Триша Рейбърн
Черни води (8)

Глава 8

По-късно същата вечер стоях в кухнята на къщата край езерото, втренчена в екрана на мобилния си телефон. Независимо колко силно го исках, думите не можеха да се изпишат сами, а всичко, което опитах през последния час, звучеше не на място. Трябваше да изглежда едновременно непреднамерено и сериозно. Чаровно, но и искрено. Неизискващо, но и неустоимо. И колкото повече се опитвах да постигна всичко наведнъж, толкова по-малко време ми оставаше да се радвам на плодовете от труда си. Стига да приемем, че трудът ми ще бъде възнаграден, но можеше и да не е. Тази вероятност още повече затрудняваше избора на думи.

Нали си сирена — укорявах се аз. — Независимо дали ти харесва, или не, това би трябвало да ти се получи лесно.

Зяпах телефона така още минута, после го оставих. След това пак го взех. Отворих хладилника. Затворих го. Пуснах радиото. Взех да сменям станциите.

Опитах се да избера между джаз и ретро парчета, единствените станции, които не звучаха така, сякаш се излъчват от върха на комин, когато на кухненската врата се почука.

Очите ми се приковаха в сянката, очертана зад транспаранта, който бях спуснала по-рано, за да не ме виждат отвън. Инстинктивно посегнах към керамичния буркан с ножовете и дървените лъжици и когато не го открих на обичайното му място, си казах, че неочакваният посетител сигурно е брокерката Ан, или хора, които са видели надписа край пътя „ПРОДАВА СЕ“ и искат да огледат къщата по-отблизо.

Докато вървях към вратата, стисках телефона в ръка и си отбелязвах наум да поговоря с мама за това. В края на краищата е осем часът. И къщата е все още наша. Макар да не живеем вече тук, това не значи, че всеки може да се навърта наоколо по нощите.

— Ванеса. Здрасти.

Освен, разбира се, ако това не е Саймън.

— Тя кара ауди — каза той.

Трябваше ми опора и се подпрях на вратата.

— Коя?

— Извинявай. — Той тръсна глава и тръгна обратно към алеята за коли. — Вашата брокерка. Тя кара ауди. С багажник на покрива. Когато видях джипа, не знаех… Искам да кажа, не бях сигурен… Помислих си, че трябва да проверя и…

— Джипът е мой — казах бързо. — Подарък от нашите за завършването.

— О! Хубаво. — Едното крайче на устата му се изви нагоре. — И е тъмнозелен. Сигурен съм кой го е избрал.

Аз също се усмихнах.

— Стикерът от „Дартмут“ за предна броня и флагчето за антената сигурно ще пристигнат всеки момент. А задната седалка е достатъчно голяма, за да побере платнения ми дартмутски сак, който ще е натъпкан с новия ми дартмутски анцуг, дартмутските ми тениски, пуловери, кърпи и калъфки за възглавница.

— Калъфки за възглавница?

— Тях специално аз си ги избрах. Бархетни са и са страшно удобни.

Усмивката му помръкна, после съвсем се изгуби.

— Поздравления впрочем. За завършването. За „Дартмут“ и всичко останало. Това са едни от най-важните постижения.

Думите му бяха ведри, но той изглеждаше тъжен, докато ги произнасяше. Знаех защо е така. По същата причина и аз взех дипломата си с насълзени очи, а когато получих писмото от „Дартмут“, първо набрах телефонния код на Мейн, а после затворих слушалката.

Той трябваше да е до мен. И ако не беше случилото се миналата есен, щеше наистина да е до мен.

— Искаш ли да влезеш? — попитах.

Той си пое дъх.

— Дали искам — Погледът му срещна моя и се задържа така. Затаих дъх, уплашена, че ако помръдна дори на сантиметър, той ще се разколебае и ще си тръгне. — Разбира се. Но дали е редно?

И точно тогава красноречието пак ми изневери. Как да го придумам да влезе, без при това да го правя явно? Какво трябва да кажа, че да излезе така, все едно той сам е взел това решение? След разговора с Натали трябваше да направя нещо, за да съм сигурна, че Саймън знае какво чувствам. Но след разговора с татко преди няколко дни все още исках да му дам възможност да избира. Ето защо планът за тази вечер беше просто да му покажа, че съм тук. Ако имаше желание да ме види, можеше да се възползва от тази възможност. Ако ли пък не, нямаше. Каквото и да се случеше, щеше да е изцяло по негов избор.

— Има нова завеса за душа в банята на долния етаж — казах най-накрая.

— Искаш да кажеш, че онази от винил в пастелни цветове с картата на света…?

