Мег Кабът
Пленница на смъртта (3)

3

И с глас извиках в таз опасност явна:

„Ти кой и да си,

призрак или жив човек, смили се!

Дай ти помощ беззабавна!“

Данте Алигиери, „Ад“, песен първа

Всеки иска да повярва, че има нещо друго — нещо велико, — което го очаква от другата страна. Рай. Валхала^[1]. Небеса. Или неговия следващ — да се надяваме, не толкова ужасен — живот.

Проблемът е, че аз съм била от другата страна. Знам какво има там.

И не е Раят. Поне не веднага.

Това е истина, която трябва да понеса сама, защото на малцината, с които я споделих, не им се случи нищо хубаво.

Ето защо понякога просто трябва да се махна, преди да кажа — или да направя — нещо, за което ще съжалявам. В противен случай ще се случи нещо лошо.

Ще се случи той.

Мама разбра. Не за него, разбира се — тя не знае за него, — но разбра нуждата ми да се махна. Затова ме пусна.

Докато се носех надолу по хълма от новата ни къща — вятърът в косата ми ме охлади незабавно, — можех да си мисля единствено за баба.

— Мъж ли? Какъв мъж?

Това отговори баба онзи ден у тях, щом станах от дивана, където гледах метеорологичната програма с вуйчо Крис, а после я последвах в кухнята, за да я попитам за погребението на дядо… и по-точно какво се бе случило на гробищата след него.

— Знаеш какво имам предвид — продължих. — Мъжът, за когото ти разказах. Онзи с птицата.

Така и не ни се удаде възможност да говорим отново за това. Не и от деня, в който се случи. Не само че този ден трябваше да е тайна само между момичета — мама и мен, — но и двете с баба никога повече не се озовахме в една стая благодарение на татко.

Докато годините минаваха, това, което действително се случи онзи следобед на гробищата, започна да ми прилича все повече на сън. Вероятно наистина е било само сън. Как можеше нещо от това наистина да се бе случило? Беше невъзможно.

А после умрях.

И осъзнах, че това, което бях видяла онзи ден на гробището, не само не е било сън, но е било най-важното нещо, което ми се бе случвало през целия ми живот. Е, поне до момента, в който сърцето ми спря.

— Излез навън и си поиграй малко — беше ми казала баба. — В момента майка ти е заета. Когато свършим, ще дойда да те взема.

Двете с мама стояха в кабинета на гробаря след погребението и подписваха последните документи за гроба на дядо.

Може би съм била малко нервна. Мисля, че съборих нещо от бюрото на гробаря. Няма да се учудя, ако наистина е било така. Като братовчед ми Алекс, който също беше там, и аз открай време имах проблем с концентрацията.

За разлика от Алекс обаче резултатът от моя проблем беше, че ме наблюдаваха доста по-малко. Защото бях момиче, а в каква беда може да се забърка едно момиче?

Спомням си как мама вдигна глава от документите, които попълваше заедно с баба, и ми се усмихна през сълзи.

— Всичко е наред, скъпа — каза тя. — Излез навън. Само не се отдалечавай. Всичко ще се оправи.

Не се отдалечих. По онова време винаги слушах майка си.

Намерих гълъбчето на десетина метра от кабинета на гробаря. Куцаше по пътеката между гробовете и едното му крило се влачеше след него, очевидно бе счупено. Незабавно хукнах след него, за да го вдигна, защото знаех, че ако го занеса при мама, тя ще може да помогне. Майка ми обичаше птиците.

Но в крайна сметка само влоших нещата. Птицата се паникьоса и полулитна-полуподскочи към стената на една близка крипта. Блъсна се в тухлите.

А после просто остана да лежи. Когато изтичах до нея, с ужас осъзнах, че е мъртва.

Естествено, избухнах в плач. И без това се чувствах натъжена — току-що бях присъствала на погребението на дядо, когото не познавах, а после ме бяха изгонили от кабинета на гробаря за лошо поведение. А сега и това.

Точно тогава видях мъжа да върви по пътеката. В моите очи на първокласничка той изглеждаше невъзможно висок, почти великан, дори след като коленичи до мен и ме попита защо плача.

