Мег Кабът
Пленница на смъртта (20)

20

Както два гълъба с любов пленени

към тихо гнездо с криле се стремят

увлечени от нежно въжделене,

така видях ги ази, че летят.

Данте Алигиери, „Ад“, песен пета

— Скъпа, едни момчета се отбиха да те видят. Носеха дърва.

Това беше първото, което ми каза мама, щом се прибрах. Отне ми един миг, за да разбера за какво говори. После осъзнах какво трябва да се е случило.

— Извинявай, мамо — казах, когато гневът ми към Сет Ректър намаля достатъчно, за да ми позволи да говоря. — Не съм се съгласявала, че може да го направят. Обясних им, че трябва първо да те питам.

— Точно така казаха и те.

Мама беше в новата ни кухня — предполагам, че вече не беше толкова нова — и правеше спагети.

— Но обясниха, че не могли да те намерят. Телефонът ти беше в чантата с учебниците — както разбрах и аз, когато се опитах да ти се обадя, и точно там най-накрая го чух да звъни. Така че сигурно затова и те не са успели.

Потръпнах. Не можех да повярвам, че съм пропуснала тази подробност. Всъщност можех. Нищо чудно, че у баба се носеха какви ли не предположения за мен.

— Мамо — казах. — Съжалявам. Просто не е трябвало да идват…

— Скъпа, всичко е наред — успокои ме тя и плъзна към мен една чиния, след като седнах до барплота. — Обясниха ми, че било за Нощта на ковчега, затова им казах, че може да влязат. Изглеждаха много мили. Нищо, че ми викаха „госпожо“.

Мама се намръщи престорено и седна до мен пред собствената си чиния със спагети. Ненавиждаше да я наричат „госпожо“. Казваше, че това я карало да се чувства стара, и се чудеше кога е станала от „госпожице“ „госпожо“.

Като че ли обаче не се сърдеше на Сет и приятелите му, нито пък ми изнесе обичайната си лекция, задето си бях забравила телефона.

Разбрах причината, когато погледът й падна върху верижката на шията ми.

— О! — възкликна тя. — Сложила си я. Странно. Днес в кабинета на „Нови пътища“ можех да се закълна, че онзи ужасен старец от гробищата… — Тя направи физиономия и отпи от виното, което си бе наляла. — Знаеш ли какво? Няма значение. Може би имам нужда от бифокални очила. Както и да е, реших, че няма проблем да ги пусна. Няма, нали?

Какво можех да отговоря?

Възнамерявах да кажа на Сет и приятелите му, че за нещастие майка ми е казала „не“.

Жалко. Толкова тъжно. Откъде бяха разбрали какви са намеренията ми? Нищо чудно, че Алекс ги мразеше. Гадни змии такива! Изписах на лицето си фалшива усмивка и отвърнах:

— Не, мамо. Страхотно е. Супер. Точно това исках.

„Е, добре — казах си. — Така поне мога да пусна в действие първия етап от плана: да открадна телефона на Серена, да намеря в него уличаващи снимки (тя определено изглеждаше като момиче, което има такива) и после да я изнудя да остави Кайла на мира.“

— Никога няма да предположиш какво се случи — продължи мама. — Нали познаваш Тим, от твоята програма „Нови пътища“? Ами, покани ме на среща — оповести тя и ми намигна. — Точно затова не се трогвам толкова, че твоите приятели ми казват „госпожо“. Май старата ти майчица още си я бива.

— Мамо — оставих лъжицата си. — Не виждаш ли, че ям?

— Не се безпокой — ухили се тя. — Знаех, че ще се почувстваш така. Затова му казах, че в момента съм прекалено заета, за да ходя на срещи. Но все пак беше много приятно. Покани ме на изложбата на лодки следващата събота. Трябва да признаеш, че Тим е много сладък.

— Все още ям — напомних й. — И няма нужда да признавам нищо, освен че не знам кой ще ме убие пръв, ти или татко. За постоянно, имам предвид.

Исках да й съобщя неотдавнашното си откритие — че родното й място е разположено над подземен свят, — което наистина не трябваше да я изненадва особено, като се има предвид всичко.

