности, докато приближавах. Три чаши за кафе. Недовършено парче чийзкейк. Малка пътническа чанта. Чехли.

— Не знаех, че имаме пижамено парти — казах, влизайки в кухнята.

Лъжичката, с която мама разбъркваше напитката си, замръзна във въздуха. Татко се задави с глътката кафе, която току-що беше отпил.

Шарлът се усмихна.

— Здравей, Ванеса.

— Здрасти. — Преместих поглед от нея към родителите си, които се опитваха да се съвземат. — Какво става?

— Просто поднесох десерта. — Мама скочи от мястото си и стисна ръката ми, докато минаваше покрай мен, за да стигне до шкафа. — Седни. Ще ти донеса чиния.

— Няма нужда. Не съм гладна. — Застанах край кухненския плот. Зачаках.

— Как е великолепната четворка? — попита най-накрая татко, после се обърна към Шарлът и започна да й обяснява, сякаш аз изобщо не бях в стаята. — Ванеса излезе на вечеря с приятели. Пейдж, мило момиче, с което се запозна миналото лято и което всъщност живя у нас, докато изкара учебната година в Бостън. А братята Кармайкъл…

— Тя ги познава.

Татко млъкна. Зад гърба ми мама изпусна вилица. Тя издрънча върху плочките на пода.

— Какво става? — попитах отново.

— Шарлът току-що се отби, минавайки през града. — Гласът на мама беше любезен, сякаш биологичната ми майка е някоя далечна братовчедка, която тя не познава много добре, но въпреки това се радва да я види.

— Това ми е известно. Но какво прави тук? В нашата къща?

Гледах Шарлът, докато задавах тези въпроси. Тя отвори уста да обясни, но мама я изпревари.

— Видяхме се случайно на пазара. Когато Шарлът спомена, че е отседнала във „Фар“ за няколко дни, аз я поканих да се премести тук.

— И тя прие? — Това също беше отправено към Шарлът.

— Да. — Гласът на мама прозвуча тихо край ухото ми. — Всичко е наред, скъпа. Наистина.

Щеше ми се да й повярвам, но не беше лесно. Двете се бяха срещали само веднъж — в деня, когато сирените завлякоха мен и Саймън на дъното на езерото. След като мама знаеше какво е станало между Шарлът и татко, как можеше да се държи като любезна домакиня, сякаш в тази ситуация няма нищо нередно и ненормално? Дали не го прави, защото е решила, че се нуждая Шарлът да е колкото се може по-близо до мен? И да си мисли, че не съм я виждала от онзи ден на езерото?

— Баща ти тъкмо ми разказваше за вашия частен плаж — обади се Шарлът. — Ще ми се да го видя.

— Сигурна съм, че Ванеса с удоволствие ще ти го покаже — каза мама.

Тъпата болка, която усещах в гърдите си цяла вечер, внезапно се изостри. Днес не бях излъгала — наистина се радвах да видя Шарлът. Точно затова я помолих да остане малко по-дълго. Но сега, застанала между тях двете, почувствах, че привързаността ми към жената, която ме отгледа, е по-силна от тази към жената, която й беше причинила толкова болка. Така ставаше всеки път.

Ето защо казах:

— Разбира се. Какво ще кажете още сега да отидем?

— Ами, знам ли. — Татко хвърли поглед към прозорците, които гледаха към океана. — Стана късно, тъмно е. Защо не почакате до утре сутринта?

— Защото — отвърна Шарлът, избутвайки стола си назад, — според мен двете с Ванеса вече достатъчно дълго чакахме.

Не бях сигурна какво точно има предвид, но думите й отказаха татко да възразява. Той сведе поглед и взе да мушка с вилицата в парчето чийзкейк, докато тя ставаше. Краката й за кратко се подкосиха и се наложи да се хване за ръба на масата. Очаквах той да скочи и да обгърне раменете й, да я подкрепи, ето защо си отдъхнах облекчено, когато вместо това предложи на мама да помогне в разчистването на кухнята.

Пък и Шарлът се справи сама. Вярно, движеше се като двойно по-възрастна жена, болна от артрит, но успя да излезе от кухнята и да стигне до задната врата.

Каменните стъпала към плажа обаче бяха друго нещо.

— Ти мини първа — каза тя, спирайки на най-горното стъпало.

Застанах на стъпалото под него и й протегнах ръка.

— Изглеждат по-стръмни, отколкото са в действителност. Просто ще слезем по-бавно.

Тя поклати глава.

— Трябва да поплуваш — усещам солта, която се изпарява от кожата ти. Ще стигна долу, докато излезеш от водата.

— Не искаш ли и ти да поплуваш? Така ще се почувстваш по-добре. И умората ще мине.

