Триша Рейбърн
Черни води (4)

Глава 4

Водата беше студена. Режещо. В сравнение с нея пристанището в Бостън беше като гореща вана. Нормалните хора не биха се решили да влязат дори до глезените в нея. Авантюристите, като твърдоглавите сърфисти например, които си остават такива до живот, можеха и да дръзнат, но само с дебели неопренови костюми, и то за съвсем кратко време.

Аз не бях нито нормална, нито авантюрист. Само с един бански на гърба, плувах и се гмурках, без да ме е грижа нито колко навътре съм влязла, нито колко дълго съм стояла. Интересуваха ме единствено моите дробове, които се разширяваха и свиваха; торсът, който мръзнеше и се загряваше; мускулите, които се напрягаха и разтягаха. Отначало поглъщах жадно водата така, както бегачите поемат кислород след състезание, но щом тялото ми се адаптира, дишането постепенно се успокои. Чувствах се добре, толкова естествено, че останах под вода чак докато повърхността на океана взе да потъмнява.

После започнах да греба към плажа, където ме чакаше мама.

— Деветдесет и седем минути — посрещна ме тя. — Не че съм ги броила.

Усмихнах се и взех хавлиената кърпа, която ми подаваше.

— Благодаря.

— Е, как беше? — попита тя, тръгвайки към стълбите.

— Страхотно. Малко студено, но иначе страхотно.

Прекосихме градината и влязохме във вътрешния двор на моята спалня.

— Сега по-добре ли си? — попита тя.

Трябваше ми секунда, докато отговоря. Цялото ми внимание беше завладяно от трепкащите огнени пламъчета в железния мангал, който мама купи този следобед; от подносите с храна върху масата; от меките вълнени одеяла, сгънати върху чисто новите фотьойли във всекидневната.

— Чувствам се отлично — отвърнах. — Какво е всичко това?

— Малък подарък за добре дошли. Напоследък всички бяхме толкова заети, че не ни остана време да поседнем заедно и да се насладим на компанията си. — Тя подканящо махна към креслата и взе да трупа храна върху една чиния.

— Да повикам ли татко?

Тя погледна през двора към противоположния край на къщата. Проследих погледа й. През стъклените стени на кухнята видях татко да бърка нещо на печката.

— Поверих му грижата за десерта — каза тя. — Ще дойде при нас, когато е готов.

Гласът й беше твърд, затова седнах и се завих с одеялото до кръста. Все още се чувствах разгрята от плуването, но въздухът беше студен. Не след дълго разгорещената ми кръв щеше да се укроти и температурата на тялото ми щеше да започне да спада.

Мама ми подаде чинията, взе една и за себе си и се настани в креслото до мен.

— Говорих с Ан днес следобед — започна тя.

Изтървах хлебчето на хамбургера си. Посегнах да си взема друго.

— А, така ли.

— Според нея огледът на къщата имал огромен успех.

Погледнах я.

— Някой направил ли е оферта? — Ако е така, значи ужасното ми поведение не е било напразно.

— Още не. — Тя отхапа от хамбургера си и задъвка. — Но според Ан е имало доста навалица. Особено като се има предвид, че туризмът запада и в момента продавачите са повече от купувачите.

— Имаше един мъж.

Тя вдигна глава и веждите й хвръкнаха към челото.

— Поговорих с него и жена му. Изглеждаха доста заинтригувани. Мисля, че той се казваше Брайън.

Тя кимна.

— Коруин. Да, Ан ми спомена за него. Очевидно е бил готов да плати веднага в брой исканата сума, но жена му се отказала. Двамата доста разгорещено се спречкали и се наложило Ан да ги помоли да довършат дискусията отвън. После си тръгнали.

Сърцето ми се сви. Взех от масата чаша вода.

— Много лошо.

— Може пак да се появят. Не всички вземат подобни решения толкова бързо като нас.

— Не на всички им се налага да го правят.

Тя спря да дъвче. После пак започна. Преглътна.

— Права си.

Продължихме да се храним мълчаливо. Или по-скоро мама ядеше. Аз пиех. Излязох от водата само преди няколко минути, а кожата вече ми стягаше и гърлото ми беше свито.

— И ти ли беше там? — попита мама минута по-късно. Чашата беше на път да се изплъзне от пръстите ми.

Внимателно я стиснах.

— Кога?

— По време на огледа. Ан каза, че си изчезнала за известно време. С потенциални купувачи ли говори? Из къщата ли ги развеждаше?

Върховете на пръстите ми, които все още стискаха чашата, побеляха.

— Да. Едно семейство искаше да знае къде точно започва и свършва нашият имот. Доста време бях с тях навън.

— Разбра ли имената им?

— Какво?

— Щом сте прекарали по-дълго заедно, сигурно сте се запознали, нали така?

Опитах се да налучкам някакви случайни имена, но ми се виеше свят.

— Ванеса!

Погледнах надолу. Ръката на мама лежеше върху коляното ми.

