Триша Рейбърн
Черни води (13)

Глава 13

Реших да последвам съвета на Шарлът. Част от мен наистина искаше да постъпи така, но по-важното беше, че Джъстин би ме посъветвала същото. Веднъж в детството ми, когато една нощ лежах будна, прекалено уплашена, за да заспя, тя ми каза да си представя, че тъмното всъщност е светло. Сега — сигурна съм — щеше да ме посъветва да си представя, че положението не е чак толкова страшно, колкото изглежда. Щеше да настоява, че само това е начинът да не се парализирам от страх и да пропусна единствената си възможност.

И щеше да е права.

Въпреки това много трудно щях да накарам Саймън да забрави събитията от последните дванайсет месеца — или поне да не се фиксира върху тях. Та нали той все пак беше господин Всезнайко, който подлага всичко на съмнение. Таях слаба надежда, че поне малка частица от него иска същото като мен и ако действам правилно, той ще се отпусне достатъчно, че да можем пак да си приказваме или да мълчим, да се смеем или да не се смеем, както винаги е било.

Само трябваше да намеря подходящия подход. Никога досега не бях подготвяла любовна среща (двамата със Саймън официално станахме двойка отскоро и не ми се беше налагало), но когато избирах мястото, държах на две основни неща.

Първо, трябваше да е такова, където никога преди не сме ходили заедно.

И второ, не трябваше да е близо до океана.

Ето защо близо седмица след разговора ни с Шарлът на плажа ние пътувахме към Крофорд, малко градче на два часа западно от Уинтър Харбър. Според задълбоченото ми интернет проучване то имаше старинен чар, беше тихо и заобиколено от планини — идеалното място за възобновяване на една романтична връзка.

Както и за закуска, оказа се.

— Не ми спомена, че днешното приключение включва и най-хубавите палачинки на света. — Саймън напъха препълнената вилица в устата си.

— Нима? Ами стана ли дума за най-сладкия и ароматен кленов сироп в Мейн?

— Той е домашно приготвен — намеси се сервитьорката, допълвайки чашите ни с вода. — Направен е от дърветата, под които седите.

Вдигнах поглед към разлистените клонаци над главите ни. Слънчевите лъчи се промъкваха през листака и грееха лицето ми. В ресторанта, който на пръв поглед приличаше повече на западнал бордей, имаше много свободни маси — само един-двама фермери се наслаждаваха на сутрешното си кафе. На влизане повечето от тях едва ни погледнаха, но един си изпусна ножа и трудно успя да го намери, тъй като гледаше мен, вместо към пода. Този изблик на внимание беше достатъчен, за да поискаме маса навън, където очевидно беше доста хладно за останалите посетители.

Сведох очи обратно към масата. Саймън ми подаваше солницата.

— Е, сиропът не е чак толкова сладък — казах.

— Не искаш ли да си сложиш малко във водата?

Взех парче препечена филийка от чинията си и съсредоточено задъвках.

— Не. Добре съм си и така.

— Но нали това те предпазва от обезводняване?

— Точно така. — Свих рамене. — От време на време.

Сърцето ми заблъска в очакване той да ме попита още нещо. Когато не го направи, вдигнах очи и го видях да дъвче, а солта си стоеше където й е мястото — до черния пипер.

— Как откри това място? — попита Саймън. — Доста е встрани от отъпканите маршрути.

— Дочух едни клиенти в ресторанта на Бети да говорят за него. — Този отговор беше дълго репетиран, така че да не се досети за безкрайните часове, прекарани в проучване на местата за идеална любовна среща. — Разправяха, че е страхотна дестинация за еднодневна екскурзия и че гледката покрай пътя е удивителна.

— Определено имат право. След като си пътувал по тях двайсетина години, всички китни междуградски пътища започват да си приличат. Но този, с това слънце, което наднича иззад хълмовете! И всичките тези цветя, които така ухаят, сякаш са направо под носа ти.

