Триша Рейбърн
Черни води (21)

Глава 21

— Миличка, повярвай ми, не бива да влизаш тук — посрещна ме мама.

Стоеше пред вратата на стаята за гости, стиснала смачкана кърпичка. Опитах се да я заобиколя от едната, после от другата страна. Тя всеки път ми препречваше пътя и тялото й беше като стена, през която не можех да премина.

— Напротив. — Гласът ми беше спокоен. Равен.

— Ванеса — внимателно хвана ръката ми татко. — Тя не… това е, тя вече не е… Представа нямаш как…

Гласът му потрепери, след това секна. Главата му клюмна, той прихвана очилата си с палец и показалец и ги побутна към челото. Притисна пръсти към ъгълчетата на очите си, но сълзите въпреки това се процедиха надолу.

— Сега тя изглежда съвсем различно от онова, което помниш. — Очите на мама също се навлажниха, но въпреки това тя подаде кърпичката на татко.

— Снощи я видях — казах. — Не ме е грижа колко зле изглежда. Виждала съм и по-страшни неща през последната година.

Мама примигна и по страните й се затъркаляха нови сълзи.

— Това е още една причина да не влизаш вътре.

— Обадихте се само преди петнайсет минути и ми казахте да се прибера веднага. Предполагам, за да мога да я видя. Какво толкова се промени за това време?

Татко изпусна дълга накъсана въздишка.

— Много.

Мама протегна ръка и прибра разпиляната по лицето ми коса.

— Защо не си полегнеш? Двамата с баща ти ще уредим всичко.

Отклоних поглед. Не я бях виждала толкова тъжна от миналото лято насам. Май скоро и аз щях да се разплача. Но трябваше да се овладея, ако исках да ги убедя, че съм емоционално достатъчно стабилна, за да видя какво има отвъд тази врата.

Звънецът на външната врата иззвъня. Мама подсмръкна, изправи рамене и опъна блузата по тялото си. Не забелязах погледа й, но бях сигурна, че очите й казват мълчаливо на татко да ме задържи отвън, докато нея я няма.

— Шарлът помоли да не я виждаш в сегашното й състояние — каза той, когато мама тръгна да отвори.

— През последните осемнайсет години всичко винаги е ставало, както тя каже. — Вдигнах очи. Погледите ни се срещнаха. — Стига толкова!

— Разстроена си. Не позволявай емоциите да те подведат и да направиш нещо, за което после ще съжаляваш.

Вече започваше да ми писва все някой друг да ми казва какво трябва и какво не трябва да правя.

— Влизам. — Приближих решително вратата. — И сама ще преценя кога съм готова да изляза.

Той продължи да се взира напрегнато в очите ми още секунда. Остра болка прониза гърдите ми — знаех, че и него го боли — и се уплаших да не избухна точно сега. Но след малко той кимна и пое, олюлявайки се, към фотьойла в коридора.

— Тук ще бъда, ако ти потрябвам за нещо — каза.

Почаках, докато седне, после се обърнах към стаята. Внимателно сложих ръка върху топката на вратата, очаквайки металът да е толкова нажежен или студен, че да опари кожата ми… но тя беше просто хладна. Нормална. Хванах я по-здраво, завъртях и бутнах вратата навътре.

Вонята незабавно ме блъсна в носа. Усетих някаква смесица от сол, гниеща риба и разлагаща се плът, толкова плътна, че сякаш чувствах как обгръща крайниците ми и прониква в порите.

Покрих устата си с ръка и притиснах другата към стомаха, потискайки внезапния пристъп на гадене. Ако татко не седеше на десетина крачки от мен, още сега щях да хлопна вратата и да избягам през най-близкия изход от къщата. Но той беше там, затова овладях отвращението и си наложих да прекрача през прага и да затворя вратата след себе си.

