Мег Кабът
Пленница на смъртта (23)

23

През ден града печални си отива,

де в мъки вечни стене и скърби

на грешните тълпата нечестива.

Данте Алигиери, „Ад“, песен трета

Оповестиха го по време на обяда.

Не че Джейд е мъртва. Защо да правят това? Гимназията „Исла Хуесос“ не желаеше да „придава романтичен вид на смъртта“, не повече, отколкото Академията за млади дами „Уестпорт“.

Не, казаха ни, че съобщението за ураган вече е минало в предупреждение от Националния център по ураганите. Всички мероприятия след училище бяха отменени, както и часовете на следващия ден. Днес щяхме да свършим в два часа, вместо както обикновено в три и петнайсет.

— Защо просто не ни пуснат сега? — оплака се Кайла, докато ядеше салатата си. — Искам да кажа, каква полза от още един час, през който всички ще се притесняват до смърт, защото идва огромен ураган? Така или иначе, след тази новина няма да можем да възприемем нищо.

— Да — съгласих се. — А освен това така ще имаме по-малко време да запомним смъртта й. Просто да отменим училището, за да не можем дори да говорим за нея.

— Какво? — учуди се Кайла.

— Нищо — отвърнах и оставих сандвича на масата. Кой можеше да яде в такъв момент?

— Помниш ли как едва не е убила учителя си? — обясни Алекс на Кайла. — Било заради нещо като това с Джейд.

— Не, не беше — заявих. — Джейд не се е ударила сама по главата с тъп инструмент.

Тим ми беше казал, че доколкото е ясно на полицията, тъй като тялото на Джейд бе останало неоткрито толкова време и все още не се бе появил нито един свидетел, Джейд, изглежда, е станала жертва на случаен грабеж. Веднага щом „Бърза помощ“ стигнала до нея — Ричард Смит я открил близо до една крипта, когато сутринта отишъл на работа, — я закарали с хеликоптер в Центъра за травми „Райдър“ в Маями.

Но дори и там не успели да я спасят. Пораженията върху черепа й били прекалено големи, макар че носела велосипедната си каска.

— Съжалявам, Пиърс — каза съчувствено Тим и ме потупа по гърба, когато изгубих контрол в залата за съвещания и се разридах. — Много съжалявам.

Но не толкова, колкото аз.

Няма да й се случи нищо лошо. Джон ще се погрижи.

Това ми беше казал Ричард Смит в колата, след като Джейд се отдалечи от нас в дъжда.

Но й се беше случило нещо лошо. Най-лошото, което може да се случи на някого.

Защото Джон не е бил на гробищата, за да се погрижи за нея.

Беше с мен.

Точно това му казах — на господин Смит, — когато излязох, олюлявайки се, от кабинета на „Нови пътища“, след като ми позволиха да си тръгна. Веднага се обадих в кабинета му от телефонен автомат.

— За всичко съм виновна аз — проплаках.

— Не виждам как е възможно — отговори той. — Освен ако вие не сте били тази, която я е ударила отзад с тръбата, лопатата или с какъвто там инструмент са я убили, а после сте взели портмонето й… както и велосипеда й. И полицейското й радио. И то е изчезнало, което ми се струва странно. Човек не може да заложи полицейско радио…

— Знаете какво имам предвид. Джон беше с мен, когато тя е умряла — изсъсках в слушалката.

По това време звънецът вече беше ударил и всички бяха започнали да влизат в училището, като ми хвърляха странни погледи — не само защото говорех по навярно единствения останал уличен телефон в Исла Хуесос, а и защото плачех.

— Джон също не е виновен, госпожице Оливиера — каза Ричард Смит с влудяващо спокойствие. — Въпреки че и той се чувства също толкова зле, колкото и вие. Кой според вас ме събуди и ме заведе при нея?

— Не беше безопасно! — изплаках. — Джон каза, че гробището не е безопасно.

