Мег Кабът
Пленница на смъртта (13)

13

Душа добра се нивга не вестява

на таз Река печална на брегът.

Сега съвсем за тебе ясен става

гневът Харонов, като те видя.

Данте Алигиери, „Ад“, трета песен

Когато го зърнах, сърцето ми подскочи. Не бях осъзнала колко копнея за него, преди да го видя в ръцете на някой друг. Но това не беше просто някой друг.

Колието ми се намираше в ръцете на гробаря.

Какво означаваше това? Предположих, че нищо хубаво.

— О, здрасти, скъпа! — извика мама. Някак успя да се въздържи да ме прегърне силно пред всички.

Но беше очевидно, че й се иска да го направи.

— Надявам се, нямаш нищо против, че се отбих — продължи тя. — Знам, че ти трябваше да я докараш, Алекс, но просто нямах търпение. Исках сама да видя как е минало всичко. Кълна се, че предстартовата треска ме тресеше по-силно, отколкото вас, деца.

„Не, мамо, не мисля. Разбираш ли, ти не знаеш какво ми се случи снощи на гробището. Проспа цялата буря.

Освен това и представа си нямаш какво ще направи този старец, седнал ей там. Всъщност и аз нямам.

Но не може да докаже нищо. Всеки би могъл да има такова колие. Е, може би не всеки. И може би не точно такова…

Но това няма значение, стига да не направи нещо, с което да ме ядоса.“

— Не се тревожи, мамо — отидох до нея и я дарих с малка полупрегръдка. Надявах се да не почувства колко силно треперя. — Днес всичко мина страхотно.

Лъжа. И всичко очевидно щеше да става много, много по-лошо.

— О! — възкликна мама и ме прегърна силно в отговор. — Толкова се радвам! Не че съм очаквала да мине по друг начин — добави тя с нисък глас, — но когато дойдох и видях всички тези полицейски коли отвън, се притесних мъничко…

— О, това не беше нищо — уверих я, като внимавах да не поглеждам към гробаря.

— Да, точно така — засмя се саркастично Кайла. — Съвсем нищо. Просто се опитваха да спрат ученическото тяло да се вдигне на бунт и да убие директора Алварес, защото отмени Нощта на ковчега. Всичко е в рамките на нормалното.

— Нощта на ковчега? — Мама се засмя щастливо. Ако в този момент беше влязъл непознат, можеше да я сметне за някой от ръководителите на „Нови пътища“, а не за майка. Не изглеждаше кой знае колко по-различно от тях, само дето нямаше татуировки. Основната разлика беше, че мама носеше морскосиньо поло с бялото лого на морската институция „Исла Хуесос“. Там си намери работа. Под „намери си работа“ имам предвид, че там дари голяма част от парите, които получи от татко в бракоразводното споразумение.

Като се имат предвид акредитациите й, сигурна съм, че от МИИХ и бездруго щяха да я наемат. Само че нямаше да могат да й плащат заплата, тъй като бяха страшно зле със средствата. Сега — благодарение на мама — разполагаха с много. И розовите лопатарки — чиято популация наистина бе почти унищожена, до голяма степен благодарение на компанията на татко — вече имаха шанс… и то не само лопатарките, а и голяма част от другите морски организми в областта.

Понякога е истинско облекчение да знам, че не всички брачни проблеми на родителите ми се дължат единствено на моята злополука.

— Не ми казвайте, че на Исла Хуесос още има Нощ на ковчега! — продължи мама, развълнувана като дете, и се ръкува с Кайла, която вече й се бе представила. Кайла очевидно обичаше да се представя на хората. Не бях сигурна защо е в „Нови пътища“, но проблемът й определено не беше, че е срамежлива.

— Е, добре, да кажем просто, че администрацията прави всичко по силите си да се увери, че няма да има — обади се Тим. — Но старите навици умират трудно.

Беше ми трудно да следя разговора и същевременно да държа под око гробаря Смит. Дали ме беше познал от всички онези пъти, когато ме бе молил да сляза от колелото си и да покажа малко уважение към мъртвите! Със сигурност не.