— Толкова съжалявам — каза.

— Какво? Защо?

Тя се облегна назад с въздишка.

— За това, че те пратих там. Ти обичаш тази къща. Кой би могъл да те вини, че си се измъкнала. Що за майка съм аз, щом те карам да правиш такива неща?!

Оставих чашата. Обърнах се с лице към нея.

— Такава, която преобръща целия си живот с главата надолу — и то неведнъж — заради своята дъщеря. — Сведох глава. — Наистина обичам къщата и тя винаги ще ми липсва. Но не това беше причината да се измъкна.

Надявах се думите ми да я поуспокоят, но вместо това бръчката между свитите й вежди стана още по-дълбока.

— Мамо, честна дума, обещавам…

— Саймън.

Гърбът ми се удари в стола.

— Отишла си при него, нали? О, скъпа. Сама знаеш, че това не е добро решение. Бива ли да започваш отново нещо, което, така или иначе, след няколко месеца ще приключи? Очи, които не се виждат, се забравят, колкото и да не ти се иска, а после…

— Не се чувствах добре.

Устата й рязко се затвори.

Внимателно подбрах думите си.

— Не исках да те тревожа, затова нямаше нищо да кажа… но започнах да се чувствам някак странно, когато отидох там. Затова постоях малко при навеса за лодки. Просто да си отдъхна.

Тя кимна и продължи да ме разпитва.

— Как така странно?

— Ами, обичайното. Уморена. Жадна. Немощна.

— А главоболие?

Погледът ми срещна нейния.

— Не. Нямах главоболие.

Тя сведе очи и взе да побутва храната в чинията.

— Мамо. — Сега моята ръка беше върху нейното коляно. — Тях ги няма вече. Не е нужно повече да ги мислим.

— Така казваш ти, но откъде може да си сигурна? Как би могла наистина да го знаеш? Защото и преди твърдеше, че вече ги няма, но не се оказа така. — Тя потръпна. — Май това не беше добро решение. Сигурно щяхме да сме си по-добре у дома. Или пък, знам ли, да бяхме се преселили в Канада. А защо не и още по-надалече.

Моите предци всъщност са от Канада. Но не бих го споделила с нея точно сега. За разлика от всичко друго, което признах на мама през последните няколко месеца, включително връхлитащите ме заслепяващи мигрени, когато отмъстителните сирени са наблизо, не смятах, че тя има нужда от тази информация точно сега.

— Видях телата — напомних й кротко. — Убедих се колко бързо се разлагат в езерото. Налагаше се да го извърша само заради това — за да съм сигурна, че повече няма да се върнат.

Тя подсмръкна и избърса очи.

— Преживя толкова много, Ванеса. Повече от което и да е друго мило младо момиче. Готова съм на всичко, стига ти да си щастлива и за да ти помогна да продължиш напред.

— Хм, забелязала ли си къде се намираме? — Когато тя вдигна очи, посочих с широк жест всичко онова, което ни заобикаляше. — Сума ти настолни книги могат да се изпишат за това място. Един цял брой на кое да е списание за пътешествия може да бъде посветен на неговите архитектурни чудеса и природно великолепие.

Тя се усмихна.

— Наистина не е лошо.

— Направо е изумително. А аз съм най-голямата късметлийка, която познавам.

Тя тъкмо се канеше да каже още нещо, когато мобилният ми иззвъня. Взех го от масичката.

— Пейдж е. Ще й звънна по-късно.

— Не, напротив. Отговори й сега. — Мама скочи от мястото си и приглади разрешената си от вятъра коса. — Ще отида да се освежа и да видя какво прави баща ти. Поздрави я от нас.

Тя ме целуна по главата и забързано излезе. Налях си още една чаша вода и отговорих на обаждането.

— Старо грозде.

— Това да не е някакъв вид гатанка? — попитах. — Защото имах тежък ден и мозъкът ми не работи на пълни обороти.

— Не е никаква гатанка — увери ме Пейдж. — Това официално е новият цвят на „Рибената чорба на Бети“.

— Значи, все пак се пребори за тъмнолилавото. Луис сигурно е откачил.

— Е, имаше дрънкане на тенджери и тръшкане на тигани, но без сериозни поражения. Освен това цвят „старо грозде“ е значителен компромис. Въпреки че принадлежи към групата на боровинковия пай, е по-скоро изискано, отколкото сладникаво. И това ще е точно козметичната операция, от която имаме нужда, за да привлечем нови клиенти.

— Звучи страхотно. Нямам търпение да го видя.

— И аз съм така. Е, какво не е наред?

Насилих се да преглътна водата, която току-що бях изляла в гърлото си.

— Какво искаш да кажеш?

— Спомена, че си имала тежък ден. Защо? Да не е станало нещо при огледа на къщата? — Тя ахна. — Видяла си го, нали? Срещнала си Саймън.

Сипах си още една чаша вода и я пресуших, преди да отговоря.

— Така е. Въпреки че беше само през прозореца и на около стотина метра разстояние.

