Триша Рейбърн
Черни води (15)

Глава 15

— Щом ти е било неприятно да обслужваш масите, да ми беше казала.

Саймън стрелна Пейдж с поглед.

— Съжалявам — извини се тя. — Ама пък това са дванайсет шева! Трябваше да се пошегувам, или щях…

— Напълно да полудееш. А лятото едва сега започва и не е време да си губиш ума.

Саймън се извърна към мен.

— Удобно ли ти е така? Имаш ли нужда от нещо?

— Вече си имам храна, възглавници, одеяла и любимите ми хора са наоколо. Какво повече ми трябва? — Потупах мястото на дивана до себе си. — Седни. Моля те. И яж.

Бръчката между смръщените му вежди стана още по-дълбока, когато спря поглед върху превръзката ми.

— Това все пак е лявата ръка — успокоих го. — Щом още мога да държа пръчиците за хранене, значи всичко мога.

Съмнението му не се разсея, но той все пак седна и взе чинията си от масичката за кафе.

— Охранителни камери — провъзгласи Пейдж, забивайки зъби в едно яйчено рулце. — Първо това ще купя. Направо не е за вярване, че досега не е имало камери в ресторанта.

— Чудесна идея — подкрепи я Саймън.

— Но не и жизненонеобходима. — Исках да разубедя Пейдж, която — сигурна бях — се чувстваше донякъде отговорна за случилото се. — Бети досега никога не е имала проблем с безопасността, нали така? На всичкото отгоре бях в мазето. Невъзможно е да наблюдаваш всяко тъмно ъгълче и затънтено място в ресторанта.

— Напротив, мога — отвърна тя.

— Ванеса, ще ни разкажеш ли още веднъж какво се случи? — обади се Кейлъб от двуместния диван.

Потиснах въздишката си. Вече им бях разказала цялата история в колата на път за болницата, където отначало отказах да ходя, но накрая склоних, защото не успях да спра кръвта само с марля и лейкопласт. Надявах се да не се налагат кръвни или други изследвания, което да подскаже на лекарите, че не съм от обичайните пациенти. За щастие, имах късмет. Останахме в болницата не повече от час и никой не спомена за изследвания. След като си тръгнахме, на път към къщата край езерото описах случилото се за втори път. Знаех, че приятелите ми се притесняват за мен, затова реших да им разкажа всичко. Ако зависеше от мен обаче, бих премълчала, или щях да го подмина като незначителен инцидент. Защото колкото повече говорехме за случилото се, толкова повече двамата със Саймън (най-вече) се отдалечавахме от щастливия си любовен ден, прекаран заедно.

Трябваше обаче да избирам — или да го разкажа на тях няколко пъти, или да отида в полицията. Двете с Пейдж не искахме да привличаме излишно внимание върху случката и успяхме да убедим момчетата, че не е нужно да уведомяваме полицейския участък на Уинтър Харбър за нея. Поне засега. Защото след като научат подробностите, двамата и сами ще успеят да се досетят кой може да ме е нападнал, без да въвличаме съответните органи.

— Слязох в мазето да взема тоалетна хартия — започнах. — Докато бях в килера със запасите, един кашон падна, удари лампата и я строши. Опитах се да отворя кашона с ключовете си, когато някакъв мъж, когото в тъмното взех за Саймън, влезе в мазето. Работата леко загрубя, порязах ръката си на парче стъкло, той откачи и аз се махнах.

— А той те остави да си тръгнеш, така ли? — попита Кейлъб.

Погледнах бегло към Саймън. Умишлено премълчах някои подробности, за да не го тревожа излишно, но въпреки това той здраво стискаше челюсти, докато гледаше втренчено недокоснатата чиния в скута си.

— Точно така. Май добре се получи, че се порязах и извиках. Защото едрият здравеняк не успя да понесе гледката на кръв.

— Но нали там е било тъмно — замислено се обади Пейдж, — как тогава е успял да види кръвта?

Очите ни се срещнаха. Нейните се ококориха и тя едва успя да смотолеви едно: „Извинявай!“.

— Точно тогава Саймън ми се обади — обясних. — Видя кръвта на светлината от мобилния телефон, който беше паднал на пода.

