Мег Кабът
Пленница на смъртта (19)

19

Душа ти няма ли да го пожали?

Не чуеш ли му тука горестта?

Не видиш ли как с сили премаляли

той в бурна река бори се с смъртта?

Данте Алигиери, „Ад“, песен втора

— Аз ли? — втренчих се в него. — Искате да кажете, че и вие познавате Джон?

А после осъзнах какво бях направила. Току-що бях признала пред него за съществуването на Джон.

Само дето… току-що той не призна ли пред мен за съществуването на Джон?

— Ами, разбира се, че го познавам — отвърна Ричард Смит и ме погледна така, сякаш бях бавноразвиваща се. — Очевидно не толкова добре, колкото вие. Но пък, когато умрях, аз не се озовах в подземния свят.

Коленете ми внезапно омекнаха. Опитах се да придърпам пипнешком стола, а после се свлякох на него и притиснах огърлицата до гърдите си.

— Искате да кажете, че сте…?

— Да, да — потупа се той нетърпеливо по гърдите. — Сърдечен удар. Байпас. Но видях само светлина.

Отново седна на стола си и ме погледна. Сега изражението му бе съвсем различно от преди. Сега изглеждаше… ами… малко впечатлен. Сякаш все пак не бях „малоумната тийнейджърка“, за която ме беше взел.

Не можех да не призная, че донякъде се държах като такава. Но имаше смекчаващи вината обстоятелства.

— Ами вие, госпожице Оливиера? Вие как умряхте? — погледна ме благо той.

— Спънах се и си ударих главата — отвърнах. — И се удавих. Но получих хипотермия — добавих, защото ненавиждах начина, по който умрях. Звучеше толкова глупаво. Особено ако добавим и птицата.

Той кимна.

— А, разбира се. Ето защо са успели да ви съживят.

Отново се заигра с очилата си, започна да лъска стъклата с парче плат, което лежеше на бюрото му, после си ