Мег Кабът
Пленница на смъртта (7)

7

Така се спрях и аз и в теснините,

де смърт напира, кой би там стъпил,

обърнах, разтреперан йощ очите.

Данте Алигиери, „Ад“, песен първа

Хукнах по стълбището, което се виеше надолу, с мисълта, че то ще ме отведе обратно до езерото. Спомням си така, сякаш беше вчера, как с всяка стъпка имах усещането, че сърцето ми ще се пръсне.

Това, увериха ме по-късно психиатрите, е бил епинефринът.

Следващото, което си спомням, бе лицето на майка ми. Видях как изражението й се смени — от агония, от ужасна, мъчителна скръб, — на дива радостна надежда, докато отговарях като робот на въпросите на лекаря от спешното отделение.

Да, знаех коя съм. Да, знаех коя е майка ми, коя година е и колко пръста ми показва лекарят.

Бях жива. Бях се махнала от там, каквото и да беше това място.

Бях се махнала от него.

Всичко след това сякаш бе обгърнато в мъгла. Операцията за хематома. Възстановяването ми. Лекарите. Психиатрите.

Разводът.

Защото, разбира се, в крайна сметка не татко ме бе спасил, а мама. Когато се върнала от библиотеката, ме повикала, потърсила ме из къщата и най-после открила къде съм изчезнала. Тя била тази, която се гмурнала на дъното на басейна и ме извадила. Нейните устни посинели от опитите й да вдиша отново живот в замръзналия ми труп през дванайсетте минути, преди да пристигне „Бърза помощ“. Нейната мокра коса замръзнала като ледени висулки до лицето ми.

Татко дори не разбрал какво става, преди да чуе воя на линейките, които мама повикала по мобилния си телефон. Все още водел конферентния си разговор.

— Но е добре — винаги повтаря той, — че водата в басейна е била толкова студена. В противен случай днес нямаше да си жива. Само заради това успяха да накарат сърцето ти да забие отново, след като те стоплиха.

Всъщност тук беше прав. Благодарение на близката до замръзване температура на водата физическото ми възстановяване бе пълно.

„Психологическите“ ми проблеми бяха тези, които имаха нужда да се работи върху тях. Особено когато, докато ме изписваха от болницата след възстановяването от операцията, мама каза:

— О, скъпа, исках да те питам. Откъде е това?

И пусна в скута ми едно колие.

Онова колие. Колието, което ми беше дал той.

— Откъде го взе? — попитах и стиснах колието. Надявах се лицето ми да не издаде ужаса, който ме бе обзел.

— Донесоха го заедно с другите ти неща, докато те подготвяха за операцията — отвърна мама. — След като те реанимираха. Обясниха ми, че си го носела под палтото си. Едва не им казах, че са сгрешили и не е твое, защото не съм го виждала никога преди. Твое ли е? Да не си го взела назаем от Хана или нещо подобно?

— Ъ-ъ-ъ, не. Това е… това е подарък — запънах се.

Как бе възможно?

Как бе възможно да е преминал границата заедно с мен? Особено при положение че всички лекари, на които бях разказала какво съм видяла, докато съм била мъртва — неврологът, хирургът, та дори и лекарите, които бяха идвали да ме проверят през почивните дни, — ме бяха уверили, че всичко е било просто ужасен, страховит сън…

Но това тук означаваше, че не е било сън. Означаваше, че…

— Подарък ли? — Вниманието на мама бе отвлечено от всички онези документи. Обикновено документите ги попълваше татко. Тя обаче го бе изгонила от болницата. Срещите с него я разстройваха толкова много, че — макар тогава да не го знаех — вече го бе изгонила и от къщи. — Подарък от кого? — попита тя, докато разсеяно прехвърляше документите пред себе си.

Не бях сигурна дали благоразумният ми отговор се дължеше на факта, че държа висулката, или просто знаех, че не бива да казвам истината.

— Просто приятел — бе единственото, което казах тогава, докато се взирах в синьо-сивите дълбини на камъка. Бях прекалено разстроена, за да изрека нещо повече.

