Триша Рейбърн
Черни води (6)

Глава 6

— Преподобният Боб Вила — каза Пейдж.

— Кой? — попитах.

— Боб Вила. Прочутият експерт по домашни ремонти. Гледах клипове от неговото шоу по Youtube, за да съм сигурна, че моите майстори са в час.

Двете бяхме в нейната кола и наближавахме нашата къща. Проследих погледа й през предното стъкло, насочен към един мъж пред желязната порта, който в едната си ръка държеше чук, а в другата — гаечен ключ.

— Да ти прилича на баща ми?

— Малко. Но не това ме занимава сега. — Тя намали и спря, докато татко приклякваше до лъскава червена кутия с инструменти. — Изглежда, татко Сандс също има нужда от съвета на майстор професионалист.

Имаше право. Татко надничаше в кутията с инструменти така, сякаш беше аквариум с екзотични рибки.

— Какво се опитва да направи? — попита Пейдж.

— Представа нямам. — Откопчах предпазния колан. — Искаш ли да влезеш? А защо не останеш и за вечеря?

— Ще ми се, но съм разбита. — Тя отпусна глава на седалката и ми се усмихна; уморена усмивка. — Освен това имам нужда от всяка капчица останала енергия, за да убедя баба Би, че промяната наистина може би е — и ще бъде — за добро. Става ли да го отложим за някой друг път?

— Когато кажеш. — Слязох и й помахах, докато обръщаше по алеята.

— Ванеса! — извика татко. — Слава богу, сега има поне някой, с когото да се посъветвам.

Застанах до него край кутията с инструменти. Той извади дълга черна пръчка с малка сребърна топка в единия край.

— За какво, според теб, служи това?

— Може би за дирижиране на симфонии?

Той се изкиска.

— Наистина прилича на диригентска палка. Както и на магически жезъл, който в момента ми е особено нужен.

Приклекнах край него.

— По-скоро класическата музика е твоята стихия. Пък и за какво ти е нужна магия?

Той с въздишка се отпусна назад и седна на паважа. После насочи черната пръчка към портата.

— Заради русалките ли? Да не искаш да ги съживиш? — Седнах до него. — Не искам да те разочаровам, Голям бащичко, но тая работа вече я свърши някой преди теб.

Погледна ме само с крайчеца на окото си, без да извръща глава. Свих рамене.

— Точно обратното — каза той. — Искам да ги смъкна.

Тъкмо щях да попитам защо, но се спрях. Защо пък да не иска да премахне това неволно свидетелство за преживяното. Доколкото ми е известно, русалките и сирените нямат нищо общо помежду си; основната разлика е, че сирените са без опашки и имат склонност да убиват… Но в популярната култура образите им бяха достатъчно близки, за да ги бъркат.

— Майка ти се разтреперва всеки път, щом приближим портата — напълно инстинктивно, даже се съмнявам, че си дава сметка за това. Аз обаче го виждам.

— Тя ли те помоли да ги свалиш?

— Разбира се, че не. Ако помисли и за себе си поне за миг, би наела някой професионалист за тая работа. На всички ни е ясно, че не съм майстор „направи си сам“. — Той поклати глава. — Само че тя не е обръщала внимание на себе си от дълго време насам. Ето защо аз трябва да се заема с работата.

Отношението му към мама бе страшно мило, но ме натъжи. Татко обичаше мама. Женени бяха от двайсет години и той с всеки изминал ден я обичаше все по-силно. Тя също го обичаше, затова бе простила неговия грях и ме беше приела в тяхното тричленно семейство, когато дошло времето. Седемнайсет години се грижеше за мен, сякаш съм й родна дъщеря, макар че непрекъснато й напомнях за татковото прегрешение. Въпреки това беше продължила да живее с мисълта за стореното от него. Постепенно го беше приела.

Миналата година обаче беше подложена на изпитание, на каквото не бива да бъде подлагана нито една съпруга и майка. Загуби Джъстин, нейната биологична дъщеря. И едва не загуби мен. И всичко това заради група жени, за които поне до миналото лято бяхме чели само в книгите. Група, към която вече против волята си принадлежах и аз.

Това, че родителите ми останаха заедно дори след новото и доскоро невъобразимо изпитание, бе сериозна проверка на чувствата им един към друг. Но това не значеше, че им беше лесно. Дори след като разбра, че аферата му с Шарлът Блу не е изцяло по негова вина, татко продължи да изпитва вина. И така щеше да бъде винаги. Знаех, че той ще се опитва да изкупи тази вина пред мама всеки божи ден, чак до края на живота си.

— Какво й каза? — попитах след няколкоминутно мълчание.

— Кога?

Помълчах известно време.

— Когато й се извини.

