Триша Рейбърн
Черни води (18)

Глава 18

Името на жертвата беше Ерика Андерсън. Двайсет и осем годишна, отраснала в Уинтър Харбър, завършила колеж в северната част на щата Ню Йорк и се завърнала в Мейн, след като няколко години работила на североизток като професионална детегледачка. Намерила си работа в „Уотърсайд Нейлс енд Тейлс“, местен козметичен салон, но често говорела за намерението да продължи образованието си. Обожавала Попи, нейния кокер шпаньол, който сега щеше да отиде при родителите и по-малкия й брат, които още живееха в Уинтър Харбър.

— Това ли е всичко? — попита Пейдж. — Не споменават ли нещо за размера на обувките й и за пристрастяването й към бадемовите курабийки и „Тривиъл пърсют“. Или че преди това да й стане професия, е била най-популярната детегледачка в града?

— Ти не си виновна — казах й нежно за кой ли път вече.

Тя се дръпна назад, по-далече от уеб страницата на „Хералд“, отворена на екрана на компютъра.

— Трябваше да я позная.

— Тя е идвала да гледа и нас двамата със Саймън — обади се Кейлъб, — но ние също не я разпознахме. Нито една от снимките не беше достатъчно ясна, пък и сега, както е напълняла и е боядисала косата си, изглежда съвсем различна.

— Приказвах с нея само няколко минути преди това и не успях да събера две и две. Но дори някой от нас да го беше направил, това щеше ли да промени нещо? Не можехме да знаем какво ще се случи.

Поне се опитвах сама себе си да убедя в това. Оставаше и да си повярвам.

— Все пак Пейдж има право. — Саймън премести курсора по-нататък по страницата. — Тук дават много информация за Ерика, но не споменават какво точно й се е случило.

— Може би полицията предпочита да напредне в разследването, преди да огласи повече информация около него — казах.

— Или са толкова изтощени от миналото лято, че изобщо са се отказали. — Пейдж поклати глава. — Искам да кажа, че това стана посред бял ден. Насред града. Как е възможно да няма свидетели?

Този въпрос беше право в целта, но ние нямахме отговор. Тялото на Ерика беше открито да лежи край контейнер за смет в уличката между кинотеатъра и хлебарския магазин. Викът, който чухме във фоайето, беше на възрастна жена, забелязала крака на Ерика да стърчи иззад металния контейнер, докато се разхождала с внучето си. Двамата със Саймън изпреварихме полицията с няколко минути; аз стоях настрани, неспособна да откъсна поглед от очуканото розово кокетно токче, което принадлежеше на мъртвото тяло. След като провери за наличието на пулс и очевидни следи от борба, Саймън се втурна по уличката и зави зад ъгъла, преследвайки вероятния нападател.

Той обаче беше избягал — на място, където, изглежда, имаше компютър. Сигурна бях, че е така, защото Саймън стоеше до мен, все още задъхан от преследването, когато Кейлъб му прати съобщение, че е получил нов имейл.

Никой от нас не се изненада от прикачения файл със снимката на безжизненото лице на Ерика.

— Явно е същият, който й е вързал тенекия. — Саймън ме погледна. — Не мислиш ли и ти така? Сигурно й е определил среща с намерението да й причини точно това.

— Може и така да е — отвърнах. — Само дето Ерика каза, че тя го е поканила на среща, след като цял месец всеки ден го е виждала в кафенето. А сме още десети юли. Групичката зад къщата край езерото беше от младежи, най-много да бяха колежани. Възможно ли е да са в града от толкова дълго време?

— Снимките от изгубения фотоапарат бяха правени три седмици по-рано — вдигна рамене Кейлъб. — Дори да прибавим няколко дни, пак не е толкова дълъг период.

— Ами другото момиче? — обади се Саймън. — Онова, дето се е гримирало дълго. Тя знаеше коя си, нали?

Кимнах доволна, че този път сме с открити карти и бях разказала (почти) всичко, което се случи в тоалетната на киното.