— Не е зле — казах.

Той се ухили.

— Никак даже.

Отвърнах на усмивката му и тялото ми се отпусна. Досега всичко вървеше дори по-добре от очакваното. Когато предишния ден Саймън дойде в ресторанта на Бети да си вземе обяда и го попитах иска ли да прекараме цял един ден заедно, той се съгласи без колебание. Дори не попита къде ще ходим и защо. Просто се съгласи и каза да му пиша за подробностите по-късно. Щом му предложих рано сутринта да предприемем едно минипътешествие, той след секунди отговори, че това изглежда чудесен вариант за преди обяда. Когато го взех на другата сутрин, небето едва беше започнало да се обагря от сиво към розово. Чакаше ме пред портата на фамилната им къща и затича към джипа още преди да съм спряла. Докато пътувахме, говорихме малко, главно за работата на всеки от нас или за песните, които пускаха по радиото. През повечето време обаче мълчахме, поглъщайки свежия въздух и гледката наоколо.

Всичко се оказа толкова хубаво, че бях готова да призная тази формула за действаща.

— Пропуснах да ти кажа — обади се по едно време той, — че двамата с Кейлъб пуснахме обява в сайта на „Хералд“. В раздела за изгубени и намерени вещи. Решихме, че този, който е изпуснал фотоапарата, отчаяно ще иска да си го върне и ще се обади.

Но можеше и да не го направи.

— Добър ход. — Наведох се през масата и сниших глас. — Смяташ ли, че това на камиона може да се приеме на сериозно?

Той се наклони на една страна и надникна покрай мен към камиона, който бездействаше на мръсния паркинг. Отзад в откритата каросерия имаше висока бяла рекламна табела, Саймън прочете гласно нейното послание: „Следвай конския ти-знаеш-какво до стоте вълшебни акра на Мейн“, после пак се облегна назад.

— Знам ли. Но така със сигурност грабват вниманието. И това очевидно действа, дори когато камионът не се движи. Затова мисля, че може да се приеме на сериозно.

Изчаках очите му да срещнат моите и попитах:

— Искаш ли да тръгваме?

— Към стоте акра ли?

Кимнах и затаих дъх. Имаше много причини да ми откаже — нито знаехме къде точно се намира това място, нито дали е далече от тук. А и нищо чудно да се окаже просто капан за туристи. Трябваше да се върне час по-скоро в Уинтър Харбър, за да се чуе с Кейлъб и да направят ново разследване. Имаше достатъчно основание да изтъкне коя да е от тези причини като основателна.

Вместо това той натъпка още едно голямо парче от палачинката в устата си, сдъвка го, преглътна и каза:

— Тогава да побързаме. Ако земята наистина е вълшебна, кой знае какви са възможностите на тоя камион.

Разсмях се. Двамата едновременно скочихме, после настана лек смут, защото по едно и също време посегнахме да платим.

— Ти ще черпиш следващия път — каза той.

Усмивката ми стана още по-широка.

— Дадено.

Помахахме на сервитьорката за довиждане и тя ни отвърна от един отворен прозорец на ресторанта. После се завтекохме към джипа. Шофьорът на камиона се беше появил отнякъде и вече го изкарваше на пътя. Возилото му определено не приличаше на летящо килимче: щом го настигнахме, непрекъснато се налагаше да набивам спирачки, за да не се забия в задницата му и в конския ти-знаеш-какво, от който имаше цели два броя. През следващите двайсетина минути двамата със Саймън непрекъснато се шегувахме и се заливахме от смях. Реших, че където и да отиваме, трябва да е наистина вълшебно място, защото ни действаше още отсега.

Мястото се оказа и красиво на всичкото отгоре — разбрахме го, щом се спуснахме по чакъления черен път и поехме през хълмисти земеделски земи. На около километър по-нататък камионът спря пред голям бял обор. Ние продължихме още малко, присъединявайки се към десетината коли на мръсния паркинг, после изскочихме от джипа.

