Мег Кабът
Пленница на смъртта (17)

17

И адский вихър, който няма спир,

влече и носи с себе си душите.

Въртят се постоянно в темний шир,

взаимно блъскат се сред вопли бясни

и суетно въздишат те за мир.

Данте Алигиери, „Ад“, песен пета

Докато излизах от черния форд, модел F-150, на Сет — подарък от баща му за рождения му ден, както ми обясни небрежно той, докато ме караше към къщи, — зърнах вуйчо Крис на алеята. Носеше един от дървените ни градински столове.

— Кой е този? — попита любопитно Фара, докато се промъкваше на мястото до шофьора, току-що освободено от мен.

— Братът на майка ми — отвърнах.

Вуйчо Крис бе спрял да прави това, с което се беше заел, и просто стоеше и ни гледаше. Устата му бе леко отворена и той продължаваше да държи в ръце големия дървен стол с възглавница на яркосини и зелени ивици.

Вярно, че пикапът на Сет без съмнение бе впечатляваща гледка. Никой в квартала ми в Кънектикът — а камо ли в Академията за млади дами „Уестпорт“ — нямаше точно такъв. Сет бе повдигнал купето, така че то беше почти на половин метър над гумите, а джантите блестяха в ярко сребристо. Прозорците бяха матирани в черно като боята на купето, така че човек не можеше да види кой седи вътре, освен ако вратите не са отворени. Сет бе пуснал музика — някаква група, която според мен не пееше, а крещеше — и звукът бе толкова силен, че цялото купе сякаш пулсираше.

Не мислех обаче, че това е причината вуйчо Крис да се взира така в колата.

— Това ли е бащата на Алекс? — попита фара.

— Да — потвърдих. Разбира се, че ще е любопитна. Как нямаше да храни любопитство спрямо човек, прекарал в затвора почти толкова време, колкото тя самата беше живяла на тази планета? — Благодаря, че ме докарахте.

— И така, имаш номера ми — каза Сет. — Обади ми се, след като говориш с майка си.

Предполагам, че съм го погледнала неразбиращо, защото той добави:

— Нали знаеш. За онова — и ме погледна многозначително.

— О, да — отърсих се от вцепенението си. — Онова. Разбира се.

Затръшнах вратата. Знаех, че все още ме наблюдават през матираните прозорци.

Но психологически погледнато, тъй като аз вече не можех да ги видя, се чувствах така, сякаш и те не ме виждат.

И това някак ме ободряваше.

— Здрасти, вуйчо Крис — поздравих го и тръгнах след него с тежката си чанта с учебници. Зад гърба си чух как огромните гуми на пикапа изхрущяват по чакъла на алеята. Бумтенето на музиката вече не бе така силно. — Какво правиш?

Бащата на Алекс не бе помръднал от мястото си. Все още наблюдаваше колата.

— Кой беше това? — попита той.

— Едни хора от училище — отвърнах. — Предложиха да ме докарат.

— Мислех, че Алекс ще те кара до училище и обратно — каза той.

— О, днес той имаше някакви неща за вършене след часовете — обясних. Не беше точно лъжа. — Затова ме докараха едни други хора. Какво правиш с този стол?

— Ще го преместя в гаража — обясни вуйчо. — Току-що по метеорологичния канал съобщиха, че е обявена тревога за ураган. Ние сме във фунията.

— В какво? — не разбрах.

Не бях чула нищо за ураган. Е, сигурно бях чула, но не обърнах внимание, защото не казаха да се приближава към нас. Слънцето залязваше, но в небето не се виждаше и един облак.

— Фунията е това, което наричат предполагаемата посока на урагана^[1], тъй като бурите понякога са много непредвидими — поясни вуйчо Крис. Климатът беше интересът, с който бе решил да се ангажира след освобождаването му от затвора. — Навярно ще ни ударят само съпътстващите бури — гръмотевичните бури, които заобикалят окото. Но те все още не знаят как ще се развие точно този ураган. Намираме се в тридневната фуния на неизвестността.

Втренчих се в него, изумена как съм била толкова погълната от собствените си тревоги, че да не разбера сама какво приближава, особено като се имат предвид вълните, които току-що бях видяла на плажа. Да не говорим за свирепата буря от предишната вечер. Сезонът на ураганите продължаваше от юли до ноември, а сега бе едва септември. Бяхме точно в разгара му. Но в моя случай сезонът на бурите сякаш бе реален не само в буквален, а и в преносен смисъл. Точно това осъзнах, докато вървях след фара и Сет към пикапа му, след като приключихме с мелбите на „Айлънд Куин“, а мобилният ми телефон започна да бръмчи. На екрана се изписа номерът, който Ричард Смит бе надраскал на листовките.

— Ало? — Сърцето бучеше в ушите ми.

— Госпожица Оливиера? — дрезгавият глас звучеше познато.

— О, господин Смит — отвърнах. — Много ви благодаря, че се обадихте.

Той не отговори.

