Триша Рейбърн
Черни води (11)

Глава 11

— Не съм имала гадже от двеста четиридесет и два дни, девет часа и три минути — каза Пейдж.

— Е, и? — попитах.

— Не знам дали това време е достатъчно, за да се излекувам и да имам пак връзка.

Паркирах джипа и се обърнах към нея.

— Първо на първо, ти скъса с Райли, а не той с теб. Затова съм сигурна, че вече напълно си се възстановила след раздялата.

— Много по-трудно беше, отколкото си мислиш. Преди това с никого не съм късала. Освен това изобщо не исках да се разделям с него. Направих го само защото мислех, че така е редно.

— Разбирам. — Наистина я разбирах. Пейдж се превърна в сирена миналата есен, за да спре Рейна завинаги. Тя искаше да свикне с новите си способности, без при това да навреди на човек, когото истински обича. Ето защо скъса с Райли, приятел на Саймън и негов съквартирант в „Бейтс“. — Странно обаче, че през всичките тия двеста и четиридесет дни нито веднъж не спомена името му.

— Може би защото е прекалено мъчително за мен.

— Или защото вниманието ти беше ангажирано с десетките сладки момчета в гимназията, които се надпреварваха за твоето внимание.

— Е — сви рамене тя, — наистина ми костваше доста време, докато успея да ги отблъсна.

— Пък и това сега — продължих, усмихвайки се бегло — не е любовна среща.

— Вярно. Това е двойна любовна среща.

— Това е просто среща.

— Придружена от храна, напитки… и нов тоалет, който не съм виждала досега.

Погледнах бегло тюркоазената си пола, която купих в следобедната почивка.

— Просто давам моя дял в подкрепа на местния бизнес.

Тя ме потупа по коляното.

— Какво будно гражданско чувство.

Погледнах я.

— Много ли съм наконтена? Дали да не отскоча до нас да се преоблека? Наистина не отивам на любовна среща и не искам Саймън да си мисли, че се опитвам нещо да променя. Най-малко от това имам нужда.

— Шегуваш ли се? Ти го обичаш. И трябва да се възползваш от всяка възможност, за да му напомниш, че и той изпитва същото към теб. Повярвай, дори срещата да беше на някоя бензиностанция, с това — тя посочи последователно моята блуза с жабо, джинсовото яке и огърлицата с мъниста — пак нямаше да си прекалено наконтена.

Ръката й все още беше върху коляното ми, стиснах я силно.

— Благодаря.

— Пак заповядай. Хайде сега да вървим и да дадем нашия дял за любимата ни мазна дупка в Уинтър Харбър.

Докато слизахме от колата и пресичахме улицата, аз не за първи път този ден се запитах защо Саймън избра точно това място за срещата ни. Щом ще обсъждаме нещо, което никой друг не трябва да чуе, не трябваше ли да сме на някое по-уединено място, като дома на някой от нас, например?

Неговата цел ми се изясни, чак като влязохме в заведението. Защото вътре беше претъпкано. Всички маси и столчетата на бара бяха заети.

— Нещо не схващам — заяви Пейдж, надвиквайки врявата от класически рок, разпалени разговори и смехове. — Да не би тук да поднасят сандвичите с гарнитура от кеш, вместо с картофки?

— Добър вечер! — Най-едрият мъж, когото бях виждала, с преполовена чаша бира в ръка откъсна поглед от играта на билярд, която наблюдаваше, и се обърна към нас. — Да ви почерпя по едно, дами?

— Не, благодаря! — Хванах Пейдж под ръка и я повлякох през навалицата.

— Искате ли да седнете? — провикна се друг откъм бара. — При мен има две свободни места!

Пейдж потръпна.

— Кани ни да му седнем в скута!

Задърпах я още по-силно напред.

— Не натам! — провикна се някой от двайсетината мъже, наобиколили джагите. — Ние сме тук!

Докато стигнем другия край на заведението, бяхме обстреляни с още десетина подобни предложения. А мъжете, които не успяваха да обелят нито дума, защото бяха или твърде пияни, или недостатъчно пили, ни опипваха с поглед, докато минавахме покрай тях, и отпиваха от чашите си. Даже тия с венчални халки прекъсваха разговора, за да ни огледат. Не ни беше за първи път да привличаме вниманието по този начин. Само дето досега не бяхме получавали толкова внимание наведнъж. Избягвайки погледите на мъжете, вече започвах да съжалявам, че не дойдох по джинси и яке, вместо с новия си тоалет.

