Триша Рейбърн
Черни води (22)

Глава 22

Близо седмица по-късно Пейдж се ровеше в мобилния си телефон, седнала върху моето легло, докато аз се приготвях за среща. Подготовката отне повече време, отколкото очаквах, защото тялото отказваше да ме слуша. Изминаха цели шест дни, откакто се заредих с енергия от служителя в туристическото бюро и това започваше да си казва думата.

Коя е тя? — тихичко изпъшка Пейдж. — Защо не се сещам за нея?

— Може би просто не я познаваш. — Изправена пред огледалото в банята, втривах вече трети слой лосион за овлажняване в кожата на лицето, шията и ръцете си.

— Познавах Карла и Ерика, а това момиче, поне в гръб, ми изглежда познато.

Не й отговорих. Кейлъб получи три снимки на новата мишена на нападателя — брюнетка миньонче, — които препрати на Пейдж по нейна молба. Оттогава тя беше полудяла да разпознае момичето, но до момента усилията й оставаха без резултат.

— Дали не ми е съученичка? Или пък е идвала в ресторанта?

Докато Пейдж си напрягаше паметта, аз допих четирилитровата бутилка солена вода и зачаках да видя дали това ще има някакъв резултат. Когато кожата ми остана все така бледа и суха, а фините бръчици около носа, устата и очите не се изгладиха, посегнах към последното средство за спасение: грим. То включваше руж, червило, спирала за мигли, очна линия и половин шишенце фондьотен, докато накрая не прецених, че вече пак мога да мина за осемнайсетгодишна.

— Леле! — Пейдж ме огледа от глава до пети, когато излязох от банята.

— Прекалила ли съм? — Обърнах се към огледалото, което ме отрази в цял ръст. — Не искам да си личи колко много съм се постарала върху външния си вид. Това може да го направи подозрителен.

Тя стана от леглото и се изправи до мен.

— Изглеждаш поразително — точно колкото е необходимо.

Докато се усмихвах на отражението й в огледалото, аз си мислех същото за нея. Момчетата винаги са се заглеждали по Пейдж, даже преди да се преобрази. Сега обаче беше още по-красива. Дългата й коса беше бляскава, а по гладката й сметановобяла кожа нямаше нито едно петънце. Сините й очи бяха по-искрящи от всякога. По нея нямаше и следа от грим, но той не й беше нужен. Двете бяхме връстнички, но сега тя изглеждаше по-млада в сравнение с миналата година. За разлика от мен — видът ми беше на по-възрастна заради дебелия слой грим. По думите на Шарлът причината за това отчасти бе, че Пейдж се е преобразила по-скоро от мен. Но имаше значение и фактът, че аз съм ненофара, а Пейдж — не. Една малка част от мен й завиждаше. Но като цяло чувствах облекчение. Не исках най-добрата ми приятелка да преживее онова, през което в момента преминавах аз. Никога.

За последно огледах изпитателно отражението си. Цялото ми тяло беше сухо, не само лицето. Затова взех назаем от майка ми една дълга ленена пола, която прикриваше краката ми. Съчетах я с блуза без ръкави, джинсовото яке и сандали. Оставих косата си пусната и не я изсуших със сешоар, затова сега падаше на естествени вълни.

Всичко щеше да е наред, стига Колин да не ме гледа прекалено отблизо.

— Сигурна ли си, че не искаш да дойда с теб? — попита Пейдж. — Можем да действаме като отбор и направо да му изпържим мозъка.

Аз също си го мислех, но после се отказах. Още не бях повдигнала темата, но напоследък, неизвестно защо, Пейдж се отнасяше напълно безразсъдно към своите дарби на сирена. Ето защо, макар че нямаше да е зле да имам подкрепление, не можех да допусна тя да го подплаши и да провали шансовете ни.

— Благодаря, но съм сигурна, че всичко ще е наред — казах. — Освен това нали ще сте наблизо, така че ако нещо се обърка…

— Което няма да стане.