Когато си спомня за това сега, осъзнавам, че е нямал и двайсет години. Изобщо не е бил мъж. Но като се има предвид колко висок беше и че бе облечен целият в черно, ми се стори много по-стар от действителната му възраст.

— Опитвах се да помогна — промълвих. Думите ми бяха почти неразбираеми от риданията. Посочих към птицата. — Беше ранена. Но после я уплаших и направих всичко още по-зле. А сега е мъртва. Беше зло-злополука.

— Разбира се, че е било злополука — съгласи се той, наведе се и вдигна в длан крехкото неподвижно телце.

— Не искам да отида в ада! — изстенах.

— Кой казва, че ще отидеш в ада? — попита объркано той.

— Там отиват убийците — осведомих го през сълзи. — Така ми каза баба ми.

— Да, но ти не си убийца — увери ме той. — И мисля, че разполагаш с много време, преди да започнеш да се тревожиш къде ще отидеш, след като умреш.

Не биваше да говоря с непознати. Родителите ми ми бяха набили в главата това правило.

Но този непознат изглеждаше много мил. А и майка ми беше съвсем близо, само на другия край на пътеката, вътре в кабинета. Сигурна бях, че съм в безопасност.

— Да й намерим ли ковчег? — попитах и посочих към птицата. Изгарях от желание да споделя знанието, което бях получила на погребението този следобед. — Когато умрем, трябва да ни сложат в ковчег и после никой никога няма да ни види.

— Някои от нас — поправи ме непознатият с леко суховат глас. — Не всички. И да, предполагам, че можем да я сложим в ковчег. Или пък да я съживя. Кое предпочиташ?

— Не можете да я съживите — възразих аз, толкова стресната от въпроса, че забравих да плача. Той галеше птичката, която без съмнение беше мъртва. Главичката й висеше от върховете на пръстите му, а вратът й беше счупен. — Никой не може да го направи.

— Аз мога — увери ме той. — Ако искаш.

— Да, моля ви — прошепнах и мъжът прокара ръка над птичката. Миг по-късно главичката на гълъбчето се вдигна, очите му светнаха, то изпърха и се отлепи от ръцете на мъжа. Със силни махове на крилете се изгуби в ясното синьо небе.

Бях толкова възхитена, че извиках:

— Направете го пак!

— Не мога — отвърна той и се изправи. — Тя си отиде.

Обмислих думите му, после се пресегнах да взема ръката му и започнах да я дърпам.

— Можете ли да го направите и с дядо ми? Току-що го положиха там… — посочих към крипта от другата страна на гробището.

Той отвърна благо:

— Не. Съжалявам.

— Но майка ми толкова ще се зарадва! Баба също. Моля ви! Ще ви отнеме само един миг…

— Не — повтори мъжът. На лицето му бе започнала да се изписва тревога. Той отново коленичи до мен. — Как се казваш?

— Пиърс — отвърнах. — Но…

— Е, добре, Пиърс — каза непознатият. Забелязах, че очите му имат същия цвят като зъбците на кънките ми за лед в Кънектикът. — Дядо ти щеше да се гордее с теб. Но е по-добре просто да го оставиш там, където е. Майка ти и баба ти може да се стреснат, ако го видят да се разхожда напред-назад, след като вече е бил погребан, не мислиш ли?

Не бях помислила за това, но навярно беше прав.

Точно тогава баба дойде да ме търси. Мъжът я видя. Трябваше да я е видял, както и тя него, защото си размениха по едно учтиво „Добър ден“, преди мъжът да се обърне и след като се сбогува с мен, да се отдалечи.

— Пиърс — каза баба, когато стигна до мен. — Знаеш ли кой беше този?

— Не — отвърнах, но й разказах всичко за него и за чудото, което беше извършил.

— И хареса ли го? — попита баба, когато приключих задъхания си разказ.

— Не знам — отвърнах, озадачена от въпроса. Той бе съживил мъртва птичка! Но бе отказал да направи същото за дядо, така че имаше проблем.

Баба се усмихна за пръв път този ден.

— Ще го харесаш — обеща тя.

