Триша Рейбърн
Черни води (24)

Глава 24

Когато пристигна следващия имейл, двамата със Саймън седяхме в едно кафене в градчето, надявайки се да издебнем Колин, докато поема сутрешната си доза кофеин. Обаждах му се няколко пъти и изпратих няколко съобщения с куп извинения след срещата ни в заведението на Мърфи, обещавайки да се реванширам при следващата среща, но той нито се обади, нито отговори на есемесите ми. Обмислях да взема адреса му от нашите, които трябваше да знаят къде живее брокерката ни, но не успях да измисля основателна причина да го посетя у тях, без това да предизвика лавина от въпроси. Пък и никой не би се чувствал в свои води, ако реши да притисне убиец на негов терен. Планът беше да го предразположа за нови самопризнания, но този път Саймън, Кейлъб и Пейдж да са наблизо, за да се намесят, щом се наложи. Но нямаше смисъл да му даваме предимство, като отидем на крака у тях.

Така оставаше да чакаме среща на обществено място… и да дебнем.

— Започва се — каза Саймън, когато телефонът му сигнализира за ново съобщение от Кейлъб. — Тъкмо навреме.

Наведох се към него, за да видя изпратената снимка.

— Тя е в супермаркета, носи черна риза и не гледа към обектива. — Той изпъшка. — Както винаги, много ни улеснява, няма що.

— Чакай — спрях го, когато понечи да затвори телефона. — Можеш ли да увеличиш образа? По-точно китката й.

При увеличението снимката стана по-размита, но въпреки това беше достатъчно ясна, за да видя онова, което ме интересуваше. Отпуснах се назад, усещайки как кръвта се оттегля от лицето ми и тялото ми изтръпва.

— Какво? — Саймън приближи снимката към очите си. — Какво видя?

Камбанката над вратата иззвъня при влизането на нов посетител. Извърнах рязко глава натам и сграбчих празната си чаша от кафе, сякаш това решаваше всичко. Когато посетителят се оказа възрастна жена, върнах обратно чашата на масата, но за всеки случай продължих да я държа.

— Гривната й — казах тихо.

— И какво за нея?

— Това всъщност е огърлица. Нали виждаш как я е увила около китката си няколко пъти?

— Да — отвърна той. — Ами какви са тези неща, които висят от верижката?

— Талисмани. Два зодиакални камъка и два инициала.

— Единият е 3 — каза той, присвивайки очи. — Другият обаче е наполовина скрит от ръката.

Наистина беше така. Но на мен не ми трябваше да видя цялата буква, за да разбера коя е.

— Това е П. — Замълчах, защото още не можех да повярвам онова, което се канех да кажа. — П като Пейдж.

Саймън веднага направи връзката.

— Защо носи огърлицата на Рейна като гривна?

Защото няма как да се откажеш от онова, което е твоя майка — което е било твоя майка. Защото цял живот оставаш свързан с нея, независимо колко ужасни дела е извършила. Защото понякога не е зле да се преструваш, че всичко е наред и твоето семейство е като всички останали.

— Представа нямам — казах гласно. — Но пък има по-важни неща от това, за които да се тревожим.

— Съвсем сигурна ли си, че това е тя? Дали да не почакаме за още снимки, преди да…

Телефонът му завибрира. Лицето и на следващата снимка не се виждаше, затова пък момичето, което слизаше от комбито на паркинга на „Рибената чорба на Бети“, определено беше най-добрата ми приятелка.

Саймън затвори телефона и снижи глас.

— Отиваме в полицията. Нищо, че нямаме неопровержими доказателства. Достатъчно е да насочим вниманието им към Колин. Те ще могат да опазят Пейдж.

Не можех да възразя срещу това. Трябваше обаче да сме готови за неудобни въпроси относно нашите разкрития, за да можем да реагираме навреме.

Двамата станахме, отнесохме мръсните съдове и прибори на бара и изхвръкнахме през вратата. Полицейският участък се намираше само на няколко преки, но ние тръгнахме към субаруто, което беше паркирано по-близо от моя джип. Заковах се на място, щом видях колко сочи часовникът на таблото.