Това означаваше, че случилото се бе истинско. Всичко беше истинско. Той беше истински.

Слава богу, че не казах на мама истината! Слава богу, че вниманието й бе дотолкова погълнато от развода, че никога повече не спомена за колието. Слава богу, че след това винаги носех диаманта скрит под блузата си. А и бях прекалено объркана от загадката какво говори съществуването му в нашия свят за моя така наречен „сън наяве“, че да споделя с друг човек за него.

Е, с изключение на това, което споменах на Хана, след като се върнах в училище.

Скоро обаче стана ясно, че дори и това е било грешка, така че се научих да си държа езика зад зъбите.

Но тази грешка не беше толкова страшна като онази, която допуснах една-две седмици по-късно, когато мама беше „неизбежно забавена“ от адвокатите на татко. Тя не можа да ме вземе след амбулаторния преглед и докато я чаках, хлътнах в един бижутериен магазин. Той беше на същата улица, на която се намираше кабинетът на лекаря ми. Докато разсеяно хвърлях поглед към всеки „сив кварц“, който продаваха там, навярно несъзнателно съм извадила диаманта и съм започнала да си играя с него, защото мъжът зад щанда го забеляза и отчете колко е красив.

Изчервих се силно и се опитах да скрия камъка, но беше късно. Мъжът ме помоли да го погледне по-отблизо и каза, че никога досега не е виждал толкова необичаен камък.

Какво можех да направя? Дадох му го да го види, но както винаги оставих верижката на врата си. Откакто мама ми върна висулката, не я бях сваляла. Не знам защо. Този камък ме бе запленил. Сякаш никога не оставаше задълго с един и същи цвят — постоянно се променяше. Дори, докато мъжът зад щанда го държеше, той се промени от бледосребрист до наситено пурпурен, с оттенък на дъждовен облак.

В следващия момент мъжът зад щанда заяви, че задължително трябва да покаже камъка на шефа си, който обядвал отзад. Щял да се влюби в него.

Не знам какво съм си помислила, че ще се случи… или защо изпитах такова непреодолимо желание да избягам. Трябваше да се вслушам в инстинкта си. Трябваше да видя какво се опитва да ми каже камъкът.

Но не го направих.

След като асистентът изчезна, главният бижутер дойде при мен, бършейки устата си със салфетка. Точно по това време забелязах, че майка ми е паркирала от другата страна на улицата.

— Всъщност… — промълвих и почувствах как през тялото ми се плисва вълна от облекчение, — колата ми дойде. Трябва да тръгвам. Съжалявам…

Само че по-възрастният бижутер вече бе хванал края на висулката, така че аз бях в капан — провесена от златната ми верижка над стъкления щанд.

И тогава се случиха едновременно няколко неща.

Когато погледът на бижутера се прикова върху камъка, нещо в очите му стана студено. Колкото повече се навеждаше да се взира, толкова повече се изнервях… и толкова повече потъмняваше сърцевината на диаманта. Сърцето ми започна да бие много, много силно.

И макар че не можех да извъртя изцяло глава, за да видя какво се случва около мен, защото бижутерът ме държеше почти за шията, с крайчеца на окото си го зърнах: стоеше пред магазина и ни гледаше през витрината.

— Имаш ли представа какво носиш на врата си, млада госпожице? — попита остро бижутерът, след което ми изнесе някаква странна реч за диамантите. — Това е прекрасно, дълбоко сиво-синьо. Ако не греша, навярно струва между петдесет и седемдесет и пет милиона долара. Дори повече, ако произходът му може да бъде доказан, защото прилича неестествено много на един друг диамант, който съм виждал някъде.

Какво се очакваше да кажа? Камъкът бе придобил цвят на абанос. Леко подръпнах верижката, като се надявах, че бижутерът ще я пусне.

Само че той, разбира се, само я стисна още по-силно. Държеше ме като затворничка в магазина си.

