Триша Рейбърн
Черни води (16)

Глава 16

И след седмица никакви следи от случая Марсиано

Въпреки призивите за съдействие, до момента полицията на Уинтър Харбър няма нито един свидетел, който да е бил на или в близост до мястото, където 18-годишната Карла Марсиано беше застигната от ненавременна смърт.

Когато беше запитан дали този инцидент — както и липсата на всякаква информация — напомня по нещо поредицата Злощастни случаи на удавяне миналото лято, шефът на полицията Грийн отговори: „И да, и не. Миналата година също изпитвахме недостиг на информация от преки свидетели на случилото се, но естеството на смъртта при тях беше коренно различно“ Грийн отказа да даде подробности какво всъщност ги различава и отбеляза единствено: „Това сега не е злополука“.

Семейството на госпожица Марсиано се надява истината все някога да излезе наяве, макар че и неговите членове не могат да помогнат особено на следствието. „Тя беше на работа“, сподели Памела Марсиано, майка на жертвата. „Цял ден си беше у дома, после отиде на работа — и отначало, изглежда, всичко е било наред, ако се съди по съобщенията, които ми пращаше. Изчезнала е по време на почивката. Това е всичко, което знаем. Но все някой трябва да е забелязал нещо. Моята Карла каза, че в заведението на Мърфи е имало даже повече хора от обичайното. Когато са готови, очевидците ще проговорят. Непременно трябва да го направят.“

Съвсем разбираемо е, че тази трагедия разтърси с еднаква сила както местните жители, така и гостите на града. Ето и мнението на Марго Давънпорт, инструктор по плуване в спортния център на Уинтър Харбър: „Дали съм изплашена? Не. Ужасена съм! Надявахме се това лято да успеем да превъзмогнем случилото се миналата година. Но как бихме могли да продължим напред, когато непрекъснато гледаме пред рамо зад себе си?“

Статията завършваше с телефон, имейл адреса и уебсайта на полицейското управление. Прегледах набързо останалите заглавия на първа страница, после разлистих вестника. За добро или лошо, смъртта на Карла си оставаше водеща новина, което означаваше, че няма други смъртни случаи.

— Това са най-големите рулца от омари, които някога съм виждала — каза Шарлът.

Отместих вестника настрани, докато тя приближаваше към масата за пикник с две картонени чинии в ръце.

— Сигурно защото при толкова малко клиенти имат огромни запаси от раци. — Поех едната чиния и проследих с поглед как заобикаля масата и бавно сяда на пейката от другата й страна. Вместо да я прескочи, тя седна с крака отстрани, наклонени под силен ъгъл. — Само не разбрах защо не ми позволи аз да донеса чиниите.

— Защото знаех, че искаш да ми спестиш десетте крачки от „Морска закуска“ до тук. — Тя се усмихна и разгъна хартиена салфетка върху скута си. — А това не беше необходимо.

Отпих от водата си, за да не се наложи да й противореча. Тя все още изглеждаше великолепно в лятната си рокля, плетена жилетка и с огромните слънчеви очила, но сега се движеше още по-бавно, отколкото като пристигна в Уинтър Харбър. И независимо че изминахме едва двайсетина крачки, вече се задъхваше. По челото й бяха избили капчици пот. А когато вдигна сандвича към устата си, ръцете й потрепваха.

— Може ли да те питам нещо?

Тя сдъвка хапката и я преглътна.

— Чувствам се отлично, Ванеса. Честна дума.

— Радвам се. Но не това се канех да питам. — Естествено, състоянието й ме вълнуваше, но не исках да ставам настоятелна.

— А, така ли. — Тя изглеждаше едновременно изненадана и облекчена. — Какво тогава?

Радвах се, че безоблачното синьо небе прави носенето на слънчеви очила наложително, затова не ме видя как крадешком поглеждам към вестника в другия край на масата. — Чувала ли си нещо… странно напоследък?

Тя тъкмо се канеше да отхапе още едно парче от сандвича, но се отказа.

— Какво искаш да кажеш с това „странно“?

— Знам ли… гласове. Пеене.

Тя остави сандвича на масата и разбрах, че е схванала за какво питам.

— Защо? Ами ти чувала ли си?

— Не… но аз и не знам още как да слушам.

Тя се огледа, за да се увери, че сме достатъчно далече от другите хора на пристана, после се наклони към мен.

— Ами ти как се чувстваш? Боляла ли те е главата напоследък?

