Мег Кабът
Пленница на смъртта (16)

16

От всякакви езици звукове

и чупения страшни на ръцете

се свиваха с безчетни гласове

кат някой вихър, който ветровете

подигат с грозен рев край морски бряг.

Данте Алигиери, „Ад“, песен трета

Никой не се и опита да прояви деликатност.

— Ей, всички, това е Пиърс Оливиера — обяви многозначително Фара.

Някакво момче с руса, късо подстригана коса, лице, розово като залеза над Исла Хуесос, и врат, дебел като колело на трактор, се обърна към мен впечатлено:

— О, здрасти. Чувал съм за теб. Нали твоят баща е управителят на фирмата, която снабдява военните или нещо такова? Този, който все крещи по телевизията.

— Брис — завъртя очи Фара и ми се усмихна извинително. — Прости му. Рядко му се случва да отиде някъде извън острова.

— Какво съм направил? — попита Брис и на лицето му се изписа възмущение. — Просто й зададох въпрос. Какво лошо има да я попитам дали баща й е онзи човек от телевизията? Той е, нали?

— Да — потвърдих и седнах до него. — Баща ми е Зак Оливиера.

Това беше. Бях вътре.

Но не само заради баща ми. Оказа се, че има и множество други причини.

— Къде отидоха приятелите ти? — попита любопитно фара, докато се оглеждаше за Кайла и Алекс.

— О, трябваше да си тръгнат — отвърнах небрежно. Надявах се, че ако съм лаконична и любезна, няма да последват много въпроси.

Защо да си правех труда? На никого не му пукаше достатъчно, за да попита отново за Кайла или Алекс (макар че Брис изяде гатбъстърите и на двамата, след което се оригна шумно, а всички момичета изпискаха възмутено и го замериха с пухкавите опаковки от сламките си).

Искаха да обсъдят с мен нещо съвсем друго.

— И така, намерих трупчетата — приглади Сет къс хартия, който бе извадил от джоба на шортите си и който вятърът не спираше да издува. Присвих очи и погледнах към рисунката на листа, но от мястото ми беше невъзможно да разбера какво изобразява. Е, не точно невъзможно.

Просто не можех да повярвам.

— Откъде го взе? — попита Брис. — Мислех, че Алварес е наложил вето върху всички продажби на дървен материал…

Сет го изгледа саркастично.

— Пич, моля те.

— О! — отново се оригна Брис. — Точно така.

— Брис, наистина! — обади се раздразнено момиче, чието име се оказа Серена. — Трябва ли да го правиш?

— Мисля, че може да имам синдром на раздразненото черво — оплака се Брис.

— Не се учудвам — сряза го тя. — Знаеш ли колко калории има в тези мелби? А ти току-що изяде три.

Серена. Отбелязах си наум да запомня името й. Когато отидох в момичешката тоалетна да се обадя на гробаря, проверих и профила на Кайла във фейсбук. Просто от любопитство.

Човекът, който бе написал най-гадните коментари, се беше нарекъл „Сладката Серена“.

От нея ли се страхуваше Кайла толкова много? Затова ли не бе приела поканата на фара?

— Мога да осигуря кръгъл трион — продължи Серена. — Трудното ще е с монтажа и боядисването, а също така и да намерим къде да го сложим. Както навярно си спомняте от миналата година…

— Точно така — прекъсна я Фара и се изправи на стола си. — Точно така ги хванахме миналата година. Всички постоянно се събираха у Кейлъб Тарантино.

— А, да — оживи се седналото срещу мен момиче на име Никол. — Всички тези фарове, които ме будеха всяка нощ. Точно тогава ти се обадих, помниш ли, Коуди? Тъй като по всяко време на алеята пред тях спираха и тръгваха коли, аз не можех да заспя и си помислих: „Какви са тия партита у Кал? И защо не сме поканени?“.

— Беше идеално — кимна с наслада Коуди, който също беше член на футболния отбор, макар да не беше едър като Брис и очевидно надарен с малко повече мозък. — Така и не разбраха откъде им е дошло.

— Бяхме като нинджи — съгласи се Брис. — Нинджи в нощта. Научихме ги да не се закачат с Гмуркачите на Ректър.

Коуди и Брис се изправиха едновременно и шумно удариха гърди в гърди през масата, Фара и Серена завъртяха очи.