— Но все пак е било достатъчно тъмно, защото не си успяла да видиш кой е точно — намеси се Кейлъб.

— Всъщност не се и опитах — признах си. — Единствената ми мисъл беше да се махна по-скоро от там.

Ръката на Саймън намери коляното ми и го стисна нежно.

— Никой друг нито видя, нито чу нещо, така ли? — обърна се Кейлъб към Пейдж. — А персоналът в кухнята не е забелязал от там да минава непознат ядосан мъж?

— Персоналът в кухнята се изчерпва с Луис и помощника му, а те бяха толкова заети, че нямаше да забележат дори ако на готварския плот кацне самолет на гражданската авиация. Това е единственият път да се излезе от мазето, а онзи сигурно не е посмял да се върне в салона, затова се е измъкнал през служебния вход. — Тя лапна последното парче яйчено рулце, сдъвка го и преглътна. — Ето защо ще инсталирам охранителни камери. Още утре.

— Няма кой друг да е, освен онзи, чийто фотоапарат е у нас. — Кейлъб поклати глава. — Това е единственото обяснение.

— Може да е бил някой от онези приятелчета в оранжевия пикап.

Саймън се втренчи в Пейдж.

— Какви приятелчета?

— Какъв оранжев пикап? — добави Кейлъб.

Очите ни пак се срещнаха. Този път тя дори не си направи труда да се извини.

— Знаете ли, обещах да звънна на Натали и да я държа в течение, а вече става късно, затова е крайно време да го направя. — Тя стана и взе със себе си чинията с китайска храна. — Отвън връзката е по-добра. Ще съм на верандата, ако ви потрябвам.

И се изниза. Тримата със Саймън и Кейлъб поседяхме мълчаливо няколко секунди, после Кейлъб скочи от мястото си и тръгна към вратата.

— Като стана дума за фотоапарата, се сетих, че не съм си проверявал мейлите днес. Ей сега се връщам.

Щом излезе, аз се протегнах и пъхнах ръка под мишницата на Саймън.

— Не беше нищо особено — казах.

— Кое… не беше особено? — попита напрегнато той.

— Преди няколко седмици двама рибари ме заговориха в железарския магазин, докато купувах нещо за татко. Когато си тръгнах, караха след мен из града известно време. Не е кой знае какво.

Той остави чинията си, дръпна се настрани и се обърна с лице към мен.

— Напротив, Ванеса, доста сериозно е. Даже ако всичко останало — дочутото при огледа на къщата, фотоапаратът, Карла и днешният инцидент — не беше станало, пак щеше да е сериозно. Защо го подценяваш?

— Не го подценявам. — Наистина беше така. — Просто… с мен всичко е наред. Всичко ще бъде наред.

Той взе наранената ми ръка в двете си длани.

— С дванайсет шева не може всичко да е наред. Щеше да стане още по-зле, ако не ти се бях обадил тази сутрин. И това също не е добре. Трябва да го обсъдим.

Нищо не отговорих. В ума ми се въртеше само една дума — защо — но не исках да я произнасям гласно, за да не чуя отговора.

— Познаваше ли ония от железарския магазин? — миг по-късно попита тихо той.

— Не.

— Но са карали оранжев пикап, така ли?

Кимнах.

— Стар. Очукан. Отзад бяха закачени въдици.

— Регистрационният номер от Мейн ли беше?

— Така мисля, но беше доста тъмно.

— Добре. Не се сещам да съм виждал такъв наоколо, но всички рибари, местни или не, рано или късно минават през яхтеното пристанище за стръв и такъми. Двамата с Кейлъб ще си отваряме очите на четири. И ако междувременно стане още нещо, дори непознат мъж случайно да се блъсне в теб на улицата… ще ми кажеш, нали? Моля те.

Знаех, че и занапред ще му спестявам тревогите, доколкото мога, но въпреки това кимнах, защото гласът му беше толкова тъжен. Щом и двамата искаме едно и също, какво значение има как единият от нас ще направи така, че то да се случи?