— Да, но й трябваше време да се сети откъде ме познава, също като на вас за Ерика. Явно още в началото ме разпозна, но чак на излизане се досети коя съм.

— Но откъде е могла да знае коя си? — попита Кейлъб. — В някои от статиите миналото лято се споменаваше, че Джъстин има сестра, никъде обаче не е излизала твоя снимка.

Това беше още един въпрос право в целта, останал без отговор. Оставаше неясно и защо брюнетката цяла вечност се кипреше пред огледалото. Дали не е чакала Ерика да излезе от кабинката? Или аз да си тръгна? А може би и двете.

— Е, ако тя има нещо общо — продължи Саймън, — едва ли е действала сама. Синините по врата на Ерика са доста широки. Някой доста по-едър и силен ги е оставил.

Пейдж простена, изправи се и отиде до парапета на верандата.

— Дали някой откачен маниак не прави всичко това… Но защо? Ако искат да привлекат вниманието ни, да ни разкрият пред света или каквото е там, защо не преследват мъже, за да ни принудят да излезем на светло? И след като очевидно знаят за връзката на Ванеса с всичко случило се, защо не ни нападат директно? Дали не мислят, че всички жени в Уинтър Харбър са като нас и заслужават да бъдат наказани? И ако е наистина така, не трябва ли ние — знам ли — да излезем с нещо като изявление? За да предпазим женската част на населението?

Колкото по-дълго говореше Пейдж, толкова по-бързо изстрелваше думите. Понечих да отида при нея, но Кейлъб ме изпревари. Застана край нея и леко я прихвана през раменете. Постояхме мълчаливо известно време; единствените звуци бяха крясъците на чайките и потракването на съдове, които Луис местеше из кухнята, точно под верандата за почивка на персонала.

Точно тогава осъзнах какво съм казала преди малко.

— Сега е десети юли.

Погледът на Саймън срещна моя.

— Е, и?

— Вчера беше девети. — Посегнах към лаптопа на масата пред него. — Може ли?

Той плъзна компютъра към мен. Написах „точни дати на случаите на удавяне“ в търсачката на „Хералд“ и прегледах резултатите. Щом попаднах на точния линк, кликнах върху него и върнах компютъра на Саймън. Без да помръдне, той впери поглед в екрана.

— Какво? — попита Пейдж. — Какво има?

— Чарлз Спинейкър — отвърнах.

— Вторият удавник от миналото лято. — Тя кимна. — Какво за него?

— Починал е на девети юли — тихо каза Саймън.

Тя отвори широко очи.

— Ами първата жертва — Пол Карсънс?

— Тринайсети юни — свъси вежди Саймън.

— Денят, в който откриха Карла — добавих.

Пейдж посегна към ръката на Кейлъб.

— Тези хора… които и да са… следват графика на събитията от миналото лято, така ли? Само че сега жертвите са жени вместо мъже?

Преди някой от нас да успее да отговори, долу се хлопна врата. По стълбите се чуха стъпки, които тичаха нагоре. На площадката изскочи Натали и усмивката й угасна, щом ни видя.

— Извинете — каза. — Не исках да ви прекъсвам. Изобщо не знаех, че сте горе. Само исках да предупредя Пейдж, че първите гости пристигнаха.

Пейдж пусна ръката на Кейлъб, сякаш това можеше да подскаже за какво сме говорили допреди малко. После тръгна припряно към Натали, оправяйки пътьом блузата и полата си.

— Готови ли са топлият и студеният бюфет? — попита тя. — Ами музиката? Сигурна ли си, че двата вида меню са достатъчни?

Двете тръгнаха надолу по стълбите. Натали вървеше напред. Преди да изчезне зад завоя на стълбата, Пейдж погледна към мен и кимна:

— После ще поговорим за това.

— Дано не сте планирали специално това малко тържество така, че да не можем да присъстваме — каза Саймън, когато двете слязоха долу. — Защото няма как да пропуснем рождения ден на татко.

Погледнах бегло към Кейлъб. Той пусна парапета и тръгна към стълбите.

— Ще те чакам в колата. Не бързай.