— Вече я няма. Петнайсет години са внушителен стаж, но нашата брокерка каза, че ще накара потенциалните купувачи да си приберат портфейлите, а пък мама не би я допуснала в новата ни луксозна къща. Затова я изхвърлихме. Новата е на райета, не на континенти.

Той кимна бавно.

— Е, това вече… непременно трябва да го видя.

Сърцето ми подскочи. Споменаването на декорацията в банята не беше точно извиване на ръце… ето защо това си беше чисто негово решение, нали така?

Отстъпих назад и още по-широко отворих вратата. Той направи крачка и спря.

— О, ти очакваш гости.

Погледът му беше прикован в масата, подредена за двама. По-рано бях донесла съдове от новата къща и ги подредих, докато умувах над съвършеното съобщение.

— Тогава трябва да си вървя.

— Недей. — Ръката ми хвана неговата, сърцето ми се качи в гърлото.

— Ванеса — започна той с напрегнат глас. — Знам, че мина доста време, но още не мога. Не съм способен да те гледам с…

Докато се мъчеше да завърши изречението, което нито един от нас не искаше да чуе докрай, осъзнах три неща. Първо — той реши, че подготвям романтична вечеря, но не с него. Второ — че не е могъл да ме превъзмогне, поне не напълно, щом като не може да понесе да съм с някой друг, девет месеца след като ме видя да се натискам с Паркър Кинг, звездата по водно поло на „Хоторн“.

Трето — че ще проваля този шанс, ако не направя нещо. И то бързо.

— Това е за теб — казах. — Или поне се надявах да е така.

Очите му се отместиха от масата към мен. Отворих мобилния си телефон и му го подадох, така че да може да види екрана, на който все още стоеше недовършеното ми съобщение до него. В белия екран отгоре беше изписан номерът на неговия телефон.

— Търсех начин да те поканя, без това да е прекалено очевидно. Защото си мислех, че ако просто се появя и те повикам, ти няма да дойдеш. — Затворих телефона и сведох очи. — Аз просто… наистина исках да те видя.

Той не каза нищо, но и не си тръгна. Окуражена, продължих.

— Новата ни къща гледа към океана. Спалнята ми е толкова близо до него, че когато вятърът е насрещен, пръските от вълните стигат до прозорците. — Замълчах и започнах да си играя с телефона. — Чувам вълните и мога да позная кога има прилив и кога — отлив. Приливите са слаби. И равномерни. Нямат нищо общо с миналото лято.

Той стоеше напълно неподвижно. Вдигнах очи на нивото на гърдите му, той не помръдна.

— Всяка нощ лежа в леглото, заслушана във вълните, и си мисля колко хубаво би било да седя долу на плажа… с теб. Докато слънцето грее и приливът следва естествения си ритъм. Можем отново да сме заедно като някога, преди всичко да се обърка.

Спрях и зачаках. Повече не можех да кажа. Ще е равносилно на това да го сграбча за ръката и да го дръпна вътре.

— Не можем да върнем миналото — миг по-късно тихо каза той. — Твърде много неща се случиха.

— Знам. — Смътно усещах как ударите на сърцето отекват в ушите ми. — Но пък можем да продължим напред.

Той ме погледна. Облегнах се на вратата, за да не се хвърля към него.

— Като приятели ли?

Сърцето ми замря.

— Да. Разбира се, че като приятели.

Стисна силно устни, докато слабо ми се усмихваше.

— Чесново хлебче ли надушвам? — попита.

Влязох в кухнята и разтворих вратата докрай. От очите ми бликнаха щастливи сълзи, когато той прекрачи вътре, но успях да ги избърша, преди да забележи.

На идване бях взела храна от италианския ресторант в градчето и я сложих във фурната, за да я запазя топла. Ядохме в картонени чинии, които открих на най-горния рафт в килера, вместо в предварително донесения керамичен комплект, а в картонените чашки наляхме вода, вместо виното от къщата на брега. И вместо да седнем на кухненската маса, излязохме на стълбите на верандата.

Едно от любимите ми неща, когато съм със Саймън, е мълчанието. Без значение какво правим: разхождаме се сред природата, гледаме филм, или се шляем край езерото, ние буквално можехме да мълчим с часове. В тази тишина винаги ни беше леко и приятно.

Тази вечер обаче разговаряхме. За последния ми срок в гимназията. За неговите лекции в „Бейтс“. За „Дартмут“. За родителите му. Кейлъб. Пейдж. Музика, филми. Предимствата на ръчните скорости пред автоматичното управление и други теми, свързани с автомобилите. Единствената тема, която и двамата избягвахме, бе причината, поради която имахме да наваксваме толкова много един за друг. Лично аз нямах нищо против това. Достатъчно бях размишлявала върху онзи момент, когато между две целувки с Паркър видях субаруто на Саймън да се отдалечава с мръсна газ; върху мига, когато той каза, че има нужда от време, за да осмисли чувствата си, след като е научил каква всъщност съм аз и още много други такива моменти, след които всичко тръгваше наопаки. Точно сега имах нужда от един прост и нормален разговор и малко надежда, че може би някой ден всичко ще се оправи.

