Мег Кабът
Пленница на смъртта (18)

18

О, сине — каза славният поет,

онез, които в Божий гняв умират,

прихождат всички тук от целий свет.

Данте Алигиери, „Ад“, песен трета

Кабинетът на гробаря, както ми бе напомнил той, затваряше точно в шест часа. Беше доста по-късно, когато почуках на вратата.

— Закъснявате — намръщи се Ричард Смит, когато я отвори със замах. — Но аз и не очаквах друго. Влизайте.

И отстъпи настрана, за да мога да вляза в безупречно чистия му кабинет.

Тъй като слънцето вече бе започнало да се спуска над върховете на дърветата, той бе включил малка месингова лампа, единственото, което сякаш подхождаше на историческия дух на гробищата на Исла Хуесос, за които месингова табела до вратата обясняваше, че са построени преди повече от сто и петдесет години, през 1847-а. Това навярно би изненадало повечето хора, като се има предвид, че кабинетът се намираше в старомодна варосана къща с ограда от колове, ламаринен покрив, веранда, прозорци с тюркоазени жалузи и подове от истински чам.

Но отвътре кабинетът бе точно какъвто си го спомнях отпреди десет години, макар че тогава Ричард Смит не беше гробар: с всички метални шкафове и лавици за документи с некачествено копирани молби за погребение и позволения за запечатване и затваряне на гробници.

Точно с това се занимават гробарите: надзирават погребенията на мъртвите. Никой не очаква от тях да са интериорни дизайнери.

— Е, добре, недейте просто да стоите там — навъсено ме подкани Ричард Смит, докато затваряше — и заключваше — вратата след мен. — Седнете.

Посочи към един от тапицираните с изкуствена кожа столове пред голямото дървено бюро. Бяха по-различни от тези, които си спомнях от последното ми идване тук, но не много по-различни. Тогава не успях да седна на такъв стол — баба ме изпрати навън, преди да имам тази възможност. Бяха удобни. Но все пак ми се прииска да започна да се въртя на мястото си.

Джон ми каза да не се връщам на гробището. Тук не е безопасно за теб — бяха точните му думи. — Не и ако не искаш да умреш. Този път завинаги.

Е, добре, отново се върнах на гробището. Или поне в кабинета на гробаря. Щях ли да умра заради това посещение?

Наистина не мислех, че ще е честно.

Господин Смит навярно бе усетил тревогата ми, защото се отпусна на офис стола зад бюрото, който изскърца под тежестта му, и премина към съществената част с изненадваща бързина: извади колието ми от едно от горните чекмеджета на бюрото си и го остави върху тъмнозелената подложка пред себе си.

— Това познато ли ви е? — Той погледна към мен над рамката на очилата си.

Докато пътувах, се бях помъчила да измисля как да подходя към ситуацията.

И реших, че както и при обясненията с полицията за господин Мюлър, и тук навярно най-сигурно е да отричам.

Но беше трудно — тъмнозелената кожена подложка сякаш подчертаваше всички най-красиви черти на колието — блестящата златна верижка, буреносно сивия камък. Сърцевината му наистина ли изглеждаше по-светла от обикновено, или това беше само оптическа илюзия, предизвикана от светлината — за да не го грабна и да побягна. Какво можеше да направи той, ако го сторех? Не можеше да ме догони. Беше стар. По-стар дори от бижутера. Навярно щеше да получи сърдечен удар и сам, без помощта на Джон.

Но не можех да му го причиня. Не и на него. Не бях сигурна защо. Той не се бе държал добре нито с мен, нито с майка ми.

Да отричам. Това щях да направя.

— Не — откъснах поглед от колието и погледнах гробаря в очите. Не беше от светлината. Сърцевината на камъка наистина изглеждаше бяла. Ставаше нещо странно. — Никога досега не съм виждала това украшение.

— Така си и помислих, че ще кажете — отвърна с усмивка Ричард Смит. — Интересното е, че аз, от друга страна, съм го виждал.

Сърцето ми се сви. О, страхотно! Не отново. Точно това беше казал и бижутерът. Защо все изпадах в такива ситуации? И то благодарение единствено на мен самата. Сякаш постоянно се набутвах с крака — или с педали — в тях.