— Ванеса…

— Обичам те.

Саймън спря. Усмихна се, въпреки тревогата си.

Затворих лаптопа, изправих се и протегнах ръка. Той се поколеба, преди да я поеме. Поведох го към най-отдалечения край на терасата, откъдето се откриваше великолепна гледка към пристанището долу.

— Нека мислим единствено за това тук, поне за минутка. — Притеглих го към себе си и опрях глава на гърдите му. — Моля те.

Брадичката му докосна върха на главата ми, когато кимна. После, точно шейсет секунди по-късно, каза:

— И аз те обичам. Затова искам да съм тук тази вечер. За да не те изпускам от поглед и да съм сигурен, че всичко с теб е наред.

Отстъпих назад и вдигнах очи към него.

— Дори да успееш да дойдеш тази вечер… какво ще правиш утре? Ами вдругиден?

— Ще измисля нещо.

— Ами наесен, когато се върнем в училище? Да не се каниш да шофираш от „Бейтс“ до „Дартмут“, за да ме приспиваш всяка вечер?

Той прибра един немирен кичур от бузата ми и целуна мястото, където допреди малко се спускаше косата.

— Толкова ли ще е лошо?

Топлина се разля в гърдите ми.

— Ще е чудесно. Но доста трудно за изпълнение. — Вдигнах лице и устните ни се срещнаха. Надявах се думите ми да са му вдъхнали увереност, защото имаха точно обратния ефект върху мен. — И сама ще се грижа за себе си, Саймън. Няма как иначе. Независимо дали ни харесва, или не — а на мен никак не ми харесва, — невъзможно е да сме всяка секунда заедно.

Той ме целуна и ме придърпа още по-плътно към себе си.

— Защо пък не — прошепна, докосвайки устните ми.

В отговор го целунах още по-силно. Когато се разделихме няколко минути по-късно, направих всичко възможно да го успокоя. Казах, че с помощта на Натали сме поканили само няколко отбрани гости. И че както обеща, Пейдж е сложила охранителни камери наоколо. Освен това обслужващият персонал е главно от мъже — не защото се очаква да има много работа, а в случай че някой се държи грубо и се наложи да потушаваме със сила избухналия спор. Накрая му показах мобилния си телефон, където номерът на полицията в Уинтър Харбър беше в менюто за бързо набиране.

— Мразя това — каза той, впил поглед в телефона. — Искам да кажа, че добре си се сетила, но… защо трябваше да се стига дотук.

Целунах го още веднъж и двамата слязохме по стълбите. Когато стигнахме фоайето, той продължи навън, а аз застанах зад стойката на салонния управител. Докато подреждах менютата, които Пейдж подготви специално за тази вечер — в тях имаше по-малко от десет блюда, включително предястията и десертите, увенчани с картинка на летяща риба, лично нарисувана от Пейдж върху копирна хартия — открих бутилка вода, оставена до телефона. Върху етикета беше залепена бележка.

Рибарите понякога са много приказливи. Това ще ти е от полза! — Натали.

След разговора ни на плажа подозренията ми относно новата сервитьорка в ресторанта на Бети се разсеяха. Ето защо първата ми мисъл бе, че това е жест на внимание. После се сетих за солта, която ми сервира заедно с кафето преди няколко седмици. Без да съм я питала, Пейдж обясни, че помощникът в кухнята объркал солниците и захарниците, докато ги пълнил предишната вечер, но аз все пак имах едно наум.

Затова взех бутилката, отворих я и отпих.

Никаква сол. Усмихнах се облекчено.