Защо снощи не му казах, че тя е там? Бях прекалено разсеяна от целувките му…

— За вас — напомни ми Ричард Смит. — Каза, че не е безопасно за вас. Никой не можеше да го предвиди, госпожице Оливиера, дори и божество на смъртта. Просто е дошло времето й. Разбира се, това е много тъжно и когато намерят виновника, надявам се да го накажат с цялата тежест на закона. Но не можете да обвинявате за случилото се Джон, а още по-малко себе си. Джейд избра да отиде там. Знаеше какви са рисковете. А и вие сама видяхте колко много се забавляваше. Джон каза, че е отишла на по-хубаво място…

Треснах слушалката. Бях толкова бясна. Ето какво излезе от предложението на Ричард Смит да „бъда по-мила“. Някой, когото харесвах — наистина харесвах — беше умрял.

Контролирай се, преди да се разбиеш.

Да, предполагам, че с рационалната част от съзнанието си знаех, че смъртта на Джейд не е по моя вина, нито пък по вина на Джон… Но когато се случи нещо ужасно, в човешката природа е да искаме да го припишем на някого. Искаме някой да е отговорен, макар че понякога нещата просто се случват.

Проблемът, както казва баща ми, е, че прекалено често държим отговорен неправилния човек. Понякога дори самата жертва. Правим го, за да се успокоим, че лошото нещо никога няма да се случи на нас. „О, ужасната случка сполетя това момиче, защото направи еди-какво си. Трябва само никога да не правя това и това, и тогава ужасното нещо никога няма да се случи на мен.“

Аз умрях, докато се опитвах да спася една птичка. Майка ми смята, че отговорен е баща ми, защото не е поправил покривалото на басейна и не е забелязал, че се давя. Когато всъщност единствената виновна бях аз, задето бях толкова непохватна.

В случая с Джейд веднага щом подробностите около смъртта й стигнеха до закусвалнята — което май се случи, щом излязох на Квадрата, — всички започнаха да повтарят:

— Е, добре, какво е правила там? Защо е карала колело толкова късно през нощта, при това точно на гробището? Изобщо не е трябвало да го прави. Нищо чудно, че умря.

Сякаш Джейд сама си беше виновна.

Имаше само един малък проблем с тази теория.

Джейд беше убита от някого. Полицията искаше да намери този човек или поне свидетел, който да може да каже, че го е видял.

По времето, когато първите за деня големи сиви буреносни облаци започнаха да затъмняват хоризонта, всички парченца от пъзела бяха започнали да се подреждат. Когато по-късно си мислех за това, не можех да повярвам, че ми е отнело толкова време, за да видя цялата картина.

Ала всичко бе толкова ужасно. Кой би могъл дори да си представи нещо толкова ужасно?

А освен това хората умират. Понякога се спъват и падат, след което си удрят главата, претъркулват се в басейна и се удавят.

Друг път треньорът им по баскетбол ги съблазнява, а после ги зарязва и те си отиват вкъщи и изпиват цяло шишенце приспивателни.

Или ги ограбват, докато си карат колелото, никой не ги намира навреме и те умират.

Просто така стоят нещата. Не е задължително да е свързано с теб.

— Лельо Деб? — вдигна телефона си Алекс, когато той иззвъня, докато изсипвахме в коша празните табли от обяда си. — Сещам се. Пиърс пак си е забравила телефона, нали?

Но пък понякога наистина е свързано с теб.

Докато майка ми говореше, лицето на Алекс загуби всякакъв цвят. Очевидно майка ми не искаше да говори с мен.

Други хора обаче искаха.

— Здрасти, Пиърс — каза Фара, усмихна се и ми махна, докато двамата със Сет минаваха покрай нас, прегърнати през кръста.

— О! — отвърнах. Не можех да се насиля да се усмихна. Но им помахах. — Здрасти.

Буреносните облаци притъмняха над главите ни. Беше толкова странно, че в това училище караха всички да се хранят навън. Зачудих се къде ли трябва да отидем, когато вали? Както например сега, защото щеше да се случи точно това?

— Пиърс! — извика ми Брис, докато минаваше край мен на път към коша с, както ми се стори, опаковките на петнайсет сандвича. Коуди беше с него.

— Пиърс, Пиърс, Пиърс!

Крещяха го така, сякаш беше някакъв напев. Като „Вика на Мюлър“.

— Боже! — обърна се към мен Кайла. — Какво си правила вчера с тях — яла си сладолед или си правила секс?

Направих физиономия.

— Ъъъх! Млъквай!

Алекс затвори.

— Хей — обърнах се към него. — Какво искаше майка ми?