После ме хвана за ръката и ме поведе обратно към колата, където чакаха мама и Алекс.

Помня, че погледнах назад. От мъжа нямаше и следа. Видях само алените цветчета по извиващите се клони на коледната звезда, която висеше като балдахин над главите ни и гореше като фойерверк на фона на ясното синьо небе…

Но сега, също като всички други, на които разказах какво бях видяла, когато умрях — не светлина, а човек, — баба настоя, че съм си въобразила всичко.

— Разбира се, че на гробищата не е имало мъж, който да съживява птички — каза тя онзи ден, докато бяхме в нейната кухня, и поклати глава. — Къде се е чуло и видяло подобно нещо? Знаеш ли, Пиърс, тревожа се за теб. Постоянно си фантазираш… а чух, че от злополуката насам си се влошила. И не мисли, че ще се оправиш само с красотата си. Майка ти има и красота, и мозък, а виж какво й се случи? Всичко е чудесно, всичко е прекрасно, докато господин Паралия не реши да остави детето ти да се удави…

— Бабо — прекъснах я, като се опитвах да запазя гласа си равен, — как можеш да кажеш, че мъжът не е бил там, когато ти самата ме попита дали го…

— Наистина се надявам, че в новото училище ще ти потръгне, Пиърс — прекъсна ме баба. — Защото определено успя да изгориш мостовете към предишното, нали така? — Тя натика в ръцете ми един поднос. — Сега занеси това на вуйчо си, преди да е умрял от глад. Не е слагал нищо в уста от закуска.

Излязох — след като занесох сандвичите, разбира се, — качих се на колелото си и се отправих към къщи. Струваше ми се, че трябва да го направя, преди да се е случило нещо ужасно. Сякаш винаги когато се ядосвах, се случваха лоши неща. Неща, за които нямах вина. По-добре беше да си тръгна, преди да е станало още по-лошо.

Преди да се е появил той.

Сега отново бях на колелото си, само че този път просто въртях педалите, без да имам наум някаква конкретна посока. Просто трябваше да се махна… от баба. От въпросите. От целия този шум на партито. От плискането на водопада в този басейн… особено в този басейн.

За разлика от „инцидента“ миналата пролет в старото ми училище, тук „злополуката“ беше по моя вина. Спънах се — в собствения си шал — и си ударих главата, а после паднах в дълбокия край на басейна ни в Кънектикът. Опитвах се да спася ранена птица… да, още една.

Тази птица оцеля, при това без помощта на непознатия от гробищата на Исла Хуесос.

Аз обаче не извадих този късмет.

Температурата на водата, когато паднах в нея, беше също толкова парализираща, колкото и ударът по тила. Водата бързо се просмука в зимното палто и ботушите ми и краката и ръцете ми натежаха ужасно. Не можех да плувам дори кучешката, камо ли нормално. Тежкото брезентово платнище, което татко бе забравил да прикрепи над басейна, незабавно пропадна под тежестта ми, омота се около тялото ми и ме задуши като прегръдката на питон.

Бях прекалено далеч от стълбичката или от стъпалата, за да доплувам до тях, а бях обременена и от дрехите, както и от платнището, което ме дърпаше надолу. Дори и да успеех да стигна до стъпалата, съмнявам се, че щях да имам сила да се изкача нагоре по тях.

Но направих всичко възможно. Удивително е какво може да стори едно петнайсетгодишно момиче, дори такова със субдурален хематом, когато отчаяно се опитва да остане живо.

По това време татко водел конферентен разговор от кабинета си в другия край на къщата. Бил забравил, че мама е в библиотеката, където тя работеше по приключването на дисертацията си, посветена на чифтосването на розовите лопатарки, и че не съм отишла у най-добрата си приятелка Хана или в приюта за животни, където помагах като доброволка. Забравил бил и че икономката има почивен ден.

Точно както бе забравил да спомене на когото и да било, че два метални нита, които трябваше да държат платнището на басейна на място, са ръждясали през зимата.

