Мег Кабът
Пленница на смъртта (9)

9

На попрището жизнено в средата

намерих се в лес тъмен по зла чест,

че правий път сбъркал бях в мрачината.

Данте Алигиери, „Ад“, песен първа

Когато се прибрах, мама ме посрещна с думите:

— О, здрасти, скъпа. Радвам се, че се прибра преди бурята. Май ще се разрази всеки момент. Приятна ли беше разходката?

— Да — отвърнах, обърнах се и затворих вратата с резето, а също така и с ключалката.

После натиснах бутона „ВКЛЮЧИ“ на алармата и въведох кода ни — нашите инициали заедно с годините, в които колежът на мама е спечелил състезанията на Националната асоциация на колежите по лека атлетика. Тя успяваше да се справи с разочарованието от това, че аз навярно нямаше да вляза в нито един колеж, камо ли в този, където са се запознали с татко.

— Ъъъ, скъпа — рече мама и на лицето й се изписа странно изражение. — Какво правиш?

— Грижа се за сигурността — отвърнах. Сърцето ми все още рикошираше от единия край на гърдите до другия. Веднага щом се качих на колелото, се отправих право към къщи. Дори не спрях навън, за да заключа колелото си или да угася фаровете, както осъзнах, когато вдигнах пердето на един от прозорците във фоайето и надникнах навън, за да проверя дали той ме е последвал. — Сигурността винаги трябва да е на първо място.

— Ами, скъпа — натисна мама бутона „ИЗКЛЮЧИ“ и отново въведе кода, — някои от гостите ни още са тук. Какво ще кажеш да изчакаме и да включим алармата, след като си тръгнат? Става ли?

Кимнах, все още надничайки през прозореца. Нямаше да изляза навън, за да угася фаровете. Можеха да мигат цяла нощ, не ми пукаше. Ако изгоряха, просто щях да купя нови. Струваше си.

А ако откраднеха колелото? Какво толкова, просто щях да накарам татко да ми купи ново. Така или иначе, всичко това се случваше по негова вина. Така поне мислеше мама.

За нищо на света нямаше да изляза навън.

Не и докато той бе там.

— Скъпа — попита мама, — добре ли си?

— Разбира се, мамо — уверих я и пуснах пердето. — Чувствам се страхотно. А ти забавляваш ли се на партито си?

— Това е твоето парти, скъпа — усмихна се тя. — И да, наистина се забавлявам. Толкова се радвам, че отново виждам всички. Мисля, че дори вуйчо ти Крис се забавлява…

— Страхотно, мамо — прекъснах я. — Виж, наистина съм уморена. Ще си лягам.

Исках да дръпна завивката над главата си и никога да не изляза от леглото.

— О! — Мама изглеждаше разочарована. — Няма ли да пожелаеш лека нощ на всички? Вуйчо ти Крис специално изчака да те види, преди с баба ти и Алекс да си тръгнат. И мисля, че Алекс искаше да е сигурен, че нямаш повече въпроси утре за училище. Много мило от негова страна.

Само от напомнянето, че утре започваше училището, изпитах желание да изгриза ноктите си до един. Но вчера мама ме беше завела на специален маникюр-педикюр в чест на връщането ми в училище, така че знаех, че трябва да ги държа далеч от устата си.

— Знаеш ли какво? — подметнах. — Наистина съм смазана. Сигурно е от цялото това вълнение в последната минута заради партито. Благодари на Алекс от мен, но ще се срещнем утре сутринта, когато дойде да ме вземе за училище. Лека нощ, мамо.

И хукнах нагоре по стълбите, преди тя да може да каже още нещо.

Той бе разбил портата на гробището.

Беше смазал ключалката с един-единствен злобен ритник на своя тежък черен ботуш. А после, когато портите се люшнаха отворени, ме бутна през тях.

— Излизай — предупреди ме той с дяволски дълбокия си глас. — Чуваш ли ме, Пиърс? Излизай и никога не се връщай. Тук не е безопасно за теб. Не и ако не искаш да умреш. Този път завинаги.

