Мег Кабът
Пленница на смъртта (12)

12

И затова на своя вожд казах:

„Каква е таз тълпа, коя се чини

при слабий свет като увита в прах?“

Данте Алигиери, „Ад“, песен трета

Момичето, което седеше до мен в аудиторията на гимназията на Исла Хуесос, проверяваше коментарите на страницата си във фейсбук. Видях как потръпва и най-накрая изключва телефона си и измърморва нещо на испански. Писменият ми испански официално е на ниво под средното, но знам всички ругатни.

— В старото ми училище — обадих се, макар да знаех, че не говори на мен, — пишеха, че съм си завряла пръчка в задника.

Момичето ме погледна остро, сякаш ме вижда за първи път. Беше очертало много умело изразителните си тъмни очи с черна очна линия и спирала и беше залепило по една малка сребърна звездичка в ъгълчетата на клепачите си. Спомних си, че в гимназията предлагат часове по гримьорство. Може би ги посещаваше.

— Какво? — попита то с объркан вид.

— Онлайн — посочих към телефона му. — В старото ми училище. Освен това казваха, че съм мръсница.

Не споменах другите, по-лоши епитети, с които започнаха да ме наричат след случилото се с господин Мюлър.

Събеседницата ми се намръщи. Не можех да кажа дали това е добър, или лош знак.

— О, така ли? — попита тя. — Е, и мен ме наричат мръсница. Заради тези — посочи към гърдите си. Не можеше да се отрече, че бяха огромни. Предната част на черната й памучна блуза беше цялата във волани, което не й помагаше особено.

— Някои хора просто са глупави — казах и погледът ми неволно се стрелна към двете момичета с изправени с преса коси, които все още стояха на стъпалата към подиума. Гледаха право към мен… но сега погледите им не бяха изпълнени с презрение. Изглеждаха стъписани.

Едното, забелязвайки, че го наблюдавам, вдигна ръката си с бели крайчета на ноктите и помаха. На мен.

За една секунда не можах да разбера защо. А после видях, че момчето с бялата риза се отдалечава от тях, и всичко ми се изясни.

— Тук глупаците са в излишък — обади се саркастично момичето до мен. — Ей, ти не си ли в класа ми по икономика?

— Да. Аз съм Пиърс — представих се и внимателно избегнах да спомена фамилията си. Имах чувството, че двете момичета до катедрата току-що бяха разбрали точно това. Навярно името ми бе причината за внезапната промяна на отношението им към мен.

„Исла Хуесос е малък остров — беше ме предупредила мама. — И не всички ще са изтънчени както в Уестпорт. Хората в Исла Хуесос може да решат, че те харесват заради баща ти. Или пък, като се има предвид всичко, което се случи, да не те харесат пак заради него. Просто бъди внимателна.“

— Кайла Ривера — представи се момичето до мен. — Ти си братовчедката на Алекс Кабреро.

Това не беше въпрос, а заявление. Значи или Алекс бе говорил за мен, или Кайла си спомняше името ми отнякъде другаде. Дали Тим и Джейд не бяха окуражили всички деца от „Нови пътища“ да се държат мило с мен? Колко жалка бях само!

Е, ако не друго, тя поне не знаеше кой е баща ми. Наистина се надявах, че когато си вземех телефона, нямаше да намеря всевъзможни неща, написани за мен в интернет. Нямах профил във фейсбук или Туитър, нямах блог или нещо такова. В истинския живот ме следяха достатъчно хора. Макар че вече не го правеха, както предполагах.

— Да — отвърнах. — Виж, може ли да те питам нещо?

— О, истински са — увери ме Кайла и посочи към гърдите си. — Осигуровката на майка ми покрива редукция на бюста и ще си я направя веднага щом навърша осемнайсет. И то не поради козметични причини. Не ми пука какви епитети ми лепят. Просто ми писна коленете ми да се удрят в зърната всеки път, щом се кача на колело. Освен това имам болки в гърба. С удоволствие бих си я направила сега, но докторът казва, че има шанс да пораснат още. Можеш ли да повярваш? Тези неща може да пораснат още.

— Ау! — възкликнах. А си мислех, че аз имам проблеми. — Но не, не това исках да те питам. Какво означава, когато те наричат „крило Д“?

Преди Кайла да отговори, усетих удар по облегалката на седалките ни, сякаш някой ги риташе. Рязко се обърнах, сигурна, че е той.

