Мег Кабът
Пленница на смъртта (11)

11

Пробуди те от сънно упоене

гръм силен и едва очи разкрих,

навред обърнах ги около мене.

Данте Алигиери, „Ад“, песен четвърта

В известен смисъл бях благодарна на господин Мюлър, който започна да преподава в Академията за млади дами „Уестпорт“ миналата година — моята предпоследна година в гимназията. Той ми даде онова, което бях започнала да си мисля, че никога няма да получа: интерес извън учението, с който да се „ангажирам“, толкова препоръчван от госпожа Кийлър на родителите ми след злополуката.

Господин Мюлър незабавно стана популярен и сред ученичките, и сред родителите им, след като постъпи на работа като треньор по баскетбол и изведе отбора до щатските финали.

И сякаш това не бе достатъчно, но той започна да предлага и частни уроци след училище на своите „специални“ ученички. Дори на тези, които, като мен, бяха преместени в „алтернативни“ класове благодарение на това, което в крайна сметка бе класифицирано като „синдром на дефицит на вниманието и хиперактивност“, изразяващ се основно в липса на способност за концентрация.

Разбира се, като единствен млад и привлекателен учител от мъжки пол в училище за момичета от детската градина до дванайсети клас — да не говорим, че беше и инструктор по атлетика, — господин Мюлър навярно щеше да бъде популярен при всяко едно положение.

Но безплатните тренировки помогнаха доста.

Аз, изглежда, бях единственият човек в цялото училище, който още от самото начало изпитваше подозрение към господин Мюлър и мотивите му, може би защото един от любимите изрази на баща ми бе: „Безплатен обяд няма“. Никой не е чак толкова самопожертвувателен, особено при положение че единственото, което получава, са домашни сладки от благодарните майки на ученичките.

Едва когато троха от един от тези сладкиши падна на голото ми коляно, докато господин Мюлър се бе навел над бюрото ми и ми помагаше с особено трудна задача в час по алгебра, аз за пръв път забелязах у него нещо странно — нещо извън зашеметяващата му външност и очевидното му изобилие от свободно време.

— Ау! — възкликна господин Мюлър и притисна трохата към коляното ми с пръст. После повдигна пръст до устата си и всмука трохичката от сладкиша. И ми се усмихна. — Извинявай!

Може би момиче, което не е умирало и после не е било преследвано навсякъде от обезпокояващо едър тип със сиви очи, който веднъж вече се е опитал да го накара да заживее с него, щеше да си каже само: „Ха! Тоя май наистина обича сладкиши“.

Аз обаче се почувствах като ударена от ток.

И не по оня романтичен начин: „О, той ме докосна!“. Другите момичета в класа ми може и да въздишаха по него, но аз определено не го харесвах и не исках да ме докосва. Не желаех да докосва дори трохи от сладкиши, които са паднали отгоре ми.

Едва когато следобед се прибрах вкъщи, го видях.

Господин Мюлър току-що докосна голото коляно на Пиърс Оливиера и после си облиза пръста. СЕКСИ!!!!!!!!

Това съобщение бе последвано от купища коментари в различните социални мрежи, в които бе публикувано, като: Каква късметлийка е!, Какво толкова хубаво е направила, за да заслужи ТОВА? и Коя, по дяволите, е Пиърс Оливиера?

Тези коментари действително успяха да проникнат през дебелото стъкло на ковчега ми. Накараха ме да се почувствам неудобно не само защото събуждаха стари демони (в последно време успешно избягвах посещенията в кабинета на училищния психолог), но и защото ден или два по-късно господин Мюлър попита — пред всички — дали искам да започна да ходя на частни уроци при него.

Оттук нататък нещата главоломно тръгнаха надолу.

Господин Мюлър току-що попита Пиърс Оливиера дали иска да ходи на частни уроци! Каква късметлийка е! Той е ТОЛКОВА секси!!!

