Триша Рейбърн
Черни води (25)

Глава 25

Опитах се да го спася. Извлякох го обратно на брега. Масажирах гърдите му и вкарах въздух в дробовете му. Всеки път, когато се отдръпвах и виждах извитите нагоре ъгълчета на устните, мислех, че се съвзема, че чертите на лицето му се свиват конвулсивно, докато тялото се бори да задържи живота в себе си… Но той само се усмихваше.

Не. Стиснах носа му с два пръста и притиснах уста към неговата. Гърдите му се повдигнаха, спуснаха се, замряха. Опитах отново и отново.

Той ми се хилеше през цялото време.

Ванеса… Моля те, побързай…

Издишах още въздух в устата му. Натиснах още по-силно гръдния кош. Дъждът се изливаше отгоре, смесваше се със сълзите ми, шуртеше по лицето ми, но аз не го усещах. Вече нищо не чувствах.

Колин също. Проверявах за пулс през няколко секунди, но във вените му вече не течеше живот. Сърцето му не биеше.

Божичко… той е вече вътре…

Приседнах и се загледах по протежение на брега, към ресторанта. Намираше се на няколко километра по-надолу от мен и не бих могла да го видя дори в ясен ден, но се надявах Пейдж някак да усети, че съзнанието ми е настроено на нейната вълна и да се свърже с мен. Представих си красивата й усмивка, нейния смях и отвърнах.

Къде?

Зачаках. Когато единственият отговор беше плющенето на дъжда и грохота на вълните, разбиващи се в брега, опитах отново.

Не спирай да ти говориш, Пейдж. Ще дойда веднага щом мога.

Все още ослушвайки се за нейния отговор, се надвесих над Колин. Приближих уста към ухото му и тихо заговорих.

— Не зная как си се забъркал с ония момичета… но знам добре какво се опита да направиш с мен току-що. — Избърсах очите си, от които непрекъснато се стичаха сълзи. — И въпреки това съжалявам. Ти щеше да си понесеш наказанието, така или иначе… но не и това. Не и от мен.

Не можех да го гледам повече, затова зареях поглед встрани, докато се изправях на крака, събличах подгизналото си джинсово яке и покривах с него пустите му очи. Извиних му се безмълвно още веднъж, после напъхах крака в сандалите — чакаха ме на мястото, където ги бях оставила, преди да влезем във водата — и се втурнах по стръмната пътека към паркинга.

Следващите няколко минути ми минаха като в мъгла. Добрах се до джипа, пълен с дъждовна вода, и се обадих на полицията. Казах, че съм открила мъртво тяло на плажа, дадох им точното местоположение и съобщих, че нещо нередно става в ресторанта на Бети. Звъннах на Саймън и оставих кратко съобщение, че съм добре, но Пейдж е в беда, затова го моля да отиде в ресторанта колкото може по-бързо. Докато палех колата и давах на заден, позвъних и на нашите, за да ги успокоя, че съм добре и ще се прибера час по-скоро.

Не мислех за онова, което извърших току-що. Не можех да мисля за това сега. Ако си го позволях, трябваше да спра. И да седя в колата със свален гюрук, докато потоците сладка вода плющят по кожата ми и постепенно отравят тялото ми.

Пейдж обаче имаше нужда от мен. Не успях да спася Колин… нито Джъстин и Шарлът… но все още можех да спася най-добрата си приятелка.

Така се бях съсредоточила в тази мисъл, че щях да излетя с мръсна газ от паркинга, без да забележа колата, спряла между контейнера за смет и пясъчната дюна. Щом я зърнах, толкова силно набих спирачки, че джипът подскочи.

Пред мен стоеше празен оранжев пикап. С окачени въдици отзад. Ако Пейдж е в опасност, дори когато Колин вече не може да я нарани, значи, той не е действал сам през последните седмици. И тук ли е имал подкрепление? Дали рибарите не дебнат някъде около паркинга, докато чакат той да си свърши работата?

Ванеса!

Разтърсих глава и натиснах педала на газта. Гумите забуксуваха в калта, преди да наберат скорост и да изстрелят колата на заден ход. Изхвръкнах на пътя, олюлях се на завоя и се понесох към града.