Но разбира се, не беше той. Беше само братовчед ми Алекс, който сядаше зад нас.

— Здрасти — обърна се той към мен. — Ето те и теб. Търсих те навсякъде за обяд. Защо не си вдигаш телефона?

— Тим го взе — обясних. — Каза, че ще се съсредоточа повече без него.

Кайла се засмя.

— О, боже — възкликна тя, — наистина си нова! Не мога да повярвам, че си се хванала. Никога не си давай телефона, маце, каквото и да казва Тим. Никога.

Свих рамене.

— И бездруго никой не ми се обажда.

Тъжно, но това бе истина. Дали Джон изобщо имаше мобилен телефон? Съмнявах се. Как щеше да си плаща сметките? В сиви диаманти? Телефонната компания едва ли щеше да остане възхитена.

Алекс се покатери на седалката до моята, после се отпусна отгоре й.

— Благодаря — каза. — Предполагам, че съм никой.

— Знаеш какво имам предвид — отвърнах.

В отговор той дружелюбно ме сръга в рамото.

— По-спокойно, хора.

Това каза мъжът — училищният директор — с уморен глас, щом се качи на подиума и застана там, близо до катедрата, докато чакаше всички да заемат местата си. Той прехвърляше купчината бележки, които бе донесъл, за да се увери, че са подредени както трябва, когато чух Алекс да въздъхва тежко.

Не можех да го обвинявам.

Огледах се наоколо, вече отегчена. Имах нужда от още една газирана вода. Нямаше да е зле тоя тип да произнесе речта си по-живо.

— И така — обърна се към мен Алекс, — как беше първият ти ден дотук?

— Дотук ли? — вдигнах рамене. Видях, че момичетата, които подигравателно ми бяха подметнали „Крило Д“, си бяха намерили места… от двете страни на момчето с бялата риза с поло яка, което ми бе отворило вратата. Интересно. — Добре.

— Ауу! — провлече Алекс. — Лъжеш почти толкова добре, колкото и баща ми. Наистина, много съм впечатлен.

— Това място е гадно — започна да шава на мястото си Кайла. — Знам, че Департаментът по образованието на Флорида е закъсал с парите. Но мисля, че в седалката ми има дървеници.

— Ученици! — изгърмя гласът на директора Алварес по микрофона. — Докато това незряло поведение продължава…

Някой изкрещя нещо не особено ласкателно за родителите на директора, а после му предложи да направи нещо кръвосмесително с майка си.

Това беше моментът, в който вратите на аудиторията се отвориха с трясък и на всеки изход се появиха полицаи в униформи с къс ръкав — заради жегата. Влязоха в аудиторията и се облегнаха на стените.

Погледнах ги нервно. Бях се надявала на нещо по-интересно от типичната проповед да стоим настрана от наркотиците.

Но тъй като само преди няколко кратки месеца бях прекарала немалко време в компанията на полицията — въпреки че не аз бях направила каквото и да било, просто бях поела вината за всичко, — това сега ми дойде прекалено.

Ченгетата обаче сякаш изнервяха не само мен, а и всички останали. В аудиторията внезапно се възцари тишина.

— Господин Флорес — каза директорът в микрофона, — може да се изненадате, но оттук ви виждам прекрасно. С тази забележка за майка ми току-що си изпросихте ООУ. За тези от вас, които не са запознати с термина, това означава „Отстраняване от училище“. Моля, напуснете територията на училището, господин флорес, и не си правете труда да се връщате преди понеделник.

Всички завикаха „у-у-у!“, а един младеж с черна лента на главата стана и излезе с нехайна походка от най-задния ред на аудиторията — никак не изглеждаше притеснен от наказанието. От местата си полицаите го изгледаха спокойно как излиза.

Тази сцена се различаваше значително от първия учебен ден в Академията за млади дами „Уестпорт“, където първото събиране винаги бе посветено на отдаване на почит с песен на основателката на училището, госпожица Емили Гордън Портсмит.

— Хей.

За моя изненада момчето с бялата риза с поло яка бе станало от мястото си. Сега се обърна с лице към цялата аудитория. Без дори да избърше изпотените си от нерви ръце в панталоните в цвят каки (вероятно защото ръцете му не бяха изпотени от нерви), то извика с дружелюбния си глас:

— Добре дошли отново, Гмуркачи.

За мое удивление всички млъкнаха, за да го чуят. Може да беше заради ченгетата.