— Не в истинския живот, разбира се — продължи гробарят. — В книги за изкуствата. Виждате ли, в свободното си време, когато не съм тук, за да проверявам кандидатстващия за места за гроб или навън, опитвайки се да попреча на малоумни тийнейджъри като вас да осквернят столетни гробове, аз обичам да чета. Най-вече за божествата на смъртта… тези, които придружават току-що починалите в отвъдния живот — добави той, навярно защото предполагаше, че като един от споменатите „малоумни тийнейджъри“ няма да разбера какво означава този термин.

Разбира се, не знаеше, че съм имала ПБС и съм запозната във висша степен с всички детайли, свързани с мъртвите.

— Съдружникът ми също мисли, че съм луд — сви рамене той. — И като се замисля, май наистина пренасям работата си вкъщи. Но толкова разпространеният в нашата култура страх от смъртта ми се струва малко смешен, при положение че смъртта е само естествена част от цикъла на живота. Не казвам, че не трябва да извличаме от живота максимална наслада, защото аз определено го правя. Но трябва да видите как реагират хората на партита, когато ме питат „С какво се занимавате?“ и им кажа. Ще си счупят краката от бързане да се махнат от мен.

— О? — опитах се да проявя учтивост. Знаех как трябва да са се чувствали хората на партитата. Освен това, не че исках да съм гадна, но си помислих, че съдружникът му може би е прав за лудостта. Макар че точно аз едва ли бях най-подходящата да хвърлям камъни по него.

— И така — продължи Ричард Смит, — ето защо, когато се натъкнах на това — потупа той колието — в моето гробище тази сутрин, не само разбрах какво точно е, но знаех, че не го е изпуснала някоя туристка, която случайно е минавала през малкото ни гробище, за да направи няколко снимки, преди да се върне на круизния кораб. А щом намерих тях, прикрепени към него — той приглади по подложката няколкото косъма от дългата ми тъмна коса, очевидно внимателно извадени от заплетения възел, на който се бяха увили около верижката, — си помислих: „Кого с такава коса съм виждал в гробището в последно време? Коя може да е тази, която да се е докопала до подобен предмет? Определено не може да е младата дама, която срещам тук почти всеки ден и която не само не се съобразява с простата ми молба да не използва пътеките между гробовете за улица, но освен това постоянно носи на врата си дълга златна верижка. Възможно ли е да е тя?“

Сега осъзнах, че в кабинета на „Нови пътища“ съм го подценила. Вратовръзката и пискюлите бяха само фасада.

Тоя тип беше добър. Много добър.

— Никога досега не съм виждала това колие — отсякох. Това беше моята версия — засега — и нямаше да се откажа от нея.

Той отново се усмихна и продължи, сякаш не бях казала нищо:

— Помислих си, че една млада дама, която фучи през това място, без изобщо да се съобразява с пешеходците, сякаш тренира за „Тур дьо Франс“, може да отговори точно по този начин, и то след вечерта, в която тук бе извършен ужасен акт на вандализъм. Ето защо, естествено, отидох там, където бе извършен вандализмът. И вижте какво намерих да лежи до портата.

Той вдигна още един дълъг кичур тъмна коса. Първо го сложи до тези, които бе отделил от огърлицата.

— Същият цвят. Същата дължина.

После го вдигна във въздуха и затвори едното си око, сякаш сравняваше кичура с косата, която се сипеше по раменете ми.

— Наистина си приличат.

Разбира се, дори да го бе намерил край портата, нямаше как да зная със сигурност. Нямаше откъде да разбера дали наистина смята, че някоя част от теорията му е вярна, или това беше просто номер, за да ме пречупи и да ме подлъже да призная, че предишната вечер съм била на гробището.

Но внезапно ми прималя. Сякаш щях да припадна или нещо подобно.

Моля те, не разваляй всичко и за двете ни — беше ме помолила мама. Не с думи, а с очи. А аз го развалях. Развалях го, и още как.

„Защо?“ — запитах се. Защо не виждах червено точно тогава, когато ми трябва? Какво ми ставаше? Тоя тип не беше чак толкова добър. Беше само това, което татко би нарекъл „чудак“.

Може би точно това бе причината. Той беше само чудак. Нямах усещането, че иска да ме нарани.

Тогава какво искаше?

— Това… не доказва нищо — успях да измърморя.