— Ванеса!

Гласът ми се стори познат. Забавих крачка и мярнах Колин в тълпата. Седеше в едно сепаре заедно с три момичета — единствените момичета в заведението, освен нас с Пейдж.

— Елате при нас! Ще ви направим място!

Докато той махаше и ни освобождаваше място в сепарето, навалицата се разреди и аз успях да разгледам по-добре неговата компания. Две от момичетата изобщо не бях виждала, но определено познавах третото.

— Ето я Натали! — извика Пейдж, дърпайки ме за ръката. — Ела да я поздравим.

Щом тя тръгна към тях, почувствах слаба тежест в гърдите. Пейдж беше готова да приеме с отворени обятия новата си приятелка, но мен Натали все още не беше успяла да спечели. Заради странното чувство при първата ни среща, соленото кафе, което ни сервира, и нещо, което все още ми убягваше, реших, че е най-добре да внимавам.

Това бе една от причините, поради които не изгарях от желание да я поздравя точно сега. Втората бе, че не исках да карам нашата компания да ни чака, нито по-късно да давам обяснения защо Колин е бил доста по-въодушевен от срещата ни, отколкото би трябвало да се очаква. Затова когато Пейдж продължи да ме тегли натам, аз забих пети в пода. Тя се обърна към мен и аз кимнах по посока на втория салон в заведението.

Той беше по-малък, но също толкова претъпкан. Саймън и Кейлъб седяха на малка масичка в ъгъла.

Пейдж вдигна палец в знак на съгласие. После се обърна към Натали и приближи ръка към ухото си, сякаш се обажда по телефон, давайки знак, че ще звънне по-късно. Помахах на Колин, докато Натали се навеждаше към него и му говореше нещо на ухото. Някакво изражение се мярна по лицето му, но тълпата ни повлече, преди да успея да преценя точно какво е то.

— Това да не е лаптоп? — попита Пейдж, когато наближихме Саймън и Кейлъб.

Когато най-после се добрахме до салона, предназначен за хранене и значително по-тих от бара, видях, че наистина е лаптоп. Лежеше на масата между Саймън и Кейлъб и беше заобиколен от бележници, химикалки и картончета от картотека, сякаш се намирахме в библиотека.

— Моя грешка — извика Пейдж край ухото ми. — Щом има компютър, значи наистина не е любовна среща.

И така да е, пак бях страшно щастлива да видя Саймън. Той стана, издърпа празния стол до себе си и изчака да се промъкна в тясното пространство между него и масата, преди да седне. Кейлъб направи същото за Пейдж.

— Благодаря. — Тя се усмихна. — Много хубаво, че все още има майки, които учат синовете си на добри обноски.

— Много съжалявам — каза Саймън. — Представа нямах, че ще е толкова претъпкано.

— Представа нямахме, че в града са останали толкова много хора — добави Кейлъб.

— Няма защо да се извинявате — каза Пейдж. — Всъщност е хубаво да си сред толкова хора. Как вървят нещата на яхтеното пристанище?

Не знаех дали тя умишлено отправи този въпрос към Кейлъб (доколкото я познавах, май наистина беше така), но той тутакси се впусна в подробности около шефа си, капитан Монти, и сегашното състояние на яхтеното пристанище. Разсеяна от близостта на Саймън, само на два сантиметра от мен, слушах с половин ухо техния разговор. Той се наведе към мен и отново се извини.

— Всичко е наред, наистина — уверих го. — Но защо не се срещнахме в дома на някой от нас?

— Реших, че ще е най-добре да сме по-настрани от родителите. Мама щеше толкова да ти се зарадва, че нямаше да ме остави на мира, докато първо двете не изпиете кана чай в кухнята. Не съм много сигурен, но си помислих, че и вашите ще са не по-малко щастливи да ни видят двамата с Кейлъб.

— Абсолютно си прав. И дори да успеехме някак да избегнем въпросите за училището и семейството, щяха да си намерят милион причини да ни прекъсват — горещ шоколад, сандвичи, още горещ шоколад. — Чувствайки се непривично срамежлива, аз бегло му се усмихнах. — Съвсем правилно си решил.

Ъгълчетата на неговите устни се извиха нагоре, когато погледът му попадна на моята огърлица, после отново срещна очите ми.

— Между другото, изглеждаш прекрасно.