А дори и да ме беше познал, какво от това? Не знаеше, че колието е мое, че снощи съм била на гробищата или че имам нещо общо със случилото се при портата.

Само че, разбира се, трябваше да имам предвид кичура коса — косата, която си бях изтръгнала, докато драматично свалях колието, за да го върна на Джон. Все още беше заплетен в златната верига. Виждах тъмнокафявия кичур на фона на по-светлата кафява кожа на каишката.

Можеше ли да ми поиска ДНК проба? Не и без нареждане от съда.

Но дори да успееше, какво от това? Бях ходила много пъти на гробищата, първия път преди цяло десетилетие. Не можеше да докаже, че съм била там точно предишната вечер. А освен това категорично не бях направила нищо на портата! Как бих могла? Бях само дебютантка от Академията за млади дами „Уестпорт“.

Или поне щях да бъда, ако не ме бяха изритали заради физическо насилие.

— Като стана въпрос за старите навици, които умират трудно — каза Тим, — поздравления, Пиърс. Един ден вече мина и нямаш наложени ОВУ или ООУ Продължавай така.

Отвори едно чекмедже, извади телефона ми и ми го подаде с театрален жест.

— Благодаря! — Взех го от протегнатата му ръка. Тим беше директор на програмата „Нови пътища“ и беше на възрастта по-скоро на майка ми, отколкото на Джейд, затова не използваше думи като „потресаващо“ и доколкото можех да видя, нямаше татуировки. Вместо това използваше думи като „ОВУ“ — „Отстраняване в училище“ — и „ООУ“ — „Отстраняване от училище“ — и носеше вратовръзка.

— И така, може ли да тръгваме? — попита Алекс толкова нетърпеливо, че Джейд, която стоеше облегната на вратата на кабинета си, гушнала буркана си с червени пръчки за смучене, избухна в смях.

— Закъде си се разбързал, човек? — осведоми се тя и наклони буркана към него. — Нямаш търпение да се заемеш с домашните?

— Отиваме в „Куин“ — обясни Кайла и пъхна ръка в буркана, когато Джейд й го подаде, след като Алекс поклати глава. — И искаме да стигнем там преди дивашките орди.

— Ау! — измърмори мама и на лицето й се изписа изражение, което разпознах. Така изглеждаше, когато Джейд спомена за Нощта на ковчега, каквото и да беше това… Замъглени от носталгия очи за отдавна отминали, по-хубави дни. — Децата още ли ходят на онова място срещу Хигинс Бийч на сладолед след училище?

— Да — отвърна кратко Алекс. — И точно затова е добре да побързаме. — Трябва ми нещо повече от бонбони за смучене без мазнини, ако искам да се надрусам със захар като хората.

Всички се засмяха… освен гробаря Смит, който остави списанието и се изправи.

— На твое място не бих си правил шеги с друсането, младежо — обърна се той към Алекс сериозно. — Особено като се има предвид колко време баща ти лежа в затвора и за какво.

Смехът внезапно секна, сякаш пометен от снощната буря със скорост шейсет километра в час.

— Извинете — каза рязко мама, като се обърна към гробаря Смит. — Мисля, че не се познаваме. Аз съм Дебора Кабреро, а това е дъщеря ми Пиърс. Алекс ми е племенник. Кристофър Кабреро, баща му, ми е брат.

— Знам — отвърна гробарят Смит. Изобщо не личеше да се притеснява. Напротив, застанал в кабинета на „Нови пътища“ в лененото си сако и вратовръзка, той изглеждаше така, сякаш единствената му задача за деня е да създава неприятности.

Което, като се има предвид, че работеше на гробище, чиято (разбита) порта бе заключена по двайсет и четири часа на ден седем дни в седмицата, навярно наистина бе единствената му задача за деня.

— Това, което се случи с брат ви, беше безобразие. И бе абсолютно излишно. Ще ми е много неприятно, ако този тук тръгне по същия път. — Тъмните очи на господин Смит се спряха на Алекс, който се изчерви сърдито чак до корените на черната си коса.

Но преди братовчед ми да успее да отговори, господин Смит се обърна и погледна майка ми над златната рамка на очилата си.