Изглежда, не само аз се надявах на това. Два часа по-късно, когато най-после си признах, че съм премръзнала и го попитах дали има нещо против да се приберем вътре, макар да се страхувах, че като си даде сметка колко дълго е останал, ще реши да си ходи, той се съгласи без никакво колебание.

Влизането ни вътре прекъсна разговора, но тишината не беше неловка. Двамата мълчаливо разтребихме кухнята, докато накрая тя светна, сякаш никога не сме стъпвали в нея, после се върнахме във всекидневната. Тишината не ме притесняваше, докато не приседнах в единия край на дивана, а той — на другия. Тогава тя стана мъчителна, неестествена — също както и физическата дистанция между нас.

— Така по-добре ли е? — попита след известно време той.

— По-добре ли?

— По-топло.

— О, да. Много по-добре, благодаря.

Той кимна, после огледа всекидневната. Възползвах се от това, за да го разгледам така, както копнеех да направя месеци наред. Носеше тъмни джинси, сиво спортно яке и износени маратонки „Найки“. Тъмната му коса бе по-дълга от обикновено и леко се чупеше над ушите и затворената с цип яка. Горната му устна и челюстта все още бяха покрити със светла брада, но тя беше късо подрязана. Имаше нови очила без рамки, които откриваха очите му.

Изглеждаше различно. По-зрял.

Още по-хубав, отколкото го помнех.

— Толкова е странно — каза той.

Сърцето ми заблъска в ребрата.

— Кое?

— Това, че вашите продават къщата.

Сърцето ми успокои ритъма си.

— Никой друг не е живял тук. — Той скръсти ръце на гърдите си и отпусна глава върху облегалката на дивана. — Не съм мислил, че това някога ще се промени.

Аз също огледах всекидневната. Задържах погледа си на карираните завеси, на каменното огнище, на дървените греди, които го очертаваха. Всичко онова, което бяхме оставили, за да може потенциалните купувачи да добият реална представа за живота край езерото.

— Аз също — отвърнах. — Но предполагам, че според нашите така ще ни е по-леко. Вместо да се върнем тук, докато все още не сме преодолели случилото се.

Отново настана мълчание. После Саймън проговори, но толкова тихо, че едва го чувах.

— Не значи, че си преодолял нещо… само защото не е пред очите ти всеки ден.

Главата му, все още отпусната върху облегалката на дивана, се обърна към мен. Сведох поглед, изплашена от това, което бих казала или направила, ако срещна очите му. После реших, че едва ли има значение какво казвам или правя, тъй като според Шарлът моите необичайни способности нямат влияние над Саймън. Той се влюби в мен, преди да съм се преобразила напълно, така че чувствата му към мен, добри или лоши, са съвсем истински.

Което ще рече, че решението все още зависеше от него.

Той се изправи. Предполагах, че иска да си тръгне, преди да сме навлезли в още по-опасни води, затова аз също станах. Все така свела глава, се упътих към кухнята, за да го изпратя, но веднага след това се заковах на място, за да не се блъсна в него.

— Извинявай — казах.

Зачаках той да се отмести, да тръгне към вратата.

Но той не го направи. И едва не припаднах, когато пръстите му леко докоснаха китката ми.

— Саймън…

— Знам. — Пръстите му се плъзнаха по кожата ми, палецът му се задържа там, където се усещаше моят пулс. — Знам какво казах, но ако нямаш нищо против… искам просто да погледна нещо.

Нямах представа за какво говори, но гласът му, макар и тих, звучеше твърдо. Уверено. До такава степен, че устоях на инстинктивното желание да го разубедя, каквото и да се канеше да направи. Оставаше да се надявам, че после няма да съжалява за това.

Стоях напълно неподвижно, забила поглед в ципа на якето му, когато пристъпи към мен. Дишането ми се ускоряваше с неговото приближаване. От толкова близо различавах всяко сребърно зъбче на ципа, всеки бод на белия декоративен шев от двете страни.

Долових и уханието му — на сапун и солено, след като цял ден беше работил навън. Усещах топлината му. Лекият му дъх над главата си.

Ръцете му, които обгръщаха талията ми.

Затворих очи и зачаках приливът на енергия да ме раздруса… но това не стана. Вместо да се налее със сила, тялото ми внезапно омекна, омаломощи се.