Той замълча, докато го обмисляше. Нарочно се изразих доста мъгляво, защото си давах сметка, че той й се е извинявал неведнъж и два пъти, но инстинктивно ще си припомни онзи път, когато му е било най-тежко. Нямаше значение кога точно е било това; нямах за цел да разбера кога се е чувствал най-зле. Исках само да знам какво й е казал, което им е позволило да продължат заедно напред.

— Предполагам… казал съм същото, каквото и ти — че съжалявам и не съм искал да я нараня. Казах, че ако можех да върна времето назад, всичко щеше да е другояче сега. Казах, че напълно бих я разбрал, ако не иска да ме види никога повече.

— И това помогна ли? — В гласа ми се таеше надежда.

— Не.

— О!

— Тя би си тръгнала, ако не бях казал още нещо. — Той ме погледна. — Трябва да знаеш, че преди да спомена за теб, аз й разказах всичко, което се случи. Тя не би ме зарязала, ако знаеше, че ти вече си се появила в живота ми. Ето защо трябваше да й дам шанс. Дължах й поне това.

Сега вече знаех кога му е било най-трудно да се извини и в това имаше някакъв смисъл. В края на краищата, той едва сега научи истинската причина защо не е успял да устои на изкушението преди близо двайсет години.

Кимнах.

— Разбирам.

Той обърна поглед към портата. Когато заговори пак, гласът му бе твърд, но нежен.

— Казах й, че ще умра без нея. И това не бяха просто думи. Вярвах го тогава, вярвам го и сега. — Ръката му леко докосна моята. — Това не е повод за гордост в живота на твоя старец. Не ти препоръчвам да вземаш пример от мен.

— Затова пък е истина. Ето защо е имало ефект.

— Истина беше, но не заради това Жаклин остана с мен. Тя е достатъчно силна и горда, че да допусне нещо като заслужения край на нейния неверен съпруг да промени решението й.

— Тогава кое го промени?

— Едно друго нещо, което тя знаеше, че е истина.

Зачаках. За частица от секундата очите му овлажняха. Той ги избърса с опакото на ръката си.

— По някаква странна, необяснима причина тя… също не можеше да живее без мен.

Сега и моите очи се напълниха със сълзи. Мислех си за моите родители и всичко онова, през което бяха преминали; но в същото време мислех и за Саймън.

Ако му кажех, че бих умряла без него, дали и той щеше да отвърне със същото?

Облегнах се назад и отпуснах глава върху рамото на татко. Ръката, която преметна през раменете ми, трепереше. Седяхме така насред алеята за автомобили, без да говорим, докато неговото дишане се успокои и огънят в гърдите ми премина.

— Знаеш ли какво ни трябва? — казах.

— Чаша червено вино ли?

Скочих на крака.

— Горелка.

Той също се протегна и надникна в кутията с инструменти.

— Дали не можем да си набавим една с вълшебния жезъл?

— По-лесно ще е да я вземем от железарията. Ей сега ще отскоча.

— Е — той се изправи на крака, — става късно. Майка ти вече приготвя вечерята. Тая работа може да почака и до утре.

— И да я оставим да се разтреперва при вида на тия нелепи русалки още не-знам-колко пъти?! Тая няма да стане. — Кимнах към кутията с инструменти. — Искаш ли да ти помогна с това, преди да тръгна?

— Не, благодаря. Засега само ще събера инструментите и ще я оставя тук. Ще подпира портата отворена, докато се върнеш.

Прегърнах го набързо, после затичах по автомобилната алея. Отбих се за малко в къщата да кажа здрасти на мама, после грабнах ключовете и бутилка вода с обяснението, че отивам до градчето да взема сладолед за десерт. Тя, така или иначе, скоро ще разбере истинската причина, но ако й бях казала, щеше да спори с мен и да ме уверява, че това не е необходимо.

Когато подкарах към главната улица, слънцето вече залязваше, обагряйки старите къщи и новите жилищни кооперации с топло оранжево сияние. Гледката сега беше пълна противоположност на тази от миналото лято, когато, независимо от цвета на мазилката, всички къщи изглеждаха сиви — сутрин, по обяд и нощем. Тогава градчето едва успяваше да се справи с наводнението от поредната буря, когато го връхлиташе нов порой и гръмотевици и то отново подгизваше и ставаше мрачно.

Сегашната привечер обаче бе образец за едно от ония неща, заради които хората идваха в Уинтър Харбър. Дори след като слънцето изчезнеше зад хоризонта, въздухът оставаше мек и не захладняваше. Чудесно време за дълга и спокойна вечеря под акомпанимента на някоя местна група или просто за скитане из градчето с приятелите и семейството.