— За вас нещата се развиха по съвсем различен начин, в сравнение с брат ви, нали, Дебора? Навремето играех боче^[1] с баща ви, преди да почине. Много се гордееше с вас. Жалко, че нямахте възможност да идвате по-често, докато беше жив.

Усетих укора в гласа му и не можех да си представя, че мама не го е забелязала… но с нея човек никога не знаеше. Често пъти умът й бе зареян нанякъде, към лопатарките и тъй нататък.

— Но виждам, че сега сте в Исла Хуесос. Надявам се, че ще сте в състояние да окажете на Кристофър малко повече подкрепа, отколкото тогава.

Очите на мама бяха станали широки като чинийки.

Сигурна бях, че поне в момента не мисли за лопатарките. Беше забелязала упрека, че не е посетила дядо преди смъртта му. Както и другия — че не е подкрепила вуйчо Крис… каквото и да означаваше това.

Още преди да погледна надолу, долната част на врата ми започна да пулсира. Но след като фиксирах обувките на гробаря, вече знаех, че е свършено.

Пискюли.

— Не съм сигурна, че разбирам за какво намеквате, господин Смит — отвърна майка ми с напрегнат, сдържан глас. — Но ви благодаря за загрижеността. Брат ми е много добре след освобождаването му…

— Така ли? — попита гробарят Смит. Изглеждаше искрено зарадван да го чуе. — Много хубаво. Доколкото си спомням, той беше много популярно момче в гимназията. Сигурно постоянно има посетители…

Какво? Невъзможно! Никой никога не се беше отбивал да види вуйчо Крис, поне онези пъти, когато бях ходила у баба на вечеря, за да се срещна с Алекс или просто да поседя на дивана и да гледам метеорологичната програма с баща му. Всъщност този канал не беше чак толкова лош. Постоянно даваха предавания за хора, почти засмукани от торнадо.

— Вие двамата! — Все повтаряше баба, когато се прибереше вкъщи след дълъг ден в „Плати за плетиво“. — Приличате си като две капки вода! Как можете да пиете това нещо? Нали знаете, че уврежда мозъка? Пиърс, лекарят ти знае ли колко газирана вода пиеш на ден? Не ми пука дали си на диета. Мислех, че не трябва да приемаш кофеин. Така казва майка ти. С всеки ден все повече заприличваш на баща си. Кристофър, ще бъдеш ли така добър да спреш да я окуражаваш?

Контролирай се, преди да се разбиеш.

Но това, което казваше гробарят, несъмнено беше вярно. Също като майка ми, вуйчо Крис, изглежда, наистина е бил популярен в гимназията. Когато влязохме в главната сграда на училището — която сега се наричаше „крило А“, — за да занесем документите ми от Академията „Уестпорт“ и да ме запишат за курсовете тази година, Алекс ми посочи трофейната витрина. Името на вуйчо Крис беше изписано на безброй места. Това на мама също, за тенис и плуване. Дядо беше там за бягане към нещо друго? Та те бяха толкова грозни.

Хвърлих поглед към колието. Дори не го носех, а то започваше да придобива цвета на рана.

Осъзнах, че трябва да се махна оттук. Трябваше да се махна, преди да се е случило нещо ужасно.

— Е, добре — каза Тим с твърд, но привидно весел глас, нарушавайки внезапното мълчание, — Александър е записан в нашата програма „Нови пътища“ и се справя чудесно. Страхотно хлапе.

— Много се радвам да го чуя — отвърна Ричард Смит и изгледа Алекс над златната рамка на очилата си. Но, макар че устата му изрече думите „радвам се“, очите му говореха съвсем друго. — Отбих се, защото трябва да обсъдим нещо много важно.

Обърна се настрана и се наведе към куфарчето си, върху което грижливо бе поставил колието ми.

О, не! Той знаеше. Не знам откъде, но знаеше. Беше наясно, че предишната вечер в гробището, при портата, съм била аз. Макар че не бях аз. Е, поне не съвсем.

Той вдигна моравосивия вече камък.

