Триша Рейбърн
Черни води (20)

Глава 20

Краката ми се подгъваха. Гърдите ми горяха, защото сърцето и дробовете ми двойно бяха ускорили ритъма си. Челото ми се покри с капчици пот, които запълзяха надолу по слепоочията.

Но въпреки това не бях изморена. Отказвах да се почувствам уморена.

— Трябва да ни останат сили и за обратния път — подвикна Саймън зад мен. — Сигурна ли си, че не искаш да направим почивка?

Поклатих глава, напрегнах сили и закрачих още по-бързо. Загубих представа от колко време вървим и колко още остава, пък и не ме беше грижа. Колкото по-дълго вървим, толкова по-добре. Наслаждавах се на всяко вдишване и свиване на мускулите. Припичах се на слънчевите лъчи и се охлаждах от полъха на ветреца. Вдишвах дълбоко сладкото ухание на дърветата, цветята и пръста и се вслушвах в птиците, буболечките и листата. Складирах всичко това в паметта си, без да знам защо ми е нужно.

Защото ако позволях на съзнанието си да се отклони от заобикалящото ме само за миг, краката ми щяха да се заковат на място. Сърцето и дробовете ми щяха да престанат да функционират. Щях да умра още тук, на туристическата пътека.

Но в сравнение с всичко останало тази перспектива ми изглеждаше толкова примамлива.

След като Шарлът хвърли бомбата предишната вечер, аз се прибрах в стаята си, без да кажа и дума повече. И не защото нямах други въпроси към нея. Човек не може да чуе нещо подобно, без да зададе милион въпроси. Просто не исках да научавам нищо повече от това, което вече знаех. Колкото повече неща научавах, толкова по-реално ставаше всичко… а аз още не бях готова да го приема.

Стоях затворена в стаята, без да обръщам внимание на тропането на баща ми по вратата, нито дори на телефонните позвънявания от Пейдж. По-рано същата вечер, след като тя панически избяга от малкия подиум, изпускайки плюшената играчка, аз я притиснах в един ъгъл на кухнята и тя призна, че верижката около врата на косатката е принадлежала на майка й. А това беше повод за сериозна тревога, защото според Пейдж Рейна я е носила в нощта на фестивала „Северно сияние“ миналото лято, когато по време на атаката на сирените заливът замръзна. И не е била на врата й, когато миналата есен събра сирените на дъното на езерото Кантака, за да нападнат мен и Саймън. Което означаваше, че или я е загубила първата нощ, или някой я е отнел от нея. Но и в двата случая онзи, който ни я прати, знаеше много повече за Рейна, за случилото се и за нас самите, отколкото беше известно на когото и да е извън тесния ни кръг.

Преди да успея да осмисля всичко това, Пейдж се измъкна под претекст, че има ангажименти около празненството и обеща да се обади по-късно. След разговора с Шарлът обаче нямах желание да обсъждаме случилото се в ресторанта — нито каквото и да е друго. Единственото ми желание бе да се престоря, че нищо такова не е станало. Затова изчаках да се включи гласовата поща.

Нежеланието да се замислям за станалото се усили на следващата сутрин. Затова станах много рано, плувах необичайно дълго и поех с колата към туристическото бюро на Уинтър Харбър. Пристигнах още преди да е отворено, а когато служителят най-после се появи, го разсъних с въпроси за туристическите маршрути в околността. След това направих с него онова, което Шарлът не беше успяла да направи с татко предишната вечер. Адреналинът незабавно се разля по цялото ми тяло — усещането бе толкова силно, че едва не закрещях от облекчение.

Но се въздържах. Защото би било знак, че приемам нещо, което не е редно.

Тъкмо излизах от туристическото бюро, когато пристигна съобщение от Саймън. Пишеше, че е успял да се освободи от ангажиментите си на пристанището и е на разположение цял ден. Уговорихме се да се срещнем на кея след час и заедно да поемем към отправната точка на туристическия маршрут. Откъдето започнахме да се катерим.