Въздухът в стаята беше неподвижен. Тежък. Топъл. Подчинявайки се на несъзнателния порив да избягвам леглото, обърнах очи към прозорците. Те бяха затворени. Все още притискайки ръка към носа и устата си, прекосих бързешком стаята. За да отворя прозорците, се наложи да използвам и двете си ръце. Неохотно откъснах длан от лицето си. Сдържах дъха си, докато не почувствах прохладния океански бриз по кожата ми. После затворих очи, опрях длани до перваза над същото канапе, където седях само преди няколко часа, разговаряйки с Шарлът, и си поех дълбоко въздух.

Гаденето премина миг по-късно. Отворих очи и се загледах във вълните, които прииждаха към брега под мен. Не го осъзнах веднага, но по-късно разбрах — аз не просто печелех време, преди да се обърна; ослушвах се. Очаквах гласът на Шарлът да ми каже, че всичко е наред, че тя е добре.

Но тя не го направи. Чувах единствено шума на вълните.

Бавно се обърнах и не вдигнах очи, докато краката ми не опряха в леглото. Дотук всичко изглеждаше постарому. Дървеният под блестеше. Пухкавите бели чехли на Шарлът стояха пред нощното шкафче, където бяха и снощи. Краят на чаршафа, нов, колосан и чист, се спускаше надолу.

Може пък да е станала грешка — помислих си, докато вдигах очи. — Сигурно само е заспала, или е твърде немощна, за да говори. Ако и дам да пие, или натопя завивките в солена вода, тогава…

Мисълта ми секна. Нямаше никаква грешка. Чаршафът покриваше източено, слабо, неподвижно тяло. Гърдите му не се вдигаха и спускаха. Там, където трябваше да е устата, памучната материя не помръдваше, раздвижена от дъха. Когато пристъпих към леглото, главата не се извърна към мен.

Последната ми надежда бе, че някой друг — не жената, дала ми живот — лежи отдолу. Това тяло изглеждаше твърде крехко, за да е на Шарлът.

Имаше само един начин да проверя. Припомняйки си думите й какво е да си смел, пристъпих още по-близо. По-близо и по-близо. После, внимавайки да не настъпя чехлите, се наведох напред, хванах края на чаршафа с два пръста и го дръпнах.

В стаята се вдигна вихрушка от бели люспи.

— О, не. — Политнах назад. Посегнах да се хвана за чаршафа, но не го стигнах. — Не, не, не!

Макар облакът бели люспи, който се носеше из въздуха, да замъгляваше погледа ми, незабавно разпознах Шарлът. Имаше все същата дълга бяла коса и синьо-зелени очи. Носеше тъмни джинси, блуза с къс ръкав и бижута, сякаш се е готвела да излиза, когато болестта внезапно я е покосила. Може наистина да е така, защото настояваше да тръгне днес, въпреки че се чувстваше толкова зле снощи.

Кожата й обаче беше сива. Цялата беше напукана и се белеше, разкривайки изсушената плът, мускулите, на някои места дори костите. Дясното й стъпало беше босо и пречупено на две по средата. Горната половина беше паднала напред и възглавничките на пръстите опираха петата.

Не се виждаше никаква кръв. Тялото й беше съвсем сухо. Изглеждаше така, сякаш лежи тук от месеци, мъртва и изоставена. А може би и от години.

Но е била още жива, когато мама ми позвъни. Което ще рече, че не са минали повече от петнайсет минути.

Вятърът смени посоката си. Нахлулият през отворените прозорци въздух подхвана и завъртя във вихрушка белите люспи. Те се завихриха около мен, покривайки косата, дрехите, лицето ми.

Едва когато ги избърсах от устните си, осъзнах какво всъщност са те.

Това бяха частици от Шарлът. И се носеха навсякъде из въздуха.

Извиках, втурнах се към банята, хлопнах вратата зад гърба си. Хвърлих се към умивалника, пуснах водата и започнах да трия ожесточено лицето си. Мятах се във всички посоки, изтръсквайки дрехите и косата си. Все още я усещах върху себе си и продължих да търкам и се изтръсквам дори след като и последната люспа лежеше на пода. Накрая, съвсем омаломощена, приседнах на ръба на ваната.

