Триша Рейбърн
Черни води (3)

Глава 3

След такава напрегната и изтощителна година, лятото преди постъпването ми в колежа би трябвало да е посветено на две неща: повече време със семейството и пълна почивка. Но по-малко от седмица след началото на лятната ваканция вече виждах родителите си само вечер и едва ми оставаше време да се отпусна. Причината бе, че вместо да не си мръдна пръста през тези три месеца, аз се хванах да работя на две места. Първото бе като салонен управител в „Рибената чорба на Бети“. Пейдж ми разреши сама да определя работното си време, но тъй като в ресторанта имах по-голям шанс да срещна Саймън, аз често се появявах още преди закуска и оставах дори след вечеря. Извънредният труд още не беше дал резултат: Кейлъб сигурно беше споменал, че ме е видял тук, защото все идваше сам на обяд. Въпреки това гледах колкото се може по-често да се навъртам наоколо — просто за всеки случай.

Втората ми работа беше като помощник на Ан, нашата брокерка, за да показвам къщата край езерото. Нагърбването ми с тази длъжност се подразбираше от само себе си. Ако мама се беше заела с това, тя непрекъснато щеше да върви по петите на Ан и да се меси в работата й, щом сметне за необходимо, докато не продадат къщата. Сега обаче реши да ни настани час по-скоро в новата лятна къща и беше прекалено заета с пазаруване и обзавеждане, за да има време за старата. Пък и нямаше вяра на татко да я замести; той беше купил къщата край езерото още преди да се запознаят и тя завинаги си остана повече негова, отколкото на всеки друг от нас. Той се закле, че е готов да се раздели с нея, но и досега, независимо дали се намирахме на плажа, в градчето, или някъде другаде из Уинтър Харбър, често го хващахме да гледа по посока на езерото Кантака.

Така оставах само аз. Мама допускаше, че аз не по-малко от нея държа да продължим напред и имаше право. Поне през повечето време.

— Мили боже, какво е умряло тук?

Външната врата се хлопна. Обърнах гръб на прозореца в дневната и видях Ан да стои в малкото преддверие. Ръцете й бяха пълни с пакети от пекарната и с лъскави сини папки. Лицето й беше застинало в намръщена гримаса.

— Какво искаш да кажеш? — попитах.

— Искам да кажа, че мирише така, сякаш някой дребен горски гризач се е лутал между стените и така и не е успял да излезе.

— Къщата е стара — отвърнах, а в гърдите ми се надигна гореща вълна. — От месеци тук не е живял никой. Винаги в началото на лятото понамирисва на мухъл.

— Няма значение дали е мухъл, или мишка. Никой няма да посегне към чековата си книжка, ако не смее да отлепи ръце от носа и устата си. — Тя влезе в дневната, стовари папките на масичката за кафе и пое към кухнята. — А като знаем каква сума иска майка ти за къщата, тук трябва да мирише на цветарски магазин.

Продължавах да стоя, без да знам какво да правя. Секунда по-късно Ан подаде глава от кухнята.

— Прозорците! — каза.

— Моля?

— Хората пристигат всеки момент. Единственото, което можем да направим за момента, е да отворим широко всички прозорци и да се молим за силен вятър.

Главата й отново изчезна. Вратите на кухненските шкафчета заскърцаха, докато ги отваряше, после се захлопваха силно. Подозирайки, че търси някакви чинии за покупките от пекарната, каквито и да са те, отначало мислех да й кажа, че мама е оставила цялата посуда в килера… но после се отказах. Вместо това се засуетих из дневната, дърпах завесите и отварях прозорците.

После отидох и на втория етаж.

Вратата в дъното на коридора беше затворена, точно както беше и последният път, когато се осмелих да се кача тук. През последните месеци, докато ние бяхме в Бостън, тук на няколко пъти са идвали на оглед, но въздухът беше толкова застоял, че трудно можеше да се допусне някой да е припарвал оттогава. Трудно беше човек да си представи и събитията, довели ме на втория етаж онзи следобед, когато казах на мама, че съм подала документи в „Дартмут“, докато тя опаковаше в кашони и последните неща на Джъстин.

Трудно, но не и невъзможно. Това ми се напомняше всеки божи ден.

