Триша Рейбърн
Черни води (23)

Глава 23

Извънредни новини: Открито е трето тяло

Гретхен Хол, 29, е открита рано тази сутрин в Сийв Парк от излезли за утринния си крос хора. Според полицията нейните наранявания са идентични с тези на предишните жертви Карла Марсиано и Ерика Андерсън. Властите призовават всички граждани, особено жените, да вземат допълнителни предпазни мерки, когато се придвижват из града.

Очаквайте подробности по темата и следете за последните новини.

— Моля те, би ли изключила компютъра — каза Пейдж.

Не отговорих. Очите ми скачаха ту от текста към придружаващата го снимка на бяла беседка, оградена с жълта полицейска лента, ту обратно.

Пейдж се протегна и затвори лаптопа.

— Всичко е ясно.

Саймън, който седеше до мен на терасата за почивка на персонала, взе ръката ми. Облегнах се и зареях поглед над пристанището.

Днес беше осемнайсети юли. Годишнина от още една смърт и поредният ден, който никога нямаше да забравя. Само че този път датата нямаше да се вреже в паметта ми единствено заради смъртта на невинно момиче.

Аз щях да я запаметя, защото съдействах за нейното убийство.

— Трябва да отидем в полицията — каза Кейлъб.

— И с какви доказателства? — попита Пейдж.

— Имейлите — отвърна той.

— Вчера двамата със Саймън преровихте цялата мрежа, за да откриете IP адреса, и какво постигнахте? — напомни му Пейдж.

Кейлъб въздъхна.

— Открихме, че всеки имейл е изпратен от различен адрес — отвърна.

— И къде са тези адреси? — настоя Пейдж.

— Из цялата страна — отвърна Кейлъб.

— И как това може да помогне на полицията? — Когато никой от нас не й отговори, Пейдж продължи: — Единственото, което можем да им подскажем, е, че ще има и още жертви. Сигурно греша, но не мисля, че ще са ни особено благодарни за това.

— Ами записът? — погледна ме Кейлъб. — Хайде да го прослушаме. Знам, че не си успяла да изтръгнеш самопризнания от него, но все още може да открием нещо, което да ни е от полза.

— Вратата към стълбището е заключена, така че няма опасност някой да дойде и да ни подслуша — каза Пейдж.

Не се възпротивих, нито се опитах да ги разубедя. Нямаше никакъв смисъл. Стиснах ръката на Саймън, преди да я пусна, после извадих диктофона от чантичката си, сложих го на масата и натиснах Play. Когато нашите гласове с Колин изпълниха пространството наоколо, извърнах очи към Саймън, следейки за всяко негово примигване и потрепване. Изражението му оставаше относително спокойно — знаех, че това вече му коства усилия, — но всичко тепърва предстоеше.

„Ванеса, накъде…“

„Връщам се веднага!“

Протегнах се и изключих диктофона.

— Веднага след това ми изпрати съобщението, нали? — попита Саймън. — Когато вече си била в тоалетната.

Кимнах.

— А когато си се върнала, него вече го е нямало — добави Кейлъб.

— Да. — Гласът ми звучеше изненадващо спокоен. — Пак ви казвам, страшно съжалявам, че напуснах точно в този момент. Толкова ме изненада начинът, по който говореше за всичко случило се, а когато спомена имейла… просто имах нужда да остана сама, за да дойда на себе си.

Саймън се наведе към мен и сниши глас:

— Няма за какво да се извиняваш. Направила си каквото е по силите ти. Сега ще измислим друг план. Всичко е наред.

Очите ми се навлажниха за миг зад слънчевите очила, после сълзите изчезнаха. Тялото ми беше твърде изтощено, за да плаче.

— Не е ли редно все пак да съобщим за това на полицията — попита Кейлъб. — Може пък…

— Не! — прекъснахме го в един глас двете с Пейдж.

— Всичко това ще предизвика прекалено много въпроси, на които не бихме искали да отговаряме — добави тя.

Съгласих се с нея. Сега повече от всякога бях решена да запазя тайната на Шарлът, която трябваше да си остане само между сирените.

— Тогава не мога ли да ги изпратя като информация от анонимен източник как сегашните убийства съвпадат по дати с инцидентите от миналото лято? — попита Кейлъб. — За всеки случай, ако досега сами не са направили тази връзка.