Скоро не бях имала главоболие, но това служеше за добър преход към следващия ми въпрос. В мен се натрупаха толкова много въпроси напоследък, че не знаех как да ги задам всичките, без да притесня Шарлът. Или себе си. Предположих, че тя нямаше да се изненада толкова от първия ми въпрос, ако наистина е доловила нещо, и реших да премина към втория.

— Имала съм и по-добри дни — признах си, но когато чертите на лицето й се изопнаха, побързах да добавя: — С главата ми всичко е наред. Изобщо не ме боли. Но с останалата част от тялото ми положението е съвсем различно.

Тя стисна устни, сякаш кожата около тях внезапно се размекна.

— Продължавай.

Страхувайки се да не я стресна, отхапах голямо парче от сандвича, преди да продължа. Щом си позволявах да ям, преди да кажа нещо, значи то нямаше да е чак толкова сериозно.

— Напоследък с мен стават доста неочаквани неща — казах най-накрая. — В един момент преливам от сили и енергия, а в следващия съм на ръба на припадъка. — Не й трябваше да знае, че преди няколко седмици наистина припаднах зад къщата край езерото. — В училище успявах доста добре да се справям с това положение. Известно ми е, че ми трябва презареждане след определен период от време или при особено стресови ситуации. Зная и как да го правя — като пия, къпя се или плувам в солена вода. Но сега нещо се промени. Сега този метод понякога действа, понякога — не. И ако подейства, ефектът му бързо отминава. Казано накратко, много скоро пак се чувствам отпаднала и жадна. Помня какво каза — че като ненофара имам много по-големи потребности, но понякога сякаш нищо не помага.

— Ставаш все по-силна — отвърна Шарлът с равен тон. — Дори когато се чувстваш немощна, тялото ти продължава да се учи, да се развива, да расте. Това, което става с теб, се случва много по-рано, отколкото беше при мен, и доста по-скоро, отколкото се надявах да настъпи при теб. Но въпреки това не е неочаквано.

Не виждах очите й зад слънчевите очила, но в изражението й не личеше никаква изненада. Дори устните й бяха отпуснати с извити надолу ъгълчета.

— Паркър Кинг.

Името ми подейства като шамар през лицето. Дръпнах се назад и посегнах към бутилката с вода.

— Какво стана с него? — продължи Шарлът.

— Нищо — изстрелях в отговор. — След като двамата със Саймън скъсахме, му казах, че не можем да бъдем нито приятели, нито друго нещо. На дипломирането да сме разменили, има-няма, десетина думи.

— И какво си казахте тогава?

Някъде ниско в корема ми се надигна инстинктивно желание да се отбранявам, но се опитах да го потисна. Шарлът изглеждаше любопитна, не ме съдеше.

— Дойде след церемонията да ме поздрави… и да се сбогува. — Избягвах да я поглеждам, докато поднасях сандвича към устата си. — Каза, че все пак ще постъпи в „Принстън“, както настояваше баща му.

— Как се чувстваше?

— Ужасно. Не искаше да ходи в „Принстън“. Искаше да си вземе лодка — малка, не като семейната яхта — и да плава с нея по крайбрежието. — Свих вежди. — По едно време ме канеше и аз да тръгна с него.

Известно време седяхме мълчаливо. Единственият звук, който се носеше над брега, бяха старите песни откъм „Морска закуска“ и смеховете на малка групичка, която играеше с фризби.

— Обичаше ли го?

— Не, ни най-малко.

— Ако наистина е така, сега нямаше да се вълнуваш.

— Ние бяхме приятели. Не за дълго, но все пак бяхме приятели. Щях да изпитвам същото и към някоя моя приятелка, за която знам, че прави нещо против волята си само защото родителите й настояват.

— Дори тази приятелка да беше застанала между теб и човека, когото обичаш най-много на света?

Блъснах чинията настрана и пресуших бутилката с вода. Не само думите на Шарлът ме притесниха. Разстрои ме и споменът от деня на дипломирането, когато Паркър свито ми се усмихна и ме прегърна, а аз едва се удържах да не го притисна силно до себе си и да му попреча да си тръгне. Припомних си месеците преди този ден, през които не си говорехме по мое настояване, а само си разменяхме бегли погледи по коридорите в училище. Спомних си времето, прекарано с него миналата есен — как тялото ми се стремеше към неговото, а после и сърцето ми го последва. Ако напоследък се сещах за него — това често се случваше, въпреки усилието да го забравя, — то беше единствено да си напомня, че Саймън заслужава да му се отдам изцяло, а и много повече.