Докато карах, бурята се усили. Небето стана нощно непрогледно, а дъждът се превърна в плътна сива стена, която светлината на фаровете не можеше да пробие. Добре че светкавиците озаряваха мрака — и пътя — на всеки няколко секунди. Стисках здраво волана и гледах право пред себе си, а в мислите ми бе единствено Пейдж. Когато телефонът иззвъня, погледнах на екрана от кой номер ме търсят. Бяха нашите, затова оставих да се включи гласовата поща.

Щом наближих градчето, заговорих отново.

Почти пристигнах. Добре ли си?

Секундите се точеха. Едва дишах и вперена в почти непрозрачното предно стъкло следвах размитата двойна жълта линия на пътя. Вече се канех да повторя въпроса, този път по-силно, когато тя отговори.

Да — отвърна с треперещ глас. — Но той е тук.

Кой? Къде?

Тя заговори отново, но гласът й потъна в тътена на гръмотевицата. Начупената линия на светкавицата озари небето, преди да порази едно дърво от дясната ми страна, разцепвайки го надве. Когато едната половина на стеблото се наклони над шосето, натиснах газта, но вече беше късно. Понесено от собствената си тежест, дървото се стовари върху асфалта, преди да успея да мина. Спрях рязко, избягвайки сблъсъка само на сантиметри, после дадох заден и се опитах да го заобиколя.

Препятствието се оказа прекалено голямо. Препречваше цялата ширина на шосето, а върхарите на короната стигаха гората на двайсетина крачки от канавката. Отворих вратата, изскочих от джипа и затичах към дървото, решена да си проправя път. Натиснах с всичка сила; стеблото леко помръдна, но не се отмести. Тъй като падна под наклон, беше и твърде високо, за да мина отгоре. От другата страна пътят оставаше тъмен. В такава буря хората обикновено отбиват встрани на банкета, за да изчакат стихията да отмине. Затова имаше малка вероятност някой друг, освен полицията, да приближи откъм Уинтър Харбър. Тъй като и те няма да могат да преминат, поне щяха да ме върнат обратно до града.

А до там имаше най-малко километър и половина.

В главата ми Пейдж тихичко скимтеше.

Оставаше ми само едно. Преместих джипа встрани от пътя. Грабнах телефона, чантата и ключовете. И побягнах.

Краката ме понесоха напред. Префучавах през камъни и клонаци. Сърцето ми биеше бързо, но равномерно. Още преди да се усетя, пред мен се появиха мъждивите светлини на главната улица.

Още ли си в ресторанта на Бети? — попитах Пейдж.

Да.

Къде?

Във…

Тя замлъкна.

Пейдж! Добре ли си?

Никакъв отговор.

Затичах още по-бързо, спринтирайки през града. Щом зърнах ресторанта, измъкнах телефона си от чантата и пак потърсих Саймън. Той не отговори, затова му оставих ново съобщение на гласовата поща, че съм в ресторанта с Пейдж и го моля да дойде при нас по-бързо.

Взех на един дъх стълбите пред главния вход и блъснах вратата. Тя не поддаде. Стиснах топката на дръжката по-здраво и опитах отново.

Вратата се оказа заключена. Посред бял ден, точно когато трябваше да сервират обяда. Ресторантът на Бети работеше 365 дни в годината и не затваряше по никакъв повод. Пейдж обичаше да казва, че дори снежна виелица да затрупа града, всеки би могъл да стигне със снегоходки до кея, където винаги ще го чака топла купичка чорба. А тази буря, колкото и силна да беше, не беше по-страшна от зимна виелица… Тогава какво ставаше?

Чак тогава я видях. Написана на ръка бележка, залепена от вътрешната страна на малкото прозорче на вратата.

Ресторантът на Бети е затворен за частно парти. Моля, Заповядайте пак утре!

Пейдж нищо не беше споменала за частно парти. Но отвътре се носеше музика, която чувах дори през вратата. Когато тръгнах по верандата и надникнах през прозорците на салона, видях, че вътре наистина има нещо като празненство. Разпознах мнозина от рибарите, които напоследък станаха наши постоянни клиенти. Те сновяха от група на група, разговаряха и се смееха заедно с няколко момичета, които не познавах. Никой не седеше по масите и не се хранеше, стояха прави като на коктейл. Може би просто защото нямаше кой да ги обслужи — бързо обходих с поглед салона и не забелязах никого от персонала.

Пейдж — опитах отново, втурвайки се надолу по стъпалата на верандата. — Тук съм. Ти къде си?