— Да — потвърди Никол и сламката й шумно се удари в дъното на чашата. — Е, щях да се радвам, ако не бяхте съсипали чак толкова много неща. Защото у нас миришеше на дим месеци наред. А строежът на новия гараж на семейство Тарантино започва точно в осем часа всяка сутрин и още продължава, а знаете каква съм, когато не съм си отспала поне десет часа.

— Значи ето какво се е случило с лицето ти — установи Коуди. — Чудех се какво ли става.

Всички се подсмихнаха, а Никол престорено извика яростно, след което се обърна и го перна наужким.

Продължих да смуча мелбата си с кола. Другите вероятно разбираха какво се случва. Аз обаче нямах представа.

— Е, добре — каза Сет. — И така, макар че вече установихме без съмнение, че сме по-умни от миналогодишните ученици последен курс, а тазгодишните ученици предпоследен курс са само куп жалки слабаци, все пак ще ни трябва някое сигурно място.

— Гробището май отпада — подсмихна се Коуди.

Всички се разсмяха. Всички, освен мен.

— Очевидно — отвърна Сет. — Макар че изобщо не съм си и помислял за него, преди Сантос да направи малкото си изявление. Кой е повредил портата? Някой знае ли?

Лъжицата с последните неразтопени остатъци от сладоледа ми замръзна на половината път до устата ми.

— Чух, че били някакви банди от Маями — обади се Брис.

Всички изпръхтяха презрително.

— Говоря сериозно — настоя Брис. — Гаджето на сестра ми има братовчед, който работи за федералните, и казва, че току-що са арестували няколко души в Миртъл Гроув. МГБ… Мърда Гроув Бойс? Може би използват гробището за ритуалите си за посвещение. Миналата седмица видях някакви пичове с огромни мотоциклети да минават край „Уендис“, покрай мол „Сиърстаун“…

— Да се върнем към действителността — завъртя очи Сет. — Трябва ни място, което да не е заключено двайсет и четири часа на ден, седем дни в седмицата, но никой в училище да не може да мине случайно край него.

— Имаш предвид в някой охраняем квартал — въздъхна с копнеж фара. — Само ако познавахме някой, който живее в „Делфиновият ключ“…

Едва не се задавих с колата. Така ли беше? Наистина ли се опитваха — при това не много тактично — да ме убедят да им позволя да използват моята къща за нещо, което ми се струваше едновременно и незаконно, и опасно?

Най-вероятно да. Очевидно не ме смятаха за много умна. Бях установила, че отношението им се дължи на факта, че съм в крило Д. Хората от крило А нямаха високо мнение за тези от крило Д. Разбрах го от дочутите случайно разговори тук и там.

— Добре, какво очакваш? Тя е типично крило Д — бе казала Серена за друго момиче, което бе родило през лятото.

— Е, явно е трябвало да го пратят в крило Д още от началото — бях чула да казва Коуди по адрес на друг футболен играч, изпратен тайно в „лагер за необуздани“ от родителите си заради неконтролируемото му поведение.

Забелязах предупредителните погледи, които изпрати Сет от другия край на масата за пикник, и факта, че всички побързаха да млъкнат, но вече беше късно. Бях разбрала.

Всички записани в „Нови пътища“ бяха в крило Д, но не всички в крило Д бяха записани в „Нови пътища“. В програмата имаше само петдесет деца. А учениците в крило Д бяха повече от петстотин. Оказа се, че от администрацията изпращат там всички „проблемни“ ученици — всички участници в улични банди, всеки, който има проблем с наркотици или с дисциплината — предполагам, за да не заразят с лошото си поведение „нормалните“ деца.

Във всеки случай това бе единствената причина, за която можех да се сетя, всички ние да сме в отделно крило, далеч от другите ученици. Макар че изглеждаше прекалено странно, за да е истина. Също като факта, че тези атлетични деца със свежи лица, които изобщо не ме познаваха, изглежда, ме молеха да пожертвам дома си за техния странен ритуал.

— За какво точно говорите? — попитах и оставих чашата си на масата.

Фара се разсмя, сякаш бях най-прекрасното същество, което бе виждала някога.

— За Нощта на ковчега, глупаче!

— Но нали шефът на полицията каза, че тази година Нощта на ковчега се отменя? — не разбирах аз.