Бузите ми пламнаха.

— Благодаря. Ти също.

Зарекох се да не анализирам всяка негова дума и жест в опити да разбера какво наистина мисли и чувства, но не можех да не отбележа, че е обръснал брадата си и се е подстригал. Освен това носеше панталон в цвят каки, вместо обичайните джинси, и кафява памучна блуза, а не тениска, както обикновено. За разлика от неочакваната ни среща в къщата край езерото, за тази знаеше отрано… и сигурно заради това беше положил извънредни усилия за външния си вид. Също като мен.

— Добре дошли. — Сервитьорката стоеше край масата. — Какво да бъде?

Пейдж ме сръга в ребрата и аз поех менюто. Когато я погледнах, тя ми даде знак с брадичка. Не бях сигурна на какво точно иска да обърна внимание — да позная дали сервитьорката е с грим, или с маска? Или че ризата й е толкова къса, та чак пъпът й се вижда. Или че дори да обслужваше сама целия салон, пак беше толкова спокойна, сякаш го е правила милиони пъти преди.

Карла — изсъска Пейдж, след като вече бяхме поръчали.

— Коя? — попитах.

— Новата сервитьорка, която напусна разплакана след скандала с Луис. — Думите излитаха една по една от устата на Пейдж. — Това беше тя.

— Не думай! — Извъртях се на място, за да я огледам още веднъж. Карла нямаше повече от осемнайсет години, а тази сервитьорка определено беше над двайсет и пет.

— Сигурна съм. Тази има сребърна гривна, на която са гравирани цветя и инициалите й — същата, каквато носеше и Карла, докато работеше при нас. — Пейдж поклати глава. — Забеляза ли как взема поръчката, без да записва? Това е знак, че отдавна работи като сервитьор, а само преди няколко седмици не можеше да държи бележника и химикалката едновременно, без да изпусне едното.

— Значи добре си я обучила.

— Вярно е, че съм добра — каза Пейдж, — но не съм магьосник.

Карла се изгуби сред навалицата в съседния салон. Обърнах се и видях, че лаптопът на Саймън е отворен и обърнат към нас двете с Пейдж.

— Изходът за дигитална камера на компютъра се оказа съвместим с фотоапарата, който сте намерили — започна Кейлъб. — Свалихме снимките, за да видим дали не сме пропуснали нещо.

Той бавно започна да прехвърля снимките една по една, всяка от които излизаше на целия екран на компютъра. Взирах се да открия някаква следа на кого може да е принадлежал фотоапаратът, но колкото и големи да бяха, снимките не показваха нищо повече от онова, което вече бяхме видели на екрана му.

— Пак ми приличат на обикновени туристически снимки — казах.

— На мен също — потвърди с въздишка Саймън.

— Не е съвсем така — обади се Пейдж.

Всички се обърнахме към нея, после пак към екрана на лаптопа.

— Какво имаш предвид? — попита Саймън.

Тя посочи към тъчпада.

— Може ли?

Той плъзна компютъра през масата към нея. Тя превъртя снимките до първата от поредицата.

— Някои от тях могат да минат за снимки на обикновен турист — фарът, панорамната гледка към океана, даже този порутен кей, вклинен в пристанището. Но ако фотоапаратът наистина беше на случаен турист, тук щеше да ги има табелата с името на града, която прилича на платноходка, десетметровият омар, който маха пред кантората за наем на спортни имоти в Уинтър Харбър, и бронзовият рибар в началото на пристана. Доста съм разговаряла с туристите в ресторанта на Бети, за да знам кое тук най-много им прави впечатление.

— Омарът наистина е знаменитост — съгласи се Кейлъб.

— Освен това, къде са хората на тия снимки? — продължи Пейдж. — Туристите винаги снимат спътниците си. Главно за да се присмиват едни на други, когато разглеждат после снимките от пътешествието.

Спомних си за дебелите стари албуми със снимки, струпани върху един от стъклените рафтове във всекидневната на къщата на брега. Аз и родителите ми от дълго време никъде не бяхме пътешествали, но въпреки това всички имахме снимки от знаменателните места, които Пейдж току-що изреди.

— Точно заради това си мисля, че тук става дума за нещо друго. — Тя се спря на снимката на един заоблен каменен блок. — Това е огромна скала. На плажа. Един любител фотограф определено би искал да я снима за спомен, но със сигурност щеше да хване и още нещо в кадър, за да покаже колко голяма е всъщност. Професионалният фотограф би я представил по-добре на фона на окръжаващата я среда. А какво ни показва тази снимка от върха на скалата, на която се вижда само сребристият пясък и водата долу? Какъв е смисълът от нея?