— Не разбирам — учуди се мама. — На родителската среща господин Мюлър ми каза, че е предложил да те обучава, защото си изоставала по много предмети, а ти си отказала. Защо?

— Вече си имам учители — отвърнах. Беше вярно. Татко се беше погрижил да получа частни учители по почти всеки предмет. Не че имаше полза от това. Трябва да имаш поне малко желание, за да могат учителите да променят нещо.

— Но господин Мюлър изглежда толкова симпатичен — продължи мама.

Тогава трябваше да кажа нещо. „Мамо — трябваше да кажа. — Господин Мюлър не е симпатичен.“

Проблемът бе, че тя нямаше да ми повярва.

Фактът, че от тоя тип ме побиваха тръпки, не беше доказателство. Особено след като мама не бе единствената, която мислеше, че господин Мюлър е божи дар за Академията за млади дами „Уестпорт“. Всички майки даваха на дъщерите си картички и кутии с домашни сладки за господин Мюлър, за да му покажат колко го ценят, а баскетболният сезон отдавна беше свършил.

Господин Мюлър винаги грейваше от удоволствие, щом ги видеше на бюрото си, и казваше укорително (но очевидно зарадван):

— Момичета! Нямаше нужда!

Докато един ден бившата ми най-добра приятелка Хана Чанг (тя наистина се беше наляла през лятото, през което не си бяхме говорили, и бе станала най-добрият играч на баскетболния отбор на Академията за млади дами „Уестпорт“, както и една от най-ентусиазираните посетителки на частните уроци на господин Мюлър) не остави на бюрото му бележка, която го накара да се намръщи.

Знам, защото Хана беше в кабинета, в който имах час с господин Мюлър, и седеше на чина пред моя. Бях я видяла как пише бележката и после му я оставя. Видях го дори как я разгръща.

Но не грейна от удоволствие, когато я прочете.

Тогава не си помислих нищо. Хана постоянно оставяше бележки на бюрото на господин Мюлър, винаги сложно сгънати и украсени със стикерчета с малки сърчица. На рождения ми ден Хана дори бе оставила бележка на мен, на специална хартия, която бе покрита цялата с щампи на коне. Намерих я, когато седнах на чина си.

Честит рожден ден, Пиърс! — бе написала Хана с едрия си, изпълнен със завъртулки почерк. Беше нарисувала картинка на танцуваща тарталетка със свещичка отгоре. — Всичко най-хубаво! С обич, Хана.

Колкото и да се бях изолирала от света тогава („Какъв е смисълът? — мислех си. — Всички ние ще умрем някой ден и тогава няма да ни пуснат да се качим на лодката.“), — не можех да не се трогна поне малко. Хана може и да не се отнасяше с коня си Двойно предизвикателство толкова добре, колкото смятах, че трябва, но я беше грижа за хората. И защото я беше грижа за хората, караше и тях да ги е грижа за нея.

Не бях ли чувала това някъде преди?

Все едно… Въпреки че в десети клас ме беше нарекла луда, все още харесвах Хана Чанг.

И винаги ще се обвинявам за това, което се случи с нея.

Сутринта, след като видях Хана да оставя бележката за господин Мюлър, закусвах с майка ми. Мама, която четеше местния вестник, внезапно изписка и покри устата си с ръка.

— Мамо? — Погледнах я с любопитство над билковия си чай. Неврологът ми ме бе предупредил да не прекалявам с кофеина заради лошите сънища и безсънието. Мама се шегуваше, че ако татко спре да прекалява с кофеина, светът ще стане доста по-безопасно място. — Какво има?

— Нищо — отвърна тя и прикри вестника.

Но не беше нищо. Защото лицето й бе пребледняло.

— Мамо — настоях. — Какво има? Кажи ми?

— Просто…

Очевидно бе, че не гореше от желание да ми каже.

Очевидно бе и че знае, че трябва да ми каже.