— Обади се от полицията. Току-що са завели баща ми там за разпит — отговори той. Беше се поболял. Изглеждаше така, сякаш някой го бе ударил с всичка сила в корема. — За убийството на Джейд.

Стори ми се, че земята се разлюлява под краката ми. В първия момент си помислих, че е гръмотевица.

Но не беше гръмотевица. Още не.

— Какво? — прошепнах. Умът ми кипеше. — Но как изобщо…

— Обадил се някакъв анонимен свидетел — обясни Алекс. — Казал, че е видял татко да минава близо до гробището снощи, с колата на баба. Току-що са дошли и са я конфискували. Проверяват я за улики. — От устата му се изтръгна звук, който нямаше нищо общо с нормалния му смях. — Колата на баба! Току-що са взели колата на баба. Чудя се какво ли ще намерят вътре. Много прежда — това със сигурност.

— Алекс… — промълвих неловко.

Това не можеше да се случва. Не и толкова много ужасни неща наведнъж.

Как бе възможно?

Нещо не беше наред. Не просто не беше наред. Беше някакво сътресение от порядъка на разместването на планети.

Контролирай се, преди да се разбиеш.

Веднага щом си го помислих, през двора премина бурен вятър, толкова силен, че всички, които още седяха на многобройните маси, трябваше да сграбчат опаковките на храните си, за да не ги отвее, фара и Никол изпискаха престорено и се вкопчиха в полите си. Всички момчета в Квадрата, освен Алекс го забелязаха.

— Снощи дори не е излизал — говореше сърдито той за вуйчо Крис. — Нали го знаеш. Никога не излиза, освен за срещите си с полицая, при когото трябва да се разписва. Само седи пред телевизора, гледа метеорологичния канал и пие…

— „Маунтин Дю“ — довърших вместо него. — Знам.

Огледах се. По посока към морето заблестяха светкавици.

Не. Това не можеше да се случва.

Но премаляването, което ме бе обзело от срещата с полицията в кабинета на „Нови пътища“, ми подсказа, че определено се случва.

Не. Не откакто се бях срещнала с полицаите в кабинета на „Нови пътища“. Откакто се бях върнала от мъртвите.

Ако трябваше да съм честна пред себе си, трябваше да призная, че бе започнало дълго преди това.

— Хареса ли го? — попита ме тогава баба.

— Не знам — отговорих.

Баба се усмихна.

— Ще го харесаш — обеща.

И завърза на врата ми шал. Шал, който сама бе изплела специално за мен. Червен шал. С пискюли.

Един момент! Не се беше случило по този начин. Какво си мислех? Баба беше права: наистина имах развинтено въображение.

— Да не би това да е арестуване на обичайните заподозрени? — попита Кайла. — Веднъж го гледах в един филм. Може би просто защото баща ти веднъж вече е лежал в затвора, сега проверяват всички, които…

— Не — прекъсна я Алекс. Гласът му прозвуча горчиво, сякаш искаше да удари нещо. Но наблизо нямаше нищо меко, което да удари, без да се нарани. Освен може би неколцина ученици от крило А, които се разпръскваха, защото всеки момент щеше да завали, а и току-що бе ударил звънецът за влизане в час. — Нали ти казах! Някой го е видял. Свидетел. Страшен свидетел, няма що, щом е успял да види баща ми на място, където не е бил, и в кола, която не е карал.

— О, Алекс — промълви Кайла и сложи ръка на рамото му. За пръв път виждах на лицето й толкова нежно изражение. — Много съжалявам.

Мисълта ми се стрелна към вуйчо Крис. Предишния ден той ме бе заклел да не позволявам на никого да ми казва, че не мога да направя нещо, което съм решила.

Струваше ми се, че отсега нататък това нямаше да бъде проблем.

— Дай ми телефона си, Алекс — заповядах и протегнах ръка.

— Защо? — попита той и дори в отчаянието моментално го обхвана подозрение.

— Защото — отговорих — ще се обадя на баща ми.

Алекс ме погледна и поклати глава.

— Пиърс, баща ти мрази моя. Помниш ли?

— Не го мрази — излъгах. — Просто ми го дай.

— Пиърс — каза Алекс, — много мило, че го предлагаш. Наистина. Но не бива да се замесваш в това. Не е нещо, с което да можеш да се справиш.