За щастие, бях взела достатъчно предпазни мерки да не се обезводня. Защото през следващия един час, едва настанила едни посетители, ми оставаше време само да грабна още менюта, преди да са пристигнали следващите гости. Вратата на главния вход непрекъснато се отваряше и затваряше, докато прииждаха нови и нови рибари, помъкнали термоси и увити в хартия пакети. Преди да ги настаня по местата, им показвах дългите маси, подредени в единия край на салона, над които висеше надпис ПЪРВИ КОНКУРС НА „РИБЕНАТА ЧОРБА НА БЕТИ“ ЗА МОРСКИ ИЗНЕНАДИ. Следях внимателно тяхната реакция, без все още да схващам напълно универсалната маркетингова стратегия на „Планинарите“. Повечето обаче изглеждаха заинтригувани и въодушевени. А онези, които видимо предпочитаха да са на някое друго място в този момент, бяха поощрявани от ентусиазираните си жени и приятелки; те — както доволна установих — не отстъпваха по численост.

Скоро всички маси бяха пълни и се наложи да настанявам гостите ни на бара. Когато и столчетата край него свършиха, а отвън все още прииждаха посетители, махнах на Пейдж, която следеше зорко масите за бъдещия конкурс.

— Каквото и да става, не връщай никого — каза тя, когато дойде при мен зад стойката на салонния управител.

— Но вече не остана нито един свободен стол — казах. — А тия, които са вече настанени, нямат намерение скоро да си тръгват.

— Тогава минаваме на правостоящи. Дай да видим къде ще е най-добре да ги настаним — в пространството около бара, на верандата или в задния двор?

— Това няма ли да предизвика опасност от пожар?

— Може — тя кимна към най-близката маса. — Затова пък си имаме пожарникар.

Пожарникарят явно беше и страстен рибар, защото го чух да се хвали на приятелите си между две големи глътки бира какъв невероятен улов е имал.

— Какво прави всичкият този народ тук все пак — попитах. — Мислех, че двете с Натали сте поканили само неколцина отбрани риболовци, колкото да предизвикате интерес.

— Точно така направихме. — Тя вдигна рамене. — Само че напоследък ме занимаваха други неща, както ти е известно, затова не прегледах внимателно списъка с гостите. Предполагам, че е поканила и още няколко души. Те на свой ред са споменали тук-там, както всъщност и очаквахме да стане.

Евентуално. Очаквахме евентуално така да стане, след като сме се уверили, че нещата изобщо вървят.

— Между другото — продължи Пейдж с усмивка, — казах ли ти колко си красива тази вечер?

Още преди да успея да отговоря обаче, един от сервитьорите я повика. Затова се обърнах към следващите рибари, които чакаха да ги настаня, и ги помолих да ме следват. Докато вървяхме през салона към бара, погледнах крадешком отражението си в огледалото над камината.

Пейдж имаше право. Преди да започна да излизам със Саймън, аз бях доста свита и никога не съм обръщала специално внимание на външния си вид. Сега беше различно, затова пък виждах предимно недостатъците си. Сигурно защото се надявах да са достатъчно, че да държат на разстояние представителите на противоположния пол. След идването ми в Уинтър Харбър на два пъти бях стъписана от външния си вид. Първият път беше, като се огледах в къщата край езерото след сблъсъка в мазето на ресторанта на Бети. Вторият беше снощи, когато прехвърлях през ум събитията от деня, докато се приготвях да лягам. Като се има предвид колко немощна се чувствах в тоалетната на киното следобед и колко разстроена и уплашена бях от смъртта на Ерика, се очакваше да съм прекалено изтощена, за да застана пред огледалото в банята.

Въпреки това се чувствах силна. А когато видях отражението си, дъхът ми секна от изненада, не от страх.

За това имаше само едно обяснение. Когато използвах вътрешния си глас върху мъжете, както стана в мазето на ресторанта и във фоайето на киното, тялото ми по някакъв начин използваше тяхната енергия, което не беше ставало никога досега. Не само се чувствах многократно по-силна, но очите ми блестяха и кожата ми сияеше, сякаш преливах от живот и любов, които ми придаваха някаква вътрешна светлина.

Не можех да отрека ефекта от всичко това, тъй като лично се уверих в него.

Беше изумително.

— Ванеса!

Тъкмо бях настанила поредните рибари и щом се обърнах, видях Оливър, който стоеше пред мен, обвил ръка около Бети.

— За какво е всичко това? — надвика глъчката той. — Какво става?