— Просто… тук пише, че момиче на име Хана Чанг е умряло от свръхдоза снощи — прошепна тя и вдигна вестника. — Но съм сигурна, че не е същата Хана Чанг…

Задавих се с чая. Когато най-после се изкашлях, промълвих:

— Дай да видя.

Местно момиче умира, прилича на самоубийство — крещеше статията от първата страница на местния вестник. Лицето на Хана, усмихнато над училищната й униформа, се взря в мен.

Мама не бе виждала Хана почти от две години заради затварянето ми в моя стъклен ковчег след злополуката. През това време Хана се беше променила много.

— Тя е — прошепнах и гърдите ми се свиха. — Хана е.

— Не може да го е направила нарочно — промълви мама и погали косата ми, докато продължавах да се взирам в снимката. — Пише, че са били приспивателни. Може би е взела едно, а после толкова да й се е доспало, че да е забравила и по случайност да е взела още. Сигурна съм, че не е искала да се самоубие.

Аз обаче бях сигурна, че точно това е искала. Момичета като Хана Чанг не вземаха случайно прекалено много приспивателни.

— Благодаря, мамо — казах и я прегърнах бързо, преди да стана. — Но трябва да вървя, иначе ще закъснея.

— Пиърс — погледна ме неспокойно мама, — добре ли си? Няма проблем, ако решиш днес да не ходиш на училище. Знам, че с Хана не бяхте близки след… ами, след злополуката. Но някога бяхте най-добри приятелки…

— Всичко е наред — отвърнах автоматично. — Добре съм.

Отидох в гаража, за да извадя колелото си и да тръгна към училище. Татко ми беше купил беемве с гюрук за шестнайсетия ми рожден ден с надеждата, че това ще ме мотивира да се стегна и да изкарам изпита по кормуване, за да получа шофьорска книжка. Но разбира се, не се получи. Вече се бях явявала на писмения изпит четирийсет и два пъти онлайн. Нито веднъж не го бях издържала. Защото не бях добре.

В толкова много отношения не бях добре.

Хартията с щампа на коне, стикерчетата със сърчица и фактът, че бе звездата на баскетболния тим; това, че никога не забравяше рожден ден; това, че се преструваш, че душата ти ще бъде обсебена от зли духове, ако не затаиш дъх, докато минаваш край гробищата — всички тези неща бяха само фасада, прикриваща истината, че Хана също не беше добре.

Но свършиха работа: заблудиха ме. Дотолкова ме заблудиха, че така и не разбрах, че през цялото време, докато е седяла пред мен, в живота на Хана е ставало нещо, което е било толкова ужасно, че я е накарало да погълне шепа приспивателни и да се превърне в спяща принцеса. Завинаги.

Как бях позволила да се откъсна дотолкова от действителността?

Когато стигнах в училище, всички вече знаеха какво се е случило с Хана. Всички говореха за нея така, сякаш някога те са били най-добрите й приятелки, сякаш те са седели зад нея в класната стая. Всички се чудеха защо ли го е направила. Шепотът им звучеше като крясък в ушите ми, защото обикновено аз носех слушалки в коридора. Така блокирах целия шум, който само засилваше жуженето в главата ми.

Но този ден ги свалих. Казах си, че трябва да слушам. Дължах на Хана поне това. Трябваше да разбера какво се е случило с нея.

Само че чувах единствено как момичетата си задават същите въпроси, които си задавах и аз: как е възможно момиче, което изглежда толкова мило и щастливо като Хана Чанг, вчера да се е прибрало от училище и да е взело свръхдоза приспивателни?

„Къде ли е сега?“ — зачудих се. — Дали е добре? Дали е от късметлиите, успели да се качат на правилната лодка, лодката, която отвежда хората на по-хубаво място? Или все още стои, изстинала и мокра, на другата опашка и чака другата лодка на онзи ужасен плаж?