Трябваше да се разсмея, макар че не ми беше до смях.

— О, Алекс! — промълвих. — Повярвай ми, пред това, с което се справям всеки ден, случилото се с баща ти е нищо.

Тези думи бяха последвани от гръмотевица — толкова оглушителна, че накара малкото ученици, които все още стояха под покрива на галерията, свързваща отделните сгради, да се втурнат на сигурно място — към крилата, където се провеждаха часовете им.

— Виж — повиши глас Алекс, за да го чуя от воя на вятъра, — наистина го оценявам, Пиърс. Но мисля, че баща ти вече е причинил достатъчно щети тук. Не смяташ ли?

Кайла рязко си пое въздух. Почувствах, че очите ми парят, а после осъзнах, че са се насълзили… макар че и друг път бях чувала подобни думи, при това от устата на родната ми майка.

— Закъсняваме за час — обяви Алекс и мина покрай двете ни. — Ще ви чакам при колата в два часа, ако искате да ви закарам.

Той забърза по галерията към крило Д с наведена глава и изгърбени рамене. Никога досега не ми бе изглеждал толкова дребен. При това последното лято бе пораснал с пет сантиметра. Вуйчо Крис гордо ми беше показал резките върху касата на кухненската врата.

— Той не искаше да каже това — обърна се към мен Кайла.

— Не — поклатих глава, — точно това искаше да каже.

— Е, добре — отстъпи тя, — може би е така. Но нали разбираш, разстроен е. Ей! — Тя се взираше в нещо над рамото ми. — Жената от „Плати за плетиво“ не е ли баба ти?

— Да — потвърдих. — Защо?

— Защото е тук.

Обърнах се. Кайла беше права. Баба ми се приближаваше към нас по галерията, облечена в един от уж артистичните си бежови панталони гаучо, бяла селска блуза и бели обувки „Кедс“ без връзки.

Около врата й беше увит един от многото цветни шалове, които винаги носеше, до един изплетени от собствените й ръце. На двата края на шала висяха по чифт пискюли.

Баба беше прочута из острова с тези шалове. Някои хора ги използваха, за да управляват с тях таванските си вентилатори.

— Пиърс! — помаха ми баба. Макар че беше далеч — на цели две редици шкафчета разстояние от нас, — чувах шумното й дишане. Баба не беше твърде атлетична. Не обичаше да върви пеш и предпочиташе да ходи навсякъде с колата си. — Слава богу, че те намерих. Разбра ли за Кристофър? Ужасно е.

— Сигурно е тук, за да ви вземе — прошепна ми Кайла. — Не ни пускат да излизаме от кампуса, с изключение на ходенето до закусвалнята за обяд и ако има спешни семейни причини, когато някой на възраст над осемнадесет трябва да подпише, че ни взема.

— Аха — отвърнах. — Но Алекс не каза ли току-що, че са конфискували колата й?

Кайла вдигна рамене.

— Сигурно е дошла с колата на майка ти.

— Тогава защо майка ми не е казала на Алекс, че идва?

Кайла погледна към мен.

— Маце — изуми се тя. — Какво намекваш? Мислиш, че баба ти е дошла да те отвлече или какво?

— Хареса ли го?

— Не учим.

— Ще го харесаш.

Оставих чантата си на земята, без да откъсвам поглед от баба, която почти бе стигнала до края на последния ред с шкафчета. Пискюлите на края на шала й се полюшваха.

Също като пискюлите на шала, който носех в деня на смъртта си — те се бяха полюшвали във водата над главата ми. През цялото време отговорът е бил там, точно пред мен, а ми бе отнело толкова време, докато го открия. Каква глупачка бях!

— Колко странно е семейството ти? — продължаваше Кайла.

— Кайла — прекъснах я и навих ръкавите си. — Направи ми услуга, става ли? Отиди в час.

— Ъъъ — засмя се леко тя, — добре. Предполагам, че няма да се срещнем при колата на Алекс в два?

— Ако не съм там — заръчах й, — обади се на ченгетата.

Тя пак се засмя. Очевидно мислеше, че всичко е някаква страхотна шега.

— Не се тревожи, маце — успокои ме и тръгна към крило Д, — ще им се обадя. Аз и ченгетата имаме дълга история.