— Здравейте — посрещна ни шофьорът на камиона, когато наближихме. — Добре дошли във фермата Лангден. Аз съм Джак — една трета шофьор и две трети търговец.

— Здрасти. — Саймън разтърси протегнатата ръка на Джак и се огледа. — Хубаво място.

— Наистина е така. Ето защо ми е много неприятно да ви кажа, че съм закъснял.

Погледнах към Саймън.

— За какво?

— За сутрешната езда. — Джак потътри крака покрай камиона, пъхна единия си ботуш между горната част на задната гума и калника и се оттласна нагоре. — Имах проблем с единия теглич и докато го оправя, другият вече беше заминал. Оставих рекламата за всеки случай, ако някой иска да се присъедини към следобедната езда, но това ще стане чак след около шест часа.

Той сграбчи рекламната табела с две ръце и я наклони, докато не легна на дъното на откритата каросерия.

— Вие от къде сте?

— От Уинтър Харбър — отвърна Саймън. — Това е малко градче на…

— Знам къде е. — Мъжът скочи на земята и застана пред нас. — Ама и вие извадихте голям късмет с лятото миналата година.

Саймън кимна. Аз сведох поглед.

— Да, сър — каза той. — Наистина така беше.

— Двамата с жена ми заведохме внуците да се пързалят, когато заливът замръзна. Като тръгнахме от тук температурата беше двайсет и шест градуса и падна на четири, когато наближихме вашата околност. Не съм виждал такова чудо преди.

— Да се надяваме, че и занапред няма да видите — каза Саймън.

— Дано. — Джак кимна към мен. — Носиш ли си други дрехи?

От разговора лицето ми беше добило цвета на новата ми пола: яркочервен. Освен полата носех бяла блуза без ръкави, джинсовото си яке и кожени чехли.

— Не — отвърнах.

— Добре тогава. — Той отвори ремаркето и започна да тупа конете по хълбоците, докато животните не започнаха да излизат заднешком. — Почакайте тук за минутка. Ще гледам да уредя нещо.

После поведе конете към конюшнята. Саймън се подпря на камиона. Аз също се облегнах до него.

— Още ми е странно, когато другите хора говорят за това — тихо каза той. — Знам, че цялата страна е информирана поне за част от събитията тук от миналото лято… но продължавам да си мисля, че само ние сме го преживели.

И с мен беше така. Но не исках точно сега да го обсъждаме. За късмет, Джак не се забави много, че мълчанието ми да се види подозрително на Саймън.

— Колко часове езда имате? — провикна се отдалече, докато идваше към нас.

— Николко — извиках в отговор.

— Около десетина минути на гърба на едно пони по време на панаира през 1998-а — обади се Саймън.

Джак се изкиска.

— Добре. Трябва да изберете между два варианта. — Той застана до нас и посочи назад към конюшнята. — Имаме два коня, готови за езда, но без опит и водач няма да стигнете далече, а и тримата ни треньори са вече заети. Щях да ви поема аз, но имам уговорени срещи чак до обяд. Което ще рече, че може да яздите, колкото ви душа иска, на голямата ливада. Тя е равна, безопасна и се вижда откъм къщата, та ако ви сполети беда, все някой ще види и ще ви се притече на помощ.

Погледнах покрай него към ливадата, която приличаше по-скоро на просторен преден двор. Наистина беше хубава, но пък я виждаха всички — които идват, които си тръгват или просто минават от тук.

— А другият вариант какъв е? — попита Саймън.

— Да дойдете пак след шест часа — отвърна Джак. — Тогава ще има запазени коне за вас.

Саймън ме погледна. Вдигнах рамене.

— Май първият вариант е по-добър — казах.

— Добре тогава — кимна Саймън. — Започваме още сега.

— Фантастично. — Джак ми подхвърли топка дрехи. — От сувенирния магазин са. Подарък от заведението, стига да ги искаш.