— Съжалявам — промърморих, — наистина трябва да…

— Не бива да се разхождаш по улиците с това на шията — прекъсна ме бижутерът. — Мястото му е в някой сейф. Всъщност аз би трябвало да го конфискувам дори и само заради собствената ти безопасност. Откъде изобщо го взе? Родителите ти знаят ли, че е у теб?

От злополуката беше изминал само един месец. Всички в училище вече се държаха различно с мен, защото след завръщането ми от мъртвите поведението ми бе станало много странно. Нямах никакво желание да ходя в мола и да помагам в групите за спасяване на животни — работа, която преди обожавах. Бях казала на Хана нещо доста необичайно — че винаги ще я защитавам от „злото“ (говорех, разбира се, за колието си, но тя не го знаеше). Скоро щях да изгубя и ролята на Снежанка в училищната пиеса.

Усещах как започвам да се плъзгам в свой собствен стъклен ковчег.

Но някак си все пак успях със заекване да уверя бижутера, че висулката е семейна реликва. И че майка ми ме чака в колата отвън и трябва веднага да отида при нея. Макар че вътрешно се ужасявах повече от мисълта да изляза от този магазин и да се натъкна на него, отколкото да остана вътре с извънредно раздразнителния бижутер.

Точно тогава чух как зад гърба ми иззвъняват камбанките на входната врата. Някой беше влязъл.

Сърцето ми се сви. „Не. Моля те, Господи, не“!

— Не ти вярвам — заяви с равен глас бижутерът. — Всъщност, за твое сведение, асистентът ми говори по телефона с полицията. Вече идват насам. Така че майка ти — ако наистина те чака отвън, в което искрено се съмнявам, тъй като очевидно си откраднала този камък — може да влезе и да се присъедини към нас, стига да има желание. Нека да види как те арестуват за кражба в особено големи размери.

Само че майка ми така и не получи възможност да го направи. Защото Джон пристъпи напред. И стените на магазина сякаш придобиха цвета на кръв пред очите ми.

— Извинете — каза Джон с дълбокия си глас, който звучеше съвсем не на място в този малък, изискан бутик. Той самият изглеждаше съвсем не на място — заплашителен дори само заради ръста си, но още повече заради черното кожено яке и дънките, които носеше.

Помислих, че ще припадна. Какво правеше тук? Да ме отведе обратно ли беше дошъл? Защото бях нарушила правилата? Затова ли камъкът на висулката ми беше почернял — за да ме предупреди?

Бижутерът му хвърли раздразнен поглед.

— Асистентът ми ще ви обърне внимание само след минута, сър.

— Не, благодаря — отвърна Джон, сякаш отказваше предложение за фъстъци в самолета. — Пуснете я.

Очите на бижутера леко се разшириха. Но не ме пусна.

— Извинете — каза той възмутено. — Вие познат ли сте на младата дама? Защото тя…

Това беше мигът, когато Джон — без да изглежда сърдит или раздразнен, или всъщност без да изглежда какъвто и да било — се пресегна над щанда и хвана ръката, с която бижутерът ме държеше пленница в магазина си. Сякаш искаше да провери пулса му.

Но не му проверяваше пулса. Съвсем не.

Бижутерът леко ахна. Челюстта му увисна. Част от студенината изчезна от очите му. Вместо това те се изпълниха със страх.

Не знаех — тогава — какво прави Джон. Съзнанието ми все още се бореше с факта, че изобщо е тук.

Но разпознах, по начин, по който очевидно бижутерът не бе успял, опасното стягане на челюстта му и решителността в очите му.

И тревогата, която ме заля, нямаше нищо общо със собствената ми безопасност.

— Джон… — прошепнах. Бях издърпала висулката от стиснатите пръсти на възрастния мъж и вече се отдръпвах заднешком от щанда. Не можех да откъсна поглед от лицето на бижутера. По него нямаше и следа от цвят. — Моля те. Каквото и да правиш, недей. Всичко е наред. Наистина.

Не беше наред. Повече от очевидно беше, че не е наред.

Но се оказа, че това са най-подходящите думи, защото Джон — след като хвърли гневен поглед към мен, сякаш се опитваше да прецени дали казвам истината — пусна китката на бижутера.