Когато дърветата около нас се разредиха и стръмният склон постепенно стана равен, слънцето вече печеше право над главите ни. Скоро пътеката толкова се разшири, че двамата със Саймън вече можехме да вървим рамо до рамо. Той тичешком ме настигна и посегна да ме хване за ръката. Неговото докосване ме извади от унеса, в който крачех дотогава, и ме накара да забавя крачка за първи път, откакто туристическите ми обувки стъпиха на пътеката.

Взехме да обикаляме безцелно около върха, без да си разменим и дума. Внезапно се озовахме пред скала, която се издигаше на двайсетина стъпки над земята. Целунах ръката на Саймън, преди да я пусна, после започнах да търся опора за краката и ръцете си, за да се изкача нагоре по гладкия камък. Той беше монолитен, въпреки ронещите се късове, които на два пъти ме принудиха да се плъзна надолу. Озовах се на върха, без да почувствам никаква умора.

— Леле! — Саймън застана зад мен, отпивайки големи глътки от бутилката с вода. — Целият си живот съм прекарал тук… а никога не съм виждал Уинтър Харбър от птичи поглед като сега.

Моето пребиваване в Уинтър Харбър изобщо не можеше да се сравнява по времетраене, но въпреки това го разбирах. От върха на скалата се разкриваше панорамна гледка на града и околностите му. Въртейки се бавно в кръг, разпознах главната улица и пристанището. Езерото Кантака. Кемп Хероин, фарът. Океанът.

— Красота — промълвих.

— Даже не подозирах за съществуването на тоя туристически маршрут. А щом тук сме само двамата, явно и останалите не знаят за него. Ти как го откри?

Поколебах се.

— От туристическото бюро. Отидох там рано сутринта и взех ето това. — Смъкнах раницата, отворих предния джоб и извадих цял куп туристически брошури. Човекът в бюрото не показа ни най-малко подозрение, когато свалих ръката си от гърдите му, но въпреки това реших да му върна жеста и да се възползвам от услугите на бюрото по предназначение.

Саймън взе купчината брошури.

— Странно, когато спомена за пикник, не точно това си представях.

Той се усмихваше, но аз се почувствах ужасно гузна.

— Съжалявам. Тръгнах набързо от нас и не се сетих да взема нещо, пък храната от ресторанта на Бети взе да ми омръзва, а в „Харбър Хоумфрайз“ не приемат дебитни карти, банката още не беше отворила и…

Млъкнах, когато той протегна към мен голям кафяв плик. Толкова се стараех оправданието ми да прозвучи убедително, че докато плетях лъжите, не бях забелязала кога е отворил раницата си.

— Купил си храна — едва успях да кажа и в гърдите ми се разля топлина.

— Реших, че или всичко трябва да е образцово, или по-добре изобщо да не го правим. Предположих, че сигурно си уморена след напрегнатата вечер в ресторанта и едва ли ще ти се занимава с това, ето защо сам се заех. Дано съм се справил.

Усмихнах му се.

— Даже нещо повече. Благодаря ти!

Той приклекна, извади одеяло от раницата си и го разстла върху скалата.

— Може би е малко рано да ми благодариш. Тъй като приготвих всичко сам, накрая може да се окаже, че само доброто ми намерение си е струвало.

Настаних се насреща му върху одеялото и не свалях поглед от него, докато вадеше от хартиения плик кутията за съхранение на топла храна.

— Не си спомням да съм виждала такава още откакто ходех на детска градина — пошегувах се.

— Ами, мама ме заплаши, че няма да ме пусне вкъщи, ако те нахраня със студени палачинки. — Той ми смигна. — Винаги си й била любимка.

Очите ми се напълниха със сълзи. Добре че носех слънчеви очила и той не го забеляза.

Изядохме закуската, в която освен палачинки имаше яйца, бекон, пресни плодове и чай. Не приказвахме много и това ми дойде добре. Както се наслаждавах на всяко свиване на мускулите и на всеки удар на сърцето, докато се катерехме нагоре, така сега вкусвах с наслада всеки миг, прекаран със Саймън. Всичко беше толкова просто, така нормално. Единственото по-хубаво нещо би било този миг никога да не свършва.