— Така е — съгласи се той, замете всичката коса обратно в чекмеджето на бюрото си и я заключи. „Доказателства за по-късно“ — помислих си мрачно. — Не доказва нищо. Споменах го само защото се изненадах да видя точно вас, внучката на Карлос Кабреро, замесена в нещо толкова… объркано. Човек би си помислил, че ще искате да стоите настрана от неприятностите, поне заради вуйчо си.

О, боже! Не и вуйчо Крис. Наистина беше добър.

— Така е — прошепнах и очите ми се наляха със сълзи. — Наистина искам да стоя далеч от неприятностите.

Точно затова Джон ми бе дал огърлицата.

И вижте само какво се случи! Защо я бе захвърлил?

Тук не е безопасно за теб.

— Ами… — Ричард Смит изглеждаше малко изненадан, може би заради сълзите ми. — Определено сте намерили интересен начин да го покажете. А сега ми кажете. Кой ви даде това колие?

Погледнах надолу към камъка. Не беше от осветлението. Не беше и плод на въображението ми. Диамантът вече не беше сив. Беше бял. Бял.

Точно обратното на това, което се случваше от другата страна на прозорците на кабинета, където сега беше тъмно почти като нощ. Чу се гръм — далечен, но ясен. Може би бяха съпътстващите бури, които вуйчо Крис бе споменал, че ще ни връхлетят. Но дори и така да беше, май се бяха разразили ужасно бързо, като се има предвид, че бяха обявили само тревога за ураган.

Поклатих глава.

— Не мога да ви кажа — отвърнах. Беше ми трудно да говоря от сълзите, които щипеха носа ми. — Съжалявам. Наистина бих искала да ви кажа. Но ми се струвате толкова приятен човек. А…

Не можех да спра да си мисля за това, което се бе случило с бижутера. Не мислех, че Джон ще се върне — нито сега, нито когато и да е. Но не бях сто процента сигурна.

— Просто не мога — прошепнах.

Господин Смит се намръщи с очевидно раздразнение.

— Госпожице Оливиера — каза той. — Знаете ли, че този диамант е откраднат? И то не само откраднат, а и прокълнат?

Рязко си поех дъх, но не трябваше да се изненадвам. Съвсем в стила на Джон бе да ми даде откраднат прокълнат диамант.

— Всъщност е много прочут в определени кръгове — продължи гробарят. — Е, поне в моя. Твърдят, че го е изкопал Хадес, старогръцкият бог на смъртта, и го е дал на съпругата си царица Персефона, за да я защити от Фуриите…

Почувствах как по цялото тяло ме побиват тръпки. Разбира се, гробарят Смит бе прекалено далеч, за да го забележи.

Фуриите. Джон бе споменал за тях.

— Като божество на смъртта Хадес, разбира се, бил ненавиждан от много души, които не били доволни да разберат къде са се озовали, след като са преминали в подземния свят — продължи господин Смит, без да забелязва притеснението ми. — Фуриите — така се наричали духовете, които го мразели толкова. Разбира се, за това има някакъв научен диспут, но аз вярвам на тази версия. Фуриите можели да бъдат много находчиви в търсенето на отмъщение. Затова Хадес трябвало да се увери, че съпругата му може да се защити или поне… добре ли сте, госпожице Оливиера?

Помислих си, че ще повърна мелбата с кола. Не можех да спра да мисля за всички онези хора, които бях видяла на опашката за другата лодка… онази, за която Джон ми беше казал, че не искам да се кача на нея. Нима всички те се бяха превърнали във Фурии?

Нещо ми подсказваше, че е така.

— Не — отвърнах. Навън блесна светкавица, толкова внезапно, че подскочих. — Трябва да вървя. С колело съм. Трябва да тръгна, преди да е заваляло. Затова…

— Не се тревожете, аз ще ви закарам — каза господин Смит и посегна към голяма книга на една лавица зад гърба си. — Лично аз никога не съм харесвал особено мита за Хадес и Персефона. Толкова много драма — как отвлякъл горкото момиче по отвратителен начин и го заставил да живее с него в подземното царство против волята му, а после майката на Персефона трябвало да се намеси… Никога не съм харесвал истории, където майката прекалява с намесата. Винаги казвам: „Оставете децата сами да се оправят“. Но се отклонявам от темата. Знаете ли, така наричат този диамант. Диамантът „Персефона“. А, ето я.