Като знаех колко празно беше в ресторанта на Бети през целия ден, не трябваше да се учудвам да видя по главната само десетина коли, когато малко по-късно свърнах по нея, но все пак се изненадах. Намерих място за паркиране точно пред железарията и се втурнах вътре.

— Това е доста голяма играчка за едно малко момиче.

Стоях на пътеката в задната част на магазина, опитвайки се да избера между двата модела горелки, които ми се виждаха съвсем еднакви. Когато мъжът приближи, оставих едната на рафта и му обърнах гръб.

— Какво толкова казах? — провикна се той след мен. Имаше висок ръст, носеше зацапани карго панталони, износено милитъри яке, ботуши и плетена шапка. Не се задържах достатъчно дълго, за да разгледам лицето му, но май на години беше някъде по средата на двайсетте. Ако се съди по вида му, явно работеше на някое от рибарските корабчета, акостирали в пристанището.

Това е само някакво момче — помислих си, докато отивах към касата. — То просто флиртува с момиче, което му изглежда нормално.

Може и така да е. Но това не успокои ръцете ми и те трепереха, докато вадех парите от портмонето. Мина почти година, а аз още не бях свикнала с чуждото внимание.

— Парти около огъня, а?

— Моля? — Въпросът беше толкова неочакван, че реагирах, без да се замисля.

Още един мъж с избелял гащеризон, пуловер с едра плетка и шапка на уинтърхарбърския отбор по бейзбол стоеше зад мен. Той кимна към касата, където в момента касиерката се опитваше да открие цената на горелката.

— Май някой е готов за шоколадови бисквити и сандвичи. Туристите си падат по такива неща, но обикновено палят факли и кладат огньове, а не използват огнепръскачки, които горят с бутан.

Той се ухили насреща ми. Искрено се постарах да отвърна със същото, преди да се обърна към касиерката.

— Тук има етикет. — Наведох се над апарата към жената отзад. — На него май пише 49,99 долара.

— За всеки случай ще проверя.

— Моля ви, няма защо, аз ще…

Тя обаче вече беше изчезнала. Зад гърба ми първият младеж застана зад втория. От двамата лъхаше на сол, никотин и сурова сьомга. Обсъждаха куки, въдици и кое как кълве, но така, сякаш не риба се канеха да ловят.

— Май не си тукашна, а? — попита първият, повишавайки глас.

Тъй като ние тримата бяхме единствените пред касата, предположих, че въпросът е отправен към мен.

— Не е точно така — отвърнах, без да се обръщам.

— Не ми се вярва. Няма как да забравим това лице, нали, Гриф?

— Категорично. — Вонята стана още по-силна, когато пристъпиха към мен. — С гордост можем да заявим, че познаваме всички красавици в градчето. Това, така да се каже, е наша работа.

— Много хубаво. — Сега вече не бях сигурна да се плаша ли, или да си отдъхна. Двамата бяха доста нахакани, докато повечето момчета са свити и срамежливи, докато не им дадеш аванс. Може пък тези да се държат така с всички момичета. И това да няма нищо общо с факта, че аз не съм като всички момичета.

— Знаете ли какво — подхвана пак първият. — Имахме тежък ден. Аз огладнях като вълк… и мога да отида за нещо сладко.

Вече нямаше значение какво ги подтиква. Последната дума беше произнесена почти в ухото ми. Страхът взе превес.

— Размислих! — Започнах да отстъпвам към изхода на магазина. — Благодаря все пак!

Навън насила се опитах да вървя, а не да хукна веднага към колата. Хвърлих един поглед към магазина и видях двамата да говорят с касиерката, която се беше върнала на щанда. Видя ми се по-възрастна, затова реших, че не се интересуват от нея по начина, по който се интересуваха от мен. Ако все пак двамата държаха да си навлекат неприятности, тя имаше на разположение достатъчно джобни ножчета, отвертки и други полезни инструменти. Убедена, че жената може да отблъсне нежеланото внимание, щом се наложи, аз с известно чувство за вина запалих колата и дадох газ.

Сладкарницата на Еди беше съвсем наблизо. Реших, че все пак ще трябва да купя нещо, за да оправдая идването си до градчето, затова отбих и взех три мелби и колкото кутии със сладолед можех да нося. Макар да нямах пряко участие в климатичните катаклизми миналото лято, все пак се чувствах отчасти отговорна за западането на туристическия бизнес. Най-малкото, което можех да направя, бе да раздвижа търговията на Еди.

По обратния път минах през страничните улички, за да избегна железарията. Тъкмо бях завила по тясна квартална пряка, когато на известно разстояние зад мен се появиха светлини от фаровете на автомобил. Пулсът ми се ускори, но веднага след това възвърна нормалния си ритъм, когато колата, стар оранжев пикап, свърна по друг път и се изгуби.