Когато приключихме, събрахме останките от храната и отпадъците. Без никакви уговорки какво ще правим след това, той подложи раницата под главата си, опъна се на одеялото и протегна едната си ръка. Легнах до него и отпуснах глава върху гърдите му.

— Партито снощи добре ли мина? — попита той няколко минути по-късно.

Кимнах и се опитах гласът ми да звучи нормално.

— Имаше голяма навалица. Дано снощните гости станат редовни клиенти.

— Ами посетителите… добре ли си прекараха? Нали нямаше някакви произшествия?

Пред очите ми се появи плюшената играчка, верижката на Рейна. Не исках да крия нищо от Саймън и си бях обещала да му разкажа всичко днес… но това беше преди разговора с Шарлът.

Толкова ли зле щеше да е, ако отложа истината с още няколко минути? Накрая нямаше ли и двамата да сме доволни, че съм го направила?

Надигнах глава и приближих устни към ухото му.

— Точно в момента не ми се мисли за нищо друго и никой друг, освен за теб — прошепнах. — Става ли да говорим за снощи и всичко останало малко по-късно?

Вместо отговор устните на Саймън намериха моите. Усмихнах се, без да откъсвам уста от неговата, и бавно се повдигнах, докато накрая не се озовах отгоре му. Ръцете му се плъзнаха надолу по гърба ми и се пъхнаха под блузата. Вдигнах тениската му, целувайки гърдите и корема му. Той нежно провря едното си коляно между бедрата ми и аз обвих кръста му с крака. Целувките ни ставаха все по-настоятелни и напористи. Скоро дишането ни се ускори с темпото, с което напредваха нашите устни.

— Тук сме доста на показ — тихичко каза Саймън. — Дали да не слезем обратно долу и да открием някое по-закътано местенце?

— Наоколо няма жива душа — казах, целувайки ухото и шията му. — Нямам желание да прекъсвам започнатото. Ами ти?

Той поклати глава и надигна рамене от скалата, така че и двамата седнахме. Усещах дъха му, топъл и влажен, през тънкия памук на ризата си. Исках да го почувствам върху голата си кожа, затова издърпах ризата през глава и я запратих настрани. Затворих очи и зарових пръсти в косата му, докато устните му обхождаха раменете ми, спускаха се надолу към гърдите и се задържаха около копчето на късите ми панталонки. Леко притиснах хълбоците си в неговите.

Той тъкмо откопчаваше копчето на панталонките ми, когато мобилният ми телефон зазвъня в раницата.

— Искаш ли да…? — попита той.

— Ни най-малко. — Притиснах гърди в неговите и смъкнах ризата му, докато се отпускахме обратно върху одеялото.

Звъненето престана.

Миг по-късно започна отново.

— Сигурна ли си, че…?

— Напълно.

Звъненето спря. И пак започна.

— Извинявай. — Станах, взех раницата и измъкнах телефона от нея. Освен пропуснатите обаждания, имаше още три съобщения в гласовата ми поща и седем есемеса, но аз изключих звука, без дори да погледна от кого са.

Пъхнах телефона обратно в раницата и се изтегнах до Саймън. Все още се целувахме, когато няколко минути по-късно отново иззвъня телефон.

— Искаш ли…? — попитах.

— Ни най-малко.

След две позвънявания телефонът млъкна. И почти веднага след това иззвъня още два пъти.

Усетих как ръцете на Саймън се сковаха. Устните му забавиха темпото.

— Какво? — попитах точно когато телефонът избръмча. — Какво беше това?

Той престана да ме целува и погледна през рамо към раницата си.

— Нашият сигнал.

Лежах върху одеялото, но при думите му се надигнах на лакът.

— Чий сигнал? И за какво?

Той се обърна отново към мен. Устните му, които допреди малко целуваха моите така безгрижно, се събраха в тънка линия. Свъси вежди.

