Триша Рейбърн
Черни води (17)

Глава 17

— Доста е тъмно тук — каза Саймън.

— Нали е киносалон — напомних му.

Седяхме на последния ред. Докато въртяха рекламите преди филма, той оглеждаше редовете пред нас.

— Май това не беше най-добрата идея.

— Идеята е страхотна. От години не сме ходили заедно на кино.

— Така е, но… не беше ли по-лесно да си вземем DVD и да го изгледаме при някой от нас?

— И да се откажем от големия екран? От атмосферата? От пуканките. — Тръснах глава и разклатих мазната картонена кутия. — За нищо на света.

Той се облегна назад и ме погледна. Усмихна ми се, но в погледа му личеше тревога. И на него, както и на мен, му се искаше да е тук на нормална среща с гадже, но не спираше да се притеснява кой още може да е в салона.

— Няма страшно — казах тихичко. — Мина толкова време без тревожни новини на първа страница, имейли и отскачане до Спешното отделение за шевове.

Погледът му се спря на порязаната ми ръка, която той леко придържеше в своята. Раната зарастваше добре и никой не би забелязал превръзката, ако не се вгледа по-внимателно в дланта ми, но на Саймън не му трябваше подсещане за нападението в мазето, защото постоянно мислеше за него.

— Не си мяркал оранжевия пикап на яхтеното пристанище, нали? — попитах.

Палецът му погали ръката ми отгоре.

— Не съм.

— Огледай се само — тук са поне петнайсет души. Кой би се опитал да направи нещо при толкова много свидетели?

Рекламите свършиха и започнаха анонсите за нови филми. Саймън се надвеси през подлакътника на седалката и сведе лице към моето. Целунахме се точно когато мъждивите лампи на тавана угаснаха.

— Видя ли това? — прошепна той, дръпвайки се назад.

Видях го. Бял проблясък, който за кратко освети салона и угасна.

— Ето там. — Кимнах към групичка дечурлига няколко реда по-напред. Смееха се, кривяха лица едно срещу и се снимаха с мобилните си телефони. — Прекалено малки са — побързах да добавя, преди да се е разтревожил, че са същите, които видях зад къщата край езерото преди няколко седмици.

Филмът започна след няколко минути. Киното в Уинтър Харбър имаше само два салона и пред избора между комедия и драма ние се спряхме на първото. Явно филмът беше хубав, защото Саймън се отпусна, преметна ръка през раменете ми и ме целуваше по главата между две смешни сцени.

Аз също се забавлявах — поне в началото. Но още преди да е минала и половината от филма, започна да ме обзема познатото неприятно усещане. Напъхах цяла шепа солени пуканки в устата си и изпих газираната вода на Саймън, когато моята солена вода, с която специално се бях запасила, свърши. Но и това се оказа недостатъчно.

Това е направо нелепо — помислих си. — Та аз нищо не правя. Просто седя тук.

Но явно това нямаше значение. Затова се изправих, преди да е станало прекалено късно.

— Тоалетна и освежаване — обясних тихичко, когато Саймън скочи заедно с мен. Събрах празните картонени чаши, целунах го по бузата и прескочих краката му. — Връщам се след две минутки.

Светлината във фоайето едва не ме ослепи и ми трябваха няколко секунди, докато осъзная, че е посред бял ден. Примигвайки срещу слънцето, хвърлих отпадъците в кошчето и поех право към дамската тоалетна.

Която, за нещастие, не беше свободна. Две от трите кабинки се оказаха заети. За да запълня времето, се напъхах в третата и я използвах по предназначение.

Когато излязох, край единия умивалник стоеше момиче и миеше ръцете си. Погледите ни се срещнаха в огледалната стена и за миг ми се стори, че забелязах нещо в изражението й. Дали не беше изненада? Или ме разпозна? Може би съм я посрещала в ресторанта на Бети? Каквото и да беше, то се появи и изчезна толкова бързо, че не успях да го разпозная. Усмихнах й се за всеки случай, нейните устни също се извиха за миг и тя сведе глава.

