Мег Кабът
Пленница на смъртта (22)

22

Кога край бездната ги вихра тласне,

с един захващат те да плачат глас

и клетви чуят се от тях ужасни.

Данте Алигиери, „Ад“, песен пета

На следващата сутрин не станах от леглото, а се понесох с танц.

— В добро настроение си — отбеляза мама, докато заливах зърнената си закуска с мляко.

— Какво? — попитах я разсеяно.

— Тананикаш си — усмихна се тя. — Май си в добро настроение.

— Мамо — казах. — Нали се сещаш за Тим?

Тя вдигна вежди.

— Да?

— Категорично трябва да отидеш на онази изложба с него. Мисля, че ще ти се отрази добре.

— Наистина ли? — погледна ме развеселено тя. — Какво ти промени мнението?

— О… — смотолевих. — Не знам. Трябва да си щастлива.

— Ами — усмихна се мама, — благодаря, Пиърс. Много мило от твоя страна, че ми позволяваш да бъда щастлива.

На лицето й се изписа замислено изражение.

— Може да му се обадя по-късно. Мислех си, че на децата от „Нови пътища“ би им харесало да разгледат морската лаборатория. Нали знаеш, предприехме много стъпки в областта на…

— Добре, мамо — потупах я по рамото. Не бях чак толкова замаяна от щастие, че да искам да чуя за стъпките, предприети от морската лаборатория.

В колата на път за училище Алекс не беше толкова щастлив от доброто ми настроение.

— Още съм ти сърдит заради вчера — каза той и натисна клаксона, за да разгони пилетата, които не искаха да се махнат от пътя. Из цял Исла Хуесос имаше пилета и петли, които тичаха свободно. — Това просто не е яко. Сет и онези другите… не те чака нищо хубаво от тях. Ти просто не знаеш.

— Знам — настоях. Алекс нямаше представа какво знам. Но ми бе напомнил за нещо. Как щях да се срещна с Джон, ако онези тъпаци от крило А се въртяха в къщата ми и сковаваха ковчега?

Ами вуйчо Крис? Той трябваше да ме учи да шофирам след училище.

О, все тая! Не ми пукаше. Всичко все някак щеше да се уреди. Винаги ставаше така. Какво значение имаше? За пръв път от много дълго време се чувствах щастлива. Не заслужавах ли да съм щастлива? Мисля, че заслужавах.

— Ти изобщо слушаш ли ме? — попита сърдито Алекс и намали скоростта, защото влязохме в училищния паркинг.

— Извинявай, какво? — примигнах.

— Боже господи! — измърмори той. — Какво ти става тази сутрин? Не си ли си изпила хапчетата?

— Извинявай, Алекс — повторих. — Слушам те. Просто… ами, случи се нещо, което май трябва да ти кажа. Но няма да ти хареса.

Той зави на едно празно място и натисна спирачките.

— Кълна се в бога, Пиърс — предупреди ме, — ако ми кажеш, че ходиш със Сет Ректър, ще те изхвърля от тази кола.

— Не — успокоих го. — Какво? Не ставай глупав. Но тия типове един вид се поканиха в къщата ми, за да сковат тазгодишния ковчег.

Той се взира в мен в продължение на, както ми се стори, цяла минута. За няколко секунди се уплаших, че може да получи удар или нещо подобно. Очите му сякаш започнаха да се събират.

— Виж, Алекс — увещавах го забързано, — не се сърди. Казах им само, че може, ако мама се съгласи, защото видя колко щастлива изглеждаше, когато вчера стана дума за Нощта на ковчега в кабинета на „Нови пътища“. А после те просто отишли вкъщи с дървата, преди изобщо да успея да говоря с нея. Тя ги пуснала. Нали знаеш колко иска да си намеря място тук. Спокойно мога да им кажа да си приберат дървата, ако това наистина те разстройва толкова много…

Той обаче клатеше глава.

— Пиърс — каза. — Пиърс, Пиърс, Пиърс.