Но не исках да развалям доброто й настроение, особено след като бе приготвила вечеря и беше толкова мила, що се отнася до дървата, макар че аз не исках точно това.

Мама се засмя и отпи от виното си.

— И така, разбирам, че ние сме късметлиите, чийто дом е избран за сковаването на ковчега на учениците последен курс — тактично смени темата тя. — Как успя да го постигнеш още в първия си ден? Дори не си член на някой от спортните отбори.

— Живеем в охраняем квартал — поясних и навъсено набучих парченце броколи, което видях, че мама е скрила в спагетите, за да се увери, че ще изям поне малко зеленчуци. — Никой не може да мине покрай нас и да види какво правим, освен ако не живее тук.

— О! — Мама изглеждаше впечатлена. — Поумнели са. Преди го сковаваха в някой от мавзолеите на гробищата точно поради тази причина.

— Да — потръпнах леко. — Но вече не могат да използват гробището, защото от полицията им дишат във врата.

Което обясняваше защо, когато приех поканата на господин Смит да ме закара до къщи (дъждът вече беше намалял, но не дотолкова, че колелото да е по-привлекателно от топлия и сух миниван на гробаря), се натъкнахме на Джейд, моя съветник от „Нови пътища“: обикаляше из гробището по шорти за колоездене и найлонов дъждобран с надпис „ГИХ“.

— Какво, за бога, правите тук? — попита я господин Смит, като свали прозореца специално за целта, докато тя минаваше покрай нас на велосипеда си. — Не ми казвайте, че в такава вечер не са отменили патрула. Не са ли чули, че идва ураган?

Джейд свали качулката си и ни се ухили.

— Това е само тревога, не е предупреждение. — Говореше за урагана. После насочи светлината на фара на колелото си навътре в колата. — Ти ли си, Пиърс? Какво правиш там вътре с господин Смит?

— Ъъъ… — отвърнах, леко притеснена, че съм предпочела минивана пред колелото си, когато Джейд очевидно изобщо не се смущаваше от дъжда. Аз бях тази, на чийто врат висеше колие, за което се предполага, че прогонва демоните, а се боях от едно леко ръмене. Освен това нямах представа как да отговоря на въпроса й.

Той обаче отговори вместо мен.

— Видях я с колелото при последния порой — каза. — И се смилих над нея. Ще я закарам у тях. Сигурна ли сте, че не искате да направя същото и за вас? Колелото й все още е заключено за портата, така че, ако искате, има предостатъчно място да сложим вашето в багажника. Съветвам ви да се съгласите.

— Не — отказа Джейд и дръпна качулката си обратно. Край нас мина друга кола и разплиска вода навсякъде. Високите й фарове хвърляха отблясъци върху стените на близките крипти, извисяващи се зад високата метална ограда с шипове. — Вие шегувате ли се? Изкарвам си страхотно на този патрул заедно с полицията. Дадоха ми уоки-токи и всичко останало.

Тя дръпна дъждобрана и показа радиото на хълбока си.

— Ще се погрижим нито един злодей да не може да припари до портата ви, господин Смит. А ако припарят, ще ги напръскам с лютив спрей, не се притеснявайте.

Наведох се напред на седалката. Това беше абсурдно. Джейд караше колелото си край гробището, през нощта, в бурята, заради нещо, което бе направил Джон? Щеше да подгизне до кости за едното нищо.

Да не говорим, че думите на Джон от предишната вечер все още кънтяха в ушите ми: Тук не е безопасно за теб.

— Наистина не мисля… — започнах, но господин Смит ме прекъсна:

— Добре, Джейд — каза той. — Тази вечер сте вие и полицаите Родригес и Полинг, нали така?

— До един часа сутринта — отвърна бодро тя. — Те обикалят с полицейската кола. — Погледна към мен и направи физиономия. — Като малки бебета, на топло и уютно.

Не се засмях.