— Не мога да дойда с теб — казах, притискайки ръка към челото си. — След три минути трябва да съм се прибрала — обещах на нашите да съм вкъщи за брънча.

— За брънча, значи? — Саймън ме погледна. — Наистина?

— Само при това условие ми позволиха да изляза тази сутрин, за да се видя с теб. И без това ме заплашиха, че ще напуснем завинаги Уинтър Харбър и им трябва съвсем мъничко, за да превърнат заплахата в действие. По същата причина не мога да им кажа какво става.

Той се наведе към мен и ме целуна по бузата.

— Добре тогава. Върви. Ще накарам Кейлъб да дойде с лаптопа и тримата ще се видим, като приключиш.

Взехме си довиждане и аз слязох от колата. Той изчака, докато се кача в джипа си и потегля, после направи обратен завой и подкара в противоположната посока.

Щом го изгубих от поглед, спрях колата и се обадих на Пейдж. Никак не ми се искаше да я плаша, но тя трябваше да знае, че е следващата мишена. Може пък страхът да я накара да се заключи у тях през целия ден — когато според събитията от миналото лято се очакваше следващото нападение — и да остане там, докато всичко отмине без произшествия. След три позвънявания се включи гласовата поща и аз й изпратих текстово съобщение.

„П., трябва да говорим. Спешно. Обади се колкото може по-бързо. — В.“

Щом съобщението замина, запалих джипа и натиснах газта. Не бях стигнала много далече, когато се наложи да ударя спирачки заради черно спортно комби. Шофьорът му очевидно не бързаше заникъде и тъкмо обмислях дали да го изпреваря, въпреки двойната непрекъсната линия на пътя, когато колата спря рязко да пропусне пресичащ улицата пешеходец. Скочих върху спирачката, за да не се блъсна в него. В същия момент забелязах кръглия стикер на задното стъкло. На него имаше емблема на колеж, също като стикера на „Дартмут“, който мама гордо залепи на нейното комби в деня, когато разбрахме, че съм приета.

Тази емблема обаче беше на „Помона“. Малък колеж в Калифорния.

Едва дишах, докато погледът ми се спускаше към емблемата на „Ауди“ под задното стъкло. На покрива на колата имаше привързани два каяка. На отворения прозореца на шофьора беше опряна гола загоряла ръка.

Колин беше точно пред мен. Обикаляше градчето, сякаш това е най-обикновен неделен ден. Сякаш след няколко часа нямаше да вземе четвъртата си жертва.

Без да откъсвам очи от колата, грабнах телефона от поставката за чаши и набрах номера на Саймън. Директно се включи гласовата поща — може би точно в момента говореше с Кейлъб. Оставих кратко съобщение, после се обадих на нашите и обясних, че съм загубила представа за времето, извиних се и обещах да се прибера колкото може по-бързо.

След това хванах здраво волана и се залепих за задницата на аудито.

То прекоси града и сви по междуградския път, който вървеше успоредно на брега. Колкото повече време минаваше, толкова по-силен ставаше вътрешният ми глас, който ме предупреждаваше да се върна обратно. Въпреки това продължих преследването, макар и на безопасно разстояние. Нито се замислях какво правя всъщност, нито знаех как ще постъпя, когато аудито най-после спре. Единственото, за което мислех, бе, че този отпред се кани да ми отнеме още някого. Някой добър и чист човек, обичан от всички свои близки и познати. Затова не можех да го изпусна от поглед.

На петнайсет минути от градчето аудито зави към малък мръсен паркинг. Последвах го без колебание. Обзе ме известно безпокойство, когато се оказа, че нашите две коли са единствени на паркинга, но тогава Колин ме забеляза и това вече нямаше никакво значение. Извадих диктофона от чантичката си и го пъхнах в джоба на якето.

— Здрасти — насилих се да се усмихна, щом изскочих от джипа.

— Здрасти. — Той стоеше до колата и ме наблюдаваше изпитателно. — Какво правиш тук?

— Карам след теб още от града. — Не беше особено изтънчено обяснение, но сега нямах време за любезности. — Исках да те видя.

