Мег Кабът
Пленница на смъртта (24)

24

Ще трая, дорде траят вековете.

О вий, кои престъпяте тоз праг,

надежда всяка тука оставете.

Данте Алигиери, „Ад“, песен трета

Нищо не се бе променило — нито прозрачните бели завеси на елегантните арки, които се издуваха под полъха на лекия ветрец, нито гоблените по гладките мраморни стени, нито огънят в камината, нито плодовете в блестящите сребърни купи на дългата маса. Дори небето беше същото — розово, в безкрайна сумрачна вечер.

И леглото. Разбира се, леглото беше още там. Все още беше застлано с бели чаршафи, заслонено с балдахин и… за двама.

Измъкнах се от ръцете му веднага щом ме пусна, тоест в секундата, в която се озовахме там.

— Не! — простенах, щом отворих очи.

Не можех да повярвам. Не можех да повярвам, че съм отново там, на мястото, което толкова често бях посещавала в кошмарите си.

— Пиърс — каза той с онзи свой влудяващо невъзмутим глас. — Не се разстройвай. Знаеш, че е за добро.

Не се разстройвай? Знаеш, че е за добро?

Дори бях облечена в същата рокля.

Е, може би не съвсем същата. Но когато погледнах надолу към себе си, видях, че нося нещо много подобно на одеждата, която ми бе облякъл той — само с ума си — миналия път, когато ме прехвърли на това място. Беше дълга, бяла и падаше свободно. Щом вдигнах отбранително ръка към главата си, почувствах в косите си нещо остро.

— Цветя? — извиках, издърпах ги от косата си и с отвращение ги хвърлих на пода. — Ти луд ли си? И спри да ме обличаш! И сама мога.

— Мислех, че ще ти хареса — отвърна той. Изглеждаше наранен. — Много си хубава в нея.

Не можах да измисля никакъв отговор, затова само избухнах:

— Ще те убия!

Той обмисли думите ми.

— Закъсняла си — осведоми ме.

После прекоси стаята, отиде до една от лавиците, свали от нея една книга, отиде до дивана, седна, отвори книгата и започна да чете.

Просто така. Край на разговора. Чудя се какво ли ще вечеряме по-късно?

Ако смяташе, че това е краят, много, много грешеше.

Профучах покрай него с треперещи крака и почти прелетях през арката, която при последното ми бягство ме бе отвела до коридора на свободата.

Той не се опита да ме спре. Дори не издаде звук.

Това трябваше да ме накара да застана нащрек. Само че, разбира се, не застанах. Имах надежда. Тогава.

Те все още бяха там… стъпалата. Точно така, както си ги спомнях. Хвърлих поглед през рамо.

Очаквах Джон да каже нещо: „Спри! Почакай! Нека да поговорим, Фуриите. Какво смяташ да направиш с тях, ако избягаш?“.

Той обаче не каза и дума.

Повдигнах края на идиотски дългата си пола и се втурнах надолу по стълбите, точно като последния миг.

Вратата бе заключена. Разбира се. Трябваше да се досетя, че ще помисли за това. И нямаше да ми позволи да го измамя за втори път.

Въпреки всичко се хвърлих с цялата си тежест към вратата, започнах да я ритам и блъскам.

Когато ми стана очевидно, че тя няма да помръдне, тръгнах по второто стълбище, онова, което водеше нагоре. Вратата в края му също бе заключена.

Дори и тогава не се предадох.

Обиколих целия коридор като митничарско куче, притискайки ръцете си към стените, за да проверя за тайни коридори.

Но намерих единствено изискана баня, допълнена с вана и изглед към красива градина, където растяха цветята, които той бе втъкнал в косата ми.

Изпълзях през прозореца на банята и се втурнах през градината, след което се опитах да се прехвърля над стената. Когато стигнах до върха й, зърнах…

Езерото. Същото езеро, до което преди година и половина стоях и треперех заедно с другите мъртви.

Лодки нямаше, разбира се. Освен онези лодки.

И те качваха пътници само от другата страна на езерото, а не от тази, на която стоях аз.