Той вдигна книгата и ми показа една илюстрация.

— Мария Антоанета в целия си блясък, с вашия диамант на шията. Подарил й го съпругът й, крал Луи Шестнайсети. Нямам представа как се е добрал до него. Казват, че Фуриите притежават силата да обсебят всяко човешко същество, което пожелаят — тоест, всяко човешко същество с достатъчно слаб характер, за да могат те да го подчинят на волята си, — така че вероятно кралят е бил обсебен от Фурия. Или кралицата. Или този, който им е дал колието с надеждата да предизвика нещастие. Както и да се е случило, донесло е лош късмет и на двамата. Мария Антоанета имала само една възможност да сложи камъка — докато позирала за този портрет. А после селяните се вдигнали на бунт срещу нея и съпруга й и ги екзекутирали за измяна и престъпления срещу държавата. В училище са ви споменавали за френската революция, нали, госпожице Оливиера?

Втренчих се в илюстрацията — репродукция на портрет на Мария Антоанета, злощастната кралица на франция. Удивително, но тя носеше рокля, напомняща одеждата, в която Персефона, превърната против волята си в невеста на Хадес, е изобразявана върху античните вази. В огромната напудрена перука на кралицата дори имаше втъкани лозови листа. Е, лозови листа от злато, но все пак лозови листа.

А на шията й — тази стройна шия, която скоро щеше да бъде разсечена на две от Мадам Гилотина — висеше моят диамант, но не на дълга златна верижка, а на тъмнозелена кадифена лента — плътно по врата.

Джон ми беше казал, че мъже са загивали заради диаманта, който ми подари. Оказа се, че не са били само мъже.

Дали, когато ми го даде, е знаел? Дали е познавал проклетия му „произход“, както се бе изразил бижутерът?

Разбира се, че е знаел. Трябваше да е знаел.

Но въпреки това ми го даде. Каза ми, че камъкът трябва да ме защити…

Сега вече треперех неудържимо. Бях оставила жилетката си вкъщи. Искаше ми се да я бях метнала в кошницата на велосипеда си.

Но откъде можех да знам? Откъде можех да знам, че ще чуя за… е, добре, за това?

Гробарят сякаш не забелязваше безпокойството ми и продължаваше бодро да ми разказва страховитата история.

— След арестуването на кралицата диамантът изчезнал — каза той и затвори книгата, — както и повечето от другите й бижута. Докато не се появил отново, съвсем случайно, след малко повече от петдесет години, в списъка с товарите на търговски кораб, хвърлил котва тук, на Исла Хуесос. Можете ли да предположите кога е станало това? На единайсети октомври хиляда осемстотин четирийсет и шеста година. И това е последният път, когато някой е видял камъка — както и хората на борда на този кораб. Заедно с всички кораби, които този ден били в пристанището, и той бил потопен от ураган, навярно пета степен, който се появил изневиделица и удавил над хиляда души, унищожил всяка лодка и всяка сграда на острова. Ураганът помел и болницата, така че нямало къде да лекуват ранените, както и фара, така че не можели да сигнализират за помощ. Освен това — добави гробарят — ураганът извадил на повърхността всеки ковчег, заровен тук, в това гробище, и го изтласкал в морето. Така че нямало и къде да погребат хората, умрели тогава. — Поклати глава. — Сигурно е било голям ужас, с комарите и холерата.

Мисля, че съм издала звук, сякаш се давя, който Ричард Смит прие за неверие, защото побърза да ме убеди:

— О, да. Точно затова сега държим ковчезите в крипти, нали разбирате. Естествено, хората трябва да са знаели, че така е по-добре, дори и тогава, като се има предвид какво са видели испанците триста години по-рано, щом стигнали дотук, но… — вдигна красноречиво рамене той. — Някои хора предпочитат да не обръщат поглед към историята.

Сега вече не ми се струваше, че ще припадна. Не ми беше и студено. Сега не изпитвах просто… нищо.