— Защо?

Приближих към него.

— Защото не съм те виждала от нашата среща. Не отговаряш нито на обажданията ми, нито на съобщенията, които ти пращах.

Той присви очи. Обърна ми гръб и взе да развързва въжето, което държеше каяците.

— Нямаш работа тук.

Сърцето ми заблъска силно. Защо да нямам работа тук? Дали не беше си набелязал друга мишена, за която не знаем?

— Съжалявам — започнах със свито сърце, — ако онзи ден съм сторила нещо нередно, или съм те накарала да се почувстваш неудобно. Изглежда ми е трудно да изразявам чувствата си… особено когато са толкова силни.

Сложих ръка върху неговата. Мускулите му заиграха, после се изопнаха под пръстите ми.

— Въпреки това се надявам, че може пак да опитаме — продължих. — И този път нека започнем малко по-различно.

Той обмисляше думите ми. Най-накрая проговори.

— Още ти дължа един урок по каяк.

Вятърът смени посоката си и аз долових миризмата. Сол. Толкова се бях съсредоточила върху преследването на Колин, че не обърнах внимание къде сме дошли.

Океанът. Ето на това му се казва да плуваш в свои води.

— Аз съм готова, стига ти да искаш — отвърнах.

Чертите на лицето му поомекнаха, но той все още продължаваше да гледа скептично. Определено ме желаеше в тоалетната на Мърфи… тогава сигурно причината за отдръпването му бе, че ни хванаха. Дали не се притеснява, че знам истината за него? Но не беше ли това и неговото желание — да го разкрия? Нали затова пращаше имейлите със снимки на бъдещите си жертви?

Или пък е смутен, защото обикновено той е преследвачът, а сега не беше така?

Събрала смелост, аз му помогнах да развърже каяците и да ги свали от покрива на колата. Тъй като не исках техническа неизправност, причинена от някоя ненадейно връхлетяла вълна, да провали този шанс, аз под предлог, че съм жадна, скочих обратно в джипа. Докато той се занимаваше с греблата, пресуших бутилка вода, пъхнах вътре диктофона, затегнах капачката и сложих бутилката във вътрешния джоб на якето. Не че беше най-добрата защита срещу влага, но все пак беше нещо.

После двамата с Колин взехме каяците и един по един ги смъкнахме надолу по стръмната камениста пътека към плажа. Третият курс беше за греблата и цялото останало оборудване.

— Най-важното е горната половина на тялото ти да е стабилна — обясни той. — Вълните ще те убият, ако им се оставиш.

Точно по този въпрос обаче компетентността на Колин като инструктор можеше да бъде подложена на съмнение. Аз вече познавах изменчивия характер на вълните.

— Ясно — отговорих. А после: — Имам нужда само от още нещо, преди да започнем. Става ли?

Той се обърна към мен. Протегнах ръце доволна, че не треперят.

— Сега ще сме само ние двамата срещу вълните, нали така? Затова мисля, че като отбор трябва да започнем на чисто.

Той сви вежди и брадичката му опря в гърдите. Втренчи поглед в земята, сякаш кроеше нещо. Миг по-късно вдигна очи, усмихна се колебливо и ми позволи да го прегърна. Опитах се да не се стягам, когато ръцете му обгърнаха раменете ми, нито да мисля колко лесно би могъл да ми пречупи врата от това положение.

За щастие, той не ме уби точно в този момент и на това място. Напротив, тялото му се отпусна от моята близост и аз приех това за окуражителен знак. Дори да не успеех да изтръгна самопризнание от него, поне се надявах да използвам способностите си, за да спечеля неговото доверие или да го накарам здравата да хлътне по мен. Така накрая би се съгласил на всичко, което поискам — даже на следобедна разходка до полицейския участък на Уинтър Харбър.

— Сигурна ли си, че го искаш? — попита той, когато се отдръпнахме един от друг.

— Сещаш ли се за причина да не го искам?

Погледът му се отмести и се спря на нещо зад гърба ми. Обърнах се и се стъписах при вида на притъмнялото до сиво небе на запад. За първи път от месеци не беше яркосиньо.