Никой от нас нямаше с какво да възрази срещу това. Наблюдавахме мълчаливо, докато той събира данните и ги изпраща като имейл. Когато приключи, затвори компютъра и си погледна часовника.

— Почти седем е — кимна към Саймън. — Сигурно е време да слизаме.

Тази вечер ресторантът на Бети отново даваше вечеря за рибарите и имаше организиран втори конкурс. С надеждата Колин да се появи, Саймън и Кейлъб настояха да вземат участие този път. Мислеха да наглеждат паркинга и да наблюдават пристигането на гостите.

— Отвън сме, в случай че имате нужда от нас. — Саймън ме целуна по главата, докато се изправяше.

— Пази се — обърна се Кейлъб към Пейдж и тя обеща да го послуша.

— Нещо не разбирам — каза, когато двамата излязоха. — Какво се опитва да докаже това момче — че е силен, или пък даже по-силен от нас?

— Не съм сигурна. — Извадих бутилка солена вода от чантата си и отпих. — Но ако някой има склонност да убива, той сигурно би го извършил и без специална причина.

— Може и така да е. — Пейдж ме наблюдаваше, докато пресушавах бутилката. — Ванеса, с теб всичко наред ли е? Говоря за физическото ти състояние. Виждаш ми се малко… как да кажа — уморена?

Тя определено ме щадеше. Защото се бях видяла в огледалото тази сутрин. Забелязах как кожата ми се лющи и торбичките под очите набъбват. Мярнах дори един бял косъм, който веднага отскубнах. Пейдж или беше прекалено мила, за да ми спести истината как изглеждам в действителност, или прекалено разтревожена…

— Напоследък се чувствам малко отпаднала — признах. — Предполагам, че тялото ми преминава през труден период, докато се справя с последните събития.

— Разбира се, това трябва да е. — Пейдж се пресегна през масата и сложи ръка върху моята. — Просто се прибери да си починеш. Ние ще се справим.

— И да рискувам да бъда затворена под ключ от нашите завинаги? След днешните новини във вестника те сигурно вече са прокарали ток по оградата и са укрепили къщата с бодлива тел. Едва ли най-доброто решение е точно сега да се прибера. — Не сметнах за необходимо да я уведомявам, че сигурно още повече съм влошила положението, като ги излъгах къде отивам, когато излязох. Доскоро мислех да напусна работата в ресторанта, както те искаха, но реших да го отложа заради последните събития. — Но има нещо, от което бих могла да се възползвам и за което ще ми е нужна твоята помощ.

Още не бях успяла да довърша и Пейдж вече се беше съгласила.

— Ти си най-добрата ми приятелка — каза просто тя. — Сигурна съм, че и ти би направила същото за мен.

Когато слязохме на долния етаж, тя остана да говори с Луис, а аз се отправих към стойката на салонния управител. Повечето гости бяха присъствали и на първата вечеря и сега се чувстваха повече от доволни сами да си намерят места, когато им раздадох по едно меню и им предложих да седнат, където им харесва. Така си пестях силите и продължавах да съм нащрек за всеки посетител, който влиза през парадния вход.

Напуснах мястото си само веднъж — когато Натали мина покрай мен на път към тоалетната. Извиних се на двамата мъже, които току-що бяха влезли, и я последвах.

— Здрасти — посрещнах я, когато излезе от кабинката. Тя отначало спря, после продължи към умивалниците. — Здрасти.

— Исках само да ти благодаря — започнах с разтуптяно сърце, — че не каза на никого за вчера. Наистина го оценявам.

— Е, ти пък се държа мило с мен, когато изпаднах в криза на плажа. — Тя изтръска капчиците вода от ръцете си и ги подсуши в престилката. — Освен всичко, това не е и моя работа.

— И все пак ти благодаря. Много съжалявам, че те забърках в тази история. Ако имаш свободна секунда, ще се радвам да…

— Ванеса, няма нужда — честно. Отношенията между хората са сложни. — Вече до вратата, тя се обърна и ми се усмихна. — Повярвай ми, знам го.

После излезе. Продължавах да се чувствам неспокойна, но после си напомних, че това е проблем, който не тя, а аз трябваше да разреша. Опитах да се отърся от него и се върнах във фоайето.

Десетина минути по-късно Пейдж дойде при мен зад стойката на салонния управител.