Сега всички на масата започнаха да се смеят на абсурдната ми наивност.

— От администрацията всяка година я отменят — обясни търпеливо Сет, когато смехът заглъхна. — Но тя пак се провежда. Така трябва. Това е Нощта на ковчега. Това е традиция.

— О! — възкликнах и си припомних изражението на майка ми, когато попита за Нощта на ковчега. Очевидно на Исла Хуесос това беше голяма работа. — Но каква точно е традицията?

Коуди се закашля, за да прикрие изпръхтяването на коментара „крило Д“, но Сет, след като го изгледа намръщено в духа на „Ей, остави новото момиче на мира“, обясни:

— Всяка година, през лятото, учениците, които ще завършат гимназията „Исла Хуесос“, строят собствения си ковчег. А после трябва да го скрият някъде на острова. Задачата на учениците предпоследен курс е да го намерят.

Не казах нищо. Очаквах да разбера нещо повече.

Но Сет не каза нищо повече. Всички ме гледаха в очакване. Наблизо се рееха чайки и търсеха случайно изпуснати пържени картофки. На плажа някакъв мъж без риза метна фризби на кучето си, което не го хвана, а после радостно се хвърли във водата да го преследва.

— Ъъъ… — казах най-накрая. — Добре. Но защо?

Сет погледна към останалите. В очите му се четеше молба за помощ.

— Защо какво? — попита най-после той.

— Защо искат да го намерят? — уточних. Не се опитвах да ги дразня. Просто наистина не разбирах. — Какво има вътре?

Сет се усмихна, сякаш бях попитала нещо много сладко.

— Какво имаш предвид? Как така какво има вътре? Вътре няма нищо.

— Добре де, защо тогава е толкова важно? — настоях, сега вече съвсем объркана. — На кого му пука дали ще се намери някакъв празен стар ковчег?

Усмивката на Сет се стопи. От другия край на масата се разнесе мърморене. Със сигурност дочух думите „Наистина ли?“ и „Боже, вярно, че тя е крило Д“.

— Ей — каза рязко Сет, но към всички останали, не на мен. — По-кротко.

После се обърна към мен с нежен глас и на лицето му отново се изписа онази съвършена усмивка.

— Преди всичко това не е стар ковчег. Чисто нов е. Както казах, ние самите ще го построим, ще го боядисаме на ръка, ще напишем годината на завършването си и имената на всички ни. Твоето също. А ако от предпоследния курс го намерят, ще го сложат в средата на футболното игрище по време на първия мач за сезона и ще го изгорят пред всички. Ще се снимат как го правят и ще го пуснат навсякъде в интернет. Тогава ще бъдем абсолютно унизени. Не искаме това да се случи.

Вече се бях досетила за подпалването, след като свързах невероятно скучната реч на директора Алварес с думите на Никол, че къщата й миришела на дим месеци наред, тъй като Гмуркачите на Ректър — предполагах, че това са Сет и приятелите му — открили ковчега на миналогодишните абитуриенти в гаража на съседа й и очевидно решили да го подпалят на място.

Не разбирах обаче друго: защо изобщо им пукаше.

— Ето защо — сложи ръка на рамото ми Фара — решихме, че ще е страхотно, ако можем да скрием ковчега в твоята къща. Само за малко. Защото живееш в „Делфиновият ключ“. На човек му трябва разрешение от пазача, за да влезе и излезе от квартала ти, нали така? Ти си единствената ученичка, която живее там тази година. Знам, защото майка ми е в комитета по рекламиране на острова и проверих базата данни. „Делфиновият ключ“ е уединено място и резерват. Много е скъп. Повечето хора на Исла Хуесос не могат да си позволят да живеят там. А това означава, че никой от гимназията няма да може да влезе в комплекса, никой, освен нас, и то само когато ти ни пуснеш. Ти — и ковчегът — ще сте в безопасност. Това, което се случи у Кал миналата година, няма да се случи у вас.

Втренчих се в нея. Каква шега! Никой от тези хора си нямаше и представа за какво говори. В безопасност? В целия свят едва ли имаше човек, който да е по-малко в безопасност от мен.

Особено сега, когато колието ми беше изчезнало.

О, да. А мъжът, кото ми го даде, мъжът, когото срещнах, докато бях мъртва, вече не ме харесваше, защото помежду ни се беше разразила грандиозна битка. Или нещо друго. Което напълно ме устройваше, защото слагах ново начало. „Нови пътища.“ Имах нужда от още една ко̀ла.