— Какво? — попитах нервно. — Моля те, не ми обяснявай как са изгорили гаража на последното момче, в чийто дом са сковали ковчега, защото вече знам, Алекс. Разбирам в какво се забърквам, ясно? — По рефлекс докоснах колието си. — Всичко ще е наред.

Щеше да бъде повече от наред. Поне така се надявах. Но разбира се, не можех да му го кажа.

Той продължаваше да клати глава, но едновременно с това се хилеше.

— Знаеш ли какво? — рече най-накрая. — Права си.

Вторачих се в него. Не бях сигурна, че съм го чула правилно.

— Какво каза?

— Права си — повтори той и сви рамене. — Всичко ще е наред. Всъщност ще е страхотно. Дори идеално. — Протегна дясната си ръка. — Дай лапа, братовчедке! Ти си моето момиче.

Погледнах предпазливо към ръката му. Но пъхнах в нея своята и го оставих да извърши някакви странни ритуали с отпуснатите ми пръсти.

— За какво говориш? — попитах, докато вървяхме към училището с останалата част от ордата. — В какъв смисъл е идеално? Мислех, че ще ми се разсърдиш.

— Просто е идеално — пак каза Алекс. Стъпваше леко, почти пружинираше. — Не се безпокой за това, става ли? Забрави, че изобщо си ми казала. Всичко е наред. Здрасти — обърна се той към едно момче, което го бе поздравило с гръмогласно „Ей, Кабреро!“.

— Но… — Мехурчето ми от щастие не бе напълно пукнато, макар и леко потъмняло. — Не разбирам. Мислех, че ги мразиш.

— О, наистина ги мразя — увери ме той. — Точно в това е въпросът — продължи и преметна ръка през врата ми. — Ако са у вас, винаги ще знам къде са. Защото ще ми казваш, когато са там. Нали така?

— Разбира се — приех, — щом искаш. Но защо ти е да знаеш къде са?

— Не се тревожи за това. Както ти казах… — ухили ми се той и наистина изглеждаше щастлив — всичко е наред.

— Но няма да ги издадеш, нали? — Все още изпитвах леко неприятно чувство. Защото мисля, че ще се отрази зле и на двама ни.

— О, не се тревожи, братовчедке — намигна ми той. — Ще се видим на обяд, нали? И този път недей да разваляш всичко. До стълба със знамето в Квадрата. Съвсем просто е, Пиърс. Наистина не знам как дори ти успя да се загубиш вчера.

Да, и аз не знаех. Само дето се бях уплашила от закусвалнята.

Не мислех, че днес ще имам този проблем. Не можех да си представя, че днес ще се уплаша от нещо.

Отново бях щастлива. Първият, вторият и третият час минаха съвсем неусетно. Течеше четвъртият — по една случайност часът по икономика, в който идваше Кайла, която ме поздрави с усмивка и „Хей! Как си? Значи с Алекс се одобрихте, а? Току-що го видях в часа по английски. Защо е в толкова добро настроение?“. Внезапно някой почука на вратата на стаята.

Точно това ме накара да спра да драскам малката фигурка на момиче в подобна на ковчег ракета, което изстрелваше към хората цветя. Това и фактът, че учителката произнесе името ми.

— Имаш позволение да излезеш — обяви тя и ми подаде розово листче с моето име. — Викат те в кабинета.

Кабинетът на „Нови пътища“.

Всички в класа започнаха да подсвиркват, защото предположиха, че най-вероятно съм си навлякла ОВУ или ООУ. Макар че за нищо на света не можех да се сетя какво съм направила. Освен ако…

— Стига! — сгълча ги учителката — бях в училище от прекалено скоро и не помнех името й. — Вземи си нещата, Пиърс. Часът скоро ще свърши. Навярно няма да имаш време да се върнеш за тях до обяд.

Прибрах учебниците и чантата си. Кайла ме изгледа въпросително. Вдигнах рамене — нямах представа за какво бе всичко това.