— Което няма да стане… Ако все пак ми потрябвате обаче, няма да сте далече. Най-хубавото е, че дори не се налага да използвам мобилния.

Идеята да се свържа с нея, както Шарлът ме научи, явно някак я успокои. Тя силно ме прегърна.

— Много внимавай — прошепна. — Иначе никога повече няма да ти проговоря.

Отидохме в кухнята, където мама печеше нещо, а татко четеше, и ги уведомихме, че отиваме у Пейдж да вечеряме и да гледаме филм. И двамата изглеждаха доста загрижени, когато ги целунах за довиждане, но това се случваше напоследък всеки път, когато излизах от нас. Въпреки това нито се опитаха да възразят, нито да ни убедят да останем.

После всяка се качи в колата си и поехме към градчето.

Когато стигнахме главната, Пейдж зави надясно към „Рибената чорба на Бети“. Аз продължих направо и намерих място за паркиране точно срещу „Скарата на Мърфи“.

— Аз ще съм на бара.

Още седях в джипа и при звука на гласа му ахнах, изпускайки в скута си гланца за устни и пудрата, които използвах точно в този момент.

— Саймън, какви ги вършиш?!

Той стоеше край колата от моята страна с ръце, пъхнати в джобовете на джинсите и набръчкано от тревога чело.

— Няма как да разбере, че съм там — каза.

Сърцето ми продължаваше да препуска бясно, когато протегнах ръка през отворения прозорец на колата и го дръпнах към себе си, хванала предницата на тениската му.

— Само че аз ще знам.

— Ванеса, не съм сигурен дали постъпваме правилно — тихо продължи той.

— Нали вече обсъдихме всички варианти — припомних му. — При това неведнъж. И заедно решихме, че този е най-добрият.

— Но защо не даваш да дойда с теб? Ще стоя настрани и ще се намеся само ако стане напечено.

Поколебах се, внимателно обмисляйки отговора. По-рано вече се бях опитала да го разубедя, като натъртих, че ще бъдем на обществено място, заобиколени от хора; че каквото и да стане, няма да ходим никъде другаде; че ще прекратя операцията при първия сигнал за опасност и не на последно място — че неговият, телефонът на Кейлъб и този на полицията са на бързо избиране. Това — поне досега — му се видя достатъчно.

Накрая реших, че единственото, което ми остава, е самата истина.

— Нямам представа колко време ще ми отнеме.

— Ама как така? Нали каза, че ще използваш твоите… — Той млъкна, озърна се, за да се увери, че наоколо няма кой да ни чуе, и продължи: — Каза, че ще си толкова убедителна, та той няма да има друг избор, освен да си признае всичко.

— И така ще стане. Просто не съм сигурна какво ще ми се наложи да направя, за да бъда толкова убедителна.

Чертите му се изопнаха.

— Ясно е, че има граница, която няма да преминавам — побързах да добавя с пламнало лице. — Но… най-вероятно ще флиртувам с него. Ще се наложи Публична Проява на Близост, която няма как да избегна. Наистина ли искаш да присъстваш? Особено ако това те накара да забравиш крайната ни цел?

— Ами ако не я забравя?

— Има ли такава вероятност?

Нямаше. И двамата го знаехме, затова той не си направи труда да отговаря.

— Днес е седемнайсети юли — напомних му тихо.

Той сведе глава и кимна.

— Ще ми обещаеш ли едно-единствено нещо? Моля те.

— Разбира се — отвърнах убедена, че молбата му се отнася до споменатата преди малко ППБ.

— Не ставай прекалено смела. — Той ме погледна право в очите. — Съгласна?

Споменът за гласа на Шарлът изпълни главата ми. Опитах се да го изтикам някъде назад в съзнанието си.

— Съгласна — отвърнах. — До скоро.

Той постоя край колата още няколко секунди, после се отдалечи. Отдъхнах си, че не се опита да ме целуне. Не бих могла — а и не исках — да му устоя и ако Колин видеше това, целият план щеше да пропадне, още преди да сме го привели в действие. Очевидно и Саймън мислеше така.