Прегръдката му стана още по-здрава. Вдигнах ръце и опрях длани на гърдите му. Когато усетих колко бързо бие сърцето му, плъзнах ръце нагоре, към раменете, и обвих врата му. Почувствала едва доловим натиск върху гърба си, пристъпих напред, докато телата ни се допряха. Когато той потръпна, понечих да се отдръпна назад, но той не ми позволи.

Стояхме притиснати един в друг, брадичката му опираше главата ми, бузата ми лежеше върху гърдите му. Помислих си, че точно това е искал да види, макар още да не бях сигурна какво точно проверява, но тогава той пак се раздвижи. Брадичката му се откъсна от главата ми. Повдигнах очи, когато усетих дъхът му да пълзи покрай ухото ми, по лицето.

Не вършиш нищо нередно… всичко това става по негово желание…

— Ванеса — прошепна той с устни до моите. — Аз…

После спря, отдалечи ме от себе си и опря ръцете си върху раменете ми, сякаш можех да му се нахвърля. Което беше твърде вероятно, защото всеки сантиметър от тялото ми закопня за него при тази внезапна раздяла.

— Какво има? — попитах. — Какво не е наред?

Той разтърси глава и погледна към прозореца на всекидневната. На фона на мрака отвън в него се отразяваха телата ни.

— Мисля, че дочух нещо — каза той миг по-късно. — Извинявай.

— Всичко е наред. — Останахме така още няколко секунди, той с длани върху раменете ми, аз — хванала ръцете му. Когато не чухме нищо друго, освен щурците и шума на листата, попитах нежно: — Да не е било просто игра на въображението? За да те предпази от нещо, което още не си сигурен дали искаш да направиш.

Той ме погледна, после слабо ми се усмихна. Ръцете му бяха на хълбоците ми, а моите го прегръщаха през врата, когато ярка бяла светлина разсече стаята.

Вкамених се.

— Това не беше ли…? Приличаше на…

Светкавица. Тъкмо се канех да го кажа, когато се случи отново. И още два пъти след това. Ослепителните проблясъци следваха толкова бързо един след друг, че не виждах нищо в продължение на няколко секунди, след като всичко приключи. Щом погледът ми се проясни, вече бях сама, а задната врата зееше отворена.

— Саймън! — Втурнах се навън и запалих осветлението. Мъждива жълта светлина окъпа верандата и част от задния двор. Там не се виждаше никой. Погледнах към езерото, после нагоре. Водата беше равна и спокойна. По нея играеха отблясъците на полумесеца, който грееше върху чистото небе.

Каквото и да беше станало преди малко, то не е било светкавица. Наложих си да се успокоя, щом усетих, че правя нещо, което не бях правила откакто двамата със Саймън се оказахме в капан на дъното на същото това езеро преди девет месеца.

Ослушвах се. За Рейна. И Зара. За останалите сирени, които им служеха и в смъртта си, така както го бяха правили приживе. Представих си ги как плуват около нас, как се тълпят наоколо с крехките крайници и помръкнали сребристи очи.

Но в съзнанието ми не прозвуча нищо. Нямаше какво да чуя.

А после — стъпки. Притаени тревожни гласове. Идваха откъм западния край на къщата. Втурнах се натам, давайки си сметка, че може да са на всеки — случайни минувачи, обирджии, рибарите от оная вечер — и че няма с какво да се защитя, ако се наложи.

Но не ме беше грижа. Единствената ми мисъл бе да открия Саймън.

Тръгнах през тревата, внимавайки да не изляза на светло. Промъкнах се покрай далечния край на верандата и надникнах иззад ъгъла на къщата. Забелязах две фигури да тичат по алеята за автомобили и понечих да ги последвам… но ливадата отстрани на къщата беше стръмна. Явно тялото ми се обезводняваше, защото мускулите ми отказаха. Няколко метра преди дворът да стане отново равен, ми се наложи да спра и да се превия надве, за да си поема дъх.

Моторът на някаква кола изрева. Над главата ми светнаха фарове.

Една ръка затисна устата ми, друга ме хвана през кръста.

Откъснах се и побягнах към верандата, но това усилие съвсем ме омаломощи.

— Ванеса — прошепна познат глас. — Аз съм.

Тялото ми се отпусна. Саймън ме притисна силно, докато светлините от фаровете шареха из двора. После моторът изръмжа и чакълът захрущя под гумите. Колата, която не можехме да видим, се понесе по алеята, излезе на пътя и пое към града.

— Кои бяха тези? — попитах, когато той най-накрая ме пусна.

— Нямам представа, но изтърваха нещо.

В тъмнината блещукаше малък квадрат. В центъра му имаше изображение на някаква двойка. Притискаха се така, сякаш имаха нужда от целувка, както другите хора се нуждаят от кислород.

Квадратът се оказа екранът на дигитален фотоапарат.

Двойката бяхме ние със Саймън.