Мег Кабът
Пленница на смъртта (5)

5

Там сияйните са негови палати,

отдето над вселената владей;

блажени, на които над челата

безсмъртната му слава тамо грей!

Данте Алигиери, „Ад“, песен първа

Когато го видях за втори път след онзи ден на гробищата с баба, бях мъртва.

Разбира се, казах първото, което изричат всички, когато отворят очи след удар по главата и поглъщане на четири литра вода от басейн, последвани от равна линия на електрокардиограмата.

— Къде съм?

Защото вече не бях на дъното на басейна ни… макар че все още носех дрехите, с които паднах вътре. Сега бяха мокри и полепваха по мен като вледеняваща втора кожа. Не бях нито на болнична количка, нито в линейка.

Вместо това се намирах в просторна подземна пещера, която сякаш нямаше край, на брега на ветровито езеро.

Но не бях сама.

— Име?

Един мъж, висок и облечен в черно, чу моето „Къде съм?“, обърна се към мен и вдигна сияещия таблет, който държеше в дланта си.

Бях прекалено замаяна и успях само да отговоря:

— Пиърс Оливиера.

— Ето натам — посочи той, след като нанесе името ми.

Погледнах в указаната посока. Осъзнах, че стоим сред тълпа от, както ми се стори, хиляди хора — повечето възрастни, но имаше и такива на моята възраст или дори по-млади, — които до един изглеждаха нещастни също като мен.

Просто не бяха подгизнали до кости или замаяни от силен удар по главата.

Но също като мен бяха насочвани към едната от две колони. Насочваха ги огромни мъже, целите в черно. Изглеждаха така, както по-големите момичета в училище, които ходеха с влак до Ню Йорк, за да се промъкнат незабелязано в нощните клубове, описваха пазачите там — мускулести, плешиви, целите облечени в черна кожа и покрити с татуировки. С други думи, суперстрашни.

За разлика от най-добрата ми приятелка Хана, аз обаче така и не събрах смелост да се опитам да се промъкна в някой клуб, преди да съм навършила пълнолетие. Нямах фалшива лична карта. Аз едва си спомнях къде държа истинската.

Така че не посмях да противореча на мъжа пред мен. Двете опашки се виеха към езерото, в което се врязваха два дока. Едната беше извънредно дълга, а другата — малко по-къса. Мъжът сочеше към втората.

— Остани в същата колона — изръмжа той. Това беше заповед.

Без да кажа нищо, забързах към края на по-късата опашка, прекалено уплашена, за да издам звук.

Едва когато се озовах зад дребна, мила на вид старица, я потупах по рамото и казах:

— Извинете, госпожо?

Тя се обърна. Имаше най-сбръчканото лице, което бях виждала някога. Сигурно бе поне на сто години.

— Да, скъпа? О, погледни се само! Цялата си мокра!

— Добре съм — излъгах. Треперех толкова силно, че зъбите ми тракаха, макар и леко. — Само се питах… знаете ли къде сме?

— О, да, скъпа — озари ме тя с широка усмивка. — Чакаме да се качим на лодката.

Дори не знаех какво трябва да отговоря. Това сън ли беше? Но ако беше сън, как бе възможно да мога да изцедя водата от шала си и да усетя как капките се процеждат през пръстите ми?

— Къде отива лодката? — попитах.

— О, не знам — отвърна старицата и отново ми се усмихна мило. — Никой не иска да ни каже нищо. Но мисля, че сигурно отива на някое прекрасно място. Защото виж — всички там сякаш отчаяно искат да се наредят на тази опашка.

Тя посочи към по-дългата опашка, отдалечена на няколко десетки метри от нашата.

Вярно беше. Хората в тази колона, очевидно чули същото, което и старицата, само дето не се разбунтуваха в стремежа си да избягат от своята опашка и да дойдат в нашата. Някои от плешивите татуирани мъже в черни кожени якета трябваше да ги отблъскват назад като бодигардове на рок концерт, които се опитват да удържат недисциплинирани фенове.

— Хей — обади се мъжът, който чакаше зад мен. Беше по-възрастен от мен, но по-млад от старицата. Може би беше на двадесет и няколко. — Имате ли обхват? — вдигна той мобилния си телефон. — Нямам никакъв обхват.

Потупах джобовете на палтото си. Бяха празни. Разбира се, че телефонът ми не беше у мен. Обикновено го нямаше в кошмарите ми.

— Съжалявам — казах. — Нямам…

И точно тогава го зърнах. Високият мъж, целият в черно — черни ботуши, черни кожени ръкавици, черно кожено яке, — който препускаше в галоп към мястото на размириците, яхнал грамаден черен кон.

Веднага го познах, макар че бяха минали толкова години. През тялото ми премина вълна на облекчение. Най-после познато лице!