Изчаках субаруто да мине покрай мен и забих към главната. Погледнах се в огледалото за последно и, доволна от видяното, изскочих от джипа, поемайки към ресторанта. Колин вече ме чакаше на една от масите във вътрешния салон. Щом ме видя, скочи на крака и помаха.

Ще се справиш — окуражих сама себе си, докато си проправях път през навалицата около бара. — Той е просто поредното момче.

Тялото ми обаче не се върза на това. Колкото повече наближавах вътрешния салон, толкова по-силно трепереха краката ми. Щом стигнах масата, се стоварих на стола и още преди да кажа здрасти, изпих на един дъх чашата с вода, сервирана пред мен.

— Здрасти — поздрави Колин и ми подаде своята чаша с вода. — Хайде да те поосвежим.

После махна на сервитьорката, която ни остави цялата кана с вода.

— Сега по-добре ли си? — попита.

— Напълно. — Едва се овладях да грабна каната с две ръце и да я изсипя в гърлото си. Насилих се да се усмихна. — Ами ти как си?

— Страхотно. — Той се ухили. — Така съм, откакто се обади.

Опитах се да открия в думите или изражението му някакъв подтекст. Единствената ни тревога със Саймън, Кейлъб и Пейдж бе, че моята покана към Колин да излезем сигурно ще му подскаже подозренията ни и ще го накара да бъде нащрек. Макар очевидно да си просеше нашето внимание, не можехме да бъдем сигурни какво ще направи, когато го получи. Чувствах се окуражена от това колко спонтанно откликна онази сутрин на плажа, когато ме видя да плувам неестествено дълго в океана… и се наложи да се облегна на него за опора… Въпреки това бях предпазлива.

Но дори Колин да таеше лоши мисли, той с нищо не се издаде. Изглеждаше щастлив. Развълнуван. Е, може би малко неспокоен, ако се съди по червенината, плъзнала от яката на ризата към лицето, и по това, че не можеше да вземе прибор, без да го изпусне. Но това все още си беше в реда на нещата.

Аз самата малко се поуспокоих и започнах невинно да бъбря. За кратко успяхме да обсъдим времето, филмите и любимите си неща, включително цветове, храна и празници. По-често аз задавах въпросите, на които той отговаряше охотно.

След като поръчахме и ни донесоха храната, реших да насоча разговора към по-лични и по-сериозни теми. Преди да започна, преместих стола си още по-близо до неговия, докато ръцете ни почти опряха една в друга.

— Нали нямаш нищо против? — попитах, когато той ме погледна изненадан, но с видимо удоволствие. — Тук е доста шумно, а аз не искам да изпусна нито една твоя дума.

Червенината, плъзнала по шията му, се разля и по бузите.

— Нямам нищо против.

— Хубаво. — Усмихнах се и долепих коляно до неговото. — Е, припомни ми откога живееш в Уинтър Харбър.

Той взе вилицата си и пак я изпусна. Когато се наведе да я търси под масата, аз посегнах към чантичката си, провесена на облегалката на стола, напипах малкия дигитален диктофон в джобчето и го включих.

— Близо два месеца вече — отговори, когато пак се изправи на стола.

— Само толкова?

— И няма да остана още дълго. — Той колебливо се усмихна, когато улови погледа ми. — За съжаление.

Почувствах в стомаха си малко кълбо енергия. Прииска ми се да отклоня поглед, но си наложих да продължа да го гледам в очите.

— И защо така?

— Заради колежа.

Пулсът ми се ускори.

— Къде ще учиш?

— В „Помона“. Това е малък колеж в Калифорния.

— Доста е далече от тук.

Той кимна и доби отчаян вид. Продължих с въпросите, преди окончателно да потъне в това чувство.

— Значи, майка ти живее тук, а ти само прекарваш лятото с нея?