Тя имаше право. Освен това огромната скална маса беше първата от поредица идентични снимки. Някои показваха по-малки заоблени скали, подобни на онези, които покриваха целия бряг в околността. Други бяха на гранитни плочи. На трети пък се виждаха червените и сиви камъчета, с които обикновено покриваха алеите за автомобили. Имаше и още близки планове — на пънове, плавей и жилава пясъчна трева.

— Чакай — хванах ръката на Пейдж, за да не се прехвърли на следващата снимка. — Това тук ми изглежда познато.

— Наистина ли? — съсредоточи се и тя. — На мен пък ми прилича на близък план на произволно взета скала.

Придърпах компютъра към себе си и присвих очи.

— Мисля, че сме били тук. — Погледнах към Пейдж. — Това не ти ли прилича на познато място?

— Прилича ми на всяко друго място, където съм била. Точно това е проблемът.

Обърнах компютъра така, че Саймън и Кейлъб да виждат екрана по-добре.

— А вие какво мислите?

Кейлъб поклати глава.

— Същото като Пейдж.

Наблюдавах как Саймън изучава снимката, надявайки се по лицето му да разбера, че е разпознал мястото, но то изразяваше нещо друго: някаква смесица от вълнение и съсредоточеност. Спомнях си това изражение от миналото лято, когато с помощта на стария си преподавател по природни науки откри начин да замрази водите около Уинтър Харбър за първи път в историята на градчето. Сега, когато отново го забелязах, то ме изпълни с надежда и тревога.

Саймън плъзна пръсти по тъчпада. Стрелката на курсора пресече екрана и спря в горния му край. Следващите кликвания последваха толкова бързо, че загубих представа кои файлове и папки е отворил.

Секунда по-късно снимката на скалите беше заменена с карта.

Кемп Хероин.

— Това не е ли мястото, където… — Гласът на Пейдж секна. — Вие не бяхте ли…?

— Да — преглътнах мъчително, докато Саймън увеличаваше изображението. — Наистина бяхме.

— Том Конъли — тихо каза Саймън. — Точно на това място открихме тялото му, когато търсехме Кейлъб и ни връхлетя внезапна буря.

— Сигурни ли сте? — настоя Пейдж.

— Фотоапаратът има навигационна система — обясни Саймън. — Тя показва географската ширина и дължина на точката, където е правена всяка от снимките. Мястото и преди ми изглеждаше познато, но благодарение на тези данни, мога съвсем точно да определя положението му.

— Затова и ти го позна — обърна се към мен Пейдж.

Кимнах, неспособна да откъсна очи от червената точка върху дигиталната камера. Въпреки че оттогава мина близо година, все още помнех всяка негова черта, сякаш океанът го беше изхвърлил на брега едва вчера. Подпухналото тяло, ролексът, впит в отеклата китка… усмивката, застинала върху лицето.

— Нещо не схващам — обади се Кейлъб миг по-късно. — Който и да е бил в къщата миналата нощ, излиза, че е искал да види теб, Ванеса. Ние четиримата знаем какво е участието ти в събитията от миналото лято, но останалите хора не са наясно. Въпреки че вие открихте тялото при Кемп Хероин, ти си стояла в колата през цялото време, докато Саймън е разговарял с полицаите на плажа. Никой не е разбрал за присъствието ти. — Той замълча, пое си дълбоко въздух. — С изключение на Джъстин, между теб и всичко станало не може да се направи никаква връзка.

— Но понеже всички останали жертви са мъже, никой не я свързва с тях — добави предпазливо Саймън.

Погледнах към Пейдж. Тя кимна.

— Те знаят. — Съжалих за думите си в мига, в който ги изрекох, и се постарах по-внимателно да подбера следващите. — За това кой всъщност е виновен за всичко. Не знам откъде са разбрали, но случайно дочух едни хора да говорят за тях… за нас… при последния оглед на къщата край езерото. Ако се съди по тази снимка, това са същите хора, които се появиха и миналата нощ.

Думите ми бяха последвани от продължително мълчание.

— Те всъщност споменаха ли една определена дума — попита Кейлъб, — която допреди миналото лято я имаше само в книгите?