— Благодаря. — Улових топката дрехи и ги разгънах. Оказаха се шорти с цвят каки и емблемата на фермата Лангден — силуетите на табун черни коне, които препускат на фона на звездно небе — щампована на джоба. — Много мило от ваша страна.

— Най-малкото, което можем да направим за съседите. — Той извърна очи и погледът му взе да шари наоколо. — Някой от нашите скоро ще ви доведе конете, а плащането ще уредим по-късно. Приятно прекарване!

Когато той изчезна в конюшнята, се обърнах към Саймън и му показах шортите.

— Ей сега се връщам.

Лесно можех да намъкна късите панталонки под полата и да я сваля, без да покажа и сантиметър гола кожа, но преобличането беше добър претекст да остана за малко сама. Грабнах чантата си от джипа и се скрих зад конюшнята. Когато се уверих, че Саймън още е край камиона и не ми обръща внимание, смених дрехите си и изгълтах две бутилки солена вода, които носех в чантата. Сутринта бях плувала два часа и изпих толкова много вода, че от ситните капчици в порите кожата ми излъчваше меко сияние и досега. Това ме караше да се чувствам отлично.

Не знаех обаче как ще реагира тялото ми след толкова дълго време, прекарано в близост до Саймън. Ето защо предпочитах да се презапася със солена вода, вместо да се обезводня пред очите му.

— На това му се казва резервоар.

Извърнах се рязко. Към мен приближаваше младеж с джинси, яке с емблемата на фермата Лангден и лопата на рамо.

— Моля? — казах.

Той кимна към празната бутилка, която държах.

— Пресуши цялото това нещо, без дори веднъж да си поемеш дъх. Впечатлен съм.

— Благодаря. — Опитах се да се усмихна, докато отстъпвах заднешком. — Изглежда съм била по-жадна, отколкото предполагах.

— Да не се изгуби. Мога ли да ти помогна с нещо?

Той ускори крачка. Аз също. И залитнах, защото петата ми се удари в камък. Извиках, когато две здрави ръце ме прихванаха изотзад и силно ме изтеглиха, за да стъпя на крака.

— Тя е добре — каза Саймън. — И двамата сме добре.

Опитах се да успокоя дишането си. Младежът спря и леко повдигна лопатата. Миг по-късно я отпусна и бавно взе да отстъпва назад.

— Спокойно, човече. Просто си върша работата.

Не помръднах, докато не изчезна зад ъгъла на конюшнята.

— Май е по-добре да си вървим — предложи Саймън.

Напъхах празните бутилки в чантата си и се извърнах към него.

— За нищо на света. Чувствам се отлично и наистина искам да пояздя.

— Този можеше да…

— Този беше съвсем безобиден. Не би си помислил да ми посегне, а дори да го беше направил, щях да се справя с него.

Не бях толкова сигурна, колкото се показвах, но, изглежда, някак успях да убедя Саймън. Затова той не се възпротиви, когато стиснах ръката му и казах:

— Хайде. Давай да оседлаем нашите еднорози, пегаси или както там викат на конете по тия места.

Скоро обаче се видя, че нашето средство за обиколка из стоте вълшебни акра на Мейн са най-обикновени коне. Моят беше тъмнокафява кобила с бяло петно на муцуната, която леко накуцваше. На Саймън се падна стар сив кон. Инструкторът ни беше женен мъж с вид на човек, който вече има внуци. Той ни даде няколко съвета как да спираме, как да тръгваме и да насочваме конете и ни демонстрира как се качва на седлото.

Опитах първа, сложих крак в стремето и стиснах юздите, за да се издърпам нагоре. Тъкмо се канех да прехвърля другия си крак през гърба на кобилата, когато усетих как Саймън внимателно постави ръце на хълбоците ми. Той явно искаше да ми помогне да се вдигна, но неочакваното му докосване спря дъха ми и ме извади от равновесие. Прехвърлих една ръка през седлото и напрегнах всичка сила да се преметна отгоре.

