Триша Рейбърн
Черни води (27)

Глава 27

Малката бяла стая беше на последния етаж в стара тухлена постройка. Стените бяха покрити с бяла мазилка, а пода — със сив линолеум. По тавана имаше звезди, останали от предишния наемател, които светеха в тъмното. Обзавеждането се състоеше от две еднакви легла, гардеробчета, бюра и книжни шкафове. Между двете шкафчета имаше една-единствена мивка. Големият прозорец над чугунения радиатор гледаше към група еднакви сгради, в които имаше стаи, същите като тази.

— Е — каза мама, оглеждайки се около себе си. — Не е „Риц“.

— Не е — отговорих. — По-хубаво е.

Очите й се наляха със сълзи, докато ми се усмихваше. После, сигурно за да предотврати нов пристъп на тоталния срив, с който се бореше от дни, се обърна към купчината прилежно сгънато спално бельо върху бюрото, взе чаршаф и го простря над едното от двете легла близнаци.

— Пет етажа стълби — задъхано каза татко, влизайки в стаята. — И нито един асансьор.

— Което нямаше да е чак такъв проблем, ако някой не настояваше да домъкне със себе си цялата покъщнина. — Пейдж се намъкна в стаята след татко и шеговито подбели очи. — Същинска примадона.

Шегуваше се. По пътя насам бяхме изпреварили няколко така претъпкани с багаж коли, че прозорците сякаш всеки момент щяха да експлодират. А моите вещи се побраха без усилие в задната част на комбито на мама — даже остана малко свободно място. Пейдж беше толкова озадачена, когато видя колко багаж вземам със себе си, че попита дали не сме наели товарен камион за останалото. Когато й казах, че не сме, тя се поинтересува дали случайно не съм напъхала вътре и моята кола, разглобена на парчета. И оттогава не преставаше да ме подкача.

Татко провеси в едно от гардеробчетата зимното ми палто. Сигурно Пейдж е настояла да се разменят и е взела куфара ми, който отначало той носеше, щом е видяла, че няма асансьор. Пейдж на свой ред избута куфара до един от шкафовете. Мама приключи с оправянето на леглото и застана насред стаята с ръце на хълбоците.

— Трябва да извадим и подредим дрехите ти — каза. — Ами тоалетните ти принадлежности? До мивката ли искаш да бъдат, или в шкафа? Къде да сложим лаптопа и учебниците? Трябва да си подредиш бюрото.

— Мамо! — Протегнах ръка и стиснах нейната. — Няма какво толкова да се разопакова и подрежда. Мога да свърша всичко и сама по-късно.

Тя се намръщи.

— Тогава трябва да напазаруваме. Ще ти е нужен килим. И завеси. Сигурно и още няколко възглавници, в случай че искаш да четеш в леглото.

— Не забравяйте и минибара — добави Пейдж. — Задължително ще си взема един такъв, когато се пренеса в Сан Франциско следващата пролет. А защо не и два.

— Имаш право — казах. — Нали отиваш в училище за мениджмънт в ресторантьорството. Ще са ти нужни, за да слагаш вътре всички онези вкусни манджи, с които ще се опитват да те подкупват бъдещите ти служители. На мен обаче минибар не ми трябва. Честна дума.

— Къде тогава ще си държиш сандвичите? — попита мама. — Ами бутилките с вода? Трябваше да се сетя за това! Как не се сетих досега!

— Може би защото мислиш за всичко останало.

Това обаче не успя да я успокои. Тя прехапа долната си устна и забарабани с пръсти по нея.

— Нали имам кола — напомних й. — Ако реша друго, винаги мога да отида и да си купя минибар.

— Но те са тежки — възпротиви се мама. — А тук няма асансьор.

— Аз ще помагам — изрече познат мъжки глас.

Мама се обърна. Аз се усмихнах.

Саймън стоеше пред отворената врата.

— Имам намерение да прекарвам доста време тук от сега нататък — добави той. — Ще се погрижа безценната ви дъщеря да получи всичко в мига, в който го поиска.

Нови сълзи напълниха очите на мама. Тя отиде при Саймън и силно го прегърна. Когато най-накрая го пусна, татко разтърси ръката му и го заразпитва имал ли е проблеми с шофирането от „Бейтс“ до тук. Докато тримата бъбреха, Пейдж улови погледа ми от срещуположния край на стаята и заговори така, че само аз да я чувам.

Изглеждаш ти подозрително спокойна. Всичко наред ли е?

Всичко е страхотно. Честна дума.

Хубаво. И не се тревожи за вашите. Ще се погрижа по обратния път кът Уинтър Харбър да не наводнят със сълзите си целия североизток.