Ние всички знаехме за какво говори той, но не можехме да си позволим да го произнесем гласно. На мен също все още ми беше трудно да я произнасям дори когато не се намирах в ресторант, претъпкан с потенциални подслушвани.

Сирени.

— Да — отвърнах.

— Видя ли тези, които я споменаха? — продължи да разпитва Кейлъб.

Поклатих глава, после погледнах бегло Саймън, който продължаваше да се взира в екрана на лаптопа.

— Не успях.

Последва ново мълчание. Не можех да разбера дали обмислят чутото, дали ме чакат да продължа, или и двете едновременно. Вече съжалих, че изобщо съм им казала, когато Кейлъб се обади.

— Трябва да прегледаме пак и останалите снимки.

Саймън продължи да изучава изображението на скалата още известно време, после кимна и започна да въвежда някакви цифри и координати. Останалите наблюдавахме мълчаливо как пред нас се появяват различни познати места. След три снимки Кейлъб отвори тефтера си и започна да записва нещо.

Най-накрая, тъкмо когато пресуших гарафата с вода на масата и гърлото ми пак започна да пресъхва, Саймън отвори и последната снимка.

— Леле! — възкликна Пейдж.

И аз бих реагирала така, но не можех да продумам. Не само защото устата ми сякаш беше пълна с памук, но и защото внезапно се парализирах при вида на нас двамата със Саймън върху екрана. Това беше същата снимка, заради която ни прекъснаха миналата вечер и която мислех, че съм разгледала добре на екрана на дигиталния фотоапарат. Само че сега изглеждаше съвсем различно. Разпростряна върху целия екран на компютъра, тя ясно показваше колко плътно ръцете на Саймън обгръщат талията ми. И колко силно са впити пръстите ми във врата му. Как се притискат телата ни, сякаш сме залепени един за друг и се каним да скочим от самолет на седемстотин метра височина.

— Странно как изобщо сте забелязали светкавицата — пошегува се Пейдж.

Протегнах се през масата и затворих капака на компютъра.

— Е, какво според вас означава всичко това? — едва успях да произнеса.

— Означава — тихо каза Саймън, — че тези хора не се шегуват. Направили са много сериозно проучване.

— Но не е изключено и да са съвсем случайни туристи, нали? — намеси се Пейдж. — „Хералд“ доста подробно описа всички случаи на удавяне миналото лято. Може просто да са преровили онлайн архивите.

— В „Хералд“ местата бяха упоменати най-общо — каза Кейлъб. — Фарът, пристанището. Там и дума нямаше за втората скала отляво, нито за гниещия плавей до спасителния пост.

— Но това е невъзможно. Освен полицаите и хората от спешните служби, единствените, които знаят къде точно са открити телата, са… — Пейдж тръсна глава и млъкна. Миг по-късно блъсна стола си назад и скочи. — Отивам да проверя какво става с нашата поръчка.

Когато тя изчезна в блъсканицата, Кейлъб също се изправи.

— Отивам да проверя какво става с нашата Пейдж — каза.

Останахме сами със Саймън, точно както се надявах да се случи, когато ме покани на вечеря. Но вместо да бъбря весело, да се смея и да вдъхвам нов живот на връзката ни, аз само стисках празната чаша за вода и бавно късах неговата хартиена салфетка на дребни парченца.

— Защо нищо не ми каза? — попита той най-накрая.

— Не исках да се тревожиш.

— Въпреки това вече бях разтревожен.

— Знам, но… — Въздъхнах и вдигнах очи към него. — Не исках да ти го причинявам.

Погледът му срещна моя.

— Кое?

— Да мислиш непрекъснато за това коя — какво — съм аз. И то да е постоянна пречка за теб.

— Ванеса, дори тези снимки да ги нямаше и ти да не беше дочула нещо… пак щеше да си това, което си. И двамата с теб пак трябваше да се справяме с това.

С това. Сякаш това, което всъщност съм аз, е някакъв проблем. Болест. Нещо притеснително и досадно, за което няма открито решение или лек.

— Прав си — казах. — Разбира се, че си прав, но…

Прекъсна ме внезапен и познат звук, който идваше от съседния салон. Саймън вдигна поглед, чертите му се изопнаха и аз разбрах, че той също го е чул. Един след друг останалите посетители наоколо преставаха да разговарят и се заслушваха.

В гласа на Пейдж.

Която беше в съседния салон и… пееше.