— Не говори ли с него?

— Нито думичка.

Последва мълчание. Знаех, че вече му е сърдита заради мен.

— Всичко е наред — продължих. — Поне вече знам, че е някъде наблизо, нали така? И не е изчезнал от града в мига, когато Кейлъб му е казал, че аз съм тук.

— Това е най-тъпото утешение, което съм чувала.

Не можах да се удържа и се засмях. После обаче си спомних за другия й въпрос и усмивката ми угасна.

— По време на огледа наистина се случи нещо. Освен това, за което стана дума де.

— Задръж така. Отивам в салона, за да няма чужди уши наоколо.

В другия край на линията се чу хлопане на врати, шумът от гласове се усили, после утихна. Докато Пейдж се местеше, аз също се преместих. Отидох в най-отдалечения край на вътрешния двор и се обърнах към къщата, за да следя къде са мама и татко. Той й даваше да опита нещо от тенджерата на печката, затова предположих, че разполагам с още няколко минути, преди да дойдат.

— Готово — обади се Пейдж. — Давай!

— И така, отначало всичко беше наред, но после… — спрях насред думата. — Не каза ли, че отиваш в салона, за да няма чужди уши наоколо?

— Точно така. В момента е съвсем празен.

— Но нали още не сте приключили?

— Предполагам, че хората си вечерят у дома в момента. Както и да е, продължавай. Какво стана?

Поех си дълбоко дъх и се опитах да отхвърля всички задръжки, които ме спираха да споделя какво ми е на душата. Това беше нещо прекалено сериозно, за да го пазя в тайна, а Пейдж бе единствената, на която можех да го призная. Ако наистина ставаше въпрос за онова, което подозирах, тя трябваше да научи час по-скоро.

— Хората знаят — казах тихичко.

Последва още една секунда мълчание.

— Какво знаят? Кои хора?

— Днес при огледа на къщата край езерото излязох за малко навън да подишам чист въздух и заварих някакви хора зад навеса за лодки. — През стъклените стени наблюдавах как татко целува мама по бузата. Мама го прегърна през врата. — Приказваха си. Говореха за това как езерото кипнало.

Последвалата тишина беше продължителна. Напрегната.

— Пейдж?

— Тук съм. — Когато заговори отново, гласът й беше още по-тих. — Как така кипнало?

— Бълбукало. Водата в него се завихрила. Сякаш езерото било казан с вода върху огромен огън.

— Но те как…? Как е възможно изобщо да…?

— Да знаят какво стана миналата есен ли? Въпреки че толкова внимавахме никой да не разбере?

— Да, нали Шарлът омая със сладки приказки полицаите, които са били на мястото? Ето защо от там няма как да тръгне слух. Дали пък къщите покрай езерото не са били празни, както ние си мислехме? — И сякаш сама себе си да убеди, тя добави: — Но иначе всичко е наред. Дори да са видели нещо, пак ще го припишат на аномалии в атмосферните условия. Които и да са дошли днес у вас, било е от чисто любопитство.

Замълчах.

— Те не говореха само за това.

Тя преглътна.

— Какво още?

Затворих очи, припомняйки си шептящите развълнувани гласове.

— Морски жени. — Вече наистина шепнех. — Известни още и като…

В другия край на жицата се чу едно силно тряс Тя изпищя. Аз подскочих.

— Ванеса, не ми е приятно да те моля за това, но може ли да ти звънна по-късно? Луис явно не иска да ни спести удоволствието от още един скандал от световна класа.

— Няма проблем — отвърнах с известно облекчение. Това, че се налагаше да поговорим за случилото се, не означаваше, че изгарям от желание да го правя. — Късмет. Обади се, когато можеш.

Тя каза дочуване и затвори. Погледнах през вътрешния двор и видях, че родителите ми са още в кухнята. Бързо набрах новия ни домашен телефон и видях как мама откачва безжичната слушалка от стената. Уверих я, че съм добре, но се чувствам малко уморена и я помолих да отложим семейната сбирка за по-късно вечерта. Когато получих съгласието й, затворих и се прибрах в спалнята си.

В чисто новата си спалня. При новото легло с балдахин. С новия скрин и току-що реставрираното дървено писалище. С новата лежанка, възглавници, боя и огромен килим. В новата баня от камък и теракота.

Не беше типът спалня, която някога бих нарекла моя. Но сигурно бе идеалното място, откъдето да започна на чисто, да продължа напред. Както искаше мама. Както го исках аз.

Оставаше обаче въпросът дали това е достатъчно.

Търсенето на отговор беше изтощително занимание. И така, все още с мокрия бански, аз се покатерих на леглото, завих се през глава и пъхнах и двете си ръце под възглавницата.

Където държах униформеното яке от „Вейте“ и бутилката с вода. Те бяха първото, което видях, щом се съвзех — съвсем сама — след припадъка край къщата на езерото. Не бяха мои, но въпреки това ги взех.

Принадлежаха на Саймън.