— Ванеса, какво ще кажеш за свещи? Знаеш ли къде…

Гласът на Ан заглъхна, когато влязох през вратата и я хлопнах зад мен. В малката стаичка, която двете с Джъстин деляхме всяко лято, откакто се помня, приседнах на ръба на едното от двете легла близнаци и зашарих с поглед по другото. Сега всичко изглеждаше различно. Пухената завивка беше прекалено бяла, възглавницата — твърде бухнала. Мама не искаше да взема нищо от старите мебели, но запази няколко дребни неща като завивките, например. Подозирах, че не желаеше да рискува непознати да използват — или изхвърлят — чаршафите и одеялата, в които се е гушила по-голямата й дъщеря през безкрайната поредица мразовити летни нощи.

Леглото ми се видя толкова чуждо, че не можех да си представя Джъстин в него. Не можех да я видя отново как се подпира на лакът, докато обсъждаме какво ще правим на следващия ден, или пък как лежи по гръб и сплита косата си на плитки, докато си приказваме за филми, музика и момчета. Задължително за момчета. И по-специално за едно от тях: Кейлъб.

При тази мисъл ми се прищя да легна и да затворя очи. С всеки изминал ден ми беше все по-трудно да си я представя, но това обикновено помагаше да се освободя от останалите образи, които ме влудяваха. Тъкмо се канех да се обтегна на матрака, когато звънецът на вратата долу иззвъня. Някой тръшна портата на автомобилната алея отвън. Надигнах се на колене и се протегнах през леглото към прозореца — зарадвах се, че още не е отворен. Иначе имаше опасност да се преметна през него и да падна долу.

Защото там беше той. Саймън. Моят Саймън, който вървеше по каменистата алея към тяхната семейна къща, съседна на нашата. Тъмната му коса беше станала по-дълга, по-рошава. Обичайните джинси и тениска бяха опръскани със смазка и боя. Загорелите му ръце ми се видяха по-едри, по-силни.

Краката ми се разтрепериха. Гърлото ми се сви. Тялото ми внезапно закопня — единственото, от което имаше нужда, беше да попадне в тези ръце.

— Тук съм — прошепнах, опирайки ръка о стъклото. — Ето тук. Погледни нагоре… моля те, погледни!

Той не го направи. Влезе у тях, без дори да хвърли поглед насам.

Отпуснах се назад. Мигар при вида на нашата къща вече не се сещаше за мен? Дотам ли се беше стигнало?

Имаше само един начин да разбера това. Заглушавайки онази малка част от съзнанието си, която ме предупреждаваше, че той има нужда от време и свободно пространство, аз скочих от леглото, втурнах се напряко през стаята и отворих вратата със замах.

— Здравейте.

Някаква двойка стоеше в коридора. Едва се удържах да не отстъпя назад и да тръшна вратата под носовете им.

Мъжът се усмихваше. Имаше руса коса, кафяви очи… и красива жена, чиито черти се изостриха в мига, в който ме видя.

— Тук ли живеете? — попита той.

— Да — отвърнах. — Нещо такова. Това беше — това е — нашата семейна къща.

— Прекрасна е — каза той.

Стара е — поправи го жена му.

Дори да беше усетил тона й, той не обърна внимание.

— Кога е строена?

Замълчах. Това беше един от десетките факти, които допреди няколко секунди знаех наизуст и можех да изрецитирам автоматично.

— Деветстотин и четирийсета — налучках най-накрая. Определено беше някъде по това време.

— Тогава определено е на средна възраст. — Той протегна ръка. — Брайън Коруин.

Жена му вдигна очи от неговата отворена длан и ме погледна. Устните й се разтегнаха в усмивка, скована усмивка. Твърдият й поглед обаче ме предупреждаваше добре да си помисля, преди да приема предложението му.

— Ванеса Сандс. — Помахах, вместо да се ръкувам, и кимнах с глава, докато се промушвах покрай него към стълбите. — А сега, ако ме извините, наистина трябва…

— Защо я продавате?

Очите ми се заковаха на неговите.

— Моля?

— Къщата е в идеално състояние. Има чар. Прелестна е. На хвърлей място е от езерото. Тя е всичко онова, което градчето някога е било, но вече не е. — Той сви рамене. — Семейството ти трябва да има много сериозна причина, щом се разделя с нея.