— Ъъъ…

Преди да се качат в пикала, Сет и Фара решиха да прекарат един миг насаме. Е, не бяха насаме, защото всички в „Айлънд Куин“ можеха да ги видят. Само дето не го правеха облегнати на бронята. Това ли трябваше да търпя през следващата седмица или десетина дни, ако тези хора наистина започнеха да се въртят постоянно в къщата ми, за да строят ковчег в гаража? Не бях сигурна, че си струва, дори само заради Алекс. Трябваше да си избера за хоби времето като вуйчо Крис.

— Кога ще е удобно да направим уговорката, за която споменахте в бележката си? — попитах.

— Сега би било чудесно — отвърна гробарят. — Кога сте свободна, госпожице Оливиера?

— Ъъъ… — отново се запънах и хвърлих поглед към Сет и фара, които продължаваха да се целуват. После го отклоних. — Сега. Сега ме устройва идеално. На вас удобно ли ви е?

— Сега не ми е удобно — осведоми ме навъсено гробарят. — Но в шест часа, когато свърша работа, ще съм свободен. Мисля, че знаете къде е кабинетът ми.

— Знам — отвърнах, без да обръщам внимание на намека. Той знаеше колко много време прекарвам на гробищата. — Ще съм там в шест часа.

— Не се разтакавайте — предупреди ме той. — Ако ви няма в шест, си тръгвам.

След което ми затвори.

Загледах се в телефона си с присвити очи. На външен вид може и да изглеждаш като момиче с очи като мед, с тази пола по правилника, само десет сантиметра над коляното.

Но ще ти откъсна онези пискюли от обувките, старче. Само потърси името ми в Google.

Добре де, във фантазиите ми това наистина можеше да се случи.

— Човек винаги трябва да внимава с бурите — продължаваше вуйчо Крис, застанал на алеята пред къщата ни. — В зависимост от това в каква посока ще поемат, те могат да ни заобиколят или да ни ударят с всичка сила. Обикновено няма повод за тревога, но нали не искаме тези красиви мебели да се озоват на дъното на езерото, като се има предвид колко пари е дала майка ти за тях. Сет Едно.

— Моля?

Ако исках да стигна навреме за срещата с господин Смит, трябваше да съкратя разговора. След „Айлънд Куин“ Сет и Фара ме бяха завели в „Ключа на рифа“, за да ме разведат край обектите на предприемаческите фирми на бащите си. Трябваше да се преструвам на възхитена, да стисна ръцете и на господин Ректър, и на господин Ендикът и да се правя, че се интересувам от извънредно скучните неща, които говореха и които ми звучаха просто като дрън-дрън-дрън, атмосфера на луксозен курорт! Дрън-дрън-дрън, свобода на частен остров. Дрън-дрън-дрън, тенис кортове! Дрън-дрън-дрън, частни лагуни за плуване. Придружени от деветте думички, които бях свикнала да чувам, където и да отида: „Може би баща ти ще прояви интерес да инвестира“.

Изпитах облекчение, когато успях да се измъкна с обичайното „Разбира се. Защо не му се обадите? Ето визитната му картичка“. Винаги нося такива картички за спешни случаи. Мисля, че на татко му е приятно да му звънят хора, на които давам картичките му. Обича да крещи по телефона почти толкова, колкото по телевизията.

Сега вуйчо Крис се бе отправил към отворената врата на гаража.

— Сет Едно. Така пишеше на табелата на номера на приятеля ти.

— О! — възкликнах. — Да. Казва се Сет. Знаеш ли, не е нужно да го правиш, вуйчо Крис. Мисля, че мама плаща на фирма, която да идва и да натоварва всичко някъде, когато се очаква ураган…

— Още е рано за товарене. Но щом не използваш мебелите, няма лошо да ги прибереш вътре. Навярно и ти искаш такъв пикап — предположи вуйчо Крис и сложи стола върху няколко други, които вече бе оставил в гаража. Сякаш не слушаше какво говоря. — Като Сет Едно. Не искаш ли?

— Ъъъ… — поколебах се. — Не, всъщност не. Първо, не мога да шофирам. И второ, тези коли не са мой тип.

Меко казано.

Сега вуйчо Крис сякаш ме погледна — наистина ме погледна — за първи път.

— Не можеш да шофираш ли? — попита с объркано изражение. — Защо?

— Ами… — Влязох в гаража и оставих чантата си на пода. Защо бащата на Алекс бе избрал точно този момент да стане разговорлив? — Защото не се представям добре на изпити, нали помниш?

Видях как на лицето му се изписа нещо, което не бях виждала досега: чувство.

— Аз ще ти помогна да издържиш изпита, Пиърси — обеща той.

— О — засмях се. — Няма нужда, вуйчо Крис.

Той тръгна след мен, докато вървях към предната част на къщата, за да отключа колелото си.

— Добре съм — продължих. — Виждаш ли? Докараха ме.

— Ще те препитвам — каза той. — Как ти звучи това? Ще идваш у баба си — или, ако искаш, аз ще идвам тук — и ще те препитвам. А освен това ще те водя да шофираш на паркинга на „Сиърстаун“, край „Уендис“. Навремето там се учих и аз. Тогава, разбира се, не се казваше „Сиърстаун“, защото нямахме „Сиърс“. Но това няма значение. Нямах възможност да уча Алекс, но… е, добре, ще се погрижа ти да изкараш изпита, Пиърси. Остави на мен.