Може би точно затова не се поколебах дори когато видях как всички други се разпръсват, за да му направят път: измъкнах се от колоната и тръгнах към него.

— О, скъпа, на твое място не бих го направила — провикна се след мен старицата.

— Няма нищо — отвърнах през рамо. — Познавам го!

— Това е лудост — чух как измърморва мъжът зад мен (тогава не подозирах колко често ще чувам тази реплика по-късно). — Да се самоубие ли иска?

Не бяха събрали две и две. И аз не бях.

Не и тогава.

„Някои хора се плашат от конете — казах си, докато тичах по пясъка към конника. — Затова, за разлика от мен, те се ужасиха толкова.“

Освен това конят по нищо не приличаше на този на най-добрата ми приятелка Хана. Той се казваше Двойно предизвикателство и неговото спокойствие — съпротивляваше се и на най-лекия скок — може би беше една от причините, поради които сега Хана предпочиташе да прекарва голяма част от времето си на игрището като част от училищния отбор по баскетбол, да обикаля из моловете с надеждата да зърне някой от приятелите на по-големия си брат или дори да ходи по нощни клубове, вместо в конюшнята. Името на Двойно предизвикателство започваше да се превръща в нещо като шега. В него нямаше нищо предизвикателно.

За този кон обаче беше предизвикателство само дори да го погледнеш, камо ли да се доближиш до него.

Предполагам, че точно затова моето приближаване го стресна.

Единственото, което казах, беше „Хей“ в опит да привлека вниманието на ездача му — точно докато той крещеше на всички от другата опашка да си останат по местата, нареждане, дадено с такъв суров тон, че ги уплаши достатъчно, за да се подчинят.

Нямах представа, че подобен брутален тон може да излезе от устата на благия мъж, когото си спомнях от погребението на дядо ми — този, който бе съживил птичката. Стоях неподвижно, вцепенена от страх… докато не зърнах как черни като въглен копита разцепват въздуха само на сантиметри от главата ми. Конят се изправи на задните си крака и изпръхтя яростно.

Тогава се наведох, уплашена за живота си, и притиснах ръце към лицето си, за да предпазя очите. В следващия миг тези огромни копита отново се стовариха с трясък на земята. Навсякъде се разлетя пясък, а аз се хвърлих долу, за да спася живота си.

Точно тогава пещерата се изпълни с шум, силен като най-ужасната гръмотевица, която бях чувала някога. Не бях сигурна дали е истинска гръмотевица, или шумът от тялото на коня, който се удари в брега: един от задните му крака се бе подхлъзнал на пясъка отдолу.

Мъжки глас изкрещя нещо. Щом вдигнах поглед от мястото, където клечах, за да не ме смачкат, осъзнах, че викът бе дошъл от ездача. Беше извикал името на коня — Аластор, доколкото чух — и изритваше ботушите си от стремената, докато конят се опитваше да се изправи на крака.

Едва тогава осъзнах — с физически шок, който ме разтърси почти колкото бурната реакция на коня, — че това не беше кошмар. Ако беше, досега щях да съм се събудила. Нямаше да усещам вкуса на пясък в устата си.

А мъжът, когото бях видяла в деня на погребението на дядо, нямаше внезапно да се извиси над мен, вперил в лицето ми сребърни очи, в които нямаше и намек, че ме е познал… нито пък нещо човешко.

Едва тогава забелязах, че у него има нещо — нещо друго, освен този ужасен глас, което бе различно. Не, нямам предвид, че той беше различен…

Аз бях.

Вече не бях на седем години.

Той обаче бе съвсем същият, както онзи ден на гробищата. Тъмната коса. Святкащите очи. Огромната височина… само дето сега не ми се стори такъв великан, както тогава.

Как бе възможно, след като от последния път, когато го видях, бяха минали толкова години?

— Добре ли си? — попита той с глас, който прозвуча някак по-ужасно — по-висок и по-авторитетен — от гръмотевицата, раздрала пещерата само преди секунди.

— Така… така мисля — промълвих, като се борех с желанието да скоча и да побягна. Сърцето ми се бе качило в гърлото. Посегнах, поех ръката му и му позволих да ме вдигне на крака. Кожата му беше дразнещо топла и суха, като се има предвид, че моята беше точно обратното. — Ти добре ли си?

Той ме погледна невярващо. Пламтящите му очи сякаш ме поглъщаха цяла.

— Аз дали съм добре? — попита. — Можеше да те сгазя! А ме питаш дали аз съм добре?

— Върху теб ли се превъртя? — попитах и хвърлих нервен поглед към коня му, който тропаше с копито по земята на няколко метра от нас. Един от стражите го държеше — едва-едва — за юздата. Този кон трябваше да е поне отчасти клайдсдейл^[1]. И отчасти дявол.