Но не, не беше само това. Имаше и нещо друго. В поведението на това момче имаше лекота, увереност — предполагам, че видът му на изпълнител от момчешка група също спомагаше за впечатлението, — което караше хората просто да искат да млъкнат и да го изслушат.

— Знам, че изкарахме дълго лято — поде момчето. Изглеждаше сериозен и едновременно с това — дружелюбен и отзивчив. — И се радвам, че се върнах и ви виждам всички. Е, поне някои от вас. Нали така, Андре?

Погледът му падна върху едно момче в тълпата и престорено се намръщи. Андре се престори, че трепери на мястото си. Всички се разсмяха.

— Но точно сега на подиума стои господин Алварес — продължи момчето в бялата риза. — Затова нека чуем какво има да каже. Става ли? Хайде малко тишина.

Обърна се и си седна сред буря от ръкопляскания. И аз изръкоплясках, без да съм сигурна защо, може би защото всички други го правеха… освен, както забелязах, братовчед ми Алекс.

Наведох се към него и попитах шепнешком:

— Защо не аплодираш?

Той сви рамене. Също като баща си, Алекс невинаги бе особено общителен.

— Благодаря ви — каза директорът Алварес, след като шумът от ръкоплясканията утихна. Очевидно искаше да овладее ситуацията, преди някой друг да е започнал да крещи нещо за майка му. — Благодаря и на вас, господин Ректър, за помощта. За всички вас, първокурсници или нови ученици, които не знаете, това беше президентът на най-горния курс — Сет Ректър, който по една случайност е куотърбек на училищния отбор и касиер на Клуба по испански на гимназията „Исла Хуесос“.

Ректър? Знаех, че съм чувала — или поне виждала — това име някъде на острова. Само че къде?

А, да. Тъй като местната икономика не вървеше добре — в немалка част благодарение на компанията на татко, — всеки втори офис в Исла Хуесос сякаш имаше надпис „Продава се“ на прозореца. „Ректър Риълти“ сякаш бе навсякъде. Възможно ли бе да е свързана със Сет Ректър?

— Просто исках да кажа „добре дошли“ на всички вас, нови и завърнали се ученици, преди да връча микрофона на един човек, когото мисля, че познавате добре. Но най-напред искам да обсъдя с всички вас един важен въпрос по отношение на сигурността. И този въпрос е… празничните огньове.

Директорът Алварес погледна надолу към картичките си с бележки. Картички с бележки? Наистина ли? Ама че досада!

— Защо вече не позволяваме огньове по време на футболните мачове на отбора на гимназията? Е, добре, нека ви кажа. Тук, на Исла Хуесос, средната температура през септември е двайсет и осем градуса. При такива температури огньовете могат бързо да се разгорят и да излязат от контрол…

Но не, табелите за недвижими имоти не бяха единственото място, където бях срещала фамилията Ректър.

Беше написана и някъде другаде…

Сега си спомних.

Беше издялана в лъскавия мрамор на един от мавзолеите, покрай които бяхме минали с мама по време на разходката с колело на острова. За разлика от всички останали крипти наоколо, мавзолеят на Ректър бе изграден върху своя собствена основа, заграден от малка верига, и се състоеше от два етажа с бляскави бронзови табели с имена. Това семейство наистина не се бе стискало за обичните си покойници.

— Някой май се чуди как да си харчи парите — отбелязах тогава и разсеяно се запитах защо колието ми, сгушено под тениската с остро деколте, внезапно бе станало толкова наситено, буреносно сиво.

— Да — отговори мама със странен глас. — Така е.

— Какво има, мамо?

Когато вдигнах поглед от колието и погледнах към нея, видях, че е побеляла също като лятната си рокля.

— Познаваш ли тези хора?

— Преди ги познавах — отвърна разсеяно тя. — Много отдавна.

Тогава сякаш се отърси от нещо, отново натисна педала на колелото и ми се усмихна.

— Виж ни само! Денят е толкова хубав, а ние си губим времето на гробищата. Да отидем да си вземем лимонада.

— И точно затова тази година — продължи монотонно директорът Алварес — ще вземем активни мерки, за да ограничим подобна дейност. Трябва да сте наясно, че полицията на Исла Хуесос, както и членове на национално акредитираната, спечелила награди иновационна програма на социалните служби „Нови пътища“, ще държат острова под наблюдение през близките дни — и нощи — и тази година възнамеряват да бъдат особено бдителни…

В този момент освиркванията избухнаха с пълна сила. Бях толкова стресната, все още си мислех за онзи ден с мама на гробището, че едва не скочих от мястото си. Изобщо не проумявах какво става. Как бяхме стигнали от празничните огньове до полицията — и поради някаква причина, до съветниците ми от „Нови пътища“, които да държат острова под наблюдение, за да ограничат подобна дейност?