— Наистина — казах отново, — мисля, че трябва да…

— Не вярвам, че тази вечер ще има някакви действия. Заради дъжда — отново ме прекъсна гробарят. — Но полицаите имат ключове за кабинета ми, ако ви потрябва нещо, а разбира се, началникът на полицията има и домашния ми номер. Забавлявайте се. И се пазете.

Тя се ухили и козирува, а после се отдалечи с колелото си. Погледнах назад, докато господин Смит натискаше бутона за затваряне на прозореца.

— Защо не я накарахте да се качи в колата? — попитах. — Това е лудост, да кара колело в такова време…

— Това навярно е най-безопасната смяна, която би могла да поеме — отвърна той, — с тази глупава програма в училището ви. Патрул от учители и полицаи. Няма никакъв смисъл. Нищо от това, на което ви учат днес в училище, няма смисъл, поне според мен.

— Тя не е учител — отвърнах, все още загледана в задните фарове на колелото й, докато се отдалечаваше. — Съветник е. И е много мила. Това е толкова глупаво.

— Няма значение. И бездруго никой няма да излезе навън в такава нощ. А какво имахте предвид с това да я накарам да се качи в колата? Наистина сте странно момиче. Как точно можеш да накараш жена като нея да направи каквото и да било? Нали я видяхте? Забавлява се страхотно. В пълна безопасност е, също като вас през всички онези пъти, когато минавахте с колелото си през гробището ми. Няма да й се случи нищо. Джон ще се погрижи за това.

— Джон ми каза, че на гробищата не е безопасно — обясних му. — Каза ми го снощи. Предупреди ме никога да не се връщам. Каза, че ако се върна, ще умра, този път завинаги. Точно тогава ритна портата.

Господин Смит се подсмихна.

— Типично в негов стил. Преди или след като хвърли колието?

— Не е смешно — намръщих се. — Защо ще казва, че не е безопасно, ако не го мисли наистина?

— Имал е предвид, че не е безопасно за вас — обясни гробарят. — Защото очевидно го дразните толкова много, че му се иска да ви убие. Но не е искал да каже точно това буквално. Преувеличил е, за да ви го набие в главата. Джон все още не е убивал жена — поне доколкото знам — и ако ще започва сега, предполагам, че ще убие вас, а не съветника ви. Мили боже, на нищо ли не ви учат в училище тия дни? Не сте ли чували за хипербола? Предлагам да потърсите думата в речника, госпожице Оливиера, ако възнамерявате да подхващате връзка с божество на смъртта.

След това се отказах. Особено по-късно, след като раздигнах масата и написах домашното си без особено старание. Трябваше поне да изглеждам така, сякаш се опитвам да съм спокойна, затова пуснах прогнозата за времето в единайсет часа и видях, че в момента Исла Хуесос се намира в центъра на тридневната фуния на неизвестността. Синоптиците все още го наричаха „тревога“, така че нямаше обявена евакуация, но длъжностните лица приканваха хората, живеещи в „ниски или често заливани от наводнения райони“, да предприемат предпазни мерки. И тъй като мостовете, свързващи Исла Хуесос с континента, щяха да бъдат затворени, когато ветровете достигнеха скорост сто и дванайсет километра в час, тези, които искаха да се прехвърлят от другата страна, трябваше да побързат. Особено като се има предвид, че щяха да отворят само едно убежище, малко по-нагоре, в Ки Ларго.

— Мамо — обадих се нервно, — виждаш ли? Трябва ли да се евакуираме или нещо друго?

Мама пишеше на лаптопа си.

— О, скъпа — отвърна разсеяно тя, — това е само тревога ураганът ще удари най-напред Куба. Тези бури винаги утихват над Куба. А освен това дори не са отменили училището утре. Значи не е нищо сериозно, повярвай ми. Така че, надявам се, че наистина си си написала домашните — ухили ми се тя, — защото няма шанс да се измъкнеш.

Изключих телевизора и се почувствах обезсърчена. А се надявах да връхлети ураган и да удари училището ни. Такова нещо можеше да иска само малко дете.