Не че щеше да има голямо значение — поне за мен, — ако татко си бе спомнил някое от тези неща или дори ако в този момент не говореше по телефона. Така и не успях да извикам за помощ. В истинския живот удавянето не е като във филмите. По времето, когато в контузения ми череп навлезе мисълта, че съм в беда, тежестта от цялата вода, която бях погълнала след шока от студа (беше февруари все пак), вече бе тласнала тялото ми към дъното на басейна като камък.

След първоначалната паника и болка там долу ми се стори доста спокойно. Чувах единствено собственото си дишане и шума от мехурчетата, които излизаха от гърлото ми… като и едното, и другото ставаха все по-слаби и все по-нарядко.

Тогава не знаех, че това се дължи на факта, че умирам.

Следобедната светлина — проникваща през листата, които вятърът бе издухал по повърхността на водата — образуваше красиви шарки по пода на басейна край мен. Напомняха ми на начина, по който слънчевите лъчи се процеждаха през стъклописите на прозорците в църквата, където се състоя погребението на дядо ми. Макар че не трябваше да говоря за този ден, никога не го забравих, не забравих и колко много плакаха мама и баба по време на службата…

Нито пък забравих колко силно стискаше ръката ми баба, докато ме отвеждаше от гробищата след това, и колко червени бяха онези цветчета по клоните на коледната звезда на фона на небето над главите ни…

… червени като пискюлите на краищата на шала ми, които се издуваха и покриваха лицето ми, докато лежах умираща на дъното на басейна.

Може би затова, когато ги видях отново, след като се отдалечих от партито — не пискюлите, разбира се, а цветчетата на коледната звезда, — набих спирачките на колелото.

Не бях осъзнала, че съм стигнала чак до гробищата. Краката ми ме бяха отвели тук несъзнателно.

Знаех защо, разбира се. Не се случваше за пръв път.

Откакто бях дошла на Исла Хуесос, неведнъж бях минавала с колелото през гробищата — мама дори ги беше включила в малката разходка за „ориентиране“, когато пристигнахме. Понеже всички ковчези се намираха в крипти и гробници над земята, гробищата се бяха превърнали в една от най-големите забележителности на острова. Оказа се, че ако погребеш трупове на място, редовно наводнявано от урагани, всички скелети ще изскочат изпод земята. След което ще видиш останките на любимите си хора да висят по дървета и огради или дори да лежат на брега, като нещо, излязло от филм на ужасите.

— Ето защо — осведоми ме мама — испанските изследователи, които открили този остров преди петстотин години, го кръстили Исла Хуесос — Островът на костите. Когато стигнали тук, той бил осеян с човешки тела, навярно от буря, разровила някое индианско погребално място.

Но макар че след пристигането си на Исла Хуесос бях минавала с колелото няколко пъти през гробището, така и не успях да намеря дървото, което бях видяла онзи ден, като седемгодишна. Не и преди нощта на партито.

И точно това ме накара да го направя.

— Не спирай никъде — беше казала мама. — Не слизай от колелото. Наближава буря.

Сега, когато стоях пред коледната звезда, видях, че бурята, която щеше да ни връхлети, не беше само тази, за която говореше мама.

Беше нещо много, много по-лошо.

Повечето от цветчетата от дървото бяха нападали по земята. Сухи и нагърчени, те лежаха около краката ми като червен килим и си шепнеха едно на друго, докато вятърът не ги вдигнеше и не ги разпилееше още по-нататък по павираната пътека.

Криптата под дървото не изглеждаше кой знае колко по-различна от деня на погребението на дядо ми. Тук-там хоросанът все още се ронеше, оголвайки тухли, червени като цветчетата под краката ми.

Най-голямата разлика беше, че сега можех да видя име, гравирано с печатни букви над входа към криптата — порта от ковано желязо с волута.

Нямаше дата. Само име.

ХЕЙДЪН.

Когато бях на седем, не бях забелязала името. Умът ми бе зает с прекалено много други неща. Бях минавала през гробището толкова пъти и миналата седмица, без да разпозная дървото — до тази вечер.

— Не е бил истински, Пиърс.

Това каза не само баба онзи ден в кухнята; повтаряха го всички онези психиатри, при които след злополуката започнаха да ме влачат горките ми родители — те не искаха да повярват на информацията, която не спираха да получават от учителите ми: че оценките на безценната им дъщеря са малко над средно и дори на средно ниво.