— Имаме тържество — щастливо обяви Бети. — Даже аз мога да се досетя.

— Но нали Пейдж каза, че ще е просто малко събиране. Точно затова се отбихме — да ви поздравим и да хапнем.

— Много добре сте направили. — Прегърнах ги набързо и се опитах да уловя погледа на Пейдж. Тя обаче беше потънала в разговор с един рибар край масите за конкурса и не ме забеляза. — Предполагам, че след толкова вяло начало на летния сезон хората вече са готови да му отпуснат края. Веднага ще ви настаня, но междувременно искате ли нещо за пиене?

Помолих един от сервитьорите да им донесе чай с лед, а друг — да свали от терасата за почивка на персонала два стола и малка маса. Връщах се във фоайето, когато срещнах Натали да бърза към кухнята. Тя сграбчи ръката ми и ме повлече след себе си.

— Не е ли страхотно! — обърна се сияеща към мен. — Заведението е направо претъпкано.

— Наистина е пълно — доста повече посетители, отколкото очаквахме.

— И явно всички доста се забавляват. — Тя вирна брадичка. — Включително нашият любим управител.

Хвърлих поглед през рамо. Допреди минутка Пейдж разговаряше с един рибар и двамата оглеждаха донесения улов, изложен върху подноси с лед. Сега тя беше заобиколена от цяла група мъже и вече не поглеждаше към масите на конкурса. Стоеше в центъра, усмихваше се, смееше се с глас и от време на време протягаше ръка, за да потупа някого по рамото или да го стисне за лакътя.

— Може би и аз трябва да последвам нейния пример — каза Натали. — Ще завъртя главите на тълпа непознати сладури, за да забравя Уил.

— Тя на никого не е завъртяла главата — казах бързо.

— Не и досега. Но по вида им си личи, че това е само въпрос на време.

Нищо не отговорих. Защото Натали имаше право. Пейдж флиртуваше така, сякаш животът й зависи от това… Дори така да беше, пак ме болеше да я гледам. Не исках и на най-добрата ми приятелка да се налага да върши онова, което аз бях принудена да правя. А най-малкото желаех да го демонстрира пред всички, когато стотина чифта очи следят всяко нейно движение.

— Най-добре да си нагледам масите — каза Натали. — Нямам намерение да преобръщам лодката заради недостатъчно внимателно обслужване.

Тя ме остави, а аз си запроправях път обратно към фоайето. Тъй като все още се чувствах заредена с енергия след вчерашния контакт с момчето в киното, държах очите си сведени надолу и бях кръстосала ръце на гърдите. Усещах погледите на мъжете по себе си и не исках неволно да предизвикам или окуражавам някой от тях.

— Ванеса!

Намирах се до вратата към фоайето и спрях, вдигайки поглед. До стойката на салонния управител стоеше възрастен мъж с побеляла коса, любезна усмивка и венчална халка.

— Да? — отвърнах.

— Помолиха ме да ви предам това. — Той ми подаде дълъг пакет, опакован с кафява хартия. — Последният участник в конкурса.

Приближих и взех пакета. Оказа се по-мек и по-лек, отколкото очаквах.

— Това риба ли е? — попитах. Ако се съди по изложените върху подносите с лед останали участници в конкурса, явно собствениците им смятаха, че колкото по-дълги и по-тежки са те, толкова по-добре.

— Предполагам, въпреки че господинът не уточни. Просто ме спря на входа, помоли ме да ви го предам за конкурса и си тръгна.

Обърнах пакета от другата страна. Кафявата хартия нищо не ми подсказваше.

— Лично на мен ли държеше да го предадете?

— Ако вие сте Ванеса Сандс, тогава да.

— Знаете ли кой беше?

— Нямам никаква представа.

Внимавах да не притесня възрастния приносител с допълнителните въпроси, затова оставих пакета и отвърнах на усмивката му.

— Как изглеждаше той?

— Не съм много сигурен. Стоях с гръб към него, когато ми връчи пакета, а когато се обърнах, вече си беше заминал.