Това, което Кайла не знаеше — но аз да, — беше, че диамантът, скрит под блузата ми, който допреди малко беше оцветен в искрящо пурпурно, както обикновено в присъствието на Кайла, сега бе придобил цвят на оникс — и то в мига, в който се появи баба ми. Винаги придобиваше този цвят, когато тя беше наблизо. Досега мислех, че е заради неодобрението й към мен — защото то наистина ме изнервяше. Сега обаче знаех истинската причина.

— Защо — попита задъхано баба, когато най-после стигна до мен — не тръгна към мен, когато ме видя? Едва не умрях.

— Може да се почувстваш по-добре — промърморих, — ако свалиш шала.

— Какво?

Баба имаше сини очи — единствена в нашето семейство. Защото не беше Оливиера. Нито пък Кабреро. Едва сега започвах да проумявам какво бе всъщност.

— Защо си дошла, бабо? — попитах.

— О! — Тя започна да си вее с кранчетата на шала си. — Дойдох, за да те взема. Майка ти иска да се прибереш. Случи се нещо ужасно. Вуйчо ти Крис…

— Вече знам — отвърнах глухо. — Прибрали са го за разпит.

— О! — повтори тя. — Е, добре, щом вече знаеш, защо стоиш тук? Да тръгваме.

Хвана ме за ръката и когато не помръднах, я дръпна.

— Пиърс! — извика раздразнено тя. — Какво ти става? Нямаме време за игрички. Всеки момент ще завали, не виждаш ли? Ще има буря. Не искам да се намокря. Да тръгваме.

— Ами Алекс?

— Той вече си тръгна — отвърна баба, без да се поколебае нито за миг.

— Наистина ли? — усъмних се. — Тръгнал си е? Ти ли му се обади?

— Да — отвърна тя, — обадих му се. Каза, че не може да те намери. А сега да тръгваме. Нямам цял ден на разположение. Трябва да се върна в магазина. Да тръгваме.

— Не — поклатих глава. — Не отивам никъде с теб.

— Какви ги говориш?

Баба беше малко по-ниска от мен, но беше по-широка и следователно центърът й на гравитация беше по-ниско от моя. Когато дръпнеше, дърпаше здраво.

Аз обаче също можех да съм упорита.

— Пиърс! Какво ти става? — извика тя. Стискаше ме толкова силно, че почти ми спря кръвообращението. — Сто пъти казах на майка ти да те държи настрана от всичкия този кофеин…

— О, това би ти допаднало, нали?

Дворът. Галерията. Пискюлите на шала й. Всичко започваше да почервенява. Но изобщо не ми пукаше.

— Готова си да направиш всичко по силите си, за да не си спомня. Но знаеш ли какво? Помня, при това дори повече, отколкото предполагаш. Нарочно ме изпрати навън на гробищата в деня на погребението на дядо. За да срещна Джон.

Баба примигна неразбиращо.

— Какво? — сепна се тя. — Не знам за какво…

— Дядо не е знаел нищо за малкия ти план, нали? — продължих, без да й обръщам внимание. — Ричард Смит ми разкри, че си казала на дядо, че не вярваш в божествата на смъртта. Но всъщност вярваш в тях, нали? Не само вярваш в божествата на смъртта, а и обичаш да ги измъчваш, нали така? Защото това правят Фуриите.

Сега лицето на баба бе придобило цвета на панталона й. Извън галерията вятърът бе започнал да свисти още по-силно и разрошваше късите й сиви къдрици. Но тя не пусна ръката ми.

— Не знам откъде си чула всички тези глупости — заяви тя. — Но ако си говорила с Ричард Смит, мога само да си представя какво си чула. Този човек е смахнат, обсебен от идеята, че смъртта е естествена част от живота, и други подобни глупости. А всъщност от всички хора точно ти би трябвало да знаеш, Пиърс, какво наистина се случва, когато умрем. Затова приемай думите му със зрънце съмнение. Дойдох само да те взема и да те заведа при майка ти…

— С чия кола? — попитах. — Не на мама, защото тя току-що се обади на Алекс от там, където разпитват вуйчо Крис, а твоята са я конфискували. Допусна голяма грешка, бабо. Знаеш ли коя е другата ти грешка? Че ме уби.

