Мег Кабът
Пленница на смъртта (8)

8

Тъй буен, див и гъст бе тоя лес,

че спомня ли го, цял ме мраз побива:

при грозний страх, с кой пълни ме до днес.

Данте Алигиери, „Ад“, песен първа

Той се втренчи в мен така, сякаш мислеше, че съм луда. Е, защо и той да не е като всички останали?

— Какво? — Все още изглеждаше ядосан. Гърдите му, които се надигаха и спадаха, красноречиво говореха за състоянието му.

Трябваше да го разбера и да не правя това, което направих в следващия момент: посегнах и прокарах пръст по белега, който бях зърнала току-що. Виеше се по вътрешната част на ръката му и изчезваше в черния му ръкав.

Изобщо не биваше да казвам:

— Този е нов.

Но го казах.

Той рязко дръпна ръката си, сякаш пръстът ми бе оголена жица и аз се бях опитала да го убия с електрически ток.

— Стига — погледна ме гневно той. — Не е нищо.

— На мен не ми изглежда като нищо — казах разтревожено. Бях започнала да подреждам някои неща в главата си и заключението, което се очертаваше пред очите ми, не ми харесваше. — Това последствие ли е?

Очите му се присвиха. Почувствах топлината, която се излъчваше от тялото му, и подуших миризмата, която си спомнях толкова добре — смесица от горящо дърво и нещо, напомнящо на есен.

— Аз не съм птичка — отвърна той с опасен глас. — Нямам нужда от помощ нито от теб нито от някой друг. Майка ти знае ли къде си?

Странно, че спомена майка ми. Защото точно в този момент в главата ми кънтеше нейният глас — окуражаваше ме да му кажа това, което му спестих при последната ни среща, в онзи ужасен ден в училище… онова, което той не ми даде възможност да изрека. Тръгна си, преди да успея.

Е, да, трябваше да си тръгне. Полицаите бяха на път. Отново.

Не че майка ми знаеше нещо за него, освен това, в което психиатрите (а както знам сега, и баба) вярваха: че той не е истински.

Но ако мама знаеше това, което аз знаех за него, щеше да иска да го кажа. Очевидно имах нужда да го кажа, сега повече от всякога, защото беше ясно, че първоначалната ми преценка за него не е била чак толкова погрешна.

Той беше диво същество — като онова гълъбче, което бях намерила някога, и имаше отчаяна нужда от помощ, дори и да не го признаваше.

И макар че вероятно с помощта си щях да му причиня единствено болка, налагаше се поне да опитам…

Ето защо казах онова, което навярно трябваше да му кажа отдавна:

— Съжалявам.

Очите му се присвиха още повече.

— Моля? — изуми се той.

— Съжалявам — повторих, този път по-високо. — За това, което ти сторих в деня, в който умрях. Съжалявам, ако е имало… последствия. Особено за теб.

Той не отговори, просто продължи да гледа надолу към мен, сякаш аз бях човекът с антисоциалното разстройство на личността. Кой дава на момиче висулка — особено висулка с камък, който променя цвета си като небето — понякога е сив като февруарска сутрин, друг път черен като полунощ, — а после го хвърля през гробище, когато момичето много учтиво се опитва да му го върне, защото подозира, че той може да търпи последствия заради него?

Но защо само аз се извинявах? Щеше да е приятно да чуя едно „съжалявам“ и от него. А може и две.

Защото той наистина се държа ужасно с мен в деня на първата ни среща.

И да, донякъде го компенсира с това, което направи за мен в бижутерийния магазин и по-късно в училище, с господин Мюлър.