Разбира се, че имах всъщност. Надявах се само страхът да не проличи по лицето ми.

Какво бе направил Джон сега? Мислех, че нещата най-после са се подобрили. Подобрили ли? Мислех, че вече са добре.

Е, може би само съм се заблуждавала. Вероятно едно момиче — дори такова, което е имало ПБС — не може да има нормална връзка с божество на смъртта.

Но защо винаги момичето е наказвано за всичко?

Само че, докато се приближавах към кабинета, видях през прозорците, които го заобикаляха, че нещата са още по-зле, отколкото си бях представяла. По-зле дори от това, което загатваха възгласите в класната стая.

Полицейският началник Сантос беше там заедно с още няколко полицаи.

О, боже!

Хукнах напред.

— Какво… — попитах, когато влетях в кабинета. — Какво се е случило?

— Здравейте — обади се шефът на полицията и остави чашата с кафе, от която отпиваше. — Кой е това?

— Пиърс Оливиера, началник. — Тим изглеждаше по-блед от обичайното. Ризата му беше омачкана и разпасана отзад. — Тя е момичето от гробищата…

— А, ясно. — Полицейският началник посочи към един кабинет. — Последвайте ме, млада госпожице.

Какво ставаше? Шефът на полицията искаше да ме види? Да не би все пак да смятаха да ме обвинят за портата на гробището?

— Трябва ли да се обадя на майка си? — попитах, без да помръдвам от мястото си.

— Не знам — отвърна началник Сантос и въпросително повдигна посивелите си бухнали вежди. — Трябва ли?

— Не, Пиърс — намеси се Тим. Изглеждаше изтощен. — Няма нужда. Всичко е наред. Полицаите просто искат да ти зададат няколко въпроса.

Ако го беше казал някой друг, а не човекът, на когото бях дала мобилния си телефон предишния ден… тази сутрин бях забравила да му го дам. Но пък бях забравила и изобщо да го взема от къщи, както установих преди малко, защото бях прекалено потънала в щастливото си любовно облаче… Та, ако го беше казал някой друг, навярно щях в духа на Зак Оливиера да настоявам, че ми трябва адвокат. Но тъй като това беше Тим, вероятното бъдещо гадже на майка ми, само вдигнах рамене и последвах полицейския началник Сантос в кабинета. Той бе пълен с картонени кутии и брошури, на които пишеше: „Нови пътища“: нов път към новото ви Аз!

Една жена полицай седеше на съвещателната маса в кабинета и пишеше нещо в тетрадка. Когато влязохме, вдигна глава. Не се усмихна.

— Повторете пак, как се казвате? — обърна се към мен полицейски началник Сантос, докато вървях след него. — Пиърс как?

— Оливиера — отговори вместо мен Тим. Беше влязъл в кабинета след нас. Видях, че държи досието ми. През последната година и половина бях станала експерт в това да чета името си на обратно.

— А! — отвърна шефът на полицията и дръпна един стол до масата. — Седнете, госпожице Оливера — подкани ме той, като произнесе неправилно името ми. — Няма да ви задържаме много.

Объркана — но от опит убедена, че няма да се случи нищо хубаво, — седнах на мястото, което ми предложи.

— Ако става въпрос за портата на гробището — заявих, — нямам нищо общо с това.

Началникът на полицията ме погледна с изненада над ръба на чашата с кафе.

— Портата на гробището — почуди се той, след като отново остави чашата. — Какво знаете вие за портата на гробището?

— Нищо — отсякох. — Точно това ви казвам. Не знам нищо. Не знам кой го е направил.

— Какво е направил?

Видях как шефът на полицията си разменя поглед с полицайката, която бе спряла да пише в тетрадката си и ме гледаше така, сякаш бях престъпник, на когото иска да приложи електрошок.

— Изритал я е ей така — отвърнах. — И е разбил ключалката.