Когато се върнах в стаята с леглото — признала поражението си, с раздрана и мръсна рокля от катеренето по градинската стена, — той седеше точно на същото място, на което го бях оставила, и четеше точно същата книга.

— Надявам се, че не възнамеряваш да ме изриташ толкова силно, колкото и вратите — каза той, без дори да си направи труда да вдигне глава от книгата.

— Ще те изритам — обещах му, — ако сега ми кажеш: „Пиърс, просто се отпусни“. Откога го замисляш?

— Знаеш, че това е единственият начин — каза той и обърна страницата. Не ми убягна факта, че не обърна внимание на въпроса ми. — Ако искаш, по-късно може да отидем в конюшнята. Сигурен съм, че Аластор вече е преодолял враждебността си към теб.

Седнах до него на дивана. Започвах да разбирам защо при всяка наша среща през изминалата година и половина изглеждаше толкова див. И аз се чувствах така. Струваше ми се, че стените на замъка вече са започнали да ме смазват.

— Джон — посегнах и сложих ръка върху неговата. — Мъртва ли съм?

Той остави книгата и ме погледна в очите. На лицето му бе изписана загриженост.

— Не, Пиърс — отвърна той. — Разбира се, че не си мъртва. Единствената причина да те доведа тук, е да те предпазя от Фуриите, които се опитват да те убият. Мислех, че го разбираш.

Онемях.

— Тогава значи на Исла Хуесос просто съм… изчезнала?

— Да, предполагам — съгласи се той, след като помисли малко. — Не знам със сигурност. Никога преди не съм спасявал момиче, което обичам, от Фуриите.

Забеляза, че очите ми се наливат със сълзи, и изглежда, се разтревожи.

— Не плачи.

— Как да не плача? — попитах го. — Нали току-що ми каза, че ме обичаш.

— Е, защо иначе щеше да се случва всичко това? — попита той и остави книгата настрана, за да ме прегърне. — Фуриите нямаше да се опитват да те убият, ако не те обичах.

— Не знаех — прошепнах. По бузите ми се стичаха сълзи, но аз не се опитах да ги спра. Повечето попиваха в ризата му. — Ти никога не ми каза нищо такова. При всяка наша среща просто се държеше… диво.

— А как трябваше да се държа? — попита той. — Ти продължаваше да правиш разни неща, като например да плисваш чай в лицето ми.

През сълзите успях да го изгледам гневно.

— Не е смешно — срязах го. — Знаеш ли, че ако в два часа следобед не съм при колата на братовчед ми Алекс, приятелката ми Кайла трябва да се обади в полицията? И ще го направи. Кой може да каже какви лъжи ще им наговори баба ми, когато я попитат какво се е случило? Сигурно ще каже, че си ме убил и си хвърлил трупа ми в океана. Майка ми няма да го преживее — прошепнах и се разридах на гърдите му само като си помислих за майка ми. — Тя изобщо не подозира кой си.

— Шшшт — приглади той косата ми с грубата си длан. — Не е необходимо да става така. Ричард знае кой съм. Мога да му кажа какво се е случило. Ако искаш, той може да каже на майка ти, че ме познава и че двамата с теб сме избягали, за да се оженим. Мога дори да му дам писмо от теб, ако искаш, за да й го предаде…

— Джон — вдигнах глава и го изгледах. — В кой век живееш? Никой в наши дни не пише писма, камо ли да избяга на седемнайсет, за да се омъжи. А ако дадеш на Ричард Смит писмо, което да предаде на майка ми, баща ми не само ще се погрижи да арестуват Ричард като съучастник в изчезването ми, но навярно ще накара да го отведат на някое тайно място и да го удавят. Ти изобщо знаеш ли кой е баща ми?

Сега Джон целуваше косата ми.

— Не ме интересува кой е баща ти.

— Да, но трябва да те интересува, Джон — възразих, — защото се налага да ти кажа нещо: аз не съм момиче, което може просто да изчезне, без никой да забележи. Както ти сам каза веднъж, има хора, които ги е грижа за мен. Може би не са толкова много, колкото си мислех, като се има предвид, че баба ми е фурия, но все пак са достатъчно. Просто не мога да повярвам, че го направи. Особено като се има предвид, че си човек, на когото е посветена цяла нощ, защото така и не е получил прилично погребение. Права ли съм? Нощта на ковчега е заради теб, нали?