— Всичко ще е наред — обърнах се пак към Колин. — Няма облаци, пък и цяло лято е превалявало само за кратко. Обзалагам се, че ще се проясни много преди бурята да е стигнала дотук.

— Щом казваш.

Той се отправи към водата. Свалих сандалите си, навих крачолите на джинсите до коленете и тръгнах след него. Костваше ми доста голямо усилие да прекарам тежката пластмасова лодка през прибоя, който постоянно я връщаше обратно към брега. Добре че двете с Пейдж изпробвахме новата си необичайна версия на игра на шише още два пъти след опита с Джейми. Все още лесно се изморявах, но се чувствах значително по-добре, в сравнение с последните няколко седмици. Другите двама участници в играта на шише — сервитьори в курортния комплекс „фар“, където двете с Пейдж хапнахме на няколко пъти — бяха не по-малко доволни от нас и все още не можеха да разберат какво им се е случило всъщност.

Щом каяците стигнаха достатъчно далече от брега, двамата с Колин скочихме в тях и започнахме да гребем. Не откъсвах очи от него, докато размахваше греблото на няколко крачки пред мен. Последвах го и когато направи завой, поемайки успоредно на брега. Изненадах се колко навътре сме стигнали. Двете коли вече едва се виждаха на върха на скалата, по която се спуснахме, а плажът приличаше на тясна бежова ивица на около половин километър от нас.

— Добре ли се справям? — провикнах се зад него и нарочно забих греблото по-дълбоко, което наруши ритъма на замаха ми. Каякът се отклони рязко надясно, после леко зави вляво и пак надясно. Когато Колин най-накрая ме настигна, бях почти с гръб към него.

— Не е зле за начинаещ.

Той ми показа как да държа греблото и аз забелязах, че сега изглежда още по-спокоен. Може би не бях първата, с която се възползва от уединението във водата. Зададох му още няколко въпроса за правилното положение на ръцете и торса и се изненадах откъде знае толкова много неща. Колкото повече говореше, толкова по-лесно му идваха думите и толкова по-уверена се чувствах аз, че стратегията ми може да проработи. За всеки случай се постарах ръцете ни да се допират колкото може по-често и нарочно седях неправилно, за да има повод от време на време да се протяга и да коригира стойката ми, докосвайки гърба и раменете. Тези кратки докосвания не само разпалиха желанието му, но заедно със случайните обливания със солената вода ме поддържаха във форма, за да продължа.

Усещах се толкова силна физически, че когато той предложи да гребем до пясъчния нанос на около двайсетина метра пред нас, веднага се съгласих.

За съжаление, бурята, която беше далече на хоризонта само преди половин час, пълзеше към нас, докато гребяхме. Вълните ставаха все по-високи. Когато наближихме пясъчната ивица, синьото доскоро небе вече се беше покрило с плътни тъмни облаци. Заваляха едри студени капки, които вятърът носеше над водата.

— Може би е време да се връщаме — извиках към него. — Нека го оставим за друг път.

Стигнал далече пред мен, Колин не отговори. Сигурно не ме беше чул. Той яздеше вълните и махаше яростно с греблото всеки път, щом видеше вода под себе си. Няколко минути по-късно сграбчи здраво единия край на греблото и заби другия като копие във водата. То се закрепи неподвижно в дъното и Колин победоносно се хвана за него. После посегна със свободната ръка и дръпна нещо като въже за сърф, което уви около греблото и слезе от каяка. Лодката се залюля на повърхността на океана, опъвайки въжето, на другия край на което беше забитото в пясъка гребло. Предположих, че в нормално време водата щеше да стига най-много до глезените на Колин, но сега се блъскаше в коленете му.

— Така няма да удържи дълго! — Събрах всички сили, за да преодолея течението и да стигна до него. — Вълните са много високи!