— Не искам да те разстройвам, Ванеса — продължи Шарлът. — Знам, че обичаш Саймън повече от всичко и от всички. Но се опитай да помислиш върху това как се чувстваш, когато си с него, и да го сравниш с усещането, когато си била с Паркър. Имам предвид физически. Не е нужно да ми отговаряш, разбира се, но намираш ли разлика?

Нямаше нужда дълго да размишлявам върху това. Не беше нужно и да правя сравнение. Отдавна вече знаех.

Имаше огромна разлика. Да съм със Саймън беше прекрасно и вълнуващо, това бе всичко, което исках.

Да съм с Паркър беше прекрасно и вълнуващо и… всичко, от което имах нужда. С него само се целувахме на няколко пъти, но тези инциденти, които не успях да избегна, въпреки съпротивата на сърцето си, така ме заредиха, че след това дни наред се чувствах способна да литна.

— И сама знаеш какъв е отговорът.

Вдигнах поглед от чинията.

— Аз все още не подслушвам мислите ти — отвърна Шарлът, — за което също трябва да поговорим, но ще се върнем по-късно на тази тема. Ти обаче си умно момиче. Може и да не ти се иска да го повярваш, но… ме наведе на тази мисъл само с това, което ми разказа.

— Но защо с Пейдж всичко е наред — попитах, надявайки се все пак да има някакво друго обяснение. — Тя казва, че няма разлика между това как се чувства сега и състоянието й в Бостън.

— Както ти обясних и по-рано, продължителността на ефекта от солената вода с времето започва да се съкращава. Тя все така ще ти е необходима, но вече няма да е достатъчна, за да те поддържа във форма. Преобразяването на Пейдж настъпи месеци след твоето, ето защо тялото й все още се адаптира. — Шарлът зарея поглед към пристанището. — Освен това не е нещо необичайно да реагирате по различен начин на едни и същи източници на енергия. Все пак Пейдж не е ненофара. В сравнение с нея ти винаги ще се нуждаеш от повече.

Преди да успея да отговоря, фризбито падна на масата между нас.

— Съжалявам! — Към нас тичаше младеж с плажни бермуди и памучен пуловер. На външен вид беше към края на двайсетте. — Направо ми се изплъзна от ръката.

— Само гледай — прошепна Шарлът. Или поне на мен ми се стори, че я чух да го казва. Думите прозвучаха и заглъхнаха само за миг.

— Здравейте. — Той забави крачка, сочейки храната ни. — Дано не съм ви провалил обяда.

— Съвсем не. — Шарлът взе фризбито, свали тъмните си очила и се усмихна. — Прекрасен ден да поиграе човек.

— Да, аз и приятелите ми…

Той млъкна и погледът му остана прикован в Шарлът.

Все още стискайки фризбито с една ръка, тя притисна дланта на другата към гърдите му. Разнесе се висок звук; откъснах очи от тях и се обърнах назад, предполагайки, че в „Морска закуска“ имат някакъв технически проблем с външните тонколони на стереоуредбата, но музиката се чуваше нормално. Равномерният звук утихваше, когато се извръщах назад, и се усилваше, щом погледнех напред.

Шарлът. Устните й не помръдваха… но въпреки това звукът излизаше от нея. Това продължи най-много пет секунди, като звукът постепенно ставаше все по-плътен и по-силен, а на финала взе да вибрира, но беше напълно достатъчно пръстите й да се налеят със сила, кожата й да се изглади и косата й от чисто бяла да потъмнее до сива.

После всичко свърши. Тя свали ръка от гърдите му и подаде фризбито.

— Благодаря. — Той примигна и пое пластмасовия диск.

Шарлът си сложи слънчевите очила и отново се зае със сандвича. Младежът постоя още секунда-две, преди да отстъпи назад. Отново се разнесе звук, този път толкова тих и краткотраен, та ми се стори, че само ми се е причуло, после момчето поклати глава, обърна се и се затича обратно към приятелите си. Не погледна назад нито като стигна при тях, нито по-късно, когато играта продължи.

— Какво беше това? — попитах.

Шарлът, която, изглежда, най-накрая се почувства достатъчно силна, за да си върне апетита, ядеше лакомо.

— Той дори не ме погледна — продължих. — Сякаш изобщо ме нямаше тук. Такова нещо — приеми го като комплимент — не се е случвало от много време. — Посегнах да хвана ръката й. — Виж кожата си само! Толкова е гладка, сякаш си плувала цял месец. — Погледнах крадешком през рамо. — А той изобщо не си дава сметка какво стана. Сякаш нищо не се е случило.