Застанах през един умивалник от нея и пуснах водата. За късмет, трябваше известно време, докато потече топла. Докато това стане и успея да измия ръцете си, момичето вече трябваше да е приключило и да е излязло, а онова в другата кабинка скоро щеше да го последва.

Или пък не. Защото момичето пред умивалника, което изглеждаше с няколко години по-голямо от мен, явно за никъде не бързаше. Изплакна и подсуши ръцете си, извади крем от чантата и започна да си маже ръцете, което — както ми се стори — продължи доста дълго. После май реши, че е прекалила с крема, защото пак си изми ръцете и повтори процедурата, този път с по-малко количество крем. Всеки път пускаше по два пъти сешоара и нищо чудно — древното приспособление духаше студен, а не топъл въздух.

След като се погрижи за ръцете си, тя се зае с освежаване на грима. Извади от чантичката си гланц за устни, спирала, руж и ги подреди върху малката метална лавица над умивалника. Всяка процедура й отне по няколко минути, което вече не беше толкова нормално, тъй като гримът й и без това изглеждаше безупречен. Накрая се зае с дългата си кестенява коса и започна да я четка, разресва и подрежда, сякаш се готвеше за професионална фотосесия.

Решена да свърша онова, за което съм дошла, направих всичко по силите си, за да оправдая собственото си бавене. Но чантичката ми не беше толкова добре оборудвана като нейната, ето защо се наложи да приложа творчество, за да остана, без да предизвиквам подозрение. Започнах да разкопчавам и закопчавам дългата кашмирена жилетка, която заех от Шарлът, изучавайки отражението си. Накрая момичето се обърна към мен.

— Изглеждате ми позната — каза. — Срещали ли сме се преди?

— Едва ли. Освен ако наскоро не сте били в „Рибената чорба на Бети“. Аз съм салонен управител там.

Тя присви зелените си очи и розовите й устни се начупиха.

— Не ям морска храна.

— От Уинтър Харбър ли сте? — попитах. — Семейството ми идва на почивка тук открай време и може да сме се засичали из града.

— Може и така да е. — Въпреки това в гласа й се усещаше съмнение.

Лицето ми пламна под изпитателния й поглед. Миг по-късно, който ми се видя цяла вечност, тя повдигна рамене и се обърна към подвижния си козметичен салон. Едва потиснах въздишката на облекчение, когато натъпка наведнъж всички разкрасителни средства обратно в чантичката си. Само още няколко минути и щях да колабирам от обезводняване.

— Сещам се! — Тя рязко се обърна с широка усмивка и блеснали очи. — Ти си онова момиче.

Замълчах стъписана.

— Кое момиче?

— Онова от миналото лято. Дето сестра му падна от една скала и се уби.

Докато тя сияеше насреща ми, страшно горда с изключителната си памет, аз сграбчих здраво умивалника, за да остана на крака.

— Странно, че си се върнала. — Тя взе якето си от плота край умивалника и се отправи към вратата. — Искам да кажа, че обикновено роднините ги е страх да се върнат на местопрестъплението… или поне по филмите е така, нали?

В помещението внезапно се разнесе силен кънтящ звук. Тя спря с лице към вратата, а аз се наведох да вдигна мобилния й телефон, който сигурно беше изпаднал от джоба на якето й. Капачето му беше отворено и докато й го подавах, успях да мерна бегло върху екрана лъскава червена керамична плочка за под.

— Благодаря. — Тя грабна телефона и изхвръкна през вратата.

Прекалено изплашена да не загубя ценно време и енергия, докато прекосявам помещението и заключвам вратата, аз се надвесих над умивалника, пуснах водата с пълна сила и сложих запушалката. Извадих от чантичката си пакет сол и го изсипах в образувалия се миниатюрен водовъртеж.

— А човек си въобразява, че споделяме едни и същи основни ценности.