— Ето един интересен факт за този ураган — продължи гробарят. — Той е бил най-смъртоносният в писаната история на Исла Хуесос. Един по-суеверен човек би казал, че сякаш някой просто не е искал този диамант — със злата му магия, както би се изразил партньорът ми — да бъде смъкнат от този кораб. Защото той така и не бил смъкнат на брега, нали разбирате. Потънал на дъното заедно с останалия товар на кораба и никой вече не го видял… макар че корабната компания наела гмуркачи да го търсят и те се гмуркали месеци, дори години наред, във вода, дълбока само три метра. Така и не намерили нито следа от камъка. Оттам ли го получихте? — попита той и над рамката на очилата му погледът му стана по-остър. — От някой гмуркач? Защото това днес не се нарича гмуркане, госпожице Оливиера, нито пък търсене на съкровища, нито каквото и да ви е казал човекът, който ви го е дал. Нарича се оскверняване на потънали археологически обекти и унищожаване на подводното културно наследство и както оскверняването на гробове, е незаконно.

Поклатих глава стъписана. За какво говореше?

— Не — отвърнах и сърцето ми започна да бие по-силно от гърма отвън. — Не, разбира се, че не. Съвсем не беше така…

В мига, в който те видях там долу, си помислих за него — каза ми Джон, когато ми даде колието. — Само че изобщо не ми хрумна… ами, изобщо не ми хрумна, че ти ще се окажеш ти или че ще поискаш да дойдеш тук с мен.

Така ли го беше получил?

Като бе предизвикал онзи ужасен ураган, убил толкова хора и потопил толкова много кораби, а после бе ограбил богатствата им от дъното на морето? Но това беше невъзможно.

На второ четене… нито едно от нещата, които го бях видяла да прави, не изглеждаха възможни.

— Който и да ви го е дал — намръщи се господин Смит, като вдигна колието и го разгледа по-отблизо на светлината, — го е променил от времето на Мария Антоанета насам. При това по начин, който бих могъл да нарека само — и то, ако искам да съм снизходителен — ексцентричен.

— Вече ви казах — настоях. — Не съм…

— А, да — прекъсна ме той и погледна към тавана. — Не знаете нищо за това. Е, добре, това оформление е уникално. Виждате ли как всяко ръбче оформя малка завъртулка на върха на диаманта? Много е красиво. И необикновено. Знаете ли какво символизират тези пет ръба?

Дори не изчака отговора ми.

— Реки — обясни. — Общо пет. Сега можете ли да се сетите за някое място, което да има пет реки? Хайде. Давайте.

— Не знам. Зле съм по география. — Както и по всеки предмет, който не е свързан с отмъщение за смъртта на Хана Чанг. — Вижте, наистина трябва да…

— Просто е. — Той вдигна един молив и посочи с него към първия ръб. — Скръб. — Посочи към втория. — Вопъл. — Посочи към третия. — Огън. — Към четвъртия. — Забрава. — Към петия. — Омраза.

Изтрещя гръм. Сега бурята беше толкова близо, че сякаш се бе разразила точно над главите ни.

— Петте реки в подземния свят — обяви Ричард Смит с глас на човек, възхитен от себе си. После изреди имената им, като ги отмяташе на пръстите си. — Ахерон, Кокит, флегетон, Лета, Стикс. Мили боже, момиче! — облегна се по-назад на стола си той и се втренчи в мен. — На нищо полезно ли не учат децата в училище в наши дни?

Подземният свят.

Почувствах се така, сякаш някой ме бе прегазил.

Трябваше да разбера отдавна. Всичко е било пред мен през цялото време. Буквално. Било е около врата ми. Не знам защо не го бях разбрала. Психиатрите се опитаха да ми кажат. Предполагаемият ми сън бе пълен с неща, които вероятно бях видяла по телевизията. А не бях ли изучавала старогръцките митове в училище?

Естествено, че бях.

Но никога не бях обръщала внимание на нещата, които не ме интересуваха, още преди злополуката. Бях наследила това и от баща си, и от майка си, макар че, ако някога го кажех, те щяха да започнат да се обвиняват взаимно. „Розови лопатарки. Ти си виновна!“ „Не, шурикен. Ти!“

Но наистина, кой изобщо обръща внимание на митовете? Всички тези странни имена, стрелите в ахилесовата пета и отнасянето на момичета в подземния свят. Всичко това беше сложно и нямаше нищо общо с действителността.

И все пак в същото време… нещо не се връзваше.

— Но… — погледнах към него и примигнах. — Когато се озовах там, нямаше реки. Само езеро.

Сега той се втренчи в мен.

И всъщност нищо чудно.