— Достатъчно е просто да нагазя до коленете и пак ще се почувствам добре. Честна дума. — Тя вдигна глава. — Моля те, Ванеса, върви.

Колкото по-дълго стоях, толкова повече натежаваше тялото ми. Колебаех се дали да я послушам, или да настоявам да й помогна надолу по стълбите. Останех ли още няколко секунди обаче, и двете щяхме да сме еднакво зле.

— Добре — отстъпих. — Няма да се бавя дълго.

Затичах се надолу по стълбите, обръщайки се на два пъти, за да се уверя, че тя е добре. Първият път не беше помръднала от мястото си, но вторият вече прекрачваше към следващото стъпало. Поуспокоена, изминах тичешком останалото разстояние до плажа. Отначало мислех да мина напряко през поляната до спалнята си, за да си облека банския, но после прецених, че силите няма да ми стигнат. Вместо това се скрих зад скалите и смъкнах якето и жилетката си. После, само по бельо, сутиен и блузка, се гмурнах в океана.

Явно шокът е бил по-силен, отколкото предполагах, защото ми трябваше повече време от обикновено, докато почувствам как живителният приток на енергия се разлива от върховете на пръстите ми по цялото тяло. Това още повече ме разтревожи, което на свой ред наложи още по-дълго да остана във водата. С надеждата да ускоря процеса, като изплакна тялото си както отвън, така и отвътре, аз отворих широко уста и започнах да поглъщам солената вода, докато плувах.

Няколко минути по-късно краката ми опряха пясъчното дъно и главата ми се подаде над водата. Лунната светлина трепкаше по голите ми крака, докато преминавах през прибоя, и аз изведнъж се сетих за Саймън. Почувствах внезапна вина, сякаш някаква неконтролируема част от съзнанието ми иска да го убеди да остане с мен на всяка цена, затова съсредоточих цялото си внимание върху плажа и Шарлът.

Тя беше слязла долу, както ми обеща, и сега седеше на пясъка, оставила протегнатите си крака на милувките на разпенената вода. Гледаше встрани, докато вървях по пясъка, оставяйки ми време да намъкна якето и полата. Заговори чак когато се настаних край нея.

— Много съжалявам, че пак те притесних. Нямах намерение да се появявам така неочаквано, но когато с Жаклин… с майка ти… се разговорихме, тя настоя да отседна тук.

Гласът й прозвуча колебливо, когато произнесе името на майка ми, но после укрепна. За миг усетих порив да й обясня, че чувствата ми към тях двете са различни, да разсея тревогите й. Но после една студена вълна обля краката ми и този порив премина.

— Знам — отвърнах. — Тя се е заела с мисията да облекчи положението ми с каквото може. Това явно включва и целодневно общуване с теб.

— Трябва да й е много трудно.

— Вероятно милион пъти повече, отколкото дава вид.

— С радост ще измисля някакъв предлог да се върна в хотела, ако смяташ, че това ще я успокои.

Обмислих предложението й.

— Благодаря, че го казваш… но след като вече си тук, сигурно ще се почувства още по-зле, ако внезапно си тръгнеш.

— Защото ще си мисли, че те ощетява по този начин?

— Точно така.

Тя кимна замислено. Минутка по-късно мобилният ми иззвъня. Измъкнах го от джоба на полата си и видях името на Пейдж да свети на екрана.

— Ще й звънна по-късно — казах, преди Шарлът да е настояла да отговоря. Точно сега не беше моментът да обсъждаме случилото се в заведението на Мърфи. Тъкмо се канех да прибера телефона, когато се чу сигнал за получено съобщение.

„В., опитах да се обадя. Направо съм разбита, лягам. Става ли да говорим утре?“

Веднага след първото се получи и второ съобщение.

„Между другото, С. е 100% влюбен. Двамата пак ще се съберете!!!“

Сърцето ми препускаше, докато пишех отговора.

„Оценявам обичайната ти непоклатима вяра в това. Утре ще говорим. Наспи се добре.“

— Сигурно е много хубаво да имаш приятелка, която десет минути след раздялата ви вече има нужда да говори с теб — каза Шарлът.

Усмихнах се.

— Така е наистина.

— Двете с Джъстин също ли бяхте толкова близки?

Въпросът й ме хвана неподготвена, но все пак успях да отговоря.

— Още повече. — Което беше трудно за вярване, тъй като с Пейдж имахме много повече общо, отколкото със сестра ми сме имали някога… но все пак беше истина. — Може ли и аз да те питам нещо?

— Естествено. — Тя изглеждаше поласкана.

Погледнах я.

— Нещо лично е.

— Няма значение.

Внимателно подбрах думите.