Ще съм ти благодарна за това — казах и за пореден път си помислих колко добре стана, че Пейдж дойде чак дотук. Тя пристигна с влака в Бостън и прекара с нас цялата предишна седмица, шофира заедно с мен джипа до Хановер и, надявам се, щеше да развлича родителите ми, когато си тръгнеха по-късно този следобед. Връщаха се в Уинтър Харбър, за да зазимят къщата на брега и предложиха на Пейдж да я закарат, вместо пак да пътува с влак.

Между другото — заговори пак тя, — това е много по-хубаво от имейлите. Щом мога да чувам гласа ти, когато си поискам, има шанс да преживея голямото разстояние, което ще ни дели, и дългите периоди между две виждания.

Погледнах я.

Преживяхме много по-страшни неща.

Сега, докато се връщах мислено назад, просто не ми се вярваше през какво сме минали двете с нея. Удавянето на Джъстин. Нападенията на Рейна и Зара в Уинтър Харбър и Бостън и смъртта, която посяха и на двете места. Как едва не причиниха смъртта на Бети и как я манипулираха. Загубата на нероденото дете на Пейдж. Внезапната поява на Шарлът и не по-малко внезапната й смърт. Нашето физическо преобразяване и безкрайните предизвикателства, до които доведе то.

И, разбира се, Натали.

Направо не мога да си обясня как оцелях миналото лято, след като бях на крачка — при това неведнъж — от удавяне. Преди да разбера от какво има нужда, тялото ми едва не ме провали. Хипнотизираният рибар можеше да ме убие, както в мазето на ресторанта на Бети, ако по някаква случайност не бях го спряла, така и в океана, когато се опита да ме удуши. И когато по чудо оцелях след всичко това, трябваше най-накрая да умра на дъното на пристанището, закопчана с чифт белезници за Натали и душена от отмъстителните сирени.

Но аз оцелях дори тогава. Поне веднъж моята мощ на ненофара се беше оказала от полза. Защото сирените бяха чули не гласа на Натали. И не дойдоха, за да накажат мен. Моят глас беше заглушил нейния… и те дойдоха за нея. Сред хаоса от кипнала вода и песни на сирени, когато бях уверена, че всяко вдишване ми е за последно, те я убиха.

А когато всичко свърши, очакваха от мен да ги поведа.

Щом разбрах какво се е случило, действах по инстинкт. Наредих на повечето сирени да се върнат при мъжете, да се уверят, че всички са добре, и да направят каквото е по силите им, за да смекчат спомените от тази нощ. Накарах две от тях да отнесат тялото на Натали навътре в океана, където то щеше да се разложи много преди някой да го открие. Когато се оказа, че белезниците са проблем, стиснах веригата между двете гривни само с два пръста и тя се скъса, сякаш беше изплетена от водорасли, а не от метал. Чак тогава поех към брега, готова да призная пред шериф Грийн и сержант Томпкинс и второто си престъпление.

Оказа се обаче, че Пейдж е понаучила нещичко от времето, прекарано с Натали. Още преди да стъпя на брега, полицаите бяха изчезнали. На всичкото отгоре си бяха тръгнали с убеждението, че са дошли на плажа по сигнал за някаква прекалено шумна компания. Пейдж беше успяла да прибере от тях дигиталния диктофон със записа на предишните ми самопризнания. Тя вече се беше погрижила за Джейми, Сам и мъжа на Натали по същия начин, както бях накарала сирените да се погрижат за останалите мъже. Нейната сладка песен ги беше убедила да повярват на всяка дума на сирените, включително и за моята невинност. Единствените, които все още знаеха в какво съм обвинена, бяха Пейдж, Кейлъб, Саймън и аз самата.

След това четиримата говорихме в продължение на часове. Тъй като те не чуха разговора ми с Натали на терасата, аз им повторих всяка нейна дума. Накрая казах, че все още имам намерение да отида в полицията и да се предам заради Колин, но тримата ме разубедиха. Според тях бях действала при самозащита и смъртта му в края на краищата се дължи на злощастен инцидент. Освен това смятаха, че трудно ще обясня случая на властите, без да разкажа всичко от игла до конец. Не можех да оспоря тяхната логика и затова, въпреки че бях — и все още съм — съсипана от чувството за вина, аз се отказах да се предам.

Тъй като беше дошла съвсем наскоро, Натали не беше известна, нито щеше да липсва на някой извън нашия тесен кръг. Тялото й така и не беше открито. Смъртта на Колин беше приписана на трагичен инцидент с каяка. Останалите мистериозни смъртни случаи — на Карла, Ерика и Гретхен — останаха неразрешени. След като минаха седмици наред без нови инциденти, животът на обитателите на Уинтър Харбър отново влезе в старото си русло.