Това беше моментът, в който видях проблясък от нещо в сините й очи. Не беше от страх. Беше прекалено змийско, за да е страх.

Повече приличаше на… омраза.

— О, знам, че си мислела, че никога няма да се досетя — продължих, като все още се опитвах да измъкна ръката си от хватката й. Но тя продължи да ме стиска и изражението й се промени. Сега тя приличаше на дивото създание, каквото някога бях убедена, че е Джон.

Ала очите на Джон, дори тогава, когато бяха изпълнени с най-голяма безнадеждност, никога не се бяха взирали в мен с такава омраза. Нито веднъж. Преди очите му може и да изглеждаха мъртви, но нито за миг не се бях съмнявала, че някъде там трябва да има живот. Изведнъж почувствах, че не съм толкова сигурна за баба си.

— Изпрати ме в това гробище, когато бях седемгодишна, за да си убедена, че ще срещна Джон, нали? Така че, когато умра, да се озова в подземния свят тук, на Исла Хуесос, и да не се боя от него. Надявала си се, че той ще ме забележи и ще ме избере за своя спътница, както Хадес е избрал Персефона. Нали така?

Бе започнало да вали — едри, тежки капки, които трополяха по металния покрив на галерията.

Почти не ги забелязах. Цялото ми внимание бе съсредоточено върху жената пред мен. Ако изобщо беше жена. Имах чувството, че много отдавна е престанала да бъде истинската ми баба.

— Затова в онзи ден ме попита дали го харесвам и когато ти казах, че не знам, ти отговори, че ще го харесам. Признай го! — настоях и поклатих глава. Най-после подредих целия пъзел. Но все още не можех да повярвам. Защото просто бе прекалено ужасно. — Ти ми изплете онзи шал, онзи с червените пискюли. Ти ми го изпрати за Коледа. Сега си спомням всичко. Какво направи, за да си сигурна, че ще се омотае в краката ми и ще ме спъне? Откъде си знаела, че ще го нося навън, край басейна, ще падна и ще се удавя? Ти ли нарани птиците? Онази, на покривалото на басейна в Уестпорт, и другата, на пътеката тук, в Исла Хуесос? Що за човек си ти? Кой е способен да убие собствената си внучка?

Тогава тя най-после ме пусна. И застана пред мен задъхана.

Но не защото бе стара и слаба. Съвсем не беше така.

Защото беше Фурия. И най-после разкриваше истинското си лице.

И това лице бе по-чудовищно и плашещо от всичко, което можех да си представя.

— Ти си… — каза тя и очите й пламнаха — ти си тази, която развали всичко. Трябваше да останеш мъртва. Но си толкова глупава, че дори и това не можа да свършиш както трябва, нали така?

Примигнах ужасена. Беше ми отнело цяла вечност да подредя пъзела. Сега не можех да повярвам, че съм права.

— Опитах се да им кажа — продължи баба. Дишаше тежко. Езикът й се стрелна навън като змия, докато облизваше сухите си розови устни. — Опитах се да ги предупредя за теб. Когато се роди Дебора — толкова красива, умна и съвършена, — това ми се стори като дар от съдбата. Бях сигурна, че нашето семейство ще е това, което най-накрая ще го унищожи. Убедена бях, че ще се влюби в нея в мига, в който я зърне. Но той не се влюби. Опитах всичко. Прекарах хиляди часове в онова гробище заедно с нея и обикалях между криптите, опитвайки се да привлека вниманието му. Но той погледна ли я някога?

Баба изсумтя и погледът й се стрелна обратно към мен.

— Но ти? — попита тя и се усмихна подигравателно. — Оставих те само за пет минути сама в гробището и какво стана? Не можех да повярвам.

Лицето й се изкриви в нещо, което, ако у нея все още бе останала частица човечност, можеше да мине за усмивка.

— Ако знаех, че ги харесва глупави и грозни, нямаше да загубя толкова време, за да съм сигурна, че майка ти си пише всички домашни и си прави маникюр всяка седмица.

Сълзи опариха очите ми. С ума си, разбира се, знаех, че това вече не е баба ми.

Но да я чуя как ме нарича глупава и грозна, ме нарани много.