Но въпреки това… Бях загубила толкова много. Вярно, бях си възвърнала живота. Но всички онези неща, които не бях успяла да запазя? Например брака на родителите ми и Хана. След излизането ми от болницата не бе изминал и един пълен ден в училище, преди най-добрата ми приятелка Хана Чанг да ме разкара, задето й казах (между разни други неща, като да се помотаем из мола с надеждата да зърнем някой от приятелите на по-големия й брат и да не се занимаваме с Двойно предизвикателство), че играта „Когато минаваш край гробища, не си поемай въздух, иначе злите духове ще обсебят душата ти“, на която играехме често, е глупава и повече не искам да се занимавам с нея.

Вярно, на петнайсет години и бездруго бяхме много големи за това.

Но пък и аз никак не улесних нещата, като бодро я информирах: „Не се тревожи за злото, Хана. Сега мога да го видя. И ще те защитя от него“.

Нищо чудно, че ме нарече луда. След това всички в училище започнаха да ме наричат така.

Май не мога да ги обвинявам. Защо да не наречеш луд някой, който твърди, че вижда злото и притежава способността да защити хората от него? Особено когато по-късно толкова зрелищно се проваля в това свое начинание.

Знам, че Хана ме нарече така само защото се тревожеше за мен. Навярно си е помислила, че след завръщането ми от болницата се държа малко… ами, малко като психически нестабилна.

По-късно ми каза, че съжалява, и видях, че наистина го мисли. Пътищата на приятелите понякога се разделят, каза тя. Както нейният с Двойно предизвикателство. Тя просто нямаше повече време за коне, по нейните собствени думи. Беше започнала да се интересува от други неща — от баскетбол. И от момчета.

Отговорих й, че няма нищо. По това време вече бях потънала прекалено дълбоко в истинския си стъклен ковчег, за да ми пука — за нея, за злото, от което бях обещала да я защитя, или дори за факта, че хората ме мислеха за луда.

Едва на следващата година разбрах, че съм оплескала всичко.

Разбира се, тогава вече беше късно за Хана.

Знаех, че няма как да припиша на Джон вината за това. Само във вълшебните приказки принцесата може да си позволи да чака чаровния принц, за да я спаси. В живота трябва сама да се измъкне от ковчега си и да се заеме със спасяването си.

А и имаше ли вълшебна приказка, в която Джон могъл да бъде представата на който и да било нормален човек за чаровен принц? Той бе точно обратното на чаровен. Приличаше по-скоро на страховит принц.

Но пък… може би просто не можеше да не бъде страховит.

Както аз не можех да не съм такава, каквато съм, или да реагирам на присъствието му по същия начин, както когато бях на петнайсет.

— Не се извинявам — казах и се зачудих защо сега, когато бях по-голяма, все още не можех да намеря подходящите думи за него — заради това, което направи за мен в онази бижутерия или миналата пролет в старото ми училище.

Този път, вместо да наклони глава, той просто повдигна тъмна вежда. Което не улесняваше нещата. Изражението му си остана все тъй непроницаемо.

— Това няма нищо общо — продължих, когато той остана мълчалив. — Не че не съм ти признателна. Защото аз съм. Съжалявам, че тогава не ти благодарих. Просто нещата станаха малко… хаотични, след като си тръгна.

„Хаотични“ не бе най-подходящата дума за урагана, който Джон бе оставил след себе си в деня на появяването си в Академията за млади дами „Уестпорт“.

— Поради което — каза той — двете с майка ти сега сте тук. И поставяте ново начало.

— Точно така — потвърдих. — Така че в новото училище няма да имам нужда от теб. И просто за твоя информация, и ситуацията в „Уестпорт“ беше изцяло под контрол, преди да се появиш.

Сега се вдигнаха и двете му вежди.

— Така беше — настоях. — Нямах нужда от помощта ти. Точно за това беше камерата…

При думата „камера“ ръката му се стрелна нагоре толкова бързо, че движението му премина пред очите ми като неясно петно. Преди да осъзная какво става, той сграбчи предмишницата ми в хватка, от която не точно ме болеше, но не беше и особено нежна, и започна да ме дърпа към себе си.

Кепенците, спуснати над очите му, най-после отново се вдигнаха — само за един миг.