Възрастният човек си пое дъх със силно изпъшкване, люшна се назад и се хвана за сърцето.

Не беше единственият. Аз също се хванах за сърцето, след като видях укорителния поглед, който ми хвърли Джон миг по-късно… точно преди асистентът на бижутера да се появи от задната врата.

— Добре, господин Къри, полицаите са на път… О, боже мой!

А после — каквато съм си страхливка — се завъртях и слепешком побягнах от магазина. Зад гърба ми камбанките зазвъняха.

Но какво друго можех да направя? Да остана, докато дойдат ченгетата?

Хукнах към колата на майка ми.

— Пиърс… — каза мама и свали телефона от ухото си.

Изглеждаше изненадана, когато видя как се строполявам разтреперана на мястото до шофьора. — Ето те и теб. Тъкмо исках да ти се обадя. Пак ли си забрави телефона? Не ми вдигна. Къде беше…

— Тръгвай — изхриптях. — Просто тръгвай.

— Какво има? Новият лекар не ти ли хареса? Майката на Дженифър Макнамара каза, че бил…

— Не е това. Просто нека да тръгваме.

Следващите няколко часа бяха агония. Чаках полицията — или той — да похлопа на вратата ни. Някой със сигурност бе видял колата, в която бях скочила, и бе записал номера й. Ами ако в магазина на господин Къри имаше охранителни камери?

Полицията обаче така и не дойде.

Нито пък Джон.

И макар че всеки ден проверявах вестниците, дори и некролозите, така и не попаднах на статия, свързана с бижутера.

Разбрах защо следващия път, когато се озовахме в този район. На витрината на магазина висеше надпис „ДАВА СЕ ПОД НАЕМ“. Когато попитах една продавачка в съседния магазин за дрехи, тя ми каза, че е чула, че господин Къри е претърпял сърдечен удар и се е преместил… може би във Флорида. Като че ли си спомняше, че й е споменавал за внуци там.

И слава богу, защото всички на улицата мразели опакия старец. Сега може би щели най-после да се сдобият със свестен магазин за обувки, а пък онази там рокля щяла да ми стои толкова страхотно. Дали не съм искала да я пробвам?

Доколкото разбрах, по времето, когато дошла полицията, помощникът на бижутера бил прекалено зает да прави изкуствено дишане на господин Къри, за да си спомни факта, че е позвънил на ченгетата във връзка с някакво момиче, което може да притежава открадната висулка… Да не говорим за тип в черно кожено яке, изчезнал също толкова мистериозно, колкото и момичето.

Може би затова никога повече не показах колието на друг човек.

Оттогава ми е трудно да не изпитвам усещането, че… ами че Джон ме наблюдава. И може би дори ме защитава. Малко прекалено ревностно. Особено след онова, което се случи в училище, с Хана и господин Мюлър.

А това, което така и не успях да разбера, е защо. Защо си правеше целия този труд? Та аз бях избягала от него.

А сега, след като бе запратил висулката в лабиринта от надземни крипти, които изпълваха гробищата на Исла Хуесос, знаех, че не го прави, защото си иска камъка обратно.

Трябваше да отида да го потърся. Трябваше, но не го направих.

Защото, когато той вдигна ръка, за да захвърли колието, видях — както може да се очаква от човек, изритан от Академията за млади дами „Уестпорт“, — че съм разбрала всичко погрешно.

Разбира се, не ми влизаше в работата. Вече не. Той току-що се бе погрижил за това, като запрати висулката ми на разстояние колкото футболно поле. Само дето напоследък бях решила да започна да превръщам работата на всички в моя собствена. Това бе част от „новото начало“, което мама искаше да положим на острова.

А да не говорим, че неговата работа открай време си беше моя работа. Той бе започнал всичко това. Той бе дошъл при мен. Поне първия път.

Така че не можех да отида да потърся колието си. Трябваше да остана. Всъщност нямах друг избор.

Поради което тази нощ на гробищата не отстъпих от позициите си. Попитах го:

— Какво е станало с ръката ти?