Никога досега не бях виждала подобна враждебна тълпа. В старото ми училище не се бе случвало нищо подобно… ако не броим скандала, който избухна, когато се опитах да докажа, че бившата ми най-добра приятелка се е самоубила заради любовна връзка с треньора си по баскетбол.

— Просто не искаме да пострадат хора! — крещеше директорът Алварес по микрофона. — Трябва да разберете, че всичко това се прави заради вашата сигурност! Тази година нарушенията, вандализмите и палежите няма да бъдат толерирани и ще бъдат преследвани с цялата сила на закона. И всеки уличен конфликт ще бъде подведен под отговорност и криминално, и от училищната система. Обвиненията ще варират от криминални действия до обиди, да не споменаваме, че ще има и изключване от училище…

Освиркването премина в подигравки. Започнаха да се сипят и обиди, и то не само към майката на директора Алварес. Чуха се епитети и за жена му, но не всички бяха на английски, така че не успях да разбера подробностите.

Алекс и Кайла обаче изглеждаха просто отегчени. Е, поне Кайла бе отегчена. Отново бе започнала да проверява дневника си във фейсбук.

Алекс изглеждаше отвратен.

Но пък Алекс изглеждаше отвратен през немалка част от деня. Кой можеше да го обвинява? Животът не бе раздал на братовчед ми печеливша ръка. Не само че трябваше да живее с баба, но и през почти целия му живот баща му бе лежал в затвора. Алекс не желаеше дори да говори за редките посещения на майка си от континента, като изключим изказването му, че тя нямало да идва повече, защото вуйчо Крис нямал намерение да я търпи (тя работеше на място, в което можеш да надникнеш по интернет, но само ако си на възраст над осемнайсет години).

Контролирай се, преди да се разбиеш.

— Нещо повече — продължи директорът Алварес, като повиши глас, сякаш така слушателите щяха да станат по-благоразположени към думите му. Видях, че челото му започва да лъщи. В аудиторията наистина ставаше горещо. Не само заради температурата. — Трябва да знаете, че сме се свързали с всички местни мебелни магазини и сме ги помолили през следващата седмица да не продават големи количества дървен материал на малолетни или на родителите им.

Същинска лудница. Никога досега не бях ставала свидетел на такава експлозия. Учениците наставаха от местата си. Човек би си помислил, че им бяха отнели привилегията да обядват извън двора или нещо подобно.

Ченгетата, които се облягаха на стените, направиха няколко крачки напред. Изглеждаха бдителни. Учениците, които бяха станали, седнаха обратно, но все още бяха разстроени.

— Какво става тук? — обърнах се неразбиращо към Алекс. — Защо са толкова сърдити? Само защото не могат да палят някакви тъпи празнични огньове?

— Не — поклати глава братовчед ми с горчива усмивка. — Изобщо не става въпрос за огньовете. Не това правят с дървата.

На свой ред поклатих глава.

— Какво? Не разбирам.

— Не се тревожи. И той не разбира — наклони глава Алекс в посока към директора. — Това е като „Нови пътища“. Винаги правят такива гадости. Но това никога не променя нищо. Повечето пъти само влошава нещата още повече. Като идиотската идея да ни натикат всичките в крило Д.

— Един момент — прекъснах го, вече съвсем объркана. — Какво общо има крило Д?

Погледът на Алекс мина покрай мен.

— Иска да знае какво общо има крило Д — подсмихна се той към Кайла.

— Ай! — цъкна с език тя и поклати глава. — Маце…

— Какво? — попитах, сега абсолютно смаяна. — Какво значи? Това е само сграда.

— Толкова е сладка — обърна се Кайла към Алекс. — Къде я намери?

— На континента — отвърна Алекс с тон, който казваше: „Не ти ли е жал за нея?“.

Директорът Алварес вдигна и двете си ръце.

— Хора! Хора, слушайте… Това… това е началникът на полицията Сантос, който ще ви обясни всичко! Началник… ваши са.

С тези думи директорът избяга от подиума. Очевидно нямаше търпение да остави някой друг да поеме вината.