Не знаех. Осъзнах, че може никога да не разбера.

Но имаше нещо, което можех да разбера: защо.

В този ден за пръв път от година и нещо насам, вместо да прекарам междучасията на сигурно място в ковчега си, без да обръщам внимание на никого, пъхнала слушалките в ушите си, аз отново ги свалих и се присъединих към всички клюкарстващи момичета, които стояха до автоматите за храни и напитки пред физкултурния салон.

Пуснах монетите си и въпреки предупреждението на невролога си купих напитката с най-много кофеин, която успях да намеря. Бях решила, че е време да спра да се страхувам и да започна да ставам опасна, също като татко.

Отворих напитката и я изпих на един дъх, докато стоях и слушах предположенията на момичетата за това защо го е направила Хана.

Втората напитка изпих по-бавно, докато вървях към кабинета — без слушалките — и се опитвах да си спомня всичко от последния час, когато бях видяла Хана жива. Разстроена ли изглеждаше тогава? Тъжна?

И най-важното: какво бе написала в онази бележка до господин Мюлър, бележката, която бе оставила на бюрото му и която го накара да се намръщи?

Сърчица. Това си спомнях. Хартията, на която бе написала бележката до господин Мюлър, беше покрита със сърчица.

И „обичаш“. Стори ми се, че я видях да пише думата „обичаш“.

„Защо?“ Беше ли това една от думите? Защо не бях обръщала повече внимание на нещата, които наистина бяха важни?

„Не.“ Беше ли това една от думите? Като: „Изобщо не си прави труда, Пиърс. Наистина си толкова луда, колкото казват всички“.

Когато стигнах до кабинета, не можех дори да погледна към чина й, камо ли към бледото и тъжно лице на господин Мюлър. Опитът ми да се почувствам ангажирана ме бе разранил отвътре. Не бях го правила от повече от година. Сега разбирах защо: въвличането бе невероятно изтощително. Как го правеха хората всеки ден, и то по цял ден?

Отпуснах се на мястото си. Внимавах да не гледам никъде другаде, освен надолу, в случай че гледката на празния чин на Хана ме накара да откача.

Тогава съзрях чифт обувки. Черните мокасини на господин Мюлър, онези с пискюлите.

— Пиърс — каза господин Мюлър с тих глас. — Може ли да говоря с теб? Трябва да те помоля за една специална услуга.

Опитвайки се да не мисля за обувките му — защото, разбира се, бе абсурдно да се съсредоточавам точно върху тях в момент като този, — аз вдигнах глава и го погледнах в очите.

— Да, господин Мюлър? — отвърнах.

— Сигурен съм, че вече си чула тъжната новина за Хана Чанг — започна той.

— Да — потвърдих. — Чух.

— От администрацията се притесняват да не последват опити за подражание — осведоми ме разговорливо той. Сякаш бяхме връстници. Сякаш бяхме равни. Затова толкова момичета обожаваха господин Мюлър. Защото той никога не ни говореше „отвисоко“. — Често, когато ученичка се самоубие, други ученички си набиват идеята и те да пробват… Нали видя как хората слагат цветя на шкафчето й?

На път към клас бях минала край шкафчето на Хана. Отгоре му вече се издигаше камара от цветя, картички и плюшени животни. Най-вече плюшени коне.

— Да — преглътнах с усилие.

— Училището не възнамерява да провежда възпоменателна служба или нещо от този род — продължи господин Мюлър. — Вече са решили, че не искат да представят смъртта й в романтична светлина. Искат просто да продължим, сякаш нищо не се е случило.

Сякаш нищо не се е случило. Кимнах. Видях, че тази сутрин господин Мюлър е решил да не се бръсне. Имаше лека козя брадичка, а тя го караше да прилича малко на онзи красив актьор, който играеше ролята на доктор в един популярен телевизионен сериал. Внезапно си спомних, че докторът от сериала също често носеше мокасини с пискюли. Защо не можех да спра да мисля за пискюли?