— Имала ли си някога връзка? Имам предвид истинска връзка, с някого, когото не си…

— На когото не съм повлияла чрез силата си ли?

Въздъхнах.

— Точно така.

— Не.

Сърцето ми се сви.

— О!

Тя бавно притисна колене до гърдите си и обви ръце около тях.

— Когато се преобразих, бях само на тринайсет. А това, за жалост, е твърде крехка възраст, за да обичаш и да бъдеш обичан истински в замяна.

— Ами след това? Никога ли не си имала гадже? — Думата прозвуча нелепо, особено в сравнение с онова, което имаше между мен и Саймън, но беше единствената, която ми дойде наум.

— Не и в обичайния смисъл на тази дума. Животът на една сирена — особено когато не използва силата си — може да бъде много самотен.

Погледнах бегло към къщата. Когато видях, че кухнята е тъмна, а в дневната просветва екранът на телевизора, продължих:

— Ами татко? Дори към него ли не изпитваше нищо?

— Напротив. При това чувствата ми бяха много силни. Баща ти беше и продължава да е прекрасен човек.

— Значи, ако се бяхте срещнали при други обстоятелства, докато той е още свободен… смяташ ли, че между вас щеше да се получи нещо повече?

Тя откъсна поглед от хоризонта и спря очи върху мен.

— Мисля, че бих направила всичко възможно това да стане.

— Какво щеше да направиш?

Тя не отвърна веднага и аз се уплаших, че изобщо няма да го направи — че въпреки обещанието да отговори на всеки мой въпрос, все пак има някаква граница. И аз току-що съм я преминала. Но после тя отново се обърна към водата и каза:

— Щях да го убедя, че не съм това, което съм.

Из главата ми взеха да се въртят десетки нови въпроси. Като например как и защо? За каква би се представила? Дали това би помогнало? Но преди да реша с кой от тях да започна, тя отново заговори.

— Предполагам, че истинският ти въпрос е как вие двамата със Саймън може да продължите от тук нататък след всичко, което се случи миналото лято. И дали може да създадеше същите отношения като другите млади хора. Права ли съм?

Отговорът се състоеше от една-единствена дума, но ми беше много трудно да я произнеса.

— Да.

В брега се разби голяма вълна. Шарлът се дръпна назад, когато водата я обкръжи. Изчака да се оттегли обратно, после продължи.

— Ванеса, ако двете не бяхме толкова здраво свързани, отговорът ми щеше да е прост: не можете.

— Но…

— Ти го обичаш. Той също те обича, независимо от случилото се.

— За първото си права. Но не съм убедена за второто.

Тя протегна ръка и, без да поглежда към мен, я постави върху коляното ми.

— И за него съм права.

С нея ставаха двама. Двете с Пейдж бяха толкова сигурни в нас със Саймън, че скоро щяха да поръчат цветя и да ангажират диджей.

— Нали това би трябвало да е достатъчно — истинското, силно, неумиращо чувство, което изпитвате един към друг. Тъй като любовта ви е по-силна от всичко останало, тя би трябвало да оцелее въпреки всички препятствия.

Точно на това се надявах и аз, но си дадох сметка колко е наивно, когато го чух от нейните уста.

— Само че това не е достатъчно — продължи Шарлът.

— Откъде знаеш? Нали ти самата никога не си се влюбвала? — Ахнах и запуших устата си с ръка. — Извинявай. Казах ужасно нещо.

— Няма нужда да се извиняваш. Въпросът ти е правилен. — Тя още по-силно притисна колене към гърдите си. — Знам това, защото съм виждала какво става с безчет други двойки. Както една обикновена жена е убедена, че всичко е подвластно на любовта, така мисли и сирената. Докато не се увери в противното. Дори връзката да започне добре, тя не може да оцелее при всички изпитания, които й предстоят.

— За жаждата ли говориш? За тая немощ? Или за непрекъснатата нужда да плуваш? — Разтърсих глава. — Саймън ще приеме всичко това. Той дори е готов да ме защитава, да се грижи за мен. — В това бях много по-сигурна, отколкото дали още иска да е с мен.

Очите й потърсиха моите.

— Прекрасно… но въпреки това не е достатъчно.

— Ама…

— Това не е всичко, Ванеса. — Тонът й стана остър. — Жаждата, премалата, останалите нужди на твоето тяло… това е само началото. Особено за ненофарите. Способностите ни са много по-големи от тези на нашите себеподобни, затова и нуждите ни са повече.

— Какво искаш да кажеш?