— Само докато го боядисаме — добави припряно Сет. — После ще го преместим някъде другаде. Не можем да го държим дълго на едно място, ако не искаме да го открият. След твоята къща навярно ще го преместим в самолетен хангар в летището на Исла Хуесос — баща ми има самолет, а тия нещастници никога няма да успеят да минат покрай охраната на летището, — а после може би във военноморската база…

— Баща ми е полковник — намеси се Никол и изпърха с мигли към мен.

— А после може би някъде по-нагоре на острова — продължи Сет.

Усещах, че могат да продължат да говорят цяла нощ.

— Какво ще стане, ако не го намерят? — прекъснах го. — Имам предвид, учениците предпоследен курс.

— Ако не го намерят — заобяснява Серена и ме погледна така, сякаш бях попитала нещо извънредно глупаво, — ще го извадим в полувремето на мача и ще обиколим с него игрището пред всички, докато групата и отборът по танци, на който аз съм капитан, изпълняват хита на Мак Хамър от деветдесета година „Не можеш да го докоснеш“.

— И наистина не можеш. Защото Гмуркачите са върхът! — Брис и Коуди пак удариха гърди в гърди.

Онемяла, аз се втренчих в тях. Не можех да повярвам, че майка ми си спомняше Нощта на ковчега толкова сантиментално.

Но се опитах да не позволя на чувствата ми да станат достояние. Все още не бях разбрала защо Алекс мразеше Сет толкова много — освен заради факта че всички тук смятаха учениците от крило Д за смахнати.

Макар че терминът „смахнат“ беше субективен. Малко като „нормален“ и „луд“. Аз например можеше да обявя за смахнат всеки, който търчи напред-назад из един остров и търси къде да скрие саморъчно направен ковчег, след което обикаля с него под звуците на песен отпреди двайсет години през полувремето на спортно събитие.

Но това бях аз. А всички знаеха, че съм луда.

Освен това подозирах, че когато Алекс разбере, че Сет Ректър иска да скрие ковчега на абитуриентите в моята къща — а нямаше как да го пропусне, ако се съгласях и той забележеше толкова много ученици от крило А да се навъртат около гаража ми, — навярно много бързо щеше да ми каже истинската причина.

— Не знам — отсякох. — Преди това ще трябва да питам майка ми. Нали знаете как е…

— Разбира се — увери ме Сет. Сините му очи бяха спокойни. — Абсолютно. В никакъв случай не искаме да разстройваме майка ти.

— Сигурна съм, че ще разреши — включи се фара. — Майка ти нали е учила в тази гимназия? Мисля, че съм виждала името й в трофейната…

— Имам друг въпрос — прекъснах я. — Защо ковчег?

Сега всички се втренчиха в мен. Аз обаче не виждах кое му е толкова странното на въпроса.

— Защо не лодка? — настоях. — Не сме ли Гмуркачите на гимназията „Исла Хуесос“? Гмуркачите са хора, ограбвали кораби, потънали някъде между острова и рифа, нали така? А после препродавали това, което успеели да ограбят, обратно на собственика на кораба срещу печалба? Така че не е ли по-логично да построим и скрием лодка? След като амулетът на училището е човек с пиратски вид, а не скелет?

В последвалата тишина можех да чуя вълните, които се плискаха по брега зад нас. Обикновено на Исла Хуесос няма големи вълни, каквито са типични за Флорида например, защото островът се намира в един коралов риф — третия по големина в света.

Но поради някаква причина днес вълните бяха по-големи от обикновено. Може би и те като мен усещаха тревогата във въздуха.

— Хей — повдигна вежди Брис, — тя е права. Наистина изглежда по-логично да е лодка. Всъщност явно е ковчег?

— Знаеш ли какво? — вдигна раницата си Сет. — Не знам. И не ме интересува. Знам само, че винаги е бил ковчег.

— Навярно така е най-добре — каза замислено Брис. — Защото Нощта на лодката не звучи като Нощта на ковчега.

Всички се разсмяха.

Тогава не знаех, че ще разбера защо скритият предмет е ковчег. А ако някой от тях беше наясно с какво всъщност е свързана Нощта на ковчега, със сигурност нямаше да се смее.