Веднага щом го каза, облаците се озариха от огромна светкавица, а после избумтя гръмотевица. Беше толкова голяма, че си помислих, че небето се е разцепило на две. Звукът приглуши шума от люшкането на портите след мен. Без да поглеждам назад, хукнах към мястото, където бях завързала колелото си. Бях толкова благодарна, че съм се измъкнала.

Сега, докато стоях под душа и водата се изливаше върху мен, толкова гореща, че почти ме попари, трябваше да се запитам: дали нещо от това действително се бе случило? Как бе възможно? Никой не можеше да стовари такъв ритник върху заключена метална врата, че да я разбие — а черните порти от ковано желязо на гробището на Исла Хуесос бяха огромни, достатъчно големи през тях да мине катафалка, и дебели и здрави като решетки на затвор.

Във всеки случай никой, който е от този свят.

Не исках да мисля за това.

Не можех да мисля за нищо друго.

Наистина ли го бях видяла… наистина ли бях говорила с него… наистина ли го бях докоснала… наистина ли той ме беше докоснал? Погледнах надолу към кожата на голите си ръце, където ме бяха стискали пръсти на убиец. Невероятно, но не бяха оставили никаква следа, макар че по-рано можех да се закълна, че са ме обгорили до кокал.

Сега вече не притежавах дори колието, за да докажа на самата себе си, че всичко това наистина се е случило. Бях загубила камъка — този път завинаги, точно както бе казал той, — защото за нищо на света нямаше да стъпя отново в това гробище. Може би щеше да го намери някой турист. Навярно колието щеше да се озове в онлайн магазин или просто в някоя заложна къща.

Излязох изпод душа и се увих в една от дебелите бели кърпи, избрани от интериорния дизайнер на мама. Поклатих глава. Вече нямаше значение. Знаех какво бях видяла, какво бях почувствала. Нямах нужда от някакво украшение, за да го докажа. Нито на себе си, нито на никого.

Срещата ни тази вечер само бе направила нещата още по-лоши. Извинението ми за онова, което му бях причинила, очевидно бе постигнало ефекта, който би предизвикала една празна пинята^[1] на рождения ден на петгодишно дете.

От друга страна, до момента не бях чула нито една извинителна дума от него. Тогава защо изобщо ми пукаше?

Мъжете наистина могат да са кретени, поне според досегашния ми опит. Мама със сигурност мислеше така. Поради което ни беше събрала багажа и се бяхме преместили на Исла Хуесос — защото аз не бях единственото й любимо нещо, за което смяташе, че татко едва не е оставил да умре от нехайство.

— Исла Хуесос, Деб? Наистина ли? — бях дочула да й казва татко, когато ме върна след един от последните ни обеди (разбира се, разпоредени от съда, макар че аз не възразявах).

Никой от тях не знаеше, че съм зад вратата и подслушвам. Бях наясно, че е лошо да подслушвам. Но как иначе можех да разбера какво става?

— Това ли мислиш, че е имала предвид съветничката, когато говореше за място, което да е по-адекватно за нуждите й?

— Не би могло — заяви мама — да е по-лошо място за нея от Кънектикът, както вече знаем.

— Не можеш да обвиниш мен за тази история с учителя, Деб — отбраняваше се татко. — Това беше изцяло твое дело. Чух, че си я карала да приеме предложението му да я обучава…

— О, просто спри — прекъсна го мама. Сега тя звучеше отбранително. — Ще я заведа у дома. Край на историята.

— Ама разбира се. Отиваш да спасиш птиците.

— Все някой трябва да го направи — каза кратко тя.

— Това няма да промени нещата, Деб — увери я татко. — Ще бъде като капка в морето. Мисля, че зад желанието ти да се върнеш там има друга, по-вероятна причина: чух, че той отново е свободен.

Сега гласът на мама прозвуча ядосано:

— Човек би си помислил, че имаш по-интересни занимания от това да проверяваш семейния статус на бившите ми гаджета по интернет.