— За разлика от останалите сирени — продължи тя с внезапно омекнал глас, — нашите тела много бързо се адаптират след преобразяването. Те са като скенери, при това не само по отношение на солената вода, но и за получаваните и излъчвани сигнали. Те знаят какво е въздействието им — както върху мъжете, така и върху останалите сирени — много преди самите ние да сме го осъзнали. Може и да не си личи, но ние винаги сме десет крачки пред останалите сирени дори когато не използваме активно и не усъвършенстваме дарбите си.

Замислих се над думите й.

— В момента аз притежавам сила, за която не си давам сметка, така ли? И която не мога да контролирам.

— Точно така. Тя може би е по-мощна и по-различна от моята и тази на останалите ненофари. Защото се променя с всяко поколение сирени. Аз бих могла донякъде да те напътствам, но за добро или лошо, ти сама трябва да я овладееш през личния си опит и собствените си открития. Понякога уроците ще идват, когато най-малко ги очакваш.

Пред очите ми се мярнаха образите на Рейна и Зара. За тях тези приливи на неочаквана мощ сигурно са били особено вълнуващи. Мен обаче мисълта за тях би ме накарала да се завия през глава в леглото и завинаги да си остана там.

— При определени обстоятелства — продължи Шарлът — тази сила може да ти е от огромна полза. При други, особено когато твоите свръхспособности не са нито необходими, нито желани, тя може да е изтощителна и да ти причини вреда. Тъй като телата ни непрекъснато работят, те изискват и непрекъснато да бъдат захранвани. Много по-често и в много по-големи количества от сирените, които не са от нашето потекло.

Главата ми се замая, докато се опитвах да осмисля всичко това.

— Ами ако не успеем да им насмогнем?

Тя се насили слабо да се усмихне.

— Нека караме едно по едно.

Улових погледа й, после отклоних очи. Тежестта от гърдите ми премина към ръцете и краката, затова зарових длани в мокрия пясък, та кожата ми да попие неговата влага.

— Ако ти беше просто млада сирена, дошла за съвет при по-опитната си и по-зряла посестрима — продължи тя, — бих ти казала колкото се може по-внимателно, че е невъзможно да имаш нормална любовна връзка. Щях да те посъветвам да прекъснеш тази връзка, преди нещата да са се усложнили още повече. И щях да те уверя, че колкото и да е болезнена раздялата, тя би спестила на теб и на твоя любим болка, каквато дори не можеш да си представиш и от която най-вероятно никога няма да можеш да се съвземеш.

Следващия въпрос сигурно си го бях задавала наум поне пет пъти. Но когато тя така и не стигна до неговия отговор, аз си поех дълбоко въздух и го произнесох гласно.

— Но тъй като съм твоя дъщеря…?

Наоколо се разнасяха различни шумове — вятърът, прииждащите вълни, разбиващата се вода. Но въпреки това чух как тя рязко си пое дъх.

— Но тъй като ти си ми дъщеря — каза тихо, колебливо, сякаш проверяваше дали е чула правилно, — бих ти предложила да постъпиш така, както аз бих направила. Убеди Саймън, че не си тази, която си.

Погледнах я.

— А коя съм тогава?

Очите й блеснаха.

— Каквато беше, преди да се превърнеш в това, което си сега.

— И как да го направя? Способностите ми не действат на Саймън. Сама го каза.

— Не са ти и нужни. Просто бъдете заедно. Забавлявайте се. Говорете за обичайните неща, за които сте си приказвали и преди. Правете всичко, както сте го правили тогава, особено онова, което те е накарало да се влюбиш.

— Но той все ме разпитва и е толкова скептичен… Не зная дали още сме способни просто да се забавляваме. Особено ако първо не обсъдим всичко около преобразяването и свързаните със сирените събития. Той държи да знае всичко не само защото иска да го проумее, но и защото го е грижа за мен. Това със сигурност ще отнеме много време.

— Ванеса, повярвай ми… Ще дойде време, когато и двамата ще съжалявате за всяка пропусната секунда.

Опитах се да подредя всичко в главата си, докато вълните се разбиваха в брега и водата прииждаше към нас. Полата ми съвсем подгизна, а ръкавите на джинсовото яке прилепнаха за ръцете ми, но аз едва ги усещах. След няколко минути зададох и последните два въпроса.

— Ако и нашата връзка трябва да приключи така, както казваш, че приключват всички останали… това няма ли все пак да боли?

Тя сви устни, сякаш искаше да заключи с тях своя отговор.

— Да — каза най-накрая, — така ще бъде.

— Тогава защо да не скъсам с него още сега?

Пръстите й трепереха, когато опря до бузата ми студената си мокра длан.

— Защото Саймън те прави щастлива, а ти заслужаваш всеки миг щастие, който ти предлага този живот. — Тя бавно отпусна ръка. — И защото добре знам, че не си способна да го направиш.