Началникът на полицията обаче не се разбърза да стигне до подиума. За разлика от директора той не носеше картички с бележки.

Дясната му ръка обаче бе отпусната върху задната част на пистолета, който носеше на хълбока си. Не знам дали го направи нарочно, или не, но забелязах, че освиркванията на момента заглъхнаха.

И никой не изкрещя нито дума за неговата съпруга. Всъщност в аудиторията сякаш се възцари почтителна — или може би изпълнена със страх — тишина.

Началник Сантос наистина изглеждаше малко страшен — едър мъж със сиви мустаци, дебели сиви вежди в комплект с тях и много дълбок, леко вибриращ глас. Не бързаше не само да вземе микрофона, но и да подбере думите си.

— Благодаря ви, директор Алварес — каза шефът на полицията, без да си даде труд дори да погледне към по-дребния мъж. Вместо това ястребовият му поглед бе прикован в нас. Всъщност изглеждаше прикован право в мен.

Почувствах как се снижавам на седалката си. Повече от всякога ми се прииска газирана вода.

— Хайде да не играем игрички — започна началникът на полицията и леко всмука устната си. — Не сте деца. И всички знаете защо съм тук.

Цареше такава тишина, че можеше да се чуе плясъкът от перката на делфин, разцепваща водната повърхност навън.

Не бях направила нищо лошо — поне не в гимназията на Исла Хуесос. Но внезапно се почувствах така, сякаш бях… Един момент… това ли беше? Дали не бе прочел досието ми? Дали не знаеше какво съм направила в старото ми училище?

Трябваше да е това. Знаеше нещо.

Само че аз не бях направила нищо. Е, да, бях изкушена да направя нещо.

Но не го направих. Беше Джон. Не можаха да докажат нищо, не и пред съда. Поради липса на доказателства дори не бяха повдигнали криминални обвинения срещу мен.

Но граждански? Ами, това е друг въпрос.

— Вече наблюдаваме форми на вандализъм в една определена част на града, а днес е едва първият учебен ден — продължи началник Сантос с тежкия си премерен глас.

Един момент! Вандализъм?

За малко да избухна в смях. Какво ми ставаше? С изключение на очевидното, разбира се. Защо, за бога, си бях помислила дори за секунда, че има нещо общо с мен?

Джейд беше права: наистина трябваше да си дам почивка. Това беше просто гимназия.

— И мисля, че всички знаете за коя част от града говоря — не спираше шефът на полицията.

Забелязах, че в поведението на полицаите, застанали пред изходите, беше настъпила лека промяна. Също като началника си, и те бяха отпуснали ръце върху пистолетите си.

Бяха дошли тук по работа.

— Когато вашият директор дойде при мен — заяви шефът на полицията Сантос с глас, по-овладян от всеки оттенък на тона, който бе използвал до този момент, — му отговорих, че за мен ще е огромно удоволствие да дойда тук и да говоря пред всички вас. Всъщност…

Тук началникът на полицията се наведе напред и с показалеца си ни направи знак да се приближим, сякаш искаше да ни каже някаква тайна.

За разлика от директора Алварес, той бе магнетичен оратор. Установих, че наистина съм се навела към него, преди да осъзная колко е глупаво. Какво можеше да ми каже шефът на полицията на Исла Хуесос? Той дори не ме познаваше.

И ако нещата тръгнеха както се надявах, никога нямаше да се запознаем.

— Бих желал след края на това събрание всеки един от вас да се прибере вкъщи и да каже на родителите си, много от които също са посещавали тази прекрасна институция, че полицейският началник Сантос днес е дошъл и ви е говорил за една стара традиция на Исла Хуесос — традиция, на която съм сигурен, че са се наслаждавали много от тях, докато са били ученици тук. Ето какво искам да им кажете: Мамо, татко…

Гласът му стана по-висок и по-плътен. Сега вече не шепнеше. Думите му отекваха с тътен в аудиторията и караха стените да треперят.

— … тази година Нощта на ковчега се отменя.

Последва незабавен — и несъмнено сърдит — колективен стон, а после възмутено мърморене. Учениците действително изглеждаха разстроени, че няма да празнуват нещо, наречено „Нощта на ковчега“.

Що за смахнало място бе това?

— Ученици. — Продължи началникът на полицията и вдигна ръце, за да призове към тишина. И я получи. — Може би трябваше да помислите за това, преди някой от вас да нахлуе в гробището на Исла Хуесос и да започне да руши там — не само една от криптите, а и портата.