Пейдж също се успокои, макар и по-трудно. Както аз се чувствах виновна за това, че се забърках с Колин, по същия начин се чувстваше и тя заради Натали. Тяхното приятелство започна доста невинно, но Натали заложи примамката си на това, че Пейдж иска делата в ресторанта да потръгнат. Когато дошъл подходящият момент, тя й признала, че също е сирена. Казала й, че поискала да се запознае с нея, когато прочела за събитията от предишното лято, и се надявала да й помогне да продължи напред, въпреки трагичните преживявания. Пейдж, отчаяна от забуксувалия бизнес и любопитна на какво може да я научи една по-опитна и видимо заслужаваща доверие сирена, бързо възприела бизнес съветите на Натали. Включително и това да използва способностите си, за да примамва мъжете за новия конкурс, чийто домакин беше ресторантът на Бети. Искала да каже за това и на мен, но не го направила по две причини. Първо — притеснявала се, че аз няма да одобря. И второ — не искала да ми дава още един повод за тревога.

Извиняваше ми се за това непрекъснато и аз всеки път й повтарях, че няма нужда да го прави. След извършеното от мен кое ми даваше право да съдя другите?

Мога да отскоча за кафе — внезапно предложи Пейдж. А после…

— Кой иска кафе? Аз черпя.

Родителите ми, по някакво чудо схванали удобния предлог да се оттеглят, в един глас заявиха, че изпитват непреодолима нужда от кофеин. Уговорихме се да се срещнем в трапезарията и те бързешком напуснаха стаята. Когато останахме само двамата, Саймън най-после влезе вътре и затвори вратата след себе си.

— Здравей — усмихна се.

Пристъпих към него, обвих ръце около врата му и силно го прегърнах.

— Благодаря ти, че дойде.

— Шегуваш ли се? Не бих пропуснал това за нищо на света.

Истина беше. Така трябваше да бъде. Със сигурност му бях дала достатъчно основания да стои колкото може по-далече от мен, и то още дълго време… а ето го сега тук.

— Имаш ли вече представа с кого ще делиш стаята? — попита миг по-късно.

Неохотно го освободих от прегръдката си.

— Не. Но си разменихме няколко имейла и тя ми се вижда свястно момиче. Казва се Сара и е от Небраска.

— Много хубаво, че това място е далече от океана.

— Точно така. — И аз за това си помислих най-напред.

— Приемаш ли един приятелски съвет?

— Винаги.

Той се друсна на леглото.

— Основни правила. Създай си ги колкото може по-скоро — за предпочитане, след като вашите си тръгнат, но преди да си легнеш тази вечер. Едва ли искаш да се будиш от алармата на часовника още преди зазоряване заради някоя практикуваща гола йога или нещо подобно. Така съжителството ви ще тръгне нагоре с краката, а някои съквартиранти не могат да се отърсят от такова нещо чак до края на следването. Повярвай ми.

Ухилих се и седнах на леглото до него.

— Освен това сигурна ли си, че искаш да заемаш точно тази половина от стаята? По неписано правило първият дошъл избира първи. Но съм сигурен, че веднага ще преотстъпиш правото си само ако Сара от Небраска те помоли с усмивка за това. Така че, ако наистина искаш да си на това легло, измисли любезен начин да откажеш, в случай че тя настоява да се размените. Другият вариант е да я изчакаш да дойде и да обсъдите заедно коя от вас кои мебели ще ползва. Това обаче винаги създава повече неприятности, отколкото си заслужава.

Развеселена, нищо не му отговорих. Миг по-късно той се обърна към мен с въпросително вдигнати вежди.

— Извинявай — казах, — ама ти сериозно ли…

— Само почакай. Още утре сутрин, когато отвориш очи преди зазоряване и внезапно опознаеш твоята съквартирантка наистина изцяло… тогава ще ти се иска да си го взела на сериозно.

Наклоних се към него и го побутнах по рамото.

— Какво ли щях да правя без теб.

Той ме хвана за брадичката и повдигна главата ми, докато погледите ни се срещнаха, после тихо заговори:

— Никога няма да ти се наложи да научиш отговора на този въпрос, Ванеса Сандс.

После нежно притисна устни в моите. Докато се целувахме, си мислех, че в този момент за първи път наистина го вярвам. Вярвах, че двамата със Саймън ще останем заедно каквото и да става. Защото сега той знаеше всичко. Знаеше за Колин. Знаеше, че макар убийството на Натали да е извършено от другите сирени, те са били провокирани от моя зов за помощ, а това ме правеше поне отчасти — ако не изцяло — отговорна за случилото се. Знаеше, че нейната смърт ми е дала много повече сили дори от смъртта на Колин. Знаеше дори какво съм принудена да правя, за да забавя процеса на преждевременно стареене.