Ти не си сама, Ванеса…

Вдигнах глава. Гласът ми беше познат. Твърде потресена, за да различа дали наистина го чувах, или звучеше единствено в главата ми, затаих дъх и зачаках. Откъм стаята долетя тихо чегъртане. Станах и бавно пристъпих към вратата.

— Бети?

Седеше на стола в ъгъла, събрала ръце в скута си, обърнала към мен леко мътните си очи. Оливър стоеше между леглото и канапето под прозореца, събирайки в спретната купчинка мъртвешкия прах. Когато влязох, той прекъсна за малко, за да ми се усмихне тъжно, после продължи.

— Много съжалявам, скъпа — посрещна ме Бети.

Кимнах. После осъзнах, че тя може би не ме вижда, и казах:

— Благодаря ти. — Когато се облегнах на тоалетката, си дадох сметка, че чаршафът отново покриваше лицето на Шарлът. — Нашите ли ти се обадиха?

— Да, но аз вече бях тръгнала насам. Шарлът се свърза с мен по-рано и помоли да те наглеждам.

— Тя каза ли ти, че… Дали е знаела, че…?

— Умира ли? — Бети сви вежди. — Да.

— Знаеш ли защо стана така? Тя наистина изглеждаше много немощна, когато пристигна тук преди няколко седмици, но не и чак толкова, че… това да изглежда възможно.

Главата на Бети се извърна към Оливър. Той вдигна поглед, когато не я чу да отговаря, забеляза, че го гледа и подпря метлата на стената. Стисна ръката ми на път към вратата, после внимателно я отвори и притвори след себе си.

— Седни, Ванеса. Моля те.

— И така съм си добре.

Тя събра устни в права тънка линия, но не възрази.

— Шарлът спомена ли какво е искала да ти каже, когато пристигна тук?

— Тя не дойде, за да ми каже нещо специално. Просто се отби на път за Канада. Искаше да ме види, защото не знаеше колко дълго ще отсъства.

— Не е искала да се тревожиш.

— За какво?

В краткия миг тишина, последвала въпроса ми, аз разбрах всичко.

— Значи… Шарлът не е отивала да се срещне с ненофарите, така ли? — попитах.

— Имаше такова намерение. Надяваше се помирението с тях да е възможно, стига да простят нейните грехове, за да могат да й помогнат. Но също така знаеше, че времето е фатално — колкото повече се застояваше тук, толкова повече намаляваха шансовете й да се оправи.

Опитах се да осмисля чутото.

— Значи не просто се е отбила в Уинтър Харбър, а е идвала именно тук.

— Да. Искаше да ти даде време, за да успееш да зададеш всичките си въпроси за случилото се миналата есен. Но беше решена да ти каже и всичко онова, което трябва да знаеш, когато нея вече няма да я има. Постара се да изглежда като спонтанно решение, така че по-лесно да я приемеш.

— Излиза, че като е останала тук заради мен… тя е рискувала живота си?

Главата на Бети клюмна на една страна.

— Тя отдавна пое риск за живота си, Ванеса. Още когато реши да ти се разкрие, за да прекарате известно време заедно.

Смътно усещайки, че краката вече не ме държат, аз заобиколих леглото и седнах на канапето под прозореца.

— Ами миналата есен? — попитах. — Тя изглеждаше толкова силна на дъното на езерото. Видът й беше толкова здрав, толкова младежки.

— Изглеждаше точно на възрастта си. Защото беше отнела живот, който да й даде сили да спре Рейна и останалите сирени.

Едва си наложих да не отклонявам мислите си към онзи момент.

— Но това не беше чак толкова отдавна. Какво е станало междувременно?

Бети се поколеба.

— Преди да продължа, Ванеса, трябва да знам… Шарлът каза ли ти нещо за твоето бъдеще? Например какво трябва да правиш, за да…

— Да. — Прекъснах я, преди да довърши, защото не исках да чувам онова, което се канеше да произнесе. — Каза ми.