— Да те убия, беше лесната част — продължи тя. — Проблемът е, че не остана мъртва. У теб има повече от баща ти, отколкото някой от нас допускаше.

— Знаеш ли какво? — Вирнах брадичка. — Ще го приема за комплимент — отсякох, макар да знаех, че не е такъв.

— Казах им, че точно заради това никога няма да се получи — изсъска тя, сякаш не бях и продумала. — Но те послушаха ли ме? Разбира се, че не. И виж какво стана. Щом не си мъртва и до Джон Хайдън, той никога няма да познае истинско щастие. А щом Джон Хайдън не е щастлив, тогава не можем да му отнемем щастието, нали така? Но аз лесно мога да поправя ситуацията…

И скочи… право в юмрука, който бях протегнала пред тялото си, както ме бе научил шофьорът на татко, в случай че попадна в ситуация, в която трябва да се защитавам.

Тя залитна и падна по гръб. Нададе писък, който по нищо не приличаше на нито един звук, който бях чувала през живота си. Беше толкова пронизителен, че разкъса червената мъгла, паднала пред очите ми.

И тогава се появи Джон.

Просто се появи изневиделица, в черните си дънки и тениска, сякаш всеки ден му се случваше да се материализира в Квадрата на гимназията „Исла Хуесос“ насред порой и юмручна борба между приятелката си и нейната баба фурия.

— Да вървим — обърна се той към мен със спокоен глас, обви ръка около кръста ми и ме повдигна от земята, за да ме отнесе.

Не: Здравей.

Не: Здрасти, Пиърс. Страхотен десен прав имаш.

Не: Много се радвам да те видя. Съжалявам, че снощи убиха училищния ти съветник. Да, виждам, че баба ти е фурия, нищо, че ти казах, че не те преследват. Май сбърках.

Просто: Да вървим.

— Ще се върна за теб — изсъсках през рамо на съществото, което преди е било баба ми. Мисля, че ме беше обхванала лека истерия. Джон ме понесе покрай ъгъла към входа на крило Б.

— Не — обърна се той към мен със същия глас, както онзи ден в бижутерийния магазин. Сякаш ми предлагаше обслужване в самолет. — Няма да се върнеш за нея.

— Какво имаш предвид? — поисках да знам и отметнах косата, паднала върху лицето ми, за да виждам къде отиваме. — Джон, знаеш ли какво е тя? Тя е Фурия. Ти каза, че Фуриите не ме преследват, но познай какво. Преследват ме, и още как! Собствената ми баба е Фурия. И ме е убила! Тя ми изплете шала, в който се спънах, когато умрях. Джон, тя се опитва да те нарани още отпреди да се родя…

Той обаче не ме пусна въпреки въртенето ми, преди да стигнем до едно място в галерията, което според него очевидно бе достатъчно далеч от все още крещящата ми баба, за да съм в безопасност… или тя да е в безопасност. Дори и тогава, когато спря и ме пусна да стъпя на крака, той ме задържа с две ръце притисната към едно шкафче, за да не мога да се отскубна.

— Знам — бе единственото, което каза. Изражението му беше мрачно.

Втренчих се в него стъписана.

— Знаеше ли? За баба ми? Как?

— Не за баба ти — поклати глава той. — Макар че има логика. Трябваше да се сетя. Беше права — наистина те преследват Фурии.

— Знаех си! — избухнах. — Колието ми почернява винаги когато са наоколо. — Повдигнах украшението, за да му покажа. Диамантът все още бе черен като катран. — Стана такъв с бижутера и с господин Мюлър. Не ме е грижа какво казваш, Джон. Мисля, че те и двамата са Фурии. Този камък не е сбъркал нито веднъж. Просто не знаех как да го разчета. Жалко, че не върви в комплект с наръчник или нещо подобно. Защото щеше да е полезно да знам какво означават различните цвето…

— Пиърс — прекъсна ме той. Никога досега не бях виждала на лицето му толкова мрачно изражение. — Джейд е била убита от Фурии.

Очите ми се наляха със сълзи. Пуснах колието. Тежкият диамант се удари с тупване в гърдите ми.

— О, Джон, не! Баба ми…

Бях прекалено разстроена, за да довърша изречението му.