— Открих го — тихо каза тя.

Сърцето ми заблъска в ребрата.

— Колин ли? — прошепнах.

— Не — начин да ти оправим настроението. — Погледите ни се срещнаха. — Нали ме помоли за нещо? Набелязах един за целта. И той е сладък. — Тя изви вежди. — Ще сме в задния двор, в случай че искаш да гледаш.

Тя се отдалечи, а аз тръгнах подир нея, изкушавайки се да я накарам да се откаже, защото съм променила решението си. Но краката ми се влачеха толкова бавно, че тя вече бе далече и не би ме чула, дори да се опитах да го направя. Задържах се няколко минути край масите с улова за конкурса тази вечер. Престорих се, че оглеждам изложението, за да й дам време да заеме позиция отвън. После си проправих път през навалицата и отидох до френския прозорец в дъното на салона.

Пейдж не си беше губила времето. Стоеше облегната с гръб към мен до каменната стена, която ограждаше вътрешния двор. Пред нея стърчеше привлекателен младеж на около двайсетина години. Имаше светлокестенява коса, носеше войнишкозелен панталон и разкопчана червена карирана риза върху бяла тениска. Двамата си приказваха, смееха се и все повече приближаваха един към друг. Стоях на двайсетина крачки от тях, но въпреки това видях блясъка в неговите очи, когато силата на Пейдж подчини всичко и светът около тях изчезна. Щом главата му се склони към нейната, извърнах очи. Притеснявах се да ги гледам как се целуват, а освен това се чувствах и виновна. Пейдж се съгласи да ми помогне, без дори да се подвоуми, но аз не можех да се отърва от мисълта, че забърках най-добрата си приятелка в доста неудобна ситуация.

Не че изглеждаше на нея да й е неудобно. Когато няколко минути по-късно ме завари все още да стърча край френския прозорец в салона, усмивката й се разля по цялото лице, сините й очи искряха със сребристо сияние, а кожата й розовееше.

— Той се казва Джейми. На двайсет и четири е, от Уинтър Харбър и целият е твой. — Тя ми подаде чаша чай с лед. — Казах му, че веднага се връщам с това.

— Благодаря ти — прегърнах я.

— Пак заповядай. Всеки път, когато ти потрябвам за такова нещо, с радост ще ти помагам. Имай ми доверие.

Тя се упъти към микрофона в другия край на салона. Поспрях на бара за едно бързо зареждане със солена вода, после излязох навън. Щом Пейдж обяви началото на конкурса, рибарите във вътрешния двор се събраха около отворения френски прозорец, за да могат да чуват и да гледат. Възползвайки се, че вниманието им изцяло е погълнато от конкурса, аз опънах полата по тялото си и отидох при Джейми.

— Здрасти.

Той ме погледна с леко разфокусирани лешникови очи.

— Къде е Пейдж?

— Имаше работа вътре и ме помоли да ти донеса това. — Подадох му чая с лед. Той известно време го гледаше така, сякаш се опитваше да си припомни дали наистина е жаден. Когато не посегна да вземе чашата, аз я оставих на парапета зад него.

— Тя ще дойде ли? — Той погледна над рамото ми зад мен.

— Не съм сигурна. Доста работа има. — Зачаках да се обърне към мен. Той не го направи. — Между другото, аз съм Ванеса.

— Приятно ми е — изломоти, без дори да ме погледне.

Пристъпих толкова близо до него, че виждах как се надигат гърдите му при всяко вдишване.

— Удоволствието е мое.

За части от секундата гърдите му замряха неподвижно.

— Прекрасна вечер — казах тихо, намразвайки се все повече. — Искаш ли да се поразходим?

Той се обърна към мен. Погледът му леко се проясни, присви очи и изпитателно огледа лицето ми. Реших, че трябва още малко да го окуража — наклоних се към него и издадох съвсем тихичко една-единствена нота, така че никой друг, освен него да не я чуе. Това беше разновидност на наученото от Шарлът, но след като не проработи с рибаря в заведението на Мърфи, не очаквах и сега да има особен ефект. Единственото, на което се надявах, бе да отклоня вниманието на Джейми от Пейдж към мен.

Ето защо се стъписах, когато очите му се разтвориха широко и се впиха в моите. Тялото ми се съживи толкова неочаквано, че неволно ахнах и се вкопчих в ризата му, за да не политна. Приемайки това като покана, той обгърна талията ми с ръце.