— Много добре тогава. — Очите на Бети се извърнаха към леглото и се спряха в една точка над покритото лице на Шарлът. — Самата тя не искаше да постъпва така, затова странеше от баща ти и се криеше от вас в Бостън. Ето защо бързо се състари и приличаше по-скоро на твоя баба, отколкото на майка ти, когато я видя за първи път. Както вече знаеш, ненофарите имат много по-големи физически потребности от останалите сирени. Точно заради това изглеждаше много по-стара, отколкото би изглеждала обикновена сирена при същите обстоятелства.

Спомних си как изглеждаше Шарлът в кафенето преди няколко месеца, когато ми поднесе напитката от водорасли. Тогава още не знаех коя е всъщност. Очите ми се насълзиха при този спомен; опитах се да преглътна сълзите.

— Щом отне човешки живот, биологичният й часовник внезапно се върна назад и тя сякаш придоби неизчерпаема енергия и жизнена сила — продължи Бети. — Когато е за първи път, това има най-силен ефект.

Дъхът ми секна.

— За първи път ли? — едва успях да прошушна.

Главата на Бети се обърна към мен.

— Значи, все пак не ти е разказала всичко — въздъхна тя. — Точно така, за да се радваме на дълъг и привидно нормален живот, ние сме зависими от живота на други хора. Когато отнемем живота на някой мъж, това може да подхранва силите ни в продължение на няколко месеца. Но щом ефектът отмине, процесът на състаряване започва отново и постепенно се ускорява. Шарлът трябваше да убие отново, за да избегне съдбата си. Макар да те обичаше по-силно, отколкото изобщо можеш да си представиш, и макар че много искаше да прекарате повече време заедно… тя не го направи. Не искаше да я помниш с това.

От очите ми бликнаха нови сълзи. Този път не си направих труда да ги крия.

— Смъртта е била нейният единствен изход, така ли?

— Смяташе, че е по-добре да умре самата тя, отколкото някой друг.

Извърнах лице към прозорците. Опрях чело на прохладния метален перваз и се концентрирах върху дишането си.

— Значи, ти… — прошепнах, — ти си го правила…?

— Така е. Не е нещо, с което се гордея, но в края на краищата имах дъщеря и две внучки, за които трябваше да се грижа. Когато стана ясно, че Рейна използва способностите си със зла умисъл и възпитава Зара и Пейдж да бъдат като нея, беше още по-важно аз да остана силна. Затова направих каквото трябваше да направя.

Това вече преля чашата. Всичко ми идваше в повече — Шарлът, Колин, мъртвите момичета, страданията на семейството и приятелите ми, нашето несигурно бъдеще. Това беше прекалено. Едва ли можех да го понеса.

— Каквото и да правиш от тук нататък, Ванеса, не се самообвинявай — внимателно продължи Бети. — Ти не си виновна и за нейната смърт. Единственото, което Шарлът желаеше по-силно от това ти да си здрава и щастлива, бе да се простим с нашите дарби като по магия. Не по-малко искаше хората никога да не научат за сирените и да не страдат заради нас. Тя не можеше да контролира всички сирени, но поне имаше избор самата тя как да постъпи. — Бети замълча, пое си дълбоко въздух. — Ето защо дори пътищата ви никога да не се бяха пресекли, това, рано или късно, щеше да се случи.

Сълзите се стичаха по страните и шията ми, докато седяхме потънали в мълчание. След няколко минути отново заговорих.

— Как ще я погребем?

— Тя не искаше погребение. Освен това тялото й няма да изтрае, докато се подготви всичко. С повечето сирени става така.

— Тогава какво ще правим с… Как ще…?

Когато ми отговори, тонът на Бети беше мек, извинителен.

— За последен път ще я върнем на океана. За мен ще е чест да я взема със себе си, когато ти си готова.

— И сама мога да го направя.

— Много мило, че го предлагаш, скъпа, но…

— Искам да го направя. — Обърнах се и видях брадичката на Бети примирено да опира в гърдите. — Кога ще стане?

— Щом се почувстваш готова. На двамата с Оливър ще ни трябват само няколко минути, за да се приготвим.

Изправих се и прекосих стаята.

— Ще му кажа да влезе.

Оливър се беше изправил в коридора край татко, който все още седеше отпуснат в креслото. Отидох при тях и докоснах рамото на татко.