— На нас двамата с Кейлъб, за спешни случаи.

Дъхът ми заседна в гърлото. Преглътнах мъчително.

— Какви по-точно спешни случаи?

Той не отговори. Усети, че вече знам отговора.

— Трябва да му се обадя — каза с извинителен тон.

Кимнах и се отпуснах обратно на одеялото, докато той отривисто скочи и посегна към раницата. После се отдалечи на няколко крачки — дали защото търсеше място с по-добър обхват, или искаше да ми спести главоблъсканицата за какъв точно спешен случай става дума. Ако беше вярно второто, нямаше нужда да го прави — изобщо не исках да разбера какво пак се е объркало. Почувствах вина при тази мисъл, но въпреки това се надявах да е нещо толкова лошо, че Саймън да ми го спести. Така сигурно ще мога поне още малко да се преструвам, че нищо не е станало.

— Не ми каза, че Рейна се е появила снощи.

Скочих и заслоних очите си с ръка от слънцето. Саймън стоеше на края на одеялото и стискаше в ръка телефона си със затворено капаче.

— Не се е появила — казах.

— Кейлъб твърди друго.

— Кейлъб не беше там. Откъде тогава ще…

— От Пейдж. Точно тя ти е звъняла преди малко. Когато не вдигна, се е досетила, че си с мен, и го е накарала да ми се обади.

Потискайки въздишката, посегнах към хвърлената на земята риза и я нахлузих през главата.

— Някой уж за конкурса ни подхвърли плюшена играчка с верижката на Рейна около врата — обясних. — Щях да ти кажа, честна дума. Просто се надявах да си изкараме приятно като нормални хора, преди целият ден да е отишъл по дяволите. — Веднага след това, осъзнавайки какво е казал той току-що, се изправих срещу него. — Явно има и още нещо. Тъй като знам за верижката… Пейдж ми е звъняла, за да ми каже нещо друго.

Той сведе поглед и аз се досетих, че се опитва да прецени с кое от двете — мълчанието ми по повод случилото се снощи, или получената новина — да започне по-напред.

— Охранителните камери са заснели човека, който е донесъл верижката. Не се виждало много ясно, но Пейдж предполага, че и ти ще го познаеш.

Когато думите му стигнаха до съзнанието ми, обгърнах тялото си с ръце и се извърнах.

— Ванеса, това е добра новина. — Саймън застана до мен. — Наистина, не е най-приятният начин да си прекараме следобеда. Повярвай, няма нещо, което да желая по-силно от това да продължим, откъдето ни прекъснаха. Но ако знаем кой е донесъл верижката, сигурно ще научим кой праща имейлите и върши всичко останало. Колкото по-скоро разберем това, толкова по-бързо ще им попречим да продължат. Завинаги.

Той, естествено, беше прав. За всичко, освен за най-последното.

Независимо какво открием на записа от охранителните камери, дори да разберем кой е убиецът на Карла и Ерика и успеем да го спрем още тази вечер, аз никога нямаше да мога да продължа напред. Двамата със Саймън… никога нямаше да можем да продължим напред. Снощи Шарлът го потвърди.

Точно сега обаче не можех да потъна в самосъжаление. За друго не ни оставаше време, но за това щях да разполагам с цялото време на света.

— Добре тогава — казах, вперила поглед към пристанището в далечината. — Да вървим!

Надолу по склона Саймън вървеше пред мен. За разлика от нетърпението да стигна върха, сега не бързах да се спусна обратно и крачех доста по-бавно. Краката ми едва се отлепяха от земята, сякаш бях напълнила обувките си с камъни от скалата горе. Ако Саймън беше друг, а не човекът, влюбил се в мен, преди да се преобразя, целувките ни щяха да ме заредят с такава енергия, че бих литнала надолу по склона. Но сега, изглежда, имаха точно обратния ефект.

Тази мисъл толкова ме разстрои, че се опитах да я изтикам някъде назад в съзнанието си и да се съсредоточа върху онова, което ни предстоеше.