— Хайде да се поразходим — прошепнах.

Той охотно ме последва. Главата ми се замая, докато вървяхме по кея и се спускахме към плажа, колкото се може по-далече от ресторанта на Бети. Част от мен настояваше да се задоволя с току-що получената енергия и веднага да се върна обратно. Но друга, по-голямата, ме тласкаше да продължа. Шарлът ми каза, че най-сигурният начин да си възстановя силата, е като привлека вниманието на момче, увлечено по друго момиче — поне докато, както предполагах, и това не престане да действа най-накрая. Ако наистина е така и Пейдж добре си е свършила работата, тогава още няколко минути с Джейми нямаше да навредят на никого. Най-малко това щеше да ми даде достатъчно сила, за да поправя грешките си от предишния ден.

Ето защо още веднъж се обърнах назад, за да се уверя, че сме се отдалечили достатъчно. Задържах погледа си върху редицата коли на паркинга, където се криеха Саймън и Кейлъб.

Това е за него — казах си. То е в името на всички нас.

Разположих се на пясъка и се усмихнах на Джейми. Той седна до мен. Споменах, че ми е станало студено и ръката му тутакси ме прегърна. Сгуших се до него, което доведе и до по-разпалени ласки. Скоро лежахме един до друг с преплетени тела. Не го целувах — отказвах да го направя, независимо колко силно го желаеше тялото ми — но той ме целуваше. Докато устните му обхождаха лицето ми и пълзяха надолу по шията, притворих очи. Заслушах се как водата приижда към нас, а после се отдръпва. Отдадох се на насладата и оставих тялото си да изживее момента, сякаш моето физическо и емоционално аз бяха две независими, противоположни сили, стремейки се да се обединят за всеобщо добро.

Толкова бях погълната от случващото се, че не усетих чуждото присъствие, докато вече не беше прекалено късно.

— Ей! — Гласът ми се стори някак познат, но и далечен. Приглушен. Сякаш идваше изпод дебело одеяло. — Ей!

Магията на момента се развали. Някой рязко изправи Джейми на крака, преди да го повали обратно върху пясъка на няколко крачки от мен. Когато той опита да се изправи, втори удар го тръшна на земята. Надигнах се със замаяна глава. Заради тъмнината и световъртежа ми трябваха няколко секунди, за да схвана какво става.

Когато най-накрая разбрах, аз се изправих с олюляване и се хвърлих към Саймън.

— Спри! Той нищо не е направил!

— Стой настрани, Ванеса! — извика Саймън, без дори да ме погледне. — Остави ме да се оправя с него.

— Няма нищо за оправяне! — Сграбчих го за ръката и го дръпнах, когато за трети път посегна да удари Джейми. — Добре съм!

Саймън рязко издърпа ръката си от моята.

Той обаче няма да е добре, когато приключа с него.

Усетих сила, каквато не бях изпитвала от седмици и краката ми сами ме понесоха. Заобиколих Саймън и се хвърлих между него и Джейми.

— Той нищо не е направил — повторих настоятелно. — Грешката е само моя.

Все още втренчен в превитата фигура зад мен, Саймън понечи да възрази. После обаче нещо друго привлече вниманието му и той обърна очи към мен.

— Ванеса! — Той изопна рамене. Ръцете му се отпуснаха. — Очите ти… твоят поглед…

— Сега са различни, така ли? — предположих.

Той поклати глава.

— Красиви са.

Нищо не казах. Благоговението на Саймън бързо премина в смут.

— Добре ли си? — попита. — Този не те ли нападна?

— Добре съм. И не, не ме е нападал.

Саймън местеше поглед от мен към Джейми, който продължаваше да лежи на пясъка, после пак към мен.

— Но ако ти си… Щом той не е… — Той вдигна ръце, после безпомощно ги отпусна покрай тялото си. — Тогава какво правехте?

Протегнах ръка с мълчалива молба да ми даде секунда, после отидох при Джейми и му подадох същата ръка. Той я пое и аз му помогнах да се изправи.

— Трябва да се върнеш в ресторанта — казах. — Пейдж ще се радва да те види.

Той се поколеба и за момент реших, че няма да го направи. Но след миг кимна и със залитане се отдалечи.