— От едно нещо обаче наистина имам нужда — казах, след като дълго бреме, сякаш с часове, двамата само преглъщахме храната с неохота. — Определено ще ми помогне да се почувствам по-добре.

Лицето му просветна.

— Какво — още едно одеяло? Вода?

Станах и му протегнах здравата си ръка. Той хвърли поглед към задната врата, която все така беше затворена, после пое ръката ми. Поведох го през дневната и после по стълбите нагоре.

— Ванеса — прошепна той. — Къде отиваме? Вторият етаж не е ли с ограничен достъп?

— Не по-ограничен от първия. — Първият етаж се беше превърнал в място за нашите среднощни любовни срещи, тъй като родителите ми не идваха в къщата край езерото. — Пък и никой няма да разбере, че сме били горе. Просто искам да ти покажа нещо.

Горе беше тъмно като в рог. Но аз познавах мястото толкова добре, че се добрахме до спалнята в дъното на коридора, без нито веднъж да се спънем в нещо. Там също не запалих лампата, оставяйки единствено синкавото лунно сияние да осветява пътя ни до канапето под малкия прозорец в срещуположния край на стаята.

— Какво търсим? — Той надникна през прозореца.

— Моето любимо място.

— Езерото ли? Гледката наистина е страхотна.

— Най-хубавата в цялата къща. Но не за това те доведох. — Без да пускам ръката му, нежно го придърпах, докато не застана отдясно на канапето, след това натиснах рамото му надолу, за да седне. — Гледай сега.

Той проточи врат.

— Доста неудобен ъгъл. Единственото, което виждам, са много листа и част от нашата къща.

— Коя част по-точно?

— Покривът… и прозорецът на нашата бърлога.

Поколебах се, очаквайки да разбера дали това му говори нещо. Когато се обърна към мен, обясних.

— Ти обичаш да работиш там. На бюрото пред прозореца. Знам го, защото прекарах много летни нощи, четейки точно на това място. Когато идвах, ти беше там — с наведена над някакви изчисления, измервания и анализи глава. И продължаваше да седиш на същото място, когато вдигах глава след стотина страници.

— Значи светлината тук трябва да е била много силна.

— Всъщност не е най-добрата в къщата. — Когато пак се обърна да ме погледне, добавих: — Не че съм те шпионирала или друго нещо. Просто ми беше приятно да знам, че си там. Вдъхваше ми сигурност.

Той сякаш беше изцяло погълнат от гледката. Докато секундите течаха, се зачудих дали постъпих добре, че пак го върнах към миналото. Това определено не беше най-добрият начин да го убедя, че вече не съм същата, но все пак можеше да подейства — предишната Ванеса не би събрала кураж да го доведе тук и да сподели тайната си.

Преди наистина да се разтревожа, той се обърна към мен и каза:

— Не бих имал нищо против, дори да ме беше шпионирала.

После пъхна пръст в една от гайките на джинсите ми и ме придърпа в скута си. Сгуших се в него и свих крака към гърдите. Той ме прегърна с две ръце и силно ме притисна към себе си. Окуражена, че всичко досега върви добре, затворих очи и продължих:

— Искам да бъда с теб, Саймън — прошепнах. — Не знам дали е редно да го казвам… Не знам дали изобщо искаш да го чуеш… но наистина е така.

Почувствах как сърцето му започна да бие по-силно, по-бързо.

— Първата ми мисъл, след като се събудя сутрин, е за теб. Ще ми се да ти се обадя и да чуя гласа ти. Когато ми се случи нещо хубаво, първо с теб искам да го споделя. Когато нощем не мога да заспя, само мисълта, че ще те видя на следващия ден, ми помага да се унеса. — Отворих очи и потърсих неговите. — Но най-силно от всичко искам да те направя щастлив — не разтревожен, загрижен или закрилящ. Щастлив. Всеки ден, поне докато ми позволяваш да го правя. Ако ми позволиш да го направя.

Преди година това също нямаше как да го кажа, макар и тогава, и сега то да беше самата истина.

— Какво би станало, ако най-дългият срок, който мога да ти отпусна, е месец? — тихо попита той.

Сърцето ми се сви. Дали не се връщаше по-рано в колежа? Или пък като Шарлът е преценил, че колкото по-рано прекратим връзката си, толкова по-добре?