Господарят му сякаш нямаше желание да обсъжда каквито и да било наранявания, които можеше да е получил от предизвикания от мен инцидент.

— Добре съм! — тросна се той. — Ти обаче трябва да се научиш да следваш инструкции. Думите „стой си в своята опашка“ нищо ли не означават за теб?

Пусна ръката ми и обви своята около предмишницата ми. В следващия момент осъзнах, че ме влачи обратно към опашката. Не към онази, от която бях дошла.

Към другата.

Опитах се да кажа нещо. Наистина. Но мисля, че шокът от всичко случило се най-после започваше да ми се отразява. Можех единствено да се взирам в него. Очите му бяха със съвсем същия цвят като шурикена^[2], който един клиент, японски военен, бе подарил на баща ми. Когато татко за пръв път отвори кутията пред мен, цветът на остриетата бе събудил у мен слаб спомен.

Едва сега осъзнах какъв е бил този спомен.

Той.

— Никога не ги докосвай — предупреди ме татко. Сякаш някога бих поискала да ги докосна… преди той да го каже.

Тогава обаче изпитах странна нужда да извадя едно от оръжията от специалното чекмедже, в което ги държеше татко, и да го запратя към дънера на старо дърво в задния ни двор. Татко трябваше да използва плоски клещи, за да го извади — толкова дълбоко се бе забило. След това той прибра остриетата на сигурно място в кабинета си — освен когато ги вадеше, за да ги изпробва самият той срещу дървото с желание да види дали може да ги забие така, както аз. За свой ужас, не успя.

Сега за пръв път ми се стори, че знам откъде е дошло това обсебващо желание да докосна звездите на татко въпреки предупреждението му.

— Не си прави труда да ме гледаш така — предупреди ме мъжът, който ме държеше в плен. — Няма да подейства. Отдавна се занимавам с това. Знам всички трикове. Няма полза да ме гледаш с тези големи кафяви очи и да пърхаш с мигли, гарантирам ти.

Примигнах. На мен ли говореше? Очевидно. Аз бях единственият човек, когото влачеше нанякъде.

Трикове ли? За какво говореше?

Все още не съм сигурна как успях да съставя думи, камо ли цяло изречение, под тежестта на този заплашителен поглед.

Но предполагам, че когато си съвсем подгизнал, отчаян, ужасен и сам, осъзнаваш, че нямаш какво повече да губиш.

— Н-не знам за какво говориш — изпелтечих. Не можех да запазя гласа си по-спокоен от пръстите ми, които не спираха да треперят. — Н-не знам никакви трикове. Не исках да стряскам коня ти. И съжалявам, ако си пострадал. Но трябваше да говоря с теб…

— Вече е късно — отвърна сковано той, загледан право пред себе си. — Освен това днес вече чух всички обяснения, които мога да издържа. След като веднъж съм взел решение, това решение е окончателно. Не правя изключения… дори за момичета, които изглеждат като теб.

— Разбирам — отвърнах, въпреки че и представа нямах за какво говори. Какво решение? И момичета, които изглеждат като мен? Навярно изглеждах абсолютно жалка в подгизналите ми дрехи. Косата ми вероятно висеше на миши опашници. Това ли имаше предвид? — Но не това исках да…

Приближавахме другата опашка. Видът й изобщо не ми хареса. Тук нямаше никакви мили старици. Никой не се опитваше да включи телефона си.

Вместо това хората си разменяха юмруци и си скубеха косите в опит да си пробият път покрай пазачите и да се доберат до другата опашка.

Нещата се влошиха още повече, когато след секунда прокънтя сигнал. Един ферибот — голям колкото този, с който едно лято с родителите ми бяхме отишли до Мартас Винярд, достатъчен, за да побере стотици хора с колите им — се приближаваше с пухтящ мотор към дока. Той се бе насочил към опашката, на която се бях наредила преди малко.

В пещерата премина вълна на очакване. Шумът стана почти непоносим. Някой от грубиянската опашка успя да се отскубне и се стрелна право през пътя ни, което ме накара да загубя и бездруго несигурното си равновесие. Мъжът, който ме държеше в плен, ме обгърна закрилнически с ръка, за да не падна.

— Аз ще отида на нейно място — крещеше мъжът от колоната, — ако тя дойде тук!

Един от стражите го хвана, преди да стигне далеч, и го повлече обратно въпреки крясъците му.

— Но това не е честно! — крещеше той. — Защо да не мога да отида на нейно място?

Непознатият от гробищата, който бе видял цялата тази сцена, погледна надолу към мен.

— Откъде дойде? — попита подозрително той.