Щом наближихме паркирания край пътя джип, Саймън предложи той да кара. Уверих го, че съм добре, и седнах зад волана. Не разменихме и дума, докато стигнем градчето, но пътуването и без това мина бързо. Не след дълго вече влизахме в паркинга на „Рибената чорба на Бети“, където почти не беше останало свободно място.

— Ако се съди по паркинга, явно снощи наистина всичко е минало добре — каза Саймън, когато най-после открих свободно място при колите на персонала.

Щом слязохме от джипа, той посегна да хване ръката ми. Тъкмо се качвахме по стълбите към кухнята, когато Пейдж се надвеси през перилата от терасата за почивка на персонала и ни извика горе.

— Извинете, че ви наруших любовното уединение… но съм сигурна, че ще искате да видите това.

Двамата със Саймън се спогледахме. Той пусна ръката ми, за да задържи вратата, докато минавам.

— Познаваме го — каза Пейдж в мига, когато стъпихме на терасата. Седеше пред екрана на отворения лаптоп. Кейлъб беше от едната й страна, Натали — от другата. — Не мога да се сетя откъде точно, но знам, че го познаваме.

Натали ни се усмихна, после се надвеси още по-близо към екрана на компютъра. Погледнах бегло към Саймън, който още по-силно беше свъсил вежди и объркано присвиваше очи. Знаех, че се пита същото, за което си мислех и аз.

Тя какво прави тук?

Пейдж обърна лаптопа, за да можем и ние да виждаме екрана.

— Е, какво мислите?

Явно другите въпроси трябваше да останат за по-късно. Побързахме да приближим масата и вперихме погледи в черно-белия запис. Той беше от камерата над главния вход на ресторанта и показваше група рибари, които стояха отпред, говореха, пушеха и се смееха. След няколко секунди от тъмното пространство, което камерата не покриваше, се появи някакъв мъж. Носеше джинси, карго яке с много джобове и бейзболна шапка. Вървеше с наведена глава и ръце, пъхнати дълбоко в джобовете. Под едната му мишница имаше безформен пакет. Походката му беше бърза, целеустремена.

— Откъде разбра, че го познаваме? — попитах. — Лицето му изобщо не се вижда.

После обаче мъжът се блъсна в един от рибарите на портала и онзи излая нещо в отговор. Нашият заподозрян се обърна към него и за части от секундата камерата го улови в профил.

— Върни записа. — Саймън се надвеси напред и пръстите му заиграха по клавиатурата на компютъра. — Можем да стопираме кадъра, за да го огледаме по-подробно.

— Няма нужда — казах.

Пейдж се оказа права. Ние познавахме натрапника. Аз го познавах. И бях прекарала достатъчно дълго с него, та сега дори за части от секундата да го разпозная.

Това беше Колин. Синът на нашата брокерка.

Тъкмо отворих уста да го кажа и на останалите, когато телефонът ми зазвъня. Сигналът беше продължителен и старомоден, както звънеше телефонът в кабинета на татко в Бостън. Този звук ми беше познат и ми вдъхваше увереност, ето защо настроих телефона си да звъни така, когато ме търсят от нашата нова къща на брега.

— Извинете за момент — казах, измъквайки телефона от джоба на късите си панталонки, където го пъхнах, преди да се спуснем по планинската пътека, за да ми е подръка. — Нашите се обаждат. По-добре ще е да вдигна.

Благодарна за внезапната отсрочка, преди да кажа кого съм видяла на записа от камерите, аз се обърнах и тръгнах към парапета на терасата.

— Здрасти, тате. Какво става?

— Ванеса, аз съм. — Гласът на мама беше напрегнат и тревожен. — Трябва да се върнеш у дома. Моля те!

Преди да успея да попитам защо, гласът на Шарлът изпълни главата ми.

Внимавай, моя скъпа, сладка Ванеса. Знам, че си силна… сега обаче ще трябва да разбереш какво е да си наистина смела.