— Не, не тя. Но ако това, което казваш, е истина, навярно са били нейни приближени. Джейд е била убита от трима мъже. Каза, че не ги е разпознала. Носели маски.

— Защо Джейд? — попитах. — Джейд не е сторила нищо на никого.

Освен да им предлага добър съвет и червени пръчки за смучене.

— Не разбираш ли? — промълви той. Сивите му очи изглеждаха измъчени. — Джейд умря, защото са я взели за теб, Пиърс. Ти постоянно обикаляш това гробище с колелото си…

Вдигнах изтерзания си поглед към него.

— Джон, ако господин Мюлър наистина е бил фурия, това дори няма да е първият път, когато са убивали някого заради мен. Защото… Хана. Ами това, което се случи с Хана?

Той впери поглед в мен онемял. Дъждът се бе засилил и се превръщаше в порой.

— Трябваше — промълвих едва чуто — да те оставя да го убиеш.

— Не — стисна ме той по-силно за раменете. — Постъпи правилно, като ме спря. С бижутера също. Не те убиват, Пиърс, а Фуриите, които са ги обсебили. Понякога го забравям.

— Трябва да има начин да ги спрем, преди да наранят още някого, Джон — настоях. — Трябва да има начин!

— Нищо не може да ги спре — поклати глава той. — Можеш да счупиш костите им, можеш дори да убиеш телата, които обитават. Но няма полза.

— Но когато ударих баба си, ей сега…

— Ако имаше полза да ги удряш, мислиш ли, че щеше да има останали Фурии? — попита той. Продължаваше да гледа към ъгъла, сякаш очакваше баба ми да се появи всеки момент. — Повярвай ми, удрял съм достатъчно от тях и достатъчно често, за да ги унищожа, ако беше възможно. Но те винаги се връщат. Просто си намират ново тяло, в което да се вселят, нова слаба душа, която да покварят.

— Тогава какво ще правим? — попитах и вдигнах ръце, за да ги обвия около врата му. Изпитвах отчаяна нужда от утеха.

Той зарови лице в мястото, където се срещаха рамото и шията ми, вкопчи се в мен толкова силно, сякаш отново бе там, сред вълните, изоставен в бурята, и аз бях единственото здраво нещо, за което можеше да се хване. Вместо да намеря утеха у него, той я търсеше в мен. Това ме уплаши, уплаши ме почти повече от всичко друго, случило се до момента.

— Не знам защо изобщо си помислих, че само защото избра да не бъдеш с мен — тихо промълви той в косата ми, — ще си в безопасност от тях, когато през цялото това време не си била в безопасност дори от собственото си семей…

— Шшт — прошепнах, неспособна да му позволя да довърши изречението. Какво толкова можеше да е направил, за да накара баба ми да го намрази толкова. — Всичко ще се оправи. Ще намерим начин…

— Не.

Той внезапно се изправи. Но не ме пусна, продължи да ме държи за раменете.

— Няма да се оправи, Пиърс. Те са Фурии. На Земята са. И те преследват.

— Но колието… — Посочих към украшението. Исках да го накарам да разбере, че мога да се защитавам. Вече се бях защитила. Просто не бях успяла да защитя никой друг. — Сега, когато вече разбирам какво става, ще се упражнявам повече и съм сигурна, че…

Джон поклати глава.

— Пиърс — каза той, — не съм спрял да мисля за това, откакто намерих Джейд. И има едно нещо, което мога да направя, за да те предпазя от Фуриите.

Погледнах към него. Не смеех да се надявам.

— Наистина ли? Какво?

— Боя се, че няма да ти хареса — предупреди ме той.

— Защо? Какво е?

Той нежно ме целуна по челото и задържа устните си там.

— Затвори очи — прошепна.

— Защо? — попитах объркано.

— Просто ги затвори. Обещавам, че няма да боли.

Когато осъзнах какво се кани да направи, скочих. Той ме хвана, но аз го изритах. Опитах се да се отскубна от коравата му като камък хватка и започнах да го моля. Борех се да се отскубна.

— Джон! — извиках. — Не. Не го прави! Не по този начин. Точно това искат те, баба ми ми каза. Моля те, умолявам те…

Но беше много късно. Той бе прекалено силен. Не можех да се отскубна.

И разбира се, накрая мигнах.

Един.

Два.

Три пъти.