— Да. Нашите се разделиха преди две години и тя се премести в Уинтър Харбър няколко месеца по-късно — точно когато посред лято настана зима. — Той замълча. — Ти беше ли тук по това време?

Тъкмо бях налапала хапка от салатата си, затова се съсредоточих върху дъвченето и преглъщането.

— Да — казах най-сетне.

— Същинска лудница, а? Всичко изглеждаше пълно безумие — бурите, удавниците, ледът. Какво беше това?! Мама така откачи, че искаше да се мести. Жалко, че не можеше да си го позволи. Всичките й спестявания отидоха за къщата и нищо не й остана. А и никой нямаше да я купи заради онова, което ставаше тук.

Той говореше бързо и все по-оживено. Дали всички убийци психопати приказват така за своята страст?

— Наистина, всичко беше доста откачено. — Наблюдавах го с крайчеца на окото си, докато бодях от чинията. — А и това лято не започва много добре.

— За момичетата ли говориш? — Той поклати глава и взе сандвича от чинията. — Така е. Наистина е ужасно. Забраних на мама да излиза сама по тъмно. Затова преди няколко седмици аз дойдох в къщата край езерото вечерта, когато ти и приятелите ти бяхте там.

Той започна да дъвче, покапа се с кетчуп по брадичката, засърба от газираната вода. Дори думите ми да го бяха извадили от равновесие, за пореден път успя умело да се овладее.

— Може ли да ти кажа нещо? — попита.

Дъхът ми спря. Сега гласът му звучеше различно. По-тихо, но в него имаше и още нещо. Дали в тона му се усещаше нервност? Или може би страх?

Опитах се да потисна изненадата си и се усмихнах.

— Разбира се.

— Даже ако е съвсем откачено? Или пък те накара да си помислиш, че аз съм напълно превъртял? Толкова, че да ме отсвириш и още тук и сега да сложим край на нещо, което може да се превърне в най-блажената и съвършена връзка?

Извърнах се леко, така че да го гледам право в очите и да не съм между него и диктофона.

— Съвършената връзка казваш, а? — Наведох се напред и поставих ръка върху коляното му. — Радвам се, че и според теб нещата между нас потръгват добре.

Това го накара да замълчи за миг. Долната му челюст буквално увисна. Реших, че прекалено прибързвам и махнах ръката си от коляното му. Той остави сандвича в чинията, пое си дълбоко въздух и продължи.

— Нали знаеш какви ги говорят по новините за атмосферните катаклизми? Глобално затопляне, капризи на Майката природа и все от този род.

На свой ред си поех дълбоко дъх. Кимнах.

— Някои хора обаче не са съгласни. Според тях има друга причина.

Неспособна да се овладея, посегнах към чашата с вода и отпих две големи глътки.

— Каква например? — попитах.

Сега неговата ръка се озова върху коляното ми. Докосването му ме разтърси от глава до пети.

— Чела ли си „Одисея“ в училище?

Не бях я чела, но знаех накъде бие.

— Веднъж.

— Спомняш ли си с кого — или по-точно с какво — се сблъсква Одисеи по пътя към Итака? То едва не го убива.

Тъкмо щях да кимна, но навреме се овладях.

— Не съвсем. Чела съм я преди доста време.

Той се надвеси още по-близо. Сините му очи блестяха, когато срещна погледа ми.

— Сирени — произнесе само с дъха си.

Очаквах да го каже, но въпреки това ме хвана неподготвена. Толкова рязко се дръпнах назад, че повлякох и стола със себе си.

— Няма нужда да го казваш — това и на хартия звучи доста откачено, какво остава да е възможно в реалния живот. Ако щеш вярвай, но някои хора мислят, че е точно това.

Събрах всичките си сили да остана спокойна.

— Кои хора?

— Като начало едни мои приятели. Пристигнаха от Калифорния преди няколко седмици и аз имах неблагоразумието да спомена за това пред тях. Страшно се запалиха по идеята и през цялото време, докато бяха тук, само за това говореха.