Всъщност причините са няколко. Хубави спомени. Лоши спомени. Близостта до сладка — не солена — вода. Отчаяната нужда от ново начало. Но не бих могла да споделя нито една от тях с един потенциален купувач. Не и без да събудя нови въпроси. Освен това бях достатъчно прозорлива да се досетя, че Брайън не задава всичките тези въпроси, защото отговорите истински го интересуват; той питаше, защото истински се интересуваше от мен. Или поне от персоната, която тялото му подсказваше, че съм.

— Вероятно заради тая мрачна ламперия — предположи жена му, когато аз се забавих с отговора. — Заради олющените тапети. Или пък заради избелелия килим. Оронените стъпала отвън. Или може би…

— Не беше ли ти тази, която точно преди три месеца настояваше, че тук има удивителен потенциал? — Усмивката на Брайън беше изчезнала. — И че може да бъде къщата, която умираш да преобразиш.

Нещо ме стегна в гърдите. Пръстите сами посягаха да издращят кожата, която изсъхваше и се опъваше по лицето, шията и ръцете ми, но вместо това се овладях и измъкнах бутилка вода от джоба на жилетката си. Пиех, докато Брайън и жена му спореха, очаквайки тялото ми да се охлади, да се отпусне. Стресовите ситуации винаги ускоряваха обезводняването и изсмукваха енергията ми, напоследък дори още по-бързо. Тогава увеличавах необходимата доза сол, но никога не бях сигурна, че е достатъчно.

Колкото и да обичах тази къща, колкото и тъжно да ми беше, че вече няма да е наша, не можех да не призная предимствата на новата къща на брега на океана. Единственият й недостатък бе прекалено високата цена, макар Ан да настояваше, че само допреди миналото лято е струвала двойно. Според мама известно време бихме се справили финансово, но парите от къщата край езерото ни трябваха час по-скоро.

Като се има предвид всичко това, дали не е редно да направя изключение от най-твърдото си правило — да не използвам едни определени способности за собствена облага? Поне този път? Още повече че така щеше да се стигне не до един, а до два положителни резултата — включително силата, която ми трябва да стигна до вратата на Саймън и да му призная всичко, за което копнея от месеци.

Кой знае. Въпреки това пресуших бутилката, преглътнах и си поех дълбоко въздух.

— Сутеренът е обитаем.

Брайън и жена му се обърнаха към мен. Продължих, преди да съм си изпуснала нервите.

— Къщата има напълно реновиран сутерен. Мама го ремонтира преди пет години. Използваше го за офис, но от него би излязла и страхотна фитнес зала.

Допусках, че това може да продаде къщата. Жената беше слаба, а блузата без ръкави откриваше добре оформените й ръце. Носеше ленена чанта, достатъчно голяма, за да побере постелка за йога.

— Освен това — продължих — от едната страна на езерото до другата има километър и половина — идеална дължина за едно сутрешно плуване.

Тя ме изгледа продължително, очевидно премисляйки доколко намеренията ми са искрени. За късмет, усиленото плуване миналото лято беше оформило и моите мускули. Нямах представа доколко това личи през джинсите и провисналата туника, но тя явно видя нещо, което напълно я удовлетвори, защото леките бръчици по челото й се изгладиха и чертите на лицето й се отпуснаха.

— Няма да е зле да надникнем и в сутерена. — Тя хвана Брайън под ръка и го поведе надолу по стълбите.

— Между другото, тук горе има още няколко стаи. Вярно, трябва им здрав ремонт, но пък…

— Аз ще ги огледам. — Брайън дръпна ръката си. — Една от тях може да се превърне в страхотен дрешник.

Той го каза на нея — нещо като награда, предполагам, — но гледаше мен. Тя се поколеба, после въздъхна.

— Както решиш. И не си изключвай телефона.

— Съжалявам — каза той, когато останахме само двамата, — но нейният вкус е доста специфичен.

Насилих се да се усмихна.

— Няма нужда да се извинявате.

Тръгнах по коридора, мятайки през рамо, както се надявах, едновременно престорено свенлив и загадъчен поглед. Определено не бях свенлива, пък и човекът пред мен беше податлив. Но общуването със Зара, сестрата на Пейдж, тяхната майка Рейна и собствената ми биологична майка, която срещнах за първи път едва тази есен, ме осветли относно някои мои способности и как точно да ги прилагам. Не ми се беше налагало често да се усмихвам на мъжете, откакто преди осем месеца за последно се усмихнах на Саймън, затова бях позагубила тренинг… но не това имаше значение сега.