Но когато по-рано включих лампите в гаража, за да си взема чантата с учебниците, и видях трупчетата, които Сет бе оставил там (те бяха облегнати върху всички мебели, така спретнато подредени от вуйчо Крис), се зачудих как ще съобщя на Алекс, че съм в комитета по Нощта на ковчега заедно с хората, които той ненавиждаше толкова много.

Тогава всичко се стовари отгоре ми. Беше прекалено всичко това. Всички тези хора щяха да идват в къщата ни, да сковават ковчег, свързан по някакъв начин с човек, който бе владетел на този подземен свят, за чието съществуване никой от тях не подозираше, точно под острова, на който бяха прекарали целия си живот…

Ако връхлетеше ураган и заличеше всички ни от лицето на Земята, поне нямаше да ми се налага да се справя с всичко това.

Но знаех, че ураганът не е начинът да се справя с проблемите си. Не ставаше и да се обадя на татко и да му кажа, че съм решила да приема предложението му за пансиона.

Защото не можех да не си помисля, че представата за Швейцария внезапно е започнала да ми се струва много изкушаваща. Това щеше да разбие сърцето на майка ми, но тя щеше да го преодолее, ако я убедях, че така имам по-голям шанс да вляза в някой свестен колеж.

Със сигурност беше по-добре, отколкото да й кажа истината… че трябва да се махна от този побъркан остров, на който ме беше довела и който по една случайност се бе оказал точно върху мястото, което се бях опитвала да забравя всеки ден от смъртта си насам.

Дори стигнах дотам да набера номера на татко, докато седях в гаража — след като грижливо затворих вратата, за да не чуе мама.

— Какво? — изкрещя той, щом вдигна след първото позвъняване, както винаги при моите обаждания.

Разбрах, че е на делова вечеря. Чувах жуженето от разговор и тракането на прибори. Татко никога не се хранеше вкъщи. Защо да го прави, когато винаги имаше някой клиент, който искаше да го заведе в един от най-добрите ресторанти на Манхатън?

— Татко — казах. — Моментът удобен ли е?

— Да — отвърна той. — Аз съм в онова заведение, в което ходихме двамата, помниш ли, със стъклената стена от винени бутилки, за която ти каза, че трябва да се върти, така че човек просто да може да посочи какво иска? — Внезапно баща ми се разяри. — Но те не приеха предложението ти! Лавиците все още не се въртят!

— Те просто са глупави — отвърнах. — Татко, имам нужда от помощта ти. Трябва да се махна оттук.

Както очаквах, че ще стане, в гласа му пролича задоволство. Чух изщракване.

— Самолет — каза той на някого. — Исла Хуесос. Утре.

— Просто — продължих — стават някои неща… Мама се чувства страхотно, нали разбираш…

— Среща ли се с някого? — попита татко малко прекалено нехайно.

— Ъъъ… — отвърнах. — Какво? Не. Разбира се, че не. Но…

— Какво? — внезапно изкрещя татко. — Не! Казах „Шато Да Мисьон О Брион“ от две хиляди и пета година. Не от две хиляди и осма. Ако исках от две и осма, щях да помоля за бутилка от две и осма. Да ме уморите ли искате?

Погледнах надолу към диаманта на края на златната ми верижка. Той бе възвърнал обичайния си цвят — бледосив по ръбовете и син като полунощ в сърцето си.

Какво правех? Осъзнах, че не мога да си тръгна. Не и сега. Да си тръгна сега, беше все едно да пропълзя обратно в стъкления си ковчег.

— Татко — казах и потърках челото си. — Няма значение. Аз…

Той отново се върна на телефона.

— Сега ми казват, че към вас идвал някакъв ураган. Ти знаеше ли? Казах на майка ти да не се връща в онази затънтена адска дупка.

Адска дупка. Татко, и представа нямаш.

— Всичко е наред, татко — отвърнах. — Промених си решението. Искам да остана.

— Пиърс — започна той, — няма проблем. Мога да изпратя самолета. Просто общественото летище е затворено. Пилотът трябва само да кацне във военноморската база, а после ще накарам онзи мой приятел да вземе теб и майка ти.