Благодарих на възрастния мъж и придружих него и приятеля му до бара. Оказаха се последните гости, които трябваше да настаня. Възползвах се от затишието и тръгнах да проверя как са Бети и Оливър — намерих ги все още озадачени, но доволни; да нагледам Луис, който вилнееше из кухнята, въодушевен, че има работа; и да отговоря на Саймън, който ми пращаше вече второ съобщение.

„Заети сме, но сме добре“, написах в отговор. „Всичко е под контрол. Наслаждавай се на вечерята, ще ти се обадя по-късно, хо“

В салона Пейдж вече стоеше пред микрофона, нает от местна рок банда. Тя приветства всички дошли за първия конкурс с „морски изненади“ в ресторанта на Бети, благодари на участниците в него и се зае да представя улова, който щеше да се състезава. Тук нямаше риби чудовища, каквито ни описа Натали, но въпреки това се срещаха няколко много интересни обекта. Някои от тях можеха да претендират за уникални качества като безформени перки и необичайна окраска. Пейдж говореше леко, естествено и умело отвръщаше на рибарите, които задаваха въпроси и правеха коментари от местата си. Не исках да я прекъсвам, затова изчаках, докато ме забележи край подносите с изложения улов. Тогава й подадох пакета с последния кандидат за участие.

Тя ми даде знак да се присъединя към нея. Поклатих глава.

— Запознахте ли се вече с Ванеса? — почти пропя на микрофона Пейдж. — Тя е нашият възхитителен салонен управител.

Рибарите започнаха да ръкопляскат и да подвикват одобрително. Лицето ми пламна и доби цвят на зряла череша. Усмихнах се престорено и помахах в отговор.

— Какво имаме тук? — попита Пейдж.

Погледнах през рамо с надеждата външната врата да се окаже съвсем наблизо, опитвайки се да измисля предлог — неуспешно — как да се измъкна.

— Последният участник в конкурса — казах най-накрая.

Тя вдигна едната си ръка зад ухото и сви шепа.

— Какво било?

Повторих, този път по-силно.

— Страхотно. Донеси го тук!

Ще ти го върна тъпкано за това — помислих си.

Дори да ме беше чула, Пейдж не го показа. Изражението й остана непроменено, докато вървях към малкия подиум.

— Ето го и него! А сега нека отново аплодираме нашия очарователен салонен управител!

Връчих й пакета с усмивка, помахах отново и отстъпих в дъното на салона. Кожата ми гореше от вперените в мен погледи.

— А сега да видим какво имаме тук… — Пейдж подаде микрофона на вокалиста на групата, който го сграбчи с две ръце, сякаш се страхуваше да не го изпусне и да разочарова хипнотизиращото момиче пред себе си.

Усмивката й стана още по-широка, докато развързваше лентата и внимателно разопаковаше пакета. После се наведе към микрофона.

— Изглежда, ще ни трябва още по-голяма сцена, защото сред нас има комедиант!

Тя вдигна над главата си плюшената играчка — косатка, — за да я видят всички. Според мен това беше по-скоро странно, отколкото забавно, но в салона се надигнаха смехове, когато рибарите я видяха.

— Само не ми казвайте, че това е сериозно предложение — продължи Пейдж. — Нашият нов портал е красив, но едва ли би издържал косатка, която тежи пет тона!

Това предизвика нова вълна от смехове. Пейдж се присъедини към тях, а звукът на гласа й накара рибарите да се почувстват още по-щастливи. Дамите в салона не изглеждаха толкова доволни, но Пейдж сякаш не забелязваше това.

Или напротив. Секунда по-късно усмивката й замръзна, после изчезна.

Тя обаче не гледаше към пълния салон, а към плюшената играчка в ръцете си. Обърна я от другата страна и я приближи към очите си. При това движение под светлината на портативните прожектори над подиума на врата на косатката проблесна нещо. Приличаше на пламъче от клечка кибрит, но беше сребърно вместо златисто.

Рейна.

Пейдж захвърли играчката и се втурна навън. Чух я да вика… но устните й не помръдваха.