Чух как дъхът на майка ми секна. Беше го познала, разбира се. Беше ме виждала да го нося стотици пъти, през цялата бъркотия след злополуката и развода и всеки ден след това, макар че никога повече не попита откъде съм го взела. Явно смяташе, че е само изкствено допълнение към някакъв тоалет, към което съм развила ексцентрична слабост.

Сега, когато го видя в ръцете на някой друг, погледът й се стрелна към мен, очевидно объркан.

Кръвта зашумя в ушите ми. Мълчаливо се опитах да й внуша да не казва нищо. Стените на кабинета на „Нови пътища“ внезапно бяха станали кървавочервени, сякаш от тях се сипеха цветчета от коледна звезда.

„Не го казвай — помислих си. Не бях сигурна дали се обръщам към себе си, към мама или към Ричард Смит. — Моля те, не го казвай. Ако кажеш, ще се случи нещо ужасно…“

А после гробарят остави колието ми настрана, отвори куфарчето си и извади оттам купчина листове.

— Надявах се всички вие да ми помогнете да раздам тези брошури.

Обърна се, тръгна към нас и подаде на всеки ни по една купчинка.

— В тях се обяснява новата политика за посещения и искам да ги раздам колкото се може по-скоро.

Застанал до мен, Тим погледна към страниците, които гробарят беше напъхал в ръцете му. Изглеждаше объркан.

И не беше единственият.

— Можехте просто да ги дадете в кабинета на администрацията — каза той. — Знаете, че обикновено те се занимават с тези неща, Ричард.

— О, да — потвърди гробарят Смит, докато се въртеше напред-назад и с излишна официалност раздаваше листовете си. — Знам. Но съм установил, че хората, които работят в крило Д, са много по-отзивчиви.

Стоях и гледах хартията в ръцете си. Червеното, което се стичаше по стените на кабинета на „Нови пътища“, започваше да изчезва, а биенето на сърцето ми — и дишането ми — отново да стават нормални.

Но после забелязах, че моите листове са различни от тези на всички останали. На най-горната страница на единия имаше надраскана бележка с, както ми се стори, автоматична писалка и почерк с много завъртулки. Уговорете си час за среща с мен — бе написал гробарят. — Направете го, ако не искате да си имате неприятности.

Под съобщението имаше телефонен номер.

Последното, което исках, бяха неприятности.

Проблемът, както Джон бе отбелязал предишната вечер, беше, че неприятностите ме следваха където и да отида.

Загледах се в съобщението и се помъчих да намеря в него някакъв смисъл — как бе разбрал? Как Ричард Смит бе разбрал, че съм аз? — Докато не чух щракване. Когато вдигнах глава, гробарят тъкмо затваряше куфарчето си.

С моето колие вътре.

— Е, добре, довиждане на всички — каза той, като вдигна куфарчето и бодро ни помаха за сбогуване. — Приятен ден.

А после излезе от кабинета, като си подсвиркваше. Погледна ме право в очите, докато се взирах след него през широките прозорци на кабинета.

Едва по-късно осъзнах, че песента, която си подсвиркваше, бе „Кръг, кръг от рози“.

Което не означава нищо.

Освен ако не си някой, който е умрял, и после се е върнал от мъртвите. Затова си прекарал много време в интернет, търсейки чудновати факти за смъртта. Като например че някои хора вярват, че детската песничка „Кръг, кръг от рози“ всъщност е за черната чума, убила около сто милиона души през Средновековието.

— Ха! — измърмори Джейд, след като гробарят си отиде. — Много е странен! — И наклони към мен буркана си. — Бонбон?

Погледнах към червените пръчки.

— Ъъъ… — отвърнах. — Не, но благодаря.

Бях загубила апетит.

Мисля, че и мама се чувстваше по същия начин. Тя погледна към мен и ми се усмихна — прекалено ведро, — сякаш искаше да ми покаже, че всичко е наред. Но стискаше дръжката на чантата си толкова здраво, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Също като мен, и тя знаеше, че всичко съвсем не е наред.

— И така! — премести поглед тя от Алекс към Кайла, от Кайла към мен и после обратно. — „Айлънд Куин“! Няма ли да е забавно?

— О, да — отвърнах. — Ще е потресаващо.