Често срещано е пациенти, загубили електрическа дейност в сърцето или в мозъка си за някакъв интервал от време, да казват, че са имали халюцинация по времето, когато линията на кардиограмата е била равна.

Но за душевното ми здраве бе жизненоважно — не спираха да ми повтарят всички онези лекари, — да не забравям, че е било само сън.

Да, изглеждало е много истинско. Но не можех ли да разбера, повтаряха ми те, че е възможно неща, за които бях чела в книгите в училище или бях гледала по телевизията, или може би бях видяла години по-рано, да са присъствали във видението, което получих по време на преживяването си, близо до смъртта, макар че аз така и не казах на никого от тях какво точно се бе случило на погребението на дядо.

Беше важно да запомня всичко това, както и факта, че докато се е случвало, съм била в състояние да контролирам собствените си действия. Това бе явлението, познато като „сънуване наяве“. Ако това, което ми се случи, е било истина, е нямало да мога да се измъкна от човека, който ме е държал в плен.

Така че нямаше за какво да се тревожа! Той нямаше да се върне за мен. Защото беше само плод на въображението ми.

Седях пред всички онези психиатри и кимах. Бяха прави. Разбира се, че бяха прави.

Но вътре в себе си изпитвах такова… съжаление към тях.

Защото стените зад бюрата на тези лекари бяха отрупани с толкова много дипломи и научни степени, поставени в рамка — някои от същите онези университети от Бръшляновата лига^[2], които сега пораждаха такова отчаяние у родителите ми, тъй като аз изобщо нямаше да успея да вляза в някой от тях.

И точно това ме натъжаваше най-много. Защото родителите ми не можеха да разберат, че това нямаше значение — всички тези дипломи, всички тези степени.

А тези доктори изобщо не знаеха какво говорят.

Защото аз разполагах с доказателство. Винаги бях разполагала с него.

Докато стоях пред криптата под коледната звезда, аз откопчах първите копчета на прекалено тясната рокля, която мама бе предложила да нося на партито, и притиснах пръсти към него. Можех да го извадя по всяко време във всеки един от онези кабинети, да им го покажа и да заявя:

— Сънуване наяве? Наистина ли? Какво тогава е това, докторе?

Но никога не го направих. Просто го задържах там, където го пазех винаги, прибрано под дрехата ми.

Защото — при все че не ми вярваха — всички онези лекари наистина се опитваха да ми помогнат. Изглеждаха толкова симпатични.

Не исках да им се случи нищо лошо.

А бях открила по трудния начин, че на хората, които проявяваха по-голям интерес към висулката ми, им се случваха лоши неща.

Ето защо след този случай не я показах на никого. Дори на баба, след като ми каза онова в кухнята. Не че и да го бях направила, това щеше да промени мнението й.

Едва когато застанах там, пред криптата, където се бяхме срещнали, внезапно осъзнах, че може би аз съм тази, която кара лошите неща да се случват.

Защото се бях върнала. Не само се бях върнала от мъртвите — бях се върнала на същото място, откъдето бе започнало всичко.

Какво изобщо правех тук? Наистина ли бях толкова луда, колкото твърдяха всички в Кънектикът? Намирах се съвсем сама на гробищата след смрачаване. Трябваше да се измъкна оттук. Трябваше да избягам. Всяко косъмче по тялото ми беше настръхнало и ми казваше да бягам.

Но разбира се, вече бе много късно. Защото някой идваше към мен и изсъхналите цветчета хрущяха на пътеката под краката му, докато се приближаваше.

Кости. Точно това наподобяваше звукът от газенето на цветовете. На пращенето на малки кости.

О, Боже! Защо мама ми беше разказала тази история? Защо не можех да имам нормална майка, която да разказва нормални истории за феи кръстници и стъклени пантофки, вместо за човешки останки и скелети, разпръснати по брега?

Дори нямаше нужда да се обръщам, за да видя кой е. Знаех. Разбира се, че знаех.

И все пак, щом наистина се обърнах и видях лицето му, нададох писък, който можеше да събуди и мъртвите.