— Тия твои приятели… заминаха ли си? — попитах, спомняйки си гласовете, които чух зад навеса за лодки.

— След всичко това много им се искаше да останат цялото лято, но ходят на работа, пък имат и други ангажименти и трябваше да се върнат.

— Тук сприятели ли се с някого? — попитах.

— Присъстващите правят ли изключение? — Той ми смигна. — Всъщност, не. Въпреки замирането на търговията с недвижими имоти по тия места, мама се справя доста добре и аз съм зает през цялото време да й помагам.

Както и да те следя. И да нападат други красиви момичета. Също и да убивам посред бял ден. При това явно го правя съвсем сам.

— Кой ти каза? — попитах.

— Моля?

Преглътнах с усилие и повторих отново:

— Каза, че си споменал за това пред приятелите си. А на теб кой ти го каза? Кой още мисли, че това е възможно?

— Всъщност цялата тая работа е много странна. Седмица-две преди да пристигнат приятелите ми, получих един имейл…

Скочих на крака. Коленете ми се блъснаха в масата, гърбът на стола ми удари стената. Рязко дръпнах чантичката си от облегалката и със залитане са втурнах по коридора, който разделяше вътрешния салон от бара.

— Ванеса, къде…

— Ей сега се връщам! — извиках през рамо.

Пред очите ми пак играеха бели петна, замъглявайки почти изцяло зрението ми. Крачейки, разтърках очи, но от това петната станаха сякаш още по-многобройни.

Почти ослепяла, аз трескаво затърсих пътя към тоалетните, когато лявото ми рамо се удари в нещо твърдо.

— Ей, здрасти, красива госпожичке!

Веднага разпознах гласа, заковах се на място и протегнах ръка напред. Дланта ми се спря в гладка твърда повърхност.

Сърцето на рибаря биеше учестено под върховете на пръстите ми.

— Готова ли си за втори рунд? — Усетих го да се навежда към мен. — Няма да имам нищо против и по-официална покана… но още съм в играта, ако ти си насреща.

Един-единствен висок тон разцепи въздуха между нас. Очаквах всеки момент да почувствам прилив на енергия, също както стана в киното и в железарския магазин… но нищо такова не се случи. Когато опитах втори път, белите петна пред очите ми се разсеяха достатъчно, за да различа познатата мърлява физиономия пред себе си — същата отпреди няколко седмици в железарския магазин, но това беше всичко.

— Има ли някакъв проблем? — намеси се плещест сервитьор на път към мъжката тоалетна.

Рибарят отстъпи назад.

— Всичко е направо на макс.

— Госпожице?

Поклатих глава.

— Да. Всичко е наред.

Сервитьорът блокира пътя на рибаря. Продължих по коридора и се вмъкнах в единичната дамска тоалетна. Заключих вратата и се облегнах на нея, дишайки като риба на сухо, докато опитвах да се успокоя.

Колин знаеше, че аз знам. Няма как иначе — точно затова се заиграваше с мен. И аз трябваше да му играя по свирката, за да станат нещата по моя начин и да имам достатъчно негови признания на записа, за да можем да предадем случая — и него самия — на полицията.

Но как трябваше да стане това? Тялото ми ме предаде още при първото споменаване за сирените и съвсем отказа, когато Колин излъга за имейла. А когато току-що се опитах да източа енергия от рибаря — правех го само в краен случай с надеждата да отложа момента на онова, което Шарлът и Бети ме съветваха да върша, за да оцелея по-дълго, — то не подейства.

Тъй като не можех да мисля за бъдещето си, без да се сетя за Саймън, се заех да тършувам из чантичката за телефона. Знаех, че тревогата му нараства с всяка изминала секунда, затова исках да го успокоя. Докато му пишех съобщение, ръцете ми трепереха толкова силно, че вместо обичайните пет секунди, това ми отне минута.

Всичко е ОК досега. Приближавам се към целта. Ще те държа в течение.