— Кога сте били там? — попита господин Смит и свали очилата си. — Какво имате предвид с това „когато се озовах там“?

Понякога толкова се уморявам от всички тези преструвки. Наистина беше изтощително да се опитвам да „се впиша“ сред хората, да се стремя да бъда „нормална“. Дори и ако тази дума не беше терапевтично полезна.

— Това колие… — промълвих и сложих ръката си върху него. Както винаги, усетих камъка под дланта си топъл и успокояващ.

Сега обаче, когато знаех, че хиляда души са загинали заради него — и една кралица, косвено, — не изпитвах към него същата симпатия.

— … то би трябвало да защити носителката му от злото — казах.

— Ами… — примигна бързо Ричард Смит. За пръв път не изглеждаше толкова сигурен в себе си. — Да. Така гласи легендата. Затова Хадес накарал да го изработят. И ако този камък попадне в ръцете на някоя, която не е избраната спътница на бога на смъртта, и тя се опита да го носи…

Той вдигна рамене, разтърка очите си и отново си сложи очилата.

— Ами, очевидно е, че не я чака нищо хубаво. Но всичко това е само история. Какво имахте предвид, като казахте…

— Това не ми го спомена — промърморих и хвърлих поглед през рамо към прозореца. — Не ми каза, че ще ме преследват зли духове. Не ми каза, че е такъв. А може и да ми е казал. Толкова силно плачех…

Надигнах се замаяна от стола си и пристъпих към прозореца. Кабинетът на гробаря гледаше към улицата, но също и към онзи ъгъл на гробището, където се издигаше коледната звезда и тъмните й изкривени клони се протягаха над криптата на Хайдън. Не знам какво се надявах да видя там. Него? Сякаш имаше някаква вероятност да е там, край криптата, където бе захвърлил колието, което ми бе подарил (защото аз му го бях върнала). Или до портата, която бе разбил с ритник, след като ми каза да си вървя (защото го бях нарекла мръсник).

Не бях сигурна дали искам да го видя, или се страхувах, че ще го зърна.

Нямаше защо да се страхувам. Също като улицата, и гробището беше пусто. Всички се опитваха да се скрият от приближаващата буря.

Точно както той се опитваше да стои далеч от мен. Или бе престанало да му пука.

— Госпожице Оливиера — обади се зад мен гробарят. — Не разбирам нито дума от това, което ми казвате. Кой е той? Какво имахте предвид, като казахте, че сте били там?

— Няма значение — изсмях се. Не можех да повярвам на ушите си. — Плиснах в лицето му чаша чай.

Чух как столът на гробаря изскърцва, сякаш мъжът става от него.

— Един момент — каза той. — Да не би да ми казвате, че…

— Какво искате? — извъртях се с гръб към прозореца.

Не знам защо изливах гнева си върху него. Горкият човек не беше виновен. Мисля, че го правех, защото отидох до прозореца, погледнах навън и осъзнах, че него го няма и никога вече няма да се появи и че дори след всичко, което бях преживяла, след всичко, което бях чула и трябваше да изпитам облекчение, че го няма, в действителност аз почувствах разочарование.

Мястото ми не беше в „Нови пътища“. Трябваше да ме върнат в детската градина.

— Какво искате от мен, защо ми давате загадъчни бележки и се опитвате да ме сплашите? — попитах гневно. — Пари ли искате? За да ремонтирате тъпата порта? Добре. Ще накарам баща ми да плати. Просто не казвайте на никого. Майка ми се опитва да положи ново начало тук.

Отидох до бюрото и грабнах колието. Мигновено се почувствах по-добре. Утешена.

Това може би беше най-тревожното от всичко.

— Освен това ви излъгах — продължих. — Това наистина е мое. И ще си го взема обратно. Изобщо не ме интересува тъпото проклятие. И така… — погледнах го в очите. — Колко?

Той изглеждаше изненадан. Повече от изненадан.

Изглеждаше ужасен.

— Пари ли? — повтори той. — Никога не съм искал от вас пари, госпожице Оливиера. Парите нямат нищо общо.

Погледнах го объркана.

— Но щом не искате пари — примигнах, — тогава какво искате от мен?

— Ами, като за начало, истината.

Погледът му се плъзна покрай мен, към прозореца, през който допреди малко се бях взирала.

— Откога познавате Джон?