— Точно това се опитвам да ти кажа — промълвих и очите ми се наляха със сълзи. — Не ме ли помниш?

Той поклати глава. Но вече не ме стискаше толкова силно.

— Това съм аз — продължих. Вбесяваше ме фактът, че при всяка наша среща плачех. Но това може би щеше да освежи паметта му. — Аз, от гробището на Исла Хуесос, в деня на погребението на дядо ми. Ти съживи една умряла птичка…

Цялото му изражение се промени. Студеният блясък изчезна от сивите очи и те внезапно станаха също толкова нежни, колкото при първата ни среща.

— Това ти ли си?

Дори гласът му се бе променил. Звучеше почти човешки.

— Да — усмихнах се въпреки сълзите. Видях, че най-после бях достигнала до него. Може би — само може би — все пак всичко щеше да се оправи. — Това съм аз.

— Пиърс — каза той. Можех буквално да видя как споменът се връща. — Казваше се… Пиърс.

Кимнах. Сега сълзите нахлуваха в очите ми толкова бързо, че трябваше да посегна и да ги избърша.

— Пиърс Оливиера.

На това ужасно място да чуя името си от неговите устни, беше така приятно, фактът, че усетих нещо познато, когато край мен всичко бе толкова отвратително, бе по-чудесен, отколкото мога да го опиша. Трябваше насила да се спра, иначе щях да го прегърна с всички сили. Все пак вече не бях на седем.

А той вече не бе благият чичко, на който ми бе заприличал някога; чичкото, който правеше вълшебни номера с гълъбчета.

Поради което останах на разстояние от него.

— Мисля, че е станала грешка — казах, когато той ме пусна, бръкна в джоба на якето си и извади един от малките таблети, каквито имаха и всички стражи. Разбрах, че търси името ми. — Точно затова толкова се радвам, че те намерих. Наистина не мисля, че трябва да съм тук. Не се обиждай, но това място… — думите се изтърколиха, преди да ги спра — … каквото и да е, е ужасно. Ти ли го ръководиш, или какво?

Имах чувството, че е така, но това не ми попречи да го обидя заради управленските му качества — лош навик, наследен от баща ми, който никога не се колебаеше да върне пържола или бутилка вино, които не му харесваха.

— Защото тук наистина има нужда от малко обновяване — продължих, докато той все още четеше това, което бе написано на таблета, каквото и да беше то. — Няма никакви табели, нищо, което да подсказва къде сме или кога тръгва следващият ферибот, а и мисля, че няма да можем всички да се поберем на този тук. Освен това е много студено, телефоните нямат обхват и… — направих крачка към него, така че стражите да не могат да чуят следващите ми думи, макар да бях сигурна, че с всички онези шумни протести зад гърба ни и тракането на веригата на котвата, докато фериботът спираше от другата страна, никой не можеше да чуе и звук — … хората, които организират колоните… много са груби.

— Съжалявам — каза той и пъхна таблета обратно в джоба си, след което свали якето си и го уви около тялото ми, като го придърпа за яката — заедно с мен — по-близо до себе си. — По-добре ли е така?

Бях леко стъписана, че бе изтълкувал толкова поотделяше пара от телесната му топлина. Кимнах. Той не беше пуснал яката.

Чувствах се странно да стоя толкова близо до него. Той без съмнение не беше никакъв благ чичко. Беше доста удобна.

— Нямах предвид само себе си — поясних по-бавно. — Всички тук откачат от ужас. Освен това им е мокро и студено.

Посочих към опашката, която не пускаха да достигне до току-що спрелия на брега ферибот.

— Какво им става?

Той погледна в посоката, в която сочех, а после обратно към мен. Все още ме държеше за яката на якето си, за да го задържи плътно притиснато към раменете ми.

— Не се тревожи — каза. Изражението му обаче отново бе станало сурово, а очите му бяха сиви като буреносни облаци, сякаш не обичаше да обсъжда тази тема. — И за тях идва лодка.

— Да, но въпреки това заслужават по-добро отношение — възразих и потръпнах, когато още един мъж се опита да се отскубне и да хукне към ферибота, преди пазачът да го спре със сила. — Те не са виновни…

Той се приближи към мен още повече и закри от очите ми гледката на случващото се пред ферибота.

— Искаш ли да отидеш на друго място? — попита. — Някъде далеч оттук? На топло?

— О! — възкликнах и почувствах как ме залива вълна на облекчение. Той бе разбрал, че е станала грешка. Щеше да я поправи. Щях да си отида вкъщи. — Да, моля те.

А после примигнах. Защото така правят човешките същества, особено след като са плакали.

Но когато отворих очи, не си бях у дома. Не бях и на брега на езерото.

А това, за което се надявах, че е краят на преживения от мен кошмар, се оказа само началото.