И въпреки това искаше да бъде с мен.

Продължихме да се целуваме още известно време. Когато най-накрая се разделихме, Саймън се изправи с въздишка и ми протегна ръка.

— Май трябва да намерим вашите, преди майка ти да е окупирала всички минибарчета в радиус от двеста километра.

Хванах ръката му и той нежно ми помогна да стана.

— Става ли да ме изчакаш в трапезарията. Искам малко да се поосвежа.

— С радост ще те чакам.

— Хубаво тогава — усмихнах се. — Няма да се бавя.

Той не настоя. Стисна леко пръстите ми, преди да ги пусне, целуна ме по бузата и каза:

— Не бързай.

Гледах го как излиза от стаята. Когато вратата се затвори след него, огледах стаята още веднъж. С изключение на мебелите и завивките ми, тя беше съвсем гола. В моята половина щеше да остане така и занапред. Докато събирах багажа си за колежа, непрекъснато мислех за стаята на Шарлът в южен Бостън и за стаята за гости в къщата на брега, когато тя отседна в нея. Домът й беше просто обзаведен. Книжните лавици в него останаха празни до края, а камината — без нито една прашинка, сякаш там никога не беше горял огън. Тя няколко дни живя при нас в Уинтър Харбър, но с изключение на куфара и чехлите, стаята продължи да изглежда необитаема.

При Шарлът всичко беше просто. Тя не искаше никъде да се застоява за дълго или да се привързва към определено място. Защото не можеш да се чувстваш уютно в днешния ден, ако има опасност утре всичко да се промени.

Затова и аз не взех много багаж. Не знаех какво ще ми донесе моето утре. Засега това беше колежът. Саймън. Моите приятели и семейството. Един относително нормален живот.

Но после? След месец? След година? След две години? Когато вече нито солената вода, нито случайните флиртове ще могат да ми осигурят силата, необходима да водя относително нормален живот. Когато дойде време да извърша онова, което не бях сигурна дали ще мога да повторя пак.

Нищичко не знаех.

И въпреки това продължавах да се надявам. Много по-силно откогато и да е досега. Ето защо донесох няколко неща, които да превърнат донякъде стаята в общежитието в мой дом.

Чантата ми лежеше на леглото. Бръкнах да извадя плика, който сложих вътре предишната вечер, отидох при по-близкото бюро и се загледах в стената над него. Гледах кафявата коркова дъска за бележки.

Направих така, както Саймън ме посъветва. Не бързах, действах внимателно и подреждах замислено. Когато приключих, отстъпих назад да огледам резултата.

Тъмнозеленият стикер с герба на „Дартмут“, който получих заедно с уведомителното писмо, че съм приета, стоеше в центъра на горната половина на таблото. Отдолу имаше няколко снимки — как нашите се излежават върху шезлонгите на плажа; Пейдж и Бети, които танцуват, докато Оливър готви на заден план; Кейлъб се хили и заплашва на шега да нападне обектива с греблото за миди; Саймън чете, катери се по някакъв склон, гледа фотографиращата така, сякаш никога повече няма да откъсне поглед от нея.

Тези снимки образуваха широк кръг около една друга. Тя беше пет на седем сантиметра и ми беше любимата. Там двете с Джъстин ловим риба в нашата червена лодка. Главата й е обърната към мен, а моята е вирната към небето. Раменете ми са вдигнати почти до ушите, защото се смея до сълзи на нещо, което ми е казала.

— Страшно е — прошепнах, нежно докосвайки с пръсти усмихнатото й лице. — Но е и вълнуващо. Щеше да ти хареса.

Останах така още минута. Докато един познат глас не ме извика по име някъде отвън. Отидох до отворения прозорец и надникнах към оживения тротоар отдолу.

— Капела куадро! — извика Пейдж, вдигайки нагоре две чаши айскафе, по една за всяка от нас, предполагах. — Представа нямам какво означава, но едно от тия колежанчета многознайковци каза, че не е за изпускане. Идваш ли?

Ухилих се. Нашите стояха точно зад нея и изучаваха картата на кампуса. Саймън беше застанал до тях, пъхнал ръце в джобовете на джинсите, усмихваше ми се. Около тях моите нови съученици приказваха помежду си и със семействата си и се смееха.

— Идвам веднага! — провикнах се към тях.

После грабнах чантата, огледах за последно новата си стая и тръгнах да видя какво още ми е приготвил днешният ден.