— Затова те моля за една услуга — продължи той с онзи тон в стил „Какви добри приятели сме“. — Ще се преместиш ли едно място по-напред? Не мога да оставя стария чин на Хана да стърчи така, празен. Ще изглежда, сякаш й правим възпоменание и я подкрепяме. А не бива да го допускаме, нали така?

Втренчих се в него и в изкуствената козя брадичка, която бе започнал да си пуска. Реших, че когато отида на следващия от наредените от съда обеди с татко, ще преровя гардероба му, ще взема всичките му обувки с пискюли и ще ги даря на местния приют за бездомни. Дори онези от „Прада“. Не исках никога повече да виждам мъжки обувки с пискюли на тях.

— Разбира се, господин Мюлър — насилих се да се усмихна. — Ще седна на стария чин на Хана.

Макар че от смъртта й не бяха изминали и двайсет и четири часа и това щеше да е все едно да кажа, че никога не е съществувала.

Станах от чина си и се преместих на този на Хана. Почувствах се така, както може би щях да се почувствам, ако легна в ковчега на някой друг.

— Благодаря — ухили ми се облекчено господин Мюлър. — Благодаря ти за разбирането, Пиърс.

Беше странно, че го каза. Защото в мига, в който се плъзнах на чина на Хана, наистина разбрах. Погледнах надолу към диаманта, сгушен под блузата ми, и видях, че е станал черен, както онзи път в бижутерийния магазин.

И тогава внезапно си спомних думите, които бях видяла да пише Хана на бележката си до господин Мюлър. Спомних си просто ей така.

Може би защото седях на чина й. Може би заради всичкия този кофеин. Може би заради колието. Не знам.

Но внезапно проумях… всичко.

Добре, може би не всичко. Но определено разбрах защо от самото начало господин Мюлър ме отвращаваше толкова много.

— Но разбира се… — отново преглътнах с усилие — … Вие трябва да знаете защо го е направила, нали, господин Мюлър?

Господин Мюлър, който се бе запътил към катедрата си, замръзна на място. По това време звънецът вече бе ударил, но всички продължаваха да говорят и да се въртят наоколо. Никой друг не ме чу. Никой друг дори не ни обръщаше внимание.

Сега, когато най-после бях повдигнала капака на ковчега си и отправях поглед към света извън него, започнах да забелязвам, че точно това е проблемът. Хората никога не обръщат внимание, нали така?

Разбира се, аз бях точно толкова виновна, колкото и всички други.

— Защо го е направила? — обърна се господин Мюлър към мен и светлокафявите му очи се разшириха. Все още се усмихваше приятелски. — Не, не знам. Разбира се, тя беше момиче, което беше… проблемно.

Проблемно. Точно така. Ако смяташе, че Хана е била проблемна, по-добре беше да хукне да бяга колкото се може по-далеч. Още в този миг. Защото аз щях да му създам проблеми — такива, каквито не си бе представял и в най-безумните си сънища.

— Но тя ви остави бележка вчера — разширих невинно как щеше да реагира той.

— О, това ли? — отвърна господин Мюлър без нито секунда забавяне. — Не беше нищо важно — вдигна рамене. — Нали познаваш Хана. Постоянно оставяше смешни бележки. Иска ми се да знаех, че тази ще е последната. Можех да я запазя. Но я хвърлих в кошчето — продължи той и посочи към синьото кошче до бюрото си. „САМО ХАРТИЯ“, пишеше на стикера му. От мястото си виждах, че е празно. — Навярно пътуваше към някой завод за рециклиране в Ню Джърси. Както и да е.

После той отиде в предната част на стаята да провери присъстващите. Когато стигна до мястото, където би трябвало да прочете името на Хана, го пропусна с такава лекота, сякаш никога не е било там.

И никой не каза нито дума.

Дори и аз.

Поне не тогава.