— Приятно ми е да наблюдавам навиците им за чифтосване — отвърна татко. — Точно както правиш ти с розовите лопатарки.

— Лопатарките — тросна се мама — не се чифтосват повече. Повечето от тях умират. Заради теб.

— О, за бога, Дебора! Какво, и това ли мислиш, че съм направил нарочно?

— Както някои други неща, които мога да изредя — продължи мама, — онова изтичане на нефт нямаше да се случи, ако беше обръщал внимание.

Ау!

Но татко не можеше да отрече, макар да съм сигурна, че много му се искаше. Това бе една от причините постоянно да го дават по телевизията.

Компанията на татко бе поне отчасти виновна за унищожаването на местната икономика на стотици общности по и край залива, включително Исла Хуесос. Туристите не искаха да ходят на ваканция на място, където водните им ски можеха да се натъкнат на нефт. Младоженките не желаеха на сватбените им снимки по крайбрежието да чернеят топчета катран. Спортистите вече не наемаха риболовни лодки в райони, където голяма част от морския живот бе обявена за негодна за ловуване благодарение на дисперсанта, който компанията на татко бе използвала с такъв размах и нехайство.

— Напълно безопасно е — повтаряше постоянно татко по новините. — Тествано е!

Но когато един журналист му поднесе коктейл от скариди, за които заяви, че са уловени във води, в които е използван дисперсантът му, и го предизвика по телевизията да ги изяде, щом е толкова безопасно, лицето на татко стана кървавочервено и той заяви, че лекарят му е забранил да яде скариди заради холестерола.

Татко няма висок холестерол.

Запитах се кой ли е този „той“, за когото татко бе споменал на мама. Не исках да я разпитвам излишно — на нея й се бе събрало достатъчно с лопатарките, преместването, вуйчо Крис и разбира се, мен.

Ето защо, когато повдигнах едно от пердетата в спалнята си, преди да си легна, и ми се стори, че виждам застанал до басейна мъж, не й казах нищо. По това време всички гости си бяха отивали, а мама отдавна беше заспала. Междувременно бурята се бе разразила с пълна сила. Електричеството, както май често се случва в Исла Хуесос, който е много отдалечен от континента, бе спряло.

Толкова за първокласната ни алармена система.

Дъждът се стичаше на завеси. Малкият ни басейн с форма на бъбрек в задния двор заплашваше да прелее, а вятърът размяташе палмовите клонки като страници на вестник.

Ала щом една светкавица озари черния двор като бял ден — само за секунда, — аз можех да се закълна, че съм зърнала Джон: стоеше там и ме гледаше.

Той беше единственият, който можеше да стои в двора ни посред буря. Кой друг би могъл да влезе?

Татко бе дал съгласие с мама да се преместим извън щата, при условие че ме запише в училище с програма, адекватна на „специалните ми нужди“, и купи къща в ограден квартал — знаеше до каква степен това ще нарани свободолюбивата й душа.

„Делфиновият ключ“ бе единственият подобен квартал на Исла Хуесос. Имаше двадесет и четири часова охрана на входа, а само през този вход можеше да се влезе и излезе от нашата улица.

Испанските стени, заобикалящи новия ни дом, бяха високи четири метра и половина. Нямаше начин човек да се покатери през тях без стълба.

Но стените и охраната не можеха да спрат някой като Джон.

Защо обаче си правеше труда да стои в дъжда под прозореца на спалнята ми, когато ми беше казал да го оставя на мира? Да не говорим, че го бях нарекла „мръсник“, и то в лицето.

Защо изобщо си направих труда да му се извинявам за това, което му бях сторила? Той ми бе причинил по-лоши неща. Защо не можех да го ненавиждам, както заслужаваше?

Може би защото Джон приличаше на птиците на мама: беше диво създание. Не би могъл да е по-различен. Никога нямаше да успея да стигна до него. Както бе казал татко, имаше ли смисъл изобщо да опитвам?