Никакъв отговор. Заобиколих тичешком ресторанта и се втурнах към служебния вход. Не се изненадах, когато и той се оказа заключен. Изпитах облекчение, когато надзърнах през малкото прозорче до вратата и не видях никого вътре. Огледах се, за да съм сигурна, че никой не ме е проследил. После си отворих с ключа, който ми даде Пейдж, когато започнах работа като салонен управител.

Първо проверих мазето. Долу нямаше никого, затова се качих по стълбите и огледах последователно килера с провизии, миялната и хладилното помещение. Навсякъде беше празно. Прикрих се зад купчините съдове, опитвайки се да измисля как да вляза в салона, без някой да ме види, когато нещо над главата ми издумка. Шумът беше последван от слабо чегъртане, което започна отляво и мина надясно.

На плота до мен имаше нож. Лежеше край един разполовен домат, сякаш на този, който го е разрязал, внезапно му се е наложило да напусне. Сграбчих ножа и тръгнах нагоре по стълбите.

Докато се качвах, дочух гласове. Слабите стенания на Пейдж сякаш се усилиха и скоро си дадох сметка защо е така — чувах ги едновременно и във, и извън главата си.

Щом стигнах най-горното стъпало, стиснах още по-здраво ножа и пристъпих на закритата тераса за почивка на персонала.

Нямах план за действие, но дори да го бях измислила, той нямаше как да ми помогне. Когато видях сцената пред себе си, бях толкова стъписана, че не можех да реагирам.

Терасата, както и салонът на долния етаж, беше празнично украсена. От тавана висяха хартиени фенери и се поклащаха при всеки порив на вятъра. По масите, пода и перилата имаше свещи, а пламъчетата им бяха защитени от бриза със стъклени похлупаци. На масата в центъра, където с приятелите ми бяхме седели толкова пъти, сега имаше сребриста кофа с лед и три бутилки шампанско в нея. Наоколо стояха чаши за шампанско.

Пейдж седеше на пластмасов стол в единия ъгъл на верандата. Китките й бяха завързани с въже, а устата — запушена. Главата й клюмаше на една страна, сякаш беше твърде уморена да я държи изправена. Джейми, красивият млад рибар, когото разигравахме с Пейдж преди няколко дни, стоеше до нея. Саймън и Кейлъб, също завързани и със запушени усти, лежаха един до друг в противоположния край на терасата. Когато Саймън ме видя, тялото му подскочи, сякаш инстинктивно се устреми към мен да ме защити. Едва успях да кимна с глава и той остана неподвижен. Не исках да подплаши техния похитител, който в момента стоеше с гръб към мен.

Пейдж, ти…

— Ванеса!

Главата на Пейдж рязко се изправи. Отстъпих назад.

Натали се обърна с лице към мен.

— Колко мило, че се присъедини към нас. — Тя стана от скута на мъжа, където седеше дотогава, и бързешком прекоси терасата. Носеше меко падаща червена лятна рокля, толкова дълга, че полите й се влачеха отзад. — Какво ще кажеш за малко пенливо шампанско?

Не отговорих нищо, когато тя приближи, прегърна ме и ме целуна по бузата.

— Горкичката! Вир-вода си! — Тя тръгна да се връща на мястото си, но спря, когато погледите ни се срещнаха. Миг по-късно крайчетата на устните й се извиха нагоре. — Ама че тежък ден за теб, а?

Тя кратко изписка и почти на един скок се озова обратно до масата. Погледнах бегло към Саймън, който също ме наблюдаваше. Веждите му се свъсиха, докато ме оглеждаше от глава до пети. Кейлъб се взираше любопитно в мен. В другия край на терасата, вече застанала нащрек, Пейдж също не откъсваше очи от мен.

— Как се чувстваш? — попита Натали. После пусна една ягода в устата си и пресуши чаша шампанско.

Някак успях да си върна дар словото.

— Чудесно.

Тя се плъзна плавно по пода към мен.

— Само толкова ли?

Тъкмо щях да отвърна с „да“, когато си дадох сметка, че не е истина. Наскоро бях карала каяк. Плувах дълго. Нападнаха ме и едва се отървах. Извлякох деветдесеткилограмово тяло на брега. Погълнах близо тон дъждовна вода. Спринтирах около километър и половина. Като се вземат предвид физическото ми изтощение и емоционалният стрес, сега не би трябвало да съм тук. Мястото ми беше на плажа, припаднала, а може би вече мъртва.