Ахнах, дръпнах се от умивалника и се обърнах. Толкова бях стъписана от коментара на брюнетката и обезпокоена от омаломощеното си тяло, че съвсем забравих за момичето в третата кабинка. Сега то — едра блондинка — стоеше край отворената врата на кабинката и пърхаше с мигли.

— Предполагам, че някои хора по рождение са лишени от това. — Тя подсмръкна и пристъпи напред.

Вдишах, издишах. Вдишах, издишах.

— От какво? — попитах, когато отново си възвърнах дар словото.

— От елементарни умения за общуване, които те предпазват да не изтърсиш нещо съвсем неподходящо и ужасно пред напълно непознат в обществена тоалетна. Или поне те карат да се извиниш, ако не си се овладял и си сгафил. — Тя си пое дълбоко въздух и си издуха носа. — А също така те възпират да вържеш тенекия на бедната жалка женица, която най-после е събрала кураж да те покани на кино, след като близо месец сте се срещали в кафенето всяка сутрин.

За кратък промеждутък от време забравих собствените си проблеми.

— Съжалявам за случилото се.

— Аз също. — Тя сви на топка хартиените кърпи за ръце и ги метна към кошчето. Не улучи и те се разпиляха по пода. — Не ми е обичай да си изпускам нервите. По-скоро бих дала на това лекенце да се разбере, но си знаех, че ще се разцивря. А това на никого нямаше да е от полза, с изключение на невъзпитаното момиче, което щеше да си умре от смях.

— Мога ли да помогна с нещо? — попитах. — Искаш ли да пазя отвън и да не пускам никого, докато не си готова да излезеш?

Тя се усмихна.

— Благодаря ти, но това би отнело доста време, а аз се крия тук вече двайсет минути. — Тя се засуети из помещението, събра пръснатите по пода хартиени кърпи и ги хвърли в кошчето. — Има обаче нещо, което можеш да направиш.

— Само кажи. — Посегнах да извадя телефона си от джоба на джинсите и да пратя съобщение на Саймън, че съм добре, но ще се забавя още няколко минути.

— Внимавай.

Ръката ми замръзна в джоба.

— Няма значение какво ти приказват или в какво ти се ще да вярваш… на мъжете не може да се вярва.

Тя ми отправи още една тъжна усмивка, грабна стиска хартиени кърпи от разпределителя на стената и излезе.

Обърнах се отново към умивалника, където не беше останала и капка. Солената вода се беше процедила през старата гума на запушалката в канала.

— Страхотно — промърморих под нос. Бързах за срещата със Саймън и успях да грабна само един пакет сол.

Пуснах пак водата, събрах шепи под струята, надвесих се над умивалника и започнах да пия. Сладката вода не можеше да възстанови силите ми като солената, но все пак беше нещо. А аз отчаяно се нуждаех от каквото и да е, за да стигна до щанда със закуски.

— Ванеса! — Саймън се втурна към мен през фоайето, стиснал мобилния си телефон в ръка. — Добре ли си?

Не бях сигурна дали ще събера сили, затова спрях и го оставих той да дойде при мен.

— Разбира се — казах.

— Няма те вече десет минути.

Това и мен ме изненада. Не бях разбрала как е минало толкова време.

— Извинявай. — Прегърнах го набързо, за да се успокои. — Имаше малко усложнение.

Той ме отдалечи на ръка разстояние от себе си.

— Какво искаш да кажеш? Какво усложнение?

— От вида момиче-със-зачервени-очи. — Посочих с глава към изхода на киното. Едрата блондинка тъкмо наближаваше летящата врата, награбила пликове с бонбони, които явно беше купила, докато още съм била в тоалетната. — Горката, вързали са й тенекия.

Саймън видимо се успокои.

— Ужасно.

— Наистина. Ето защо най-малкото, което можех да направя, беше да я изслушам. Иначе сигурно за вечни времена щеше да остане в тоалетната.

Той приближи и ме целуна по челото.