Той нито потвърди, нито отрече, просто продължи да ме целува.

— Трябва да признаеш — продължих да настоявам. — Не е честно да ми отказваш същото елементарно внимание.

— Пиърс.

Той най-после вдигна глава и погледна надолу към нежните ми влажни очи. Неговият поглед съвсем не беше нежен. Беше суров като стомана и по-решителен от когато и да било преди. Гласът му бе по-суров и от погледа.

— Знам какво се опитваш да направиш. И отговорът е „не“. Може да си разстроена от постъпката ми. Няма нищо. И преди си се разстройвала от постъпките ми и съм го преживявал. Ако трябва, готов съм да седя тук и да те гледам разстроена месеци наред. Дори години, ако е необходимо. Стига да знам, че си на място, на което мога да те защитя.

Ръцете му ме стиснаха още по-здраво. Бяха корави също като гласа и погледа му.

— Не знаеш на какво са способни. Това, което направиха с Джейд… това не беше нищо. Навярно са разбрали, че не си ти. Ако беше ти, това, което щяха да направят… Не мога дори да ти го опиша. Защото щеше да бъде неописуемо зло.

Вече не плачех. Не само защото бях осъзнала, че няма полза — той ме беше разкрил, — а защото нещо в гласа му за миг ме бе накарало да забравя скръбта си и да забележа нечия друга мъка.

Неговата.

— Когато сутринта я видях да лежи там — продължи той, — за миг или два си помислих, че си ти. Ако наистина беше ти… не знам какво щях да направя.

Стори ми се, че през очите му премина нещо — сянка на болка. Беше там, а после изчезна, като рибите, които понякога се стрелкаха под повърхността на водата, когато минавах с колелото си по моста над магистралата.

Каквото и да бе преживял Джон — на каквото и да го бяха подложили те, на каквото и да го бях подложила ду, — то бе оставило белег. Но този белег беше отвътре, там, където не можех да го докосна.

Още едно нещо, за което бях отговорна.

— Така че не можеш да се пробваш отново да си тръгнеш оттук — заяви той с твърд глас. — Разбираш ли? Каквото и да става. Този път не можеш да си тръгнеш. Няма да е лесно, но тук поне имам възможност да те защитя. Там обаче не мога.

Не знам какво ме накара да го направя, но посегнах и прокарах ръка по лицето му. Трябваше да съм му сърдита. И наистина му бях сърдита.

Но бях сигурна, че колкото и здраво да бе затворил тези врати, сигурно имаше и друг път за навън.

Знаех, че ще го открия. Трябваше. Не за да избягам от Джон, а за да се върна в тоя свят и да съобщя на майка си, че съм добре. И да помогна да докажем, че вуйчо Крис е невинен. И да се погрижа баба ми и всички други обсебени от Фуриите да бъдат изправени пред правосъдието или поне да нямат възможност никога повече да нараняват хора. Включително Джон.

Защото, въпреки думите на Джон и Ричард Смит, аз бях сигурна, че трябва да има някакъв начин да спрем Фуриите. Просто трябваше да има такъв.

Дотогава исках да му кажа колко съжалявам… колко много съжалявам наистина за всяка болка, която му бях причинила, и за това, че го нараних последния път, когато се озовах в тази стая. И преди, на гробищата, му бях казала, че съжалявам.

Но този път, когато посегнах да погаля лицето, което бях изгорила с чай преди година и половина, и прошепнах „Съжалявам“, аз наистина го мислех.

Той взе ръката ми и притисна устни до дланта ми.

— Защо този път не дадеш на това място по-голям шанс? — попита той с една от онези усмивки, които докосваха най-съкровената част от сърцето ми. — Кой знае. Може тук дори да ти хареса.

Усмихнах му се в отговор… а после неволно погледнах към леглото, което се простираше зад гърба му.

Прималя ми, когато осъзнах, че е прав. Наистина беше възможно тук да ми хареса.

И може би именно от това — не от него, а от възможността, че може да ми хареса — се бях страхувала най-много от самото начало.