— Фасулска работа. — Усмихнах се и отметнах падналата пред очите ми коса.

Саймън потупа кобилата, сякаш я молеше да внимава с мен, после се качи на коня си. Трябваха му няколко опита, докато се озове на седлото, но не стана ясно дали причината беше в плашливостта на коня, или защото Саймън беше нервен.

Щом и двамата се закрепихме здраво на седлата, взехме да водим конете напред-назад по алеята за коли. Инструкторът, явно доволен от новопридобитите ни умения, позволи да отидем на голямата ливада, но предупреди да не излизаме извън оградата и да държим къщата под око. Спазвахме неговите указания… докато не открих една пътека в най-отдалечения край на ливадата.

— Как мислиш, накъде ли води? — прошепнах, сякаш някой можеше да ни чуе. — Дали към двореца на Пепеляшка? Или към чаеното парти на Лудия шапкар? А защо не и към Оз?

— А може би към всички тях — предположи Саймън.

Тъй като виждах само покрива на фермата, обърнах кобилата и я подкарах нагоре по ниския хълм. Вторият етаж на къщата тъкмо се показа, когато дръпнах юздите.

— Нещо не е наред ли?

Обърнах се. Саймън гледаше със свити вежди и здраво държеше юздите. Усмихнах се, за да го успокоя. После силно смушках кобилата с пети. Тя изненадано трепна и се насочи към пътеката.

— Ванеса, накъде…? Джак каза да…

Затаих дъх, докато минавах покрай него и поемах по пътеката. Отначало чувах само ударите на копитата на моята кобила по отъпканата земя, но секунда по-късно зад нас се дочу бързо препускане.

Отдъхнах си и пак предпазливо смушках кобилата. Тя мина в тръс, напредвайки между потъналите в зеленина хълмове, които сякаш се простираха километри напред. Отначало непохватно и доста болезнено се друсах върху седлото, но след известно време успях да нагодя надигането и спускането на задницата си с движенията на коня. Сърцето ми препускаше в очакване да дочуя зад нас тропот на коне, шум от коли и гласове, които ни наобикалят и нареждат да слезем от седлата и незабавно да напуснем. Нищо такова обаче не стана.

Минута по-късно пътеката навлезе в гъст шубрак. Дръпнах леко юздите, очаквайки Саймън да настои да се връщаме обратно. Но и това, както хайката на разгневени фермери от Лангден, не се случи. Затова продължих напред.

Не ми отне много време да разбера как стоте вълшебни акра на Мейн са спечелили славата си. Пътеката взе да се стеснява, а дърветата наоколо ставаха все по-високи и по-дебели. Слънчевите лъчи се прокрадваха през люлеещите се клонки и караха въздуха да сияе, а земята под краката ни да блещука. Под балдахина на листата цъфтяха цветя във всички нюанси на пурпурното, червеното и жълтото. Между техните листенца трепкаха крилете на пеперуди. Птички извиваха сладкогласни меки трели. Докато следвахме криволичещата пътека, имахме чувството, че не просто минаваме през това място, а че то ни обгръща от всички страни.

Двамата със Саймън не отронихме и дума през цялото време. Когато стигнахме стар покрит мост, никой от двамата не попита другия дали да не спрем за малко. Просто слязохме от конете, усукахме юздите им около един пън и продължихме пеша към червената дървена конструкция. Стигнахме мълчаливо до средата на моста и там се опряхме на едното от ниските перила. Докато надвесени наблюдавахме блещукането на течението на десетина крачки под нас, съзнавах само две неща: природната красота, която ни заобикаля… и ръката на Саймън върху моята.

След известно време той заговори:

— Кога стана толкова смела?

Вдигнах поглед от водата и го зареях над едно високо вечнозелено дърво в далечината.