Полицейски началник Сантос издиша толкова шумно, че няколко капки кафе, останали в мустаците му, се разлетяха във въздуха. Полицайката въздъхна и се върна към работата си. Тим, който бе седнал на края на съвещателната маса, отвори досието ми и се престори, че е много зает да го чете. Не бях сигурна, но ми се стори, че полицайката измърморва под носа си: „Крило Д“. После поклати глава, сякаш не можеше да повярва на ушите си.

— Госпожице… както там се казвате — подхвана полицейски началник Сантос. — Силата, приложена върху портата онази вечер и нанесла подобна щета, се е равнявала на силата, необходима за изстрелването на малка граната. Следователно вече сме наясно, че щетата не е плод на обикновен ритник.

Седях и гледах надолу към ноктите си, от които вече бе изстъргана всякаква следа от лак.

— О! — измърморих.

Коя бях аз да казвам на полицията, че греши? Отново.

— Така или иначе, не сме тук, за да говорим за портата — продължи навъсено той. — Полицай Ернандес?

Полицайката прелисти една страница в тетрадката си и попита с монотонен глас:

— Притежавате ли син круизен велосипед с кошница на цветя, голяма морава седалка, червена комбинирана ключалка и сериен номер Р-тире-сто-тире-седемстотин петдесет и едно — единадесет-седемдесет?

Погледнах ги, обзета от паника. Умът ми бе абсолютно празен.

— Не знам — отговорих.

— Пиърс — обади се внимателно Тим, — имаш такова колело. Двете с майка ти регистрирахте велосипед на твое име в полицейското управление, в случай че го откраднат.

Примигнах и сърцето ми заби по-силно от всякога.

— О! — отвърнах. — Ами, да, имам синьо колело с морава седалка, кошница на цветя, червена ключалка и тъй нататък. И наистина регистрирах колело в полицейското управление, в случай че го откраднат. Но не помня номера наизуст. Кой помни номера на колелото си? Това е просто… имам предвид… никой не е длъжен да знае отговора на този въпрос…

— Кога за последен път сте карали това колело? — прекъсна ме полицейският началник и отпи от кафето си.

— Вчера вечерта — отвърнах. — Когато отидох с него да видя…

Млъкнах. Цялата ми кръв сякаш замръзна във вените ми.

Колелото. Бях го оставила заключено за оградата на гробището.

Когато отидох да видя Ричард Смит.

— О, боже! — скочих и едва не съборих стола си. — Какво му се е случило?

Беше мъртъв. Знаех го. Той бе последният човек, докоснал огърлицата ми.

А сега беше мъртъв.

Трябваше да се досетя. Трябваше да се досетя, че никога няма да бъда щастлива. Трябваше да се досетя, че няма да мога да го овладея. Защо аз да съм способна да овладея божество на смъртта? Откаченият управник на подземен свят? Кого се опитвах да заблудя? Не успях дори да опазя най-добрата си приятелка. Не можех да деля големи числа. Не можех дори да карам кола.

— Успокой се, Пиърс — каза Тим, стана и заобиколи масата, за да дойде при мен. Бях започнала да се задушавам. — Всичко е наред. Всичко ще се оправи. Точно това се опитват да разберат.

— Но какво се е случило? — извиках. Почувствах как ме обхваща истерия. — Когато го видях за последен път, беше добре. Беше добре, когато ме закара до нас.

— Кой е бил добре? — попита Тим и хвърли поглед към шефа на полицията, който изглеждаше също толкова объркан. — За кого говориш, Пиърс?

— За господин Смит — обясних. Част от паниката започна да се разсейва, когато от израженията им ми стана ясно, че не знаят за какво говоря. — Гробарят. Защо? Чакайте. Вие за кого говорите?

— За Джейд — отвърна тихо Тим. — Търсим всички свидетели, които снощи може да са били на гробището или около него. Тя така и не се е прибрала у дома след смяната си. Тази сутрин са я открили на гробището, мъртва.