— За него наистина е така. — Тя омете сандвича.

Сетих се за собственото си отражение в огледалото на къщата край езерото предишния ден. Затова ли изглеждах толкова красива? Защото по-рано бях извикала в мазето — или поне опитах, но звукът се получи съвсем различен — с ръце около тялото на непознатия? А неговата реакция ме е заредила с енергия, която премахна неестественото ми физическо състаряване.

— Той изобщо дава ли си сметка, че е идвал тук? — попитах, отърсвайки се от спомена.

— Да, но помни единствено как е взел фризбито от масата. От краткия ни разговор не е останала и следа.

— Но как е възможно?! Нали ти го докосна и това продължи няколко секунди.

Шарлът опря ръце на масата, надигна се леко, после прехвърли първо единия, после другия си крак през пейката. Тялото й все още беше крехко, но се държеше стабилно. Когато се наведе към мен, коленете ни се докоснаха под масата.

— Ванеса, сегашното ти състояние — променливото ниво на енергията, внезапната жажда, парализиращата умора — ще продължава и занапред. Даже ще се влошава. Единственият начин да разредиш симптомите за по-дълго, е като привличаш вниманието — емоционално и физически — на представители на противоположния пол. За предпочитане да е някой, който има чувства към друго момиче и за чието внимание ще ти се наложи да се потрудиш. Нали такъв беше случаят с Паркър?

— Да, но аз не мога да…

— Причиниш отново това на Саймън ли? Знам. Ето защо ти демонстрирах по-краткия път.

— По-краткият път… към какво?

— Към сърцето на твоята цел. Получава се, като използваш физически контакт и вътрешния си глас. Това няма да доведе до дълготраен резултат, като например установяването на интимни отношения, но е милион пъти по-ефективно от бутилката солена вода, която току-що погълна. Ако се върши правилно и достатъчно начесто, ще можеш да изкарваш по цял ден, без да ти се налага да предприемаш други мерки.

Опитвах се да вникна в смисъла на нейното обяснение и на онова, което преди малко видях.

— Но това не е ли много по-трудно — да си набележа някакъв непознат мъж и да направя това, което сега ти направи? Особено пък пред хора на обществено място. Или трябва да чакам брегът да опустее?

— Не казвам, че е лесно — призна Шарлът. — Нито едно от тези неща не е лесно. От теб зависи да решиш коя битка си струва съответните последствия.

— Значи, това ми остава — да забърша някого, за когото изобщо не ми пука, и завинаги да загубя Саймън. Или пък да хипнотизирам различни мъже за кратко време с надеждата, че никой няма да се усети. Само това ли е изборът?

Тя сведе глава. Надявах се в този момент да си напряга мисълта, или да се вслушва в съвета на някоя по-стара и по-опитна сирена, която би могла да предложи по-приемлива алтернатива — по възможност без участието на случайно набелязани мъже.

Върху каквото и да размишляваше обаче, то внезапно беше прекъснато. Вик разцепи въздуха, заглуши старите мелодии и накара и двете с Шарлът да подскочим. Рязко се извърнах на пейката и огледах крайбрежието. Освен нас и играещите на фризби на кея имаше още десетина души, а на плажа бяха дори по-малко. Не ми отне много време да установя откъде идва писъкът.

Носеше се откъм двойка, застанала близо до бронзовата статуя на рибар — същата, за която Пейдж каза, че туристите се чувствали длъжни да я увековечат с дигиталните си фотоапарати и мобилни телефони. Момичето продължаваше да пищи, макар и не толкова високо, блъскайки момчето. Той посегна към нея, прегърна я и я притисна към себе си. Тя пак изкрещя, извивайки се в ръцете му.

Толкова се напрягах да разбера какво точно вика, че отначало не обърнах внимание с какво е облечена. Когато разпознах панталонките с цвят каки, черната тениска и черната престилка, скочих от мястото си и се втурнах към тях.

— Ванеса! — извика Шарлът подире ми.

— Ей сега се връщам! — викнах през рамо, измъквайки телефона от джоба на шортите. Отворих капачето, без да спирам да тичам, и опрях пръст на цифрата 9. Полицейският участък беше толкова близо до кея, че някой можеше да види боричкането, без дори да става от бюрото. Въпреки това не исках да оставям всичко на случайността.

Не се наложи да звъня на 911^[1]. Щом наближих, спречкването утихна и момчето се втурна към синьо комби с върмонтска регистрация. Момичето със залитане се отправи към плажа и се свлече на пясъка, прикривайки лицето и шията си с ръце.