— Каква камера? — попита той.

— Камерата — измърморих и си помислих, че май е трябвало да си държа устата затворена, — която сложих в раницата си…

Да кажа, че изглеждаше стъписан, би било отчайващо слабо.

— Да не искаш да ми кажеш, че си го планирала! — попита той. — Това, което се случи в онзи ден с учителя ти. Направила си го нарочно? Искала си той да ти причини това?

Може би наистина не можеше да следи мисълта ми. Защото, ако можеше, вече щеше да знае отговорите.

— Ами… — започнах и устата ми пресъхна. — Да.

А после, преди да успее да избухне, защото виждах, че е на път, бързо добавих:

— Това бе единственият начин да намеря доказателство срещу господин Мюлър, тъй като никой не вярваше, че той и Хана са…

Гласът ми заглъхна, защото, когато вдигнах поглед към лицето му, видях, че устните му са се свили в тънка линия… като онази, изписана на сърдечния монитор в деня, в който пропаднах в неговия свят.

Знаех, че това не е хубаво. Беше много, много лошо.

— … но изобщо не съм възнамерявала да оставя нещата да стигнат толкова далеч — добавих бързо. — Поемам пълна отговорност за всичко, което се случи онази…

Той стисна ръката ми още по-силно.

— Как изобщо си могла да се поставиш в такава опасна ситуация? — попита той. — И то заради нещо толкова глупаво? Имаш ли представа какво можеше да ти се случи?

Ами, да. Имах представа… сега. Тогава обаче и идея си нямах, в противен случай никога не бих пробвала.

Опитах се обаче да омаловажа постъпката си:

— Наистина, не беше нищо чак толкова…

— Не трябваше да си там — процеди той. — Не повече, отколкото трябва да си тук сега.

В следващия момент вече ме влачеше настрани от криптата.

— Портата на гробището се заключва нощем — измърмори. Под тежките му черни ботуши избухнаха цветчетата на коледната звезда.

Почти не чух какво ми казва. Вярно, че някога, по някакъв начин, бях съумяла да избягам от него — и от смъртта. Но това се дължеше на дефибрилаторите, на дозата епинефрин в истинския свят… или поне така твърдяха лекарите. Оцеляването ми изобщо не било свързано с нещо, което аз съм направила в неговия свят, казваха те. Защото неговият свят не бил истински.

Само че — както знаех по-добре от всички — той си беше съвсем истински.

— Как изобщо си влязла тук? Оградата е висока два метра. С шипове на върха — мърмореше той под носа си.

Не исках да казвам нищо, с което да го разгневя още повече… като например че оградата изобщо не е толкова трудна за преодоляване, щом дотътря един от огромните контейнери за боклук със зелени капаци, които се срещаха навсякъде в Исла Хуесос, и го изправя до нея.

И че не беше моя грешка, че семейството на Долорес Санчес, любима съпруга на Родриго, бе избрало да разположи криптата й толкова близо до вътрешната страна на стената на гробището, осигурявайки ми идеален терен за приземяване.

Дали да рискувах отново да го разгневя, като изтъкна, че дори полицаите да бяха разбрали това, което видяха на записа — а те не бяха, — очевидно не съществуваше никакъв начин да го открият, за да го разпитат? Полицейското управление на Уестпорт не знаеше къде живее. Зачудих се дали изобщо някой друг, освен мен, знае.

Аз обаче исках да му задам няколко въпроса. Откъде бе разбрал, че трябва да дойде онзи ден, при инцидента с господин Мюлър, точно когато имах най-голяма нужда от него? Дали наистина бе заради колието, както ми беше казал, когато го разтърси пред лицето ми? Така ли беше разбрал и предишния път, с бижутера?

Но защо изобщо си бе направил труда да ме спасява, след като очевидно все още ме мразеше и в червата за това, което му бях причинила?

Моментът не ми изглеждаше подходящ да повдигна тази тема, нито някоя от другите.