Включих радиото, за да се разсея. Посегнах към седалката до мен, напипах мобилния телефон в чантичката си, извадих го и го сложих в поставката за чаши. Загребах шепа претцели от пакета за извънредни случаи на таблото и я прокарах с бутилката солена вода, която си взех за из път.

Тъкмо щях да проверя дали нямам нови съобщения на телефона, когато оранжевият пикап наби спирачки при следващата пресечка. Махнах крака си от газта и комбито намали. Очаквах колата отпред да ми освободи пътя, но тя остана на място с ръмжащ мотор.

Всичко е наред… Просто са изгубили пътя… Изглежда, са искали да продължат по тая уличка, но се е оказала тясна и сега те чакат ти да минеш първа.

Натиснах газта. Слънцето вече беше залязло, но все още имаше достатъчно светлина и когато наближих, различих въдиците на задната седалка и козирката на бейзболната шапка. Сниших се на седалката, опрях лакът на прозореца и опитах да прикрия лицето си с длан. Гледах право напред, когато минах покрай тях.

Пикапът не помръдна.

Продължих да карам със затаен дъх, наблюдавайки как ръждивият капак постепенно се смалява в огледалото за обратно виждане. Когато стигнах знака „Стоп“ в края на уличката, те вече никакви не се виждаха.

Отдъхнах си и завих наляво към океана.

Зад мен отново се появиха фарове.

Наближаваха все повече и ставаха все по-ярки. Натиснах газта, но това само ги накара и те да ускорят. Още повече увеличих скоростта. Стрелката на скоростомера стигна шейсет. Седемдесет. Осемдесет. Ограничението на скоростта в града беше трийсет и стриктно се спазваше, но на мен точно сега не ми пукаше за него.

Очевидно и младите рибари не ги беше грижа.

Когато наближих следващото Т-образно кръстовище, завих наляво, без да намаля. Комбито взе завоя с лекота, но на старото возило щеше да му е нужно повече време за тази маневра. Малко се поуспокоих, преценявайки, че ако така вървят нещата, вече ще съм у дома и желязната порта ще се е затворила зад мен, преди да успеят да ме настигнат… но после си дадох сметка какво означава всичко това.

Те са знаели къде живея. И дори да се откъсна от тях, пак ще са по петите ми. По този път, макар и дълъг, нямаше много къщи и завършваше пред нашата порта, откъдето друг изход липсваше. Което ще рече, че дори тази вечер да се отърва… какво ще стане утре? Тази вечер рибарите може само да си играеха на котка и мишка с мен, но ако утре играта загрубееше?

Натиснах спирачката. Комбито изгуби скорост и аз се възползвах от момента, за да направя обратен завой и да променя посоката. След около километър префучах покрай пикапа; той наби спирачки и започна да прави маневра за обратен завой.

Стрелката на скоростомера стигна деветдесет. Деветдесет и пет. Сто. Държейки здраво волана с едната ръка, посегнах за телефона. Започнах да натискам цифрите на номера, който можех да набера и насън, въпреки че не се бях обаждала от месеци на него… и затворих преди последната.

Инстинктът ми подсказваше да се обадя на Саймън. Да му кажа, че имам проблем, защото едно време той искаше да знае всеки път, когато стане такова нещо. За да може да ми помогне. Той се погрижи за мен и онзи ден при къщата на езерото, но сигурно го е направил, защото не е имал друг избор — нали бях точно до тях. Ако ни беше писано да сме заедно, изборът трябваше да е негов. Точно както е станало с мама.

Запратих телефона на съседната седалка и се понесох обратно към градчето. Пикапът ме настигна веднага, щом намалих заради предупредителните знаци и случайните коли. Започнах да завивам напосоки по непознати улици с надеждата, че очевидната липса на посока ще им подскаже намерението ми да се отърва от тях един път завинаги, за да не се върнат обратно на криволичещата уличка високо над океана.

Всичко това продължи минути, но сякаш траеше часове. Тъкмо минавах покрай градската библиотека, когато в огледалото за обратно виждане се появиха червени и сини примигващи светлини. Заслепиха ме и от тях вече не виждах нищо — дори ако старият пикап се беше лепнал отзад и ги ползваше за водач. Въпреки това отбих.

— Съжалявам — казах, когато полицаят приближи отворения ми прозорец. — Знам, превиших скоростта и съжалявам. Но тия двамата в стария пикап са по петите ми още от железарския магазин и ме преследват през цялото…

Млъкнах. Какъв смисъл имаше да продължавам? Полицаят беше млад мъж и вече ми се усмихваше. Той сякаш слушаше какво му говоря, но аз знаех, че изобщо не ме чува. На всичкото отгоре, освен нашите коли на пътя не се виждаше друг автомобил.

Рибарите бяха изчезнали. Поне засега.