Всъщност имаше ли някакво значение?

— Ще го приема — казах.

Той ме прегърна още по-силно и вдигна глава, така че устните му се изравниха с моите.

— Ами цяло лято?

— Още по-добре.

Устните му приближиха моите.

— А завинаги?

Някакво огнено кълбо сякаш се пръсна в стомаха ми и разля жарава по цялото тяло.

Така да бъде.

След това целувките ни имаха нов, различен вкус, по-различен дори от онези на покрития мост. Едновременно бяха нежни и нетърпеливи, пърхащи и настоятелни, благи и страстни. И нямаше да им се наситим чак докато първите слънчеви лъчи не стоплят гърбовете ни на следващото утро, ако някъде под нас внезапно не се беше хлопнала врата.

— Саймън! — провикна се Кейлъб.

— Ванеса! — крещеше Пейдж.

Прегръдката ни се разкъса и двамата скочихме едновременно. Саймън хвана ръката ми и я стискаше здраво през цялото време, след като изхвръкнахме тичешком от стаята и препускахме по стълбите надолу.

— Какво има? — извика той още преди да сме прескочили последното стъпало.

Пейдж разчистваше картонените кутии с китайска храна от масичката за кафе, за да може Кейлъб да разположи отворения си лаптоп отгоре. Двамата приседнаха на ръба на дивана и се впериха в екрана.

— Получихме отговори на обявата в „Хералд“ — каза Кейлъб.

— Да не си публикувал личния си имейл? — попитах, докато двамата със Саймън заобикаляхме масичката, за да седнем.

— Създадох нов адрес единствено с тази цел.

— Изгубенфотоапаратвуинтърхарбър в gmail.com — прочете на екрана Пейдж. — Умно.

— Благодаря. — Пръстите на Кейлъб затанцуваха по клавиатурата. — Не бях сигурен дали нашият безжичен интернет има обхват и тук, затова свалих всички отговори, без да ги чета.

Чакахме мълчаливо, докато той наблюдаваше зареждането на файловете.

— Всички са от различни податели — каза Пейдж.

— Които обаче изглеждат подправени също като твоя — обади се Саймън, надвесвайки се още по-близо към екрана. — Просто поредица от случайни цифри и букви, изпратени от един и същи сървър.

— И към всички има прикачени файлове — вметнах, забелязвайки иконките. — За какво им е това? Да не би да изпращат същите снимки, за да докажат, че апаратът е техен?

— Ако е така, щеше да им стигне само един имейл адрес — отбеляза Пейдж.

Въпросите ни получиха отговор в мига, в който бяха зададени. Прикачените файлове бяха снимки — всеки имейл се състоеше от една снимка и една бележка. Снимките обаче не бяха тези, които вече познавахме. Сред тях имаше няколко пейзажа, близък план на още няколко скали и парчета тревна площ, а също и изгледи от града — сладкарницата на Еди, игрището за миниголф, библиотеката. На последните имаше и хора, но те едва ли си даваха сметка, че някой ги снима. Обективът не беше фокусирал по-специално никой от тях.

— Това е всичко — каза Кейлъб, след като и последният мейл беше отворен.

— Може ли да определиш точната локация на снимките? — попита Саймън.

Кейлъб натисна още няколко клавиша.

— Няма координати. Изглежда, са се усетили и са премахнали опцията за навигация на новия фотоапарат.

Той отново бавно прегледа снимките. Докато се вглеждах за някаква позната следа, Пейдж сложи ръка върху ръката на Кейлъб и спря курсора.

— Това момиче го има на всички снимки с хора. — Тя посочи.

— Откъде може да си сигурна — попита Кейлъб. — Тук даже лицето й не се вижда.

— Зелена чантичка и розови обувки — отговори Пейдж. — Трудно е да пропуснеш такова нещо.

Тя имаше право. Момичето, което беше заснето как си купува мелба, готви се за удар при деветата дупка, връща книга на денонощното гише и какво ли още не, го имаше на всяка снимка с хора.

— Защо пък точно тя? — попита Саймън. — Коя е?