— Добре ли си?

Натали ахна и вдигна очи.

— Ванеса!

Коленичих до нея.

— Какво стана? Кой беше този?

Тя погледна покрай мен към пръснатите по кея и на брега хора.

— О, не — простена, скривайки лице. — Толкова ме е срам!

— Това ти е най-малката грижа… — Млъкнах, щом забелязах тънката розова линия около врата й. Следата постепенно добиваше морав цвят и на места дори вече посиняваше.

— Аз съм виновна. — Натали протегна към мен скъсаната сребърна верижка. — Ръцете ми така трепереха, че не успях да я откопчая, затова я дръпнах с все сила. Само ако можех сега да съм Сандра Бълок и това да е някакъв филм, а не собственият ми живот, тогава всичко щеше да се уреди, без някой да пострада.

Подозренията ми се разсеяха и аз приседнах край нея.

— Твоят годеник ли беше?

Бившият годеник. — Тя удари с юмрук в пясъка. — Такава съм идиотка. Защо съм такава идиотка?!

Сетих се, че Шарлът е още тук, затова се обърнах и помахах да я успокоя. После дадох знак и на останалите зяпачи, че всичко е наред.

— Отначало… Уил каза, че иска да поговорим. Много било важно, затова трябвало да се срещнем лично. Шофирал е седем часа, за да дойде! Седем. часа! Преди това му трябваха най-много четиридесет минути, за да ме види. И то когато се изви снежна буря, а той не искаше да бъде затрупан у тях без айпода си, който забрави у нас. — Тя отново удари с юмрук в пясъка, но вече по-слабо и се чу само едно меко туп. — А аз глупачката си въобразявах, че иска да ме прибере.

— Не си глупачка — прекъснах я, после замълчах. — Но той не за това е дошъл, така ли?

— Изобщо не беше заради това. — Тя притисна колене към гърдите си и опря чело в тях. — Искаше си пръстена обратно.

— Годежният пръстен ли? Защо?

— Знам ли — сигурно да го даде на новото си гадже. Или да го продаде и да купи друг за новото си гадже. Откъде да знам. И на кого му пука?! — Тя въздъхна. — Всъщност на мен ми пука. Защото…

— Защото си човешко същество — завърших вместо нея. — Всеки друг на твое място би реагирал по същия начин.

Тя изви глава и ме погледна.

— Мислиш ли? Значи всеки друг щеше да крещи с всичка сила, унизявайки се пред хората, като разиграва епична драма от такъв мащаб?

— Ти на това епично ли му викаш? — попитах весело. — Ама, моля ти се! Това тук е туристическо градче. На кея са се разигравали къде-къде по-страшни неща особено когато някакви хора цял ден са се пържили на слънце, а после са гуляли цяла нощ.

Ъгълчето на устата й леко се повдигна, после пак се отпусна.

— Въпреки това ти се втурна насам.

Кимнах.

— Вярно, така е. След случилото се с Карла и онова в ресторанта… Изглежда, нервите ми са на ръба. Но това е мой проблем, не твой.

— Е, все пак съм ти благодарна. — Тя подсмръкна и избърса очите си. — Пейдж казва, че си страхотна приятелка. Явно е така.

Исках да се уверя, че вече наистина е добре, затова се разположих до нея на пясъка и двете потънахме в утешително мълчание. Сетих се за подозренията си към нея, за това колко ревнива бях към приятелството й с Пейдж и се почувствах зле. Тя преживяваше труден период. Как тогава да не се вкопчи като удавник за сламка в първия срещнат? И защо да не иска да се потопи в един съвсем различен свят, който да й помогне да забрави проблемите си? Аз най-добре знаех колко примамливо е това.

След малко тя изправи рамене и отупа длани в бедрата си.

— Край. Повече нито секунда няма да пропилея в мисли за него. Мъжете не заслужават такова усилие, нито неизбежното ни страдание. — Тя скочи на крака и ми протегна ръка, за да се изправя. — С изключение на твоя може би. Ти как мислиш — той заслужава ли?

Взех ръката й, за да се надигна, и тутакси паднах обратно. Краката ми бяха омекнали — дали от притеснението за Натали, дали от физическото усилие да тичам дотук, или просто от естествените процеси в тялото ми.

Сякаш по поръчка, фризбито се приземи на пясъка до мен. Едно от момчетата се откъсна от групата на двайсетина крачки надолу по плажа и затича към мен. Вдигнах бавно очи, приковавайки поглед в гърдите му.

— Да — отвърнах. — Напълно.