Той понечи да ми отговори, когато една светкавица избухна на хоризонта и разцепи небето. Три секунди по-късно — изглежда бурята не беше толкова далече, колкото ни се струваше — се разнесе тътен, който разлюля земята. Почувствах труса, въпреки че бях далече от океанското дъно. Потопът настана малко след това. Той изми солта от кожата ми и накара тъмнозеления океан да кипне, сякаш някъде под него гореше силен огън.

— Съжалявам!

— Какво? — извиках. Когато наближих забитото в пясъка гребло, посегнах да се хвана за него, но не успях. Вълните взеха да ме отнасят все по-надалече. Размахах своето гребло нагоре и надолу, нагоре и надолу, борейки се течението да не ме завлече съвсем навътре.

— Не исках така да стане!

Главата ми рязко се извърна към Колин. През грохота на вълните и воя на вятъра беше трудно да чуя нещо… но дали той наистина казваше това, което ми се стори, че долових? Нима правеше самопризнание точно тук, насред океана и в разгара на бурята?

— Представа нямах какво се случва!

Точно така беше. Пуснах едната си ръка от греблото и посегнах към джоба на якето. Диктофонът беше целият мокър, но въпреки това напипах най-големия бутон и го натиснах.

— Само ако знаех… Само ако можех да се досетя…

Сграбчих греблото с две ръце и напрегнах мишци до крайна степен.

— Само ако можеше да се досетиш… за какво?

Той ме погледна, дъждът се стичаше по лицето му. Очите му бяха ясни, тъжни. Поклати глава и каза още нещо, но не успях да го прочета по устните му в светлината на светкавиците, а думите бяха погълнати от втора, още по-оглушителна гръмотевица. Преди да го накарам да повтори, една вълна го удари в гръб. Той успя да се задържи на крака, но водата изтръгна забитото в пясъка гребло и го повлече навътре заедно с каяка.

За част от секундата Колин се вкамени. Втренчи се в лодката с разширени от паника уста и очи.

В следващия момент обаче чертите на лицето му се отпуснаха. И той се гмурна във водата с главата надолу.

Седях останала без дъх, наблюдавах повърхността на океана и чаках главата му да изскочи отгоре. Когато това не стана, а вълните продължиха да влекат каяка му все по-навътре, се изправих на колене, вкопчих се в двата борда на каяка и надникнах в мрачните дълбини. Но поройният дъжд и кипналата вода не позволяваха да се види нищо.

Оставаха ми само два варианта. Да се добера до брега с плуване или с гребане и да го оставя на съдбата му… Или да го спася. За да посрещне една друга съдба и да изтърпи наказанието, което правната система по-късно щеше да му отреди.

Още не бях взела решение, когато една голяма вълна надигна каяка ми и го преобърна. Измъкнах се, преди лодката да ме похлупи, и веднага бях повлечена от силно течение. То сякаш ме сграбчи през кръста и ме повлече на една страна, после на друга. Преди да успея да се изтръгна от него, притисна гърдите ми. Устата ми. Челото. Усука се около врата ми и стегна хватката, изстисквайки водата от гърлото ми. Под краката си зърнах още един чифт крака, които силно ритаха.

Не водата ме влечеше и давеше.

Колин беше.

А той се оказа силен. Забих лакът в стомаха му и освободих гърлото си. Тъкмо се преобръщах, за да заема по-добра позиция, когато сграбчи ръцете ми и ги изви зад гърба. Водата беше толкова бурна, че не виждах лицето му, но от време на време над главите ни просветваше. На всеки няколко секунди той се изтласкваше силно с крака и си поемаше въздух на повърхността, после се гмурваше пак.

Ръцете ми пламнаха, когато стисна и двете ми китки само с една ръка. С другата покри носа и устата ми, опитвайки се да ме задуши. Свих и двата си крака нагоре, опитвайки се да го ритна в слабините, но ъгълът не беше подходящ и не успях да го стигна. Няколко секунди се гърчих и избивах и единственото, което ме спаси от припадък, бе водата, просмукваща се между пръстите му. Вдишвах я жадно, надявайки се той да не забележи.