Докато Кейлъб увеличаваше максимално снимката, компютърът изписка.

— Май безжичният интернет най-после се задейства. — Той минимализира снимката и се прехвърли на пощенската си кутия, която още беше отворена. — Имам нов мейл и още една снимка.

На нея също имаше човек — само един. И то не беше момичето със зелената чантичка и розовите обувки.

Това беше Карла. Покрита със синини и в безсъзнание, превита на две и с вързани китки. Очите й с полуспуснати клепки сякаш молеха за нещо и бяха насочени право към обектива.

Отвън се хлопна вратата на автомобил. Саймън и Кейлъб едновременно скочиха от дивана и се втурнаха към прозореца на преддверието.

— Черното ауди — каза Саймън. — Вашата брокерка.

Станах с разтуптяно сърце, почувствала внезапно облекчение, че имам извинение да откъсна очи от екрана на компютъра.

— Очакваше ли я? — попита той.

— Не, но това нищо не означава. Сигурно идва да остави нещо за следващия оглед на къщата. — Целунах го по бузата, преди да отворя вратата. — Всичко ще бъде наред, но ти може да наблюдаваш от тук.

— Благодаря, ще се възползвам.

Хечбекът на аудито беше вдигнат, но чак когато приближих, забелязах, че вътре е не Ан, а Колин.

— Ванеса, здрасти. — Той се ухили. — Не знаех, че си тук.

— Ами — обърнах се и махнах на Саймън, — с приятелите ми си устроихме прощална вечеря. Нали разбираш — спомени, отминали случки, такива работи. Не казахме на нашите, защото сигурно щяха да се възпротивят.

— Напълно те разбирам. Аз също дума няма да кажа. — Той ми подаде дълга теракотена кашпа, пълна с цветя. — Майка ме помоли да я оставя на минаване. Според нея щяла да придаде уют.

— Сигурно е така. Остави я, където решиш.

За съжаление, той реши да я остави на най-горното стъпало, където в момента стоеше Саймън. След като се представи на Саймън, който предпазливо разтърси ръката му, Колин надникна в дневната.

— Това да не е… — Гласът на Колин секна и той погледна първо Саймън, после и мен. — Извинете, може ли само да хвърля един поглед?

— Не знам дали е…

— Естествено — прекъснах Саймън. Разбирах тревогата му, но Колин беше съвсем безобиден. Освен това се стараех да му угодя, за да не се изкуши да издаде мястото на нашите среднощни срещи. Или да се разприказва за случилото се между нас преди седмица на плажа.

— Всичко е наред — казах, когато Колин влезе в къщата, а аз го последвах, минавайки покрай Саймън. — Той само ще надникне и си тръгва.

— Това да не е новият „Макбук Про“? Той е, нали?

Двамата със Саймън влязохме в дневната точно когато Кейлъб затвори лаптопа и измери с поглед Колин.

— Извинете. — Колин отстъпи от масичката за кафе. — Не исках да ви се натрапвам, но още не съм го виждал лично.

— Всичко е наред — казах още преди някой да е изтърсил нещо, за което после ще съжалява. — Има ли още нещо, което можем да направим за теб или за майка ти, Колин?

Той поклати глава и пак се извини. Изпратих го до външната врата, оставих Саймън да го наблюдава как потегля с колата и се отправих към банята.

Избягвах да се поглеждам в огледалото, докато пълнех мивката с вода и изсипвах в нея пакета сол, който бях скрила за всеки случай между две хавлии в шкафа с кърпите по-рано същата вечер. После обаче любопитството ми да видя последиците от този изпълнен със стресови ситуации ден — положителни и отрицателни — надделя и аз крадешком се огледах.

Красавица.

Това беше първото, което ми дойде наум, а се славех сред близките си като най-неувереното момиче. Въпреки това не можах да се въздържа. За разлика от видяното в тоалетната на ресторанта само преди няколко часа, сега кожата ми беше мека и гладка, без нито една бръчица или недостатък. Косата лъщеше, спускайки се на вълни по раменете. Устните ми бяха розови и сочни.

Очите бяха огромни и сияйни.

И по-сребристи от когато и да било.