— Толкова си сладка.

— Освен това ти дължа една газирана вода, която тъкмо се канех да купя. Ще те настигна вътре.

— Всичко е наред, няма нужда да ми купуваш вода.

Забих пети в пода, когато нежно ме дръпна за здравата ръка.

— Настоявам.

— Добре тогава — отстъпи той, усмихвайки се колебливо. — Но идвам с теб.

— Не искам да пропуснеш по-голямата част от филма.

Обикновено това не би го убедило да ме остави без надзор, когато вече е разтревожен. Но откакто се опитвах да съм по-смела, той също правеше усилия да не се държи толкова закрилнически. Ето защо само стисна нежно ръката ми, преди да я пусне.

— Ще те чакам вътре — каза.

Изчаках, докато вратата на салона се затвори зад него, после забързах колкото ми позволяваха силите към щанда със закуски. Тъй като и двата филма още не бяха свършили, отпред нямаше никаква опашка и продаваше само един човек.

Поръчах си голям пакет пуканки, голяма газирана вода и бутилка обикновена вода. Присъствието ми изглежда доста смути продавача, тънко върлинесто момче, което изглеждаше най-много на седемнайсет. Според табелката на гърдите му се казваше Тим. Той изпусна парите, които му подадох, върна ми повече ресто и се блъсна в машината за бонбони, преди да стигне витрината с напитки. Обратният път му отне двойно повече време, защото на средата разля половината газирана вода и трябваше да се връща да я долива. Когато накрая остави напитките пред мен и се обърна към машината за пуканки, отворих бутилката с вода, изпразних солницата от щанда в нея, разклатих я и я изпих.

По някакво чудо Тим се справи без проблеми с машината за пуканки и се върна с препълнена кутия, докато още пиех жадно.

— Може ли допълнително масло, моля! — казах, поемайки си въздух.

— Разбира се. — Той така се усмихна, сякаш току-що го бях помолила да зареже купона тук и да замине за Лас Вегас с мен.

Опитах се да отвърна на усмивката му, но не успях. Докато продължавах да пия, установих, че става нещо много лошо — солената вода не ми действаше. Белите петна, които играеха пред очите ми, постепенно избледняваха с всяка глътка, но щом водата се стечеше по гърлото ми, се появяваха отново. Колкото повече пиех, толкова повече се умножаваха и по-бързо се движеха. Скоро и главата ми беше унесена от техния вихър. Накрая изобщо не можех да си събера мислите.

— Това ли е всичко? — обади се Тим. — Или искате да…

И млъкна. Не успях да фокусирам добре заради петната, които танцуваха пред очите ми, но видях достатъчно.

Неговите кафяви очи, широко ококорени, с мътен поглед. Протегнах здравата си ръка. Пръстите ми сграбчиха жълтото му поло. Дланта ми се притисна в гърдите му.

Сребърната експлозия напълно ме ослепи.

— Ванеса!

При гласа на Саймън ръката ми падна върху плота. Примигнах и зрението ми се проясни.

— Чу ли това?

Да, бях го чула. Два тихи звука с висока честота. Първият продължи няколко секунди и затрептя преди финала. Вторият прекъсна почти мигновено, след като се появи. И двата сякаш идваха от вътрешността на тялото ми и едновременно с това някъде отдалече.

Но не за тази неземна музика, както се оказа, говореше Саймън.

— Онова момиче, зарязаното — продължи той, когато се обърнах към него. — Знаех си, че я познавам отнякъде и най-накрая се сетих. — Той приближи, без дори да погледне към Тим, който — предполагах — все още стоеше зад щанда. — Тя е с руса коса. Носи розови обувки и има зелена чанта. Също като…

— Момичето от снимките — довърших вместо него. Не можех да повярвам, че и сама не съм го забелязала. — Които ни изпратиха по имейла.

— Мислиш ли, че е същата?

Не отговорих. Нямаше нужда.

Писъкът отвън казваше всичко.