Защото Брайън ме следваше по петите. Не откъсваше поглед от мен. Хилеше се така, сякаш жена му не е на долния етаж, сякаш изобщо не беше женен. Най-лошото от всичко бе, че дори не си даваше сметка какво върши; не можеше да контролира реакциите си. Това бе единствено в моята власт.

Така не беше редно. Чувствах се неудобно. И ако кожата ми не беше толкова суха, щеше да е направо унизително.

Но аз пресъхвах и с всяка изминала минута ставаше все по-зле. Прокарах длан по ръката си и върху пода се посипа облак прозрачни люспички. Ето защо продължих напред. Чак до стаята за гости в срещуположния край на коридора.

— Леле! — За частица от секундата вниманието му беше привлечено от нещо различно от мен. — На това му се казва гледка.

Застанах до него край прозореца, който гледаше към езерото. Голямата стая беше съвсем празна, с изключение на стария диван и едно писалище, но въпреки това ние стояхме толкова близо един до друг, че ръкавите ни се опираха.

— Трябва да я видите по залез.

Той се извърна към мен.

— Наистина ми се ще да я видя.

Усетих топла вълна енергия да се надига от дъното на корема ми. Окуражена си представих как Джъстин засилваше при вида на Кейлъб и се опитах да наподобя нейното изражение.

— И така, откъде сте вие?

— Провидънс, остров Роуд.

Този път усмивката ми беше напълно искрена.

— Чувала съм за него.

Той поклати глава и лекичко се засмя.

— Няма как да не си чувала. — Вдигна поглед, омекнал отново. — Аз съм асистент преподавател по икономика в „Браун“. И йога инструктор на Марли.

— А Марли е вашата…?

Той рязко си пое въздух, когато пристъпих към него. Топлата вълна се разля от корема по краката ми, стигна и до ръцете. Само за няколко секунди от полузаспало състояние се усетих в кондиция да преплувам няколко пъти езерото Кантака. Отстъпих назад, за да проверя как са ръцете ми, и усетих, че кожата ми е вече много по-гладка и мека.

После погледнах Браян и се почувствах стократно по-зле отпреди.

Той въсеше вежди с колеблива усмивка.

— Марли… тя е… това е… мисля, че може да е…

Той дори не си я спомняше. Собствената си съпруга. С която вероятно беше изкарал един съвършено очарователен ден в оглед на различни къщи, преди да се натъкнат на мен.

— Е, исках просто да ви покажа гледката от тази стая. — Отстъпих крачка назад. После още една и още една. — Радвам се, че ви хареса. Ако имате още въпроси, или пък искате да направите оферта, Ан, нашата брокерка, ще ви помогне.

В коридора се затичах. Прелетях надолу по стълбите, проправих си път през малката тълпа, която оглеждаше къщата, и изхвръкнах на задната веранда. Там се задържах за кратко да възстановя дишането си и запрескачах през едно стъпалата към ливадата. Все още исках да видя Саймън, да поговоря с него за това откъде тръгнахме и докъде бихме могли да стигнем… но след всичко, което направих току-що, не можех да разчитам, че ще говоря логично и разумно. Преди да кажа каквото и да било, трябваше да се успокоя и да подредя мислите си.

Тръгнах към навеса за лодки. Той приличаше по-скоро на вехта барака, но все още имаше врата, която се затваряше. Огледът току-що започваше, затова вероятността някой скоро да се появи толкова далече от къщата беше малка.

— В това няма никакъв смисъл.

— И всичко прилича на кипене, така ли?

Забавих крачка и се заслушах в приглушените непознати гласове. Сякаш идваха иззад навеса.

— Така чух. Цялото езеро бълбукало и кипяло като някаква пощуряла пералня.

Кръвта бавно се оттегли от лицето ми. Наложих си да не спирам да вървя.

— Но защо? И как така?

— Представа нямам защо. Нали това е причината да сме тук.

Цялата енергия, придобита от общуването ми с Брайън, се сви до една точка в корема ми и скоро съвсем изчезна. Когато завих покрай навеса и заварих отзад групичка хора, събрани около старата червена лодка, която навремето принадлежеше на двете ни с Джъстин, вече бях толкова замаяна, че едва схванах какво казва един от тях.

— Онова, което става в реалния ни живот, е по-невероятно и от фантастика — морски жени. Или както им викат още… сирени.

Тогава се предадох.

И се свлякох на земята.