Когато се обърнах към Саймън, той също си беше тръгнал. Явно е разбрал. Може би не всичко — като причината например, — но достатъчно, за да схване какво всъщност правехме с Джейми, когато е помислил, че съм нападната. Стоях на плажа, разкъсвана от желанието да го последвам, да го спра, да го прегърна, но не бях сигурна дали и той желае същото.

Най-накрая той проговори.

— Ти го целуваше.

— Той ме целуваше — отвърнах спокойно.

— Има ли значение кой кого?

Преди няколко минути си въобразявах, че това има значение. Но сега, когато видях колко е разстроен Саймън, вече не бях толкова сигурна.

— Имах нужда от него — казах.

Това го накара да спре.

— Моля?!

— Не специално от него… но имах нужда да съм с момче. Физически.

— И какво — не можа да изтърпиш, докато минеш огромното разстояние до паркинга ли?

Говореше високо, осъдително. Толкова ме заболя, че трябваше да отместя поглед от него.

— Това е част от всичко останало, Саймън.

Той пристъпи към мен.

— От какво е част?

Сега, когато тялото ми не беше вече толкова обезводнено, сълзите потекоха лесно. Изтрих очи и го погледнах.

— От моя живот.

Чертите на лицето му се отпуснаха, но раменете му оставаха изопнати от напрежение. Усещах, че се разкъсва между гнева и желанието да ме утеши.

— Забелязвал ли си как изглеждам напоследък — уморена, слаба, по-възрастна — попитах.

— Вярно, че имаше уморен вид, но пък и преживя толкова много. Щеше да е чудно, ако не си изтощена.

— Не е само това. — Не откъсвах очи от лицето му, копнеейки да премахна неговата болка. — Аз съм болна.

Той направи още една крачка към мен.

— Болна… Но как така?

— Тялото ми ме предава. Заради това, което съм всъщност. Сега имам нужди, каквито другите хора нямат.

— Като солената вода. И плуването.

— И от това, което току-що видя.

Той ме загледа мълчаливо, сякаш очакваше всеки момент да кажа, че всичко е било шега. Когато не го направих, стисна главата си с ръце и се извърна към океана.

— Ти не ми действаш така. — Гласът ми се пречупи и сълзите рукнаха още по-силно. — Не и по този начин. А толкова ми се иска… Представа нямаш колко силно го искам. Но тъй като ме обичаш…

— Затова не мога да ти дам онова, от което се нуждаеш ли? Имаш ли представа как звучи всичко? Как се чувствам?

Поех си дълбоко въздух, издишах.

— Да.

Ръцете му се отпуснаха и главата му клюмна. Приближих се и застанах до него. Имаше прилив и вълните идваха почти до краката ни, преди да се оттеглят навътре.

— Обичам те, Саймън — казах, впила очи в далечния тъмен хоризонт. — Затова трябва да знаеш, че от тук нататък ще става още по-страшно. Но и сега вече е достатъчно зле. Когато с нашите пристигнахме тук, си мислех, че владея положението — иначе не бих ги убедила да се върнем на това място. Но после започнах да се чувствам все по-зле, макар да се преструвах, че всичко е наред. Въобразявах си, че като пия повече и плувам по-дълго, всичко ще се оправи. Сега обаче знам, че това не помага… Затова не мога да искам от теб да останеш с мен. Прекалено тежко е. И не е честно.

Той продължи да мълчи дълго след това. Тайно се надявах, че с това всичко ще приключи и няма да се налага да разкривам какво ми каза Шарлът, преди да издъхне. Надявах се един ден просто да изчезна и да не се налага той да научава, защото за него ще съм загубена много преди това.

Но той изрита настрани едната си обувка, после другата. Свали си чорапите. Мина през пяната на прибоя, преодоля вълнолома и нагази в океана. Задържа се там, загледан във водата, след това се обърна и протегна ръка.

Не свалях поглед от очите му, докато вървях към него. Взех протегнатата му ръка и той ме притегли плътно до себе си. Останахме така, прегърнати, моята буза опряна на гърдите му, неговата брадичка притисната в главата ми, докато приливът стана толкова висок, че вече не усещахме пясъчното дъно под краката си.

Тогава разбрах, че това няма да е достатъчно.

Вече нищо нямаше да е достатъчно.