— Преди никога не би направила подобно нещо. — Гласът му беше притихнал и замислен.

— Какво по-точно?

— Да не послушаш авторитетите. Да нарушиш правилата. Вярно, Джак изобщо не е страшен, но все пак. Той ни каза докъде можем да ходим… а ето ни сега, на другия край на света. Предишната Ванеса щеше да е твърде изплашена — не защото се е забъркала в нещо нередно, а просто защото е пренебрегнала думата на един възрастен и е дошла чак дотук.

Предишната Ванеса. Дали опитите ми да го убедя, че съм различна, една нова и подобрена версия, дават резултат?

Сякаш отговаряйки на безмълвния ми въпрос, Саймън продължи.

— Има и още нещо. Например как се отърва от онзи зад конюшнята. И колко категорична беше, че ще се прибереш сама онази вечер…

— Което ти така и не ме остави да направя — припомних му. — И кара след мен чак до нашата порта.

— Така е и пак бих го направил. Но това не значи, че не си била напълно убедителна. Преди също нямаше да помолиш да дойда с теб, но и не би отказала, ако ти предложех.

Нищо не отговорих. Той имаше право.

— Дори това — продължи той с внезапно омекнал глас, — че ме покани да прекараме деня заедно, особено когато нещата между нас… са толкова неопределени. Това е съвсем ново за теб. Различно.

— Предишната Ванеса щеше да чака ти да направиш първата крачка.

— Да, така мисля.

— А ти щеше ли да я направиш?

Той леко се засмя.

— Ето, виждаш ли? Това също — преди никога не би ми задала този въпрос.

Последва дълго мълчание, докато чаках да ми отговори.

— Хм… — Той се изправи и опря длани на парапета. — Дали щях да дойда при теб? И то не просто като приятел?

Лакътят му опря моя. Дъхът ми спря.

— Мисля, че не бих имал избор.

В този момент предишната — само отпреди седмица — Ванеса веднага щеше да се разколебае и нямаше да направи онова, което направи новата Ванеса.

Тя го целуна. Аз го целунах. Без преди това да се обръщам към него, изчаквайки и той да се обърне към мен; без да пристъпвам по-близо, с надеждата той да направи същото. Поставих ръката си върху неговата, дръпнах го леко, така че да мога да се промуша в тясното пространство между него и парапета, надигнах се… и го целунах.

Може би точно това имаше предвид Шарлът, когато разговаряхме на плажа преди няколко седмици. Тялото ми действаше по своя воля, без да чака изоставащата мисъл да го настигне. Дали това не беше проявление на моята нова мощ?

Каквото и да ме движеше, ако подозирах за ефекта от това еднократно действие, бих го извършила много по-рано. Защото всичко останало — колебанието, въпросите и предубежденията — изчезна. Нервността и притеснението бяха изместени от възбуда; срамежливостта — от дързост. Обикновено първите ни целувки, особено ако не се бяхме виждали с дни, винаги започваха полека. Внимателно. Нежно. Този път обаче прескочихме първоначалния момент, устните ни се движеха трескаво, достигайки места, които иначе си позволяваха да докоснат в най-разгорещения момент на любовния акт. Ръцете му твърдо и уверено се спускаха надолу по гърба ми, обхванаха хълбоците ми. Притиснах цялото си тяло към неговото, сякаш без капчица съмнение предугаждах желанията му и бях сигурна, че няма да се отдръпне.

Странното бе, че аз го направих.

Той се наклони към мен, притисна ме към парапета на моста. Смъкнах пуловера му, после се опрях с две ръце на перилата и се повдигнах. Краката ми обвиха кръста му, дланите му пристегнаха талията ми. Устните му се плъзнаха надолу по шията ми и по откритата кожа на деколтето. Вплетох пръсти в косата му и придърпах лицето му към своето. Той плъзна ръка по гърба ми, хвана яката на якето и дръпна надолу, докато то не се изхлузи от раменете ми. Както устните му пърхаха по рамото ми, ръката му смъкна тънката презрамка на потника ми. Другата му ръка пълзеше по десния ми хълбок, под колана на късите панталонки. Още по-силно обвих краката си около кръста му и го зацелувах, докъдето стигаха устните ми — шията, челюстта, нежната кожа зад ухото.