С обич, В.

Макар и не пряко, общуването със Саймън ме поободри. Щом изпратих съобщението, се почувствах достатъчно спокойна, за да стигна до малкото огледало над умивалника. То беше зацапано и на петна, но въпреки това успях да видя как се е напукал гримът върху все по съсухрящата се кожа. Опитах се да овладея паниката, пуснах водата, изсипах в нея солта от чантичката си и си наплисках лицето. След това се намазах с още овлажняващ лосион и си освежих грима. Тъкмо се канех да разреша косата си, когато на вратата на тоалетната се почука.

— Ванеса, добре ли си? Мога ли с нещо да помогна?

Колин. Гласът му звучеше загрижено. Даже мило. По същия начин ли се е държал с Карла и Ерика? Така ли е спечелил доверието им, преди да им отнеме живота?

Тази мисъл ме съживи. Прибрах гримовете, нагласих така диктофона, че да е най-отгоре в чантичката ми, и отворих вратата на тоалетната.

— Искам да те помоля за малка услуга — казах.

Той се усмихна, очевидно облекчен, че не съм припаднала, преди да е успял да ме удуши.

— Само кажи.

Отворих вратата още по-широко и вдигнах вежди. Той се поколеба за миг, после влезе при мен.

— Не е много просторно тук, а? — каза, когато затворих вратата.

Имаше право. Тоалетната беше толкова тясна, че не можехме да се поберем вътре, без да се притиснем плътно един в друг.

— Е… — започна Колин, оглеждайки се наоколо с поруменяло лице, — имаш ли нужда от помощ, или…

След като малкият номер на Шарлът не проработи с рибаря, сега реших да спестя време и да опитам по-сигурен вариант.

Опрях леко пръсти до бузата на Колин, докато погледът му не срещна моя. Дозата енергия беше малка, но въпреки това я усетих да се разлива по ръката ми. Окуражена се надигнах на пръсти и приближих устни до ухото му.

— Искам да ми кажеш нещо — прошепнах тихичко.

Той вдиша. После издиша.

— Какво?

— Какви ги вършиш?

— Какви ги върша… кога?

— През последните няколко седмици. С момичетата.

— Какви момичета? — Той опита да се дръпне назад. — Ванеса, знам, че не ме вкара тук насила, но трябва да ми повярваш, че обикновено не правя такива неща. В мига, когато те видях на плажа… даже не знам как да ти го обясня. Аз просто… почувствах нещо. Някаква връзка… разбираш ли?

Думите му не бяха точно изповедта, която очаквах. Но се оказаха точно това, от което тялото ми имаше нужда.

Не бих споделила с никого какво стана после. Не бих разказала как устните ми тръгнаха от ухото на Колин, пропълзяха надолу към челюстта му и се спряха на устата. Или как се целувахме в продължение на минути, без някой от нас да си поеме въздух, от който така отчаяно се нуждаехме. На никого няма да кажа как той ме повдигна, за да седна на ръба на умивалника, как се намести между краката ми и ме целуваше навсякъде, докъдето стигаха устните му. Но най-вече няма да призная колко хубаво — колко изумително — се почувствах.

Но за Натали не мога да гарантирам.

— Божичко!

Дръпнах се и отблъснах Колин. Той залитна объркан. Натали стоеше край отворената врата със зяпнала уста.

— Съжалявам. — Тя направи крачка назад. — Не знаех… Не исках… Вратата беше отворена и аз…

— Всичко е наред. — Смъкнах се от умивалника и грабнах чантичката си. — Мога да обясня.

— Няма нужда. Наистина.

Тя хукна по коридора и аз се втурнах след нея. Колкото и силна да се чувствах, Натали беше още по-силна — и побърза. Чак когато тълпата около бара я погълна, си дадох сметка, че ако Саймън научи за случилото се, това няма да е най-страшната последица.

Но когато най-накрая се добрах обратно до тоалетната, беше твърде късно.

Колин вече го нямаше.