— Виж, татко — прекъснах го, — всичко е наред. Просто имах лош момент. Трябва да тръгвам. Мама ме вика. Забрави, че сме водили този разговор. Ще ти се обадя по обичайното време в неделя — довърших и затворих.

Мама си легна веднага след новините, както винаги. Аз си взех душ, измих си косата и навлякох някаква стара фланелка и къси шорти за сън. Дотогава съпътстващите ветрове, или както там се казваха, бяха утихнали. Дъждът бе спрял. Когато надникнах през прозореца на спалнята си, видях, че небето е съвсем ясно и искряха звезди. Лампите, които екологично ориентираният ландшафтен архитект на мама бе разположил стратегически в основата на няколко от кралските палми в задния ни двор, се бяха включили и блестяха на фона на стволовете на дърветата — макар че майка ми се притесняваше за „светлинната полюция“ и се безпокоеше, че светлините ще объркат мигриращите птици.

Тогава архитектът я погледна и каза:

— Госпожо, мисля, че птиците ще се оправят. А тези нисковатови лампи ще ви позволят да видите всеки, който се промъкне в задния ви двор, без да се налага да използвате високоенергийно охранително осветление.

Съсредоточих се върху думите „всеки, който се промъкне“.

— Ще ги вземем — заявих решително.

Сега, когато надникнах в двора, видях, че мама е оставила лампите край басейна да светят. От тюркоазеносинята повърхност на водата се вдигаше пара — въздухът беше особено влажен след бурята.

По средата на басейна се носеше нещо малко и черно. Тяло. То не просто се носеше по повърхността на водата. Бореше се. Каквото и да беше, то бе наистина мъничко и имаше крака.

И ги свиваше и разтваряше в трескаво усилие да се добере до стълбата и да се спаси, преди да се удави.

Но не можеше да се спаси. Защото, дори да стигнеше до стълбата, нямаше да успее да се издърпа до първото стъпало. Беше прекалено малко. Всеки можеше да го види.

Оставих пердето да падне обратно.

Защо аз? Това бе единственото, което можех да кажа. Просто… защо аз?

Въздъхнах, излязох от стаята си и прекосих тъмния коридор на втория етаж. През отворената врата на стаята на мама чух лекото й дишане. Майка ми можеше да заспи по-бързо и по-дълбоко от всяко друго човешко същество, което съм познавала някога.

Щом стигнах до френските прозорци към задния двор, въведох кода на алармата и ги отворих.

Пристъпих навън и се почувствах така, сякаш съм влязла в супа. Толкова влажно беше.

Навсякъде крякаха жаби. Изпищя жътвар. Някъде зад високата три метра и половина испанска стена, по която се виеше бугенвилия, котка — или може би дървесен плъх — издаваше шумолящи звуци. Без да обръщам внимание на всичко това, тръгнах боса по каменната пътека към басейна, съсредоточена единствено върху мисията си. Пътеката беше все още мокра от бурята и беше покрита с охлюви. Светлината от лампите в основата на кралските палми бе достатъчна, за да ги виждам и да не ги настъпвам.

Мама не само бе оставила включени лампите край басейна. Беше оставила и водопада. Водата шуртеше от стената със сини и зелени плочки в другия му край. Отидох до малката сграда, където държахме всички дюшеци и оборудване за почистване, и отворих вратата. Вече бях видяла, че създанието, което се бореше за живот във водата, бе яркозелен гущер. Сега го грозеше опасност да го засмуче филтърът.

— Дръж се — казах аз и извадих един от прътовете с дълга дръжка с мрежа на края, с които чистачът на басейна вадеше паднали неща. — Държа те.

Само след няколко секунди бях вдигнала гущера и го изтърсих от мрежата върху едно листо от хибискус. Отначало зашеметен, той просто продължи да си стои там. После, изглежда, осъзна, че няма да умре, скочи и избяга.

Ръкопляскането дойде сякаш отникъде. Толкова се стреснах, че изпуснах дългия сребрист прът в басейна. Той цопна шумно, после потъна на дъното.

— Този път — обяви Джон и излезе от сенките, без да спира да ми ръкопляска — дори не си удари главата.