Добре съм — помислих си, подготвяйки се за въпроса, който знаех, че следва. — Всъщност се чувствам направо страхотно. Точно… теб… искам. Ти си всичко, което искам.

Само че въпросът, който Саймън винаги задаваше, независимо колко сме били заедно, така и не прозвуча.

Значи, или бях дори по-убедителна, отколкото допусках, или и някой друг беше станал по-смел.

— Вие двамата забелязахте ли, че конете тръгнаха без вас?

Саймън отскочи назад. Покрих устата си с ръка, сякаш исках да залича всякакви доказателства какво сме вършили току-що, после скочих от перилата.

В края на моста стоеше Джак, яхнал висок кон. Той кимна към пътеката, по която конете ни се отдалечаваха в посоката, откъдето бяхме дошли.

— Може би все пак ще ги настигнете — продължи той. — Вече десетина от работниците ми ви издирват, а два изпуснати коня няма да направят живота им по-лек.

След това се обърна и препусна обратно, но първо ни смигна закачливо.

Още секунда стояхме, без да помръднем, после и двамата избухнахме в смях. Той бе толкова облекчаващ, така ободрителен, че дори не се притесних от мисълта какво ни чака, като се върнем във фермата.

— Ела насам — каза Саймън, когато смехът поутихна. Протегна ръка, която поех, и той ме дръпна към себе си. — Ванеса…

Когато не продължи, аз кимнах, опряла чело в гърдите му.

— Знам. И аз също.

Той ме целуна по челото, по върха на носа, по устните. Леко. Внимателно. Нежно.

После настигнахме конете и се върнахме във фермата, където не ни чакаха никакви неприятности, а само топло посрещане.

Не бързахме да се връщаме в Уинтър Харбър. По пътя обратно се отбихме за обяд, обиколихме няколко магазинчета за антики и направихме почивка за една дълга и спокойна вечеря. Разговорът вървеше ведро и никой от двамата не спомена за събитията от миналото лято, миналата есен или дори миналата седмица. На мен лично през цялата вечер дори не ми хрумна за тях.

Никой от двама ни не искаше този ден да свършва, но решихме, че е по-важно да не разтревожим родителите си, защото пред нас имаше още много такива дни. Затова, щом слънцето започна да клони на запад, ние поехме в източна посока.

Мисълта, че Саймън иска да е с мен, ми даваше кураж, и когато той пожела да кара на връщане, просто му подадох ключовете. От последното ми плуване бяха минали дванайсет часа и макар тайно да отпивах солена вода на едри глътки, силата ми постепенно се изчерпваше. Пък и денят беше богат на толкова събития, че нищо чудно умората ми да се дължи и на преживяното.

Изглежда, по някое време съм задрямала, защото както гледах обагреното в червено небе над полските цветя, така в следващия момент се пробудих внезапно от мигащи червени светлини.

— Какво става? — попитах, изправяйки се на седалката. — Къде сме?

— Изглежда, е станала злополука. — Гласът на Саймън звучеше напрегнато. Джипът бавно напредваше в опашката от коли. — Току-що влязохме в Уинтър Харбър.

Злополуки ставаха непрекъснато. Давах си сметка, че това се случва постоянно, на обикновени хора по обичайни причини. Затова успях да запазя спокойствие, докато минавахме покрай двете полицейски коли и линейката и наближихме медицинските работници, които се опитваха да възстановят сърдечната дейност на пострадал човек.

После един от тях се отмести. Маската на дихателния апарат падна от лицето на момичето и главата й клюмна на една страна.

Безжизнените очи на Карла срещнаха моите.