Но аз още не бях умряла. Защото Колин беше мъртъв.

Чувствах се по-силна, жизнена и здрава, откогато и да било. И знаех защо е така. Ефектът от моите необмислени действия очевидно беше променил външния ми вид. Ето защо приятелите ми ме гледаха изпитателно, сякаш искаха да се уверят, че пред тях не стои друг човек.

Опитах се да подчиня на своята воля свръхчовешката енергия, която кипеше в мен.

— Какво става, Натали? — попитах спокойно.

Тя сви рамене и се ухили.

— На теб на какво ти прилича?

— Отвличане?

— Придадох на всичко малко бохемски шик — отвърна цупейки устни тя.

После приближи към мен и ми подаде чаша шампанско. Когато не я поех, сведе поглед към ръцете ми.

— О, това няма да ти трябва.

Преди да успея да реагирам, тя сграбчи ръката ми и така я изви, че изпуснах ножа. Младежът, в чийто скут седеше доскоро, скочи, прекоси с един скок терасата и го грабна от пода.

— Благодаря ти, скъпи — каза тя.

Докато се целуваха, си дадох сметка, че съм го виждала и преди. На брега. В деня, когато Натали изпадна в криза и аз я успокоявах.

— Това е бившият ти годеник — казах, когато тя се върна до масата.

— Всъщност това е съпругът ми. От колко време вече? А, да — пет години. — Тя го погледна за потвърждение и той кимна. — Изиграх целият този театър, защото момичетата много обичат да си споделят сърдечни неволи, а точно това исках да направим двете с теб. Но ако всичко мине по план, вие двамата със Саймън може да сте също толкова щастливи, колкото сме ние с Уил. Завинаги.

Някъде се тръшна врата. Тежки стъпки се заизкачваха по стълбите. Отстъпих настрани, очаквайки да видя как нахлуват полицаи… но се оказа рибар. Онзи с оранжевия пикап.

— Сам! — посрещна го Натали, когато той стигна горната площадка на стълбището. — Какво е…? — Тя свъси вежди, после се наведе и отпи от шампанското, което беше наляла за мен. — Е, явно е бил Колин, а не ти. Това не стана по план, но какво пък…

Тъкмо щях да попитам за какъв план говори, когато Сам ми налетя. Целият беше вир-вода, с мътен поглед, но гледаше право в мен. Преди да успея да се дръпна, висок звук, напомнящ звън на камбана, разцепи въздуха и за миг заглуши воя на вятъра, плющенето на дъжда и тътена от гръмотевиците. За части от секундата пред очите ми се спусна бяла пелена и съзнанието ми напълно блокира.

Когато пред очите ми отново се проясни, Сам седеше до мъжа на Натали с тъпо изражение и гледаше право напред. Натали стоеше пред мен и се усмихваше.

— Ти си…

Тя вдигна вежди и сложи шепа зад едното си ухо.

— Какво?

Опитах отново.

— Ти си… сирена.

— Разбира се. — Тя ме изгледа така, сякаш бях кръгла глупачка.

— Но главата ми… си беше съвсем наред. — Колкото и зле да се чувствах през последните седмици, не бях получавала пристъп от ония ужасни мигрени, които доскоро ме предупреждаваха, че наблизо има сирена.

— Наистина ли мислиш, че мога да се издам толкова лесно? — Тя хвърли поглед към Пейдж. — Трябва обаче да призная изненадата си, че твоята добра приятелка — твоята най-добра приятелка — не ти е казала.

Впих поглед в Пейдж.

Съжалявам, Ванеса. Не исках…

— Тишина! — изкрещя Натали.

Лицето на Пейдж се сгърчи и тя утихна. Опитах се да сглобя парчетата от пъзела.

— Ти си правела снимките — казах. — И си пращала имейлите.

— Грешка. — Натали отпи от шампанското. — И пак грешка.

После зачака да налучкам отговора. Когато не се опитах, прекоси бързо терасата и се облегна на парапета.

— Чаках те много дълго — каза. — Макар да не знаех, че чакам точно теб… Обаче след миналото лято вече нямаше никакво съмнение, че това си ти.

Преглътнах мъчително.

— Коя?

— Която ще бъде до мен — отвърна с блеснали синьо-сребристи очи, — когато оглавим следващото поколение.