— Много мило, че предлагаш, вуйчо Крис — усмихнах му се, докато премествах колелото си от парапета на верандата. Осъзнах, че няма да имам време да сменя полата си, което означаваше, че докато карам, ще трябва да я държа с една ръка, за да не се вдигне. Но не исках да „се разтакавам“. — И други хора са се опитвали. Но аз съм просто ужасна.

Не исках да навлизам в подробности за онзи път, когато се блъснах в задната част на една пощенска кола в опит да не смажа една катеричка и баща ми се разкрещя с пълно гърло, задето съсипах беемвето, което ми бе подарил.

— Като се има предвид всичко, май е по-добре, че не управлявам никакви моторни превозни средства.

— Не го прави — предупреди ме вуйчо Крис. — Никога не го прави.

Погледнах го и очите ми се разшириха от изненада.

— Моля? — не разбрах аз.

— Не се подценявай — продължи той. — Знам какво ти се е случило. Чух за това, нищо, че ме нямаше. Майка ти продължи да поддържа връзка с мен. Изпращаше ми твои снимки. Обзалагам се, че не си знаела това, нали? Е, добре, истина е.

Втренчих се в него смаяна. Беше прав. Не бях чувала за това.

— И когато разбрах какво ти се е случило — че не се справяш добре, — казах на майка ти да не се тревожи. — Усмихна ми се нежно, както винаги. — „Ще се оправи — казах на майка ти. — Вижда се по очите й“. Но виж Алекс… За Алекс не съм толкова сигурен. Тъжно е човек да говори такива неща за собствения си син, но… — вдигна рамене той. — Тревожа се за него.

Напълно го разбирах. И аз се тревожех за Алекс.

— И то не защото си момиче или дъщеря на Деб. — Той поклати глава. — Деб никога не е била като теб.

— Знам — съгласих се и се опитах да не позволя горчивината да проличи в гласа ми. Контролирай се, преди да се разбиеш. — В училище все още пазят всички онези трофеи, които е спечелила. Наградите, които двамата сте спечелили. На видно място в крило А са.

Той изглеждаше объркан.

— Какво е крило А?

— Това е… няма значение. — Предполагам, че двамата с Алекс не си говореха много. — Променили са училището, докато… те е нямало.

— Доста неща промениха, докато ме нямаше — отвърна той. — Но не това имам предвид. Деб просто… винаги е успявала с лекота във всичко. Както с онези трофеи. Всички знаеха, че един ден ще се махне от това затънтено място. Никой не мислеше, че аз ще се махна. Освен по начина, по който го направих — изсмя се вуйчо Крис. — Това просто показва, че наградите, които печелиш в гимназията, невинаги означават кой знае какво. Ето защо… — той се загледа в порозовяващите облаци на залеза. — Никога не позволявай някой да ти втълпява, че си прекалено глупава, за да направиш нещо. Не казвам, че ще ти е лесно, както беше на майка ти. Може би ще ти се наложи да работиш малко повече от някои други, което не е честно, знам. Но това не означава, че трябва да се предадеш. Защото, ако го направиш, къде ще се озовеш? — погледна към мен и сви рамене.

— Ъъъ… — запънах се. — На колело?

— Да — съгласи се той. — На колело.

Но бях сигурна, че правилният отговор е: Да живееш със собственичката на „Плати за плетиво“, след като току-що си излежал шестнайсетгодишна присъда.

Започвах да разбирам какво има предвид татко: че вуйчо Крис щял да започне терор и отмъщение сега, когато отново бе на свобода. „Скритите води са най-дълбоки“, нали така се казваше? В главата на вуйчо Крис ставаха много повече неща, отколкото си представях.

— Майка ти каза да ти предам, че ще закъснее. Трябвало да се върне в офиса за среща — обяви той.

— О! — отвърнах. — Всъщност и аз имам среща…

— Добре — отвърна вуйчо Крис. — Ами, ще прибера мебелите. Освен ако не искаш да те закарам на срещата ти или нещо друго…

— О, не, ще се оправя, благодаря — обърнах колелото си към портата. Забелязах обаче унилото му изражение и добавих: — Но ще се радвам, ако утре можеш да ме заведеш някъде да шофирам.

Видях как лицето му светва и разбрах, че съм казала точно това, което трябва.

— Страхотно! — възкликна той. — Винаги ми е много приятно да те видя, Пиърси.

Ако тогава знаех какво ще се случи същата вечер, можеше да направя нещо друго, вместо само да му се усмихна и да помахам на свой ред, след което да отворя портата и да потегля. Можеше да отменя срещата си с гробаря и да остана залепена за вуйчо Крис през останалата част от вечерта. За да се уверя, че злото няма да се добере до него. Нали това трябваше да е новото ми хоби!

Тогава обаче не знаех доколко се е свила фунията на несигурността.

Не знаех и че сочи право към Исла Хуесос.