Втренчих се в него. Не смеех да си поема дъх.

Гробището. О, боже!

И портата. Разбитата, изкривена порта.

— Гробищата не са ви частна детска площадка!

Гласът на шефа на полицията, до този момент провлечен и приятен, сега се извиси в гръмотевичен рев и стресна дори Кайла, която свали телефона си и впери в Сантос своите широко отворени очи.

— Това е място за покой на мъртвите. Тези гробове заслужават уважение. Няма да ги осквернявате заради детинските си забавления, не и докато аз съм на пост… Нито един от тях! Ясен ли съм?

Болката в задната част на врата ми стана още по-силна.

— Сега, когато привлякох вниманието ви — продължи шефът на полицията с по-тих глас, — искам да знаете, че до второ нареждане портата на гробищата ще е заключена двадесет и четири часа на ден — след като я поправят, разбира се, — просто в случай че някой от вас не приеме думите ми сериозно. И понеже сред вас може да има един-двама достатъчно глупави да се опитат да прескочат тази ограда…

Оооо!

— … неколцина от хората ми ще патрулират там през нощта. Тъй като съм убеден, че това ще разстрои онези, които искат да отдадат почит на любимите си хора, погребани там, чувствайте се свободни да си направите предварителна уговорка с гробаря Ричард Смит.

Полицейският началник Сантос посочи към възрастен мъж, елегантно облечен в ленено сако, яркозелена вратовръзка и сламена шапка с плитко дъно и обърната надолу периферия. Седеше на сгъваем стол в подножието на стъпалата към подиума. На коленете си държеше куфарче. Когато чу името си, той стана, погледна към нас и вдигна пръст към шапката си, след което отново седна.

Веднага го познах: това беше мъжът, който много пъти ми бе крещял, че използвам гробището му като улица.

— Гробарят Смит с удоволствие ще ви отвори портата и ще придружи всеки от вас, който иска да отдаде почит на скъп покойник, директно до гроба, а после ще изчака да свършите — обясни шефът на полицията.

Гробарят Ричард Смит отново стана и извика със странно дълбок за толкова стар човек глас:

— През подобаващи за посещение часове! — И отново си седна.

— През подобаващи за посещение часове, разбира се — повтори в микрофона началник Сантос.

Още нещастен ропот от тълпата — с изключение на Алекс, който просто повдигна вежда, сякаш намираше цялата драма за доста интересна. Той започна нервно да почуква по облегалката на седалката пред себе си с една химикалка, с което раздразни седналото там момиче.

— Моля те, може ли да спреш! — Внезапно се завъртя то.

— Извинявай — каза Алекс и спря да чука.

— Кой иска след това да отидем в „Гатбъстърс“? — вдигна очи от телефона си Кайла.

— Имам само пет кинта — сви рамене Алекс.

— Мацето тук може да плати — подсказа му Кайла. — Баща й не е ли много богат? Става ли, маце?

— Да — отвърнах. — Естествено.

Нямах представа на какво съм се съгласила. Докато седях там — толкова стъписана, сякаш отново се бях препънала в шала си и си бях причинила още един субдурален хематом, в главата ми се въртеше само една-единствена мисъл: по някакъв начин Джон го бе направил отново.

Беше оставил съществено доказателство, че е истински, и докато го правеше, беше извършил криминално деяние.

Криминално деяние, което полицията на Исла Хуесос — също като полицията в Кънектикът, която усещаше, че няма друг избор (защото как можеше да обвини сто и деветдесет сантиметрова сянка, която, макар че се бе показала на видеозаписа, не бе оставила никакви отпечатъци?) щеше да припише на мен.

Можеше ли денят ми да стане още по-лош?

Оказа се, че да. Много по-лош.

Защото, когато след събранието влязох в кабинетите на „Нови пътища“, за да си взема телефона — Алекс и Кайла се влачеха след мен и се препираха защо изобщо трябва да спираме за телефона ми, след като съм казала, че никой не ме търси, — и кого трябваше да намеря там да си бъбри с Тим и Джейд и другите съветници, ако не майка ми?

Но не това беше най-лошото. Съвсем не. Защото, седнал тихо в един от моравите пластмасови столове за посетители и потънал в стар брой на списание „Тайм“, което четеше над очилата си със златна рамка, зърнах гробаря Ричард Смит. Сламената му шапка и куфарчето лежаха на съседния стол. Върху куфарчето блестеше колие.

Моето колие.