— Знаеш ли, нищо от това, което се случи, не е по моя вина — казах, докато той ме влачеше толкова бързо, че се уплаших да не изпусна някой от чехлите си. Макар че не това бе най-големият ми страх всъщност.

— О, така ли? — обърна глава той и ме изгледа заплашително. — И защо не е по твоя вина?

— Единственото, което направих, беше да умра — обясних. — И когато ми се откри възможност вече да не съм мъртва, се възползвах от нея. Не беше нищо лично. Няма нищо общо с теб.

Той се извърна и впери мрачен поглед право напред.

— Точно така — изрече.

— Какво значи това? — попитах, ужилена от тона му. — Казах ти, бях уплашена. Не исках да те нараня. Затова дойдох тук тази вечер — за да се извиня. Искам да бъдем приятели, да ти помогна. Върнах ти колието. Не знам какво повече мога да направя.

— Ще ти кажа какво можеш да направиш. — Той внезапно се закова на място. Посегна към мен и ме стисна за раменете. Но и този път не за да ме целуне, а само за да ме завърти и отново да ме измери със заплашителен поглед. — Можеш да ме оставиш на мира.

Очите ми пак се наляха със сълзи. Това ли искаше той от мен? Да стоя настрана от него?

Ситуацията бе станала още по-ужасна, отколкото когато умрях. А все още дишах, така че тази преценка означаваше много.

— Бих искала — прошепнах. Единственото, което чувах, освен дълбокия неодобрителен тембър на гласа му, беше пулсирането на сърцето ми в ушите. „Глупаво момиче. Глупаво момиче. Глупаво момиче“ — сякаш ми казваше то. — Но всеки път, когато се опитам, ти се връщаш и се държиш като… като…

— Като какво? — попита ядно той. Звучеше така, сякаш ме предизвикваше да го изрека.

„Недей — предупреди ме гласът на мама в главата ми. — Не го казвай.“

— Мръсник.

Още докато думата излизаше от устата ми, знаех, че не е никак учтиво да я изричам. Особено след като се опитвах да постъпя правилно. Защото трябваше да живеем на един и същ остров. А и в крайна сметка той наистина ми бе спасил живота, поне в онзи ден с господин Мюлър.

Е, може би не живота. Но все пак бе спасил нещо.

Само че по някакъв начин с извинението си просто бях направила нещата още по-лоши.

И сякаш това не бе достатъчно ужасно, но и след като изтърсих думата, вдигнах ръка към новия белег, който бях видяла от вътрешната страна на дясната му ръка.

Това беше то: последната ми грешка за тази вечер.

Устата му се разкриви в особена некрасива гримаса, показвайки, че съм била права поне за едно: той никога нямаше да бъде ничий красив принц.

— Е, добре, няма нужда вече да се тревожиш за това — изстреля той и рязко дръпна ръката си, сякаш докосването ми бе отровно. — Защото след тази вечер няма да ме видиш повече.

Тогава осъзнах няколко неща. Първо, че очите му вече не бяха мъртви. Бяха живи като електрически жици и също толкова опасни като тях.

Второто прозрение ме осени по-бавно, докато гледах надолу към пръстите, които бе обвил около ръката ми, пръстите, около които се бяха разпилели тъмни кичури коса, измъкнали се от шнолата ми.

И това прозрение бе, че той нямаше онези меки, гладки ръце на хората на нашата възраст, повечето от които не познаваха по-тежък труд от изпращането на съобщения по телефона или натискането на бутоните на видеоигра.

Ръцете на Джон бяха ръце, които бяха виждали работа — истинска, тежка работа. Ръцете на боец.

Но не просто на боец, осъзнах, докато ме стискаха.

Тези ръце бяха убивали.

Част от мен навярно го бе знаела през цялото време. Но преди тази вечер така и не го бях осмислила.

А сега вече, разбира се, бе много късно.