Особено при положение че бях нарушила „правилата“, за които Джон бе говорил така загадъчно: аз бях избягала. Без съмнение трябваше да ме накажат за това и най-вероятно трябваше да го направи той… или онези Фурии, за които говореше. Човек не може да избяга от смъртта. Бях изчела всичко за това след злополуката. Рано или късно смъртта ще дойде за теб.

И все пак, когато след няколко секунди отново блесна светкавица, видях, че силуетът е изчезнал. Може би изобщо не е бил там. Може би развинтеното ми въображение, заради което ме обвиняваха всички, ми играеше номера.

Пуснах пердето да падне и се обърнах обратно към леглото. Всичко това бе толкова глупаво. Очакваше се да се чувствам по-добре. Върнах му колието, което бях получила с преструвки, и му казах всички неща, които ми се струваше, че се изисква от мен да кажа. Буквално бях свалила всичко от гърдите си. Бях положила ново начало тук, също като мама.

Джон дори бе приел извинението ми! Може би малко начумерено, но го бе приел. И той бе продължил напред, както доказваше фактът, че хвърли колието на сто метра през гробището и ми каза да стоя далеч от него.

По-късно, когато през прозореца на банята проверих дали колелото ми е на двора и видях, че някой го бе заключил и бе угасил фаровете, си казах, че трябва да е бил вуйчо Крис или може би Алекс, преди да си тръгнат след партито. Нямаше начин да е бил Джон. Защо би направил нещо мило за мен, когато пределно ясно ми показа, че ме мрази и в червата и иска да стоя далеч от него?

Защо тогава, когато се пъхнах в леглото, се почувствах по-зле, вместо по-добре? Не изпитах ни най-бегло усещане, че нещата са приключили или са станали по-малко… страховити е единствената дума, с която мога да ги опиша. Откакто бях стъпила на този остров, се чувствах точно така. В задната част на врата ми пулсираше напрежение, като предчувствие за нещо. Нещо лошо.

Но вече се бе случило нещо лошо! Бях го видяла. Беше свършило!

Защо тогава през половината нощ стоях будна, неспособна да мигна? Не беше заради гръмотевиците. Чувствах се така, сякаш… — но това бе невъзможно, беше толкова глупаво! — … сякаш тежестта на колието на врата ми ми липсваше.

Какво ми ставаше? Защо не можех да вляза в програмата на мама „Ново начало“?

 

 

Когато сутринта благодарих на Алекс, след като се качих в колата му, той ме попита за какво му благодаря.

— За колелото — отвърнах. — Не го ли заключи снощи, преди да си тръгнеш? И не загаси ли фаровете?

— Ъъъ… — отвърна той. — Не. Между другото, благодаря, че ми пожела лека нощ. О, и задето се метна на колелото и отпраши, и ме остави сам с баба. Беше страшно мило. Та когато си тръгнах, колелото ти вече беше заключено и фаровете бяха загасени. Помислих, че си го направила ти.

— Не — отвърнах и внезапно ми стана студено. Само че механизмът за отваряне на прозорците в колата, която баба наричаше „купчината ламарини на Алекс“, беше повреден, и ние пътувахме на отворен прозорец, а вътре вече бе над двайсет и пет градуса. — Не бях аз.

— Хм — отвърна той. — Странно. Но не това беше най-странното — продължи и изсвири с клаксона на някакви туристи, излезли по средата на улицата, за да снимат един огромен бенгалски фикус. — Ей, къде си мислят, че се намират тези хора? На главната улица в Дисниленд ли? Някои от нас действително живеят тук, ако не знаете. — И пак натисна клаксона.

— Кое е най-странното? — попитах, след като туристите тичешком освободиха пътя и Алекс продължи напред. Не бях сигурна, че искам да чуя.

Не бях сигурна и че не искам да чуя.

— А! Нищо страшно, просто целият тротоар пред вас беше покрит с цветчета от коледна звезда. Лежаха си там. И то преди бурята. Така че не може да ги е довял вятърът. Помислих си, че е странно, защото на вашата улица няма коледни звезди. Как тогава са се озовали там?… О, както и да е — прекъсна се той сам и включи радиото. — Готова ли си за училище?

Преглътнах.

— Не.