— Тя се е отказала от погребение — казах нежно. — Искаш ли да останеш още малко с нея, преди да…? — Нямах сили да довърша.

Бухналата му бяла коса се разпиля във въздуха, когато заклати глава.

— Вече го направих.

Погледнах към Оливър. Той кимна отсечено и се отправи към стаята за гости.

— Приятелите ти са тук — каза татко. — Саймън, Пейдж, Кейлъб. И още едно хубаво русокосо момиче, което не съм виждал преди.

Натали. Това беше странно. Защо Пейдж я е взела със себе си?

— Искаха да се уверят, че си добре — продължи татко. — Да ги поканя ли?

Изкушавах се да повикам Саймън и Пейдж, но се страхувах, че напълно ще рухна, когато видя колко са загрижени и тъжни. Затова му благодарих и казах, че предпочитам да се срещнем, като се върна.

След петнайсетина минути Бети и Оливър дойдоха при нас. Бети ми протегна ръка и аз я взех в своята.

— Плувай, колкото навътре решиш, и я остави, където пожелаеш. За раницата не се притеснявай — ще се разтвори още преди да се е смрачило. — Тя стисна пръстите ми. — Ние ще сме тук, когато се върнеш.

Същото ми каза и Шарлът преди няколко седмици, в деня, когато се появи в ресторанта, а аз я оставих на кея, за да поговоря със Саймън. В гърлото ми заседна буца, опитах се да я прокарам надолу към гърдите.

Татко се изправи и тримата тръгнаха към дневната. Върнах се в стаята за гости, която беше почистена и изглеждаше така, сякаш никой не е живял в нея. Леглото беше оправено. Вещите на Шарлът бяха изчезнали. Слънцето прозираше през тънките завеси, които се спускаха на равномерни гънки. Единственото свидетелство, че в тази стая наскоро е имало обитател, беше правоъгълната раница върху канапето под прозореца.

Това — помислих си — е моята майка.

Раницата беше сребриста и намачкана, сякаш направена от плътно фолио. Имаше цип и две дръжки на гърба. Оказа се по-лека, отколкото очаквах, и аз едва не отворих ципа, за да проверя съдържанието й. Все пак не го направих. Вместо да я сложа на гърба, аз я окачих отпред на гърдите си. Минах така по целия коридор, излязох от къщата и се спуснах към плажа. Оставих я на пясъка само за да си сваля туристическите обувки и чорапите, после отново я вдигнах и я прегърнах с две ръце.

Така и не я сложих на гръб. Във водата гребях с една ръка, а с другата я притисках към себе си. Не знаех колко дълго съм плувала, нито колко навътре съм влязла. Не спрях, докато не стигнах голям коралов риф близо до океанското дъно. През последната година очите ми бяха привикнали с по-тъмната вода и успях да видя, че наоколо гъмжи от пъстроцветни рибки и водни растения. Истинско ярко петно сред околния черен свят. Реших, че това място напълно подхожда на Шарлът, доплувах до малка пукнатина в рифа и внимателно положих раницата вътре.

Това беше всичко. Никаква церемония. Никаква тъжна музика и прочувствени речи. Една жена, дръзнала да се опълчи на живота, приключи нелекия си земен път и това беше нейната награда. Биоразтворима раница на дъното на океана.

Останах толкова дълго, колкото да не разтревожа онези, които ме чакаха на брега. После притиснах ръка към раницата, представих си младата, здрава, усмихната Шарлът и се сбогувах с нея.

Запазих трезвата си мисъл дори когато главата ми изскочи на повърхността. У дома заварих семейството и приятелите си събрани в дневната. Мама отново беше превключила на режим идеална домакиня и сервираше чай и сандвичи, повечето от които си стояха недокоснати. Уверих ги, че съм добре, после помолих за няколко минути насаме с приятелите си. Когато мама, татко, Бети и Оливър се оттеглиха в кухнята, се отпуснах на дивана до Саймън и той тутакси ме прегърна.

— Ще го направя — казах. — Ще спра Колин.