Не ми се вярва да го е видял, защото всичко това продължи доста дълго. Усещах го по стиснатия му юмрук и дори по най-малкото отслабване на натиска около китките ми. Скоро той свали и двете си ръце от мен. Но още преди да съм успяла да се отскубна, отново ме стисна за врата, този път още по-силно. Толкова силно, че белите петна, с които започнах да свиквам през последните няколко месеца, пак се появиха. Този път обаче се умножаваха, вместо да стават по-ярки. Болката беше толкова силна, че очаквах главата ми всеки момент да се откъсне и да се понесе по водата.

Значи, това беше. Щях да умра. Тук, във водата. Също като Джъстин. И като всички онези мъже миналото лято и есента. Така ли са се чувствали и те? Толкова ли е било тъмно? Така студено?

Разнесе се нов тътен. После още един и още един. Ослепително ярки светкавици разпръскваха мрака над океана. Убедена, че краят наближава, притворих очи срещу тяхното сияние… но нещо ме спря в последния момент.

Гребло. На един от каяците. То беше засмукано дълбоко под повърхността, но сега изплуваше и се въртеше в спирала близо до краката ми.

Предпазливо, лекичко, движейки се съвсем бавно, така че Колин да не забележи, прихванах плоския му край между пръстите на краката си и го придърпах нагоре. Протегнах ръце. Пръстите ми се вкопчиха в твърдата пластмасова дръжка.

Замахнах назад колкото сили имах. Греблото го удари в гърба. Ръцете му освободиха врата ми и аз се стрелнах напред, далече от него, право в дълбоката мрачна вода.

Първият ми инстинктивен порив беше да стигна колкото се може по-далече. Малко по-късно обаче направих салто във водата и поех обратно към пясъчната ивица.

Намерих го вкопчен в един по-твърд участък от пясъчния нанос, който след отшумяването на бурята сигурно щеше да бъде раздробен от пристъпите на вълните и да потъне на океанското дъно. Успях да зърна лицето му, устремено към повърхността, издутите му бузи, в които се опитваше да съхрани последните глътки въздух. От носа и стиснатите му устни излизаше струя малки мехурчета. Знаех, че ако го оставя сега, след няколко секунди вече ще е мъртъв. Щеше да умре с убеждението, че почти ме е довършил, без да знае, че съм се върнала за него.

Сигурно точно това заслужаваше, но аз не можех да позволя да се случи.

Което не значеше, че няма да му дам един хубав урок. Затова запях. За да привлека вниманието му. За да му дам да разбере, че съм наясно какво е направил и ще се погрижа всички да научат. Звукът отначало беше тих, мелодичен, но бързо се усили. Разля се над пясъчния нанос, сушата, стигна хоризонта зад мен и се възнесе високо над главата ми. Скоро вече не чувах нито тътена на гръмотевиците, нито рева на бурната вода.

Изглежда, Колин също не ги чуваше. Пръстите му се разтвориха. Той се пусна от пясъчния нанос и въпреки силното насрещно течение, заплува към мен. Бузите му изпуснаха въздуха. Устните му се разделиха. Без да преставам да пея, аз се оттласнах с крака във водата и заплувах към него. Знаех, че ако се наложи, бих могла да вкарам океана обратно в дробовете му, но нямаше нужда да се стига чак дотам. Той трябваше да се съвземе — най-малкото физически. За да обсъдим по обратния път към Уинтър Харбър какво да кажем в полицията.

Това беше добър план. Страхотен план.

Но после течението промени посоката си и го завлече в дълбините. Отнесе го далече от мен. Заритах с крака и загребах с ръце още по-силно, но колкото повече се стараех, толкова повече се увеличаваше разстоянието между нас.

Докато след няколко дълги секунди той не ми се усмихна.

Спрях. Океанът сякаш замря. Колин продължи да се носи към мен с протегнати ръце. Изглеждаше по-щастлив от всякога. Ръката му едва докосна корема ми, когато светлината в неговите очи угасна. Цялото му тяло изведнъж се отпусна.

Точно в този момент в периферията на съзнанието си долових умоляващия глас на Пейдж.

Ванеса, помогни ми. Моля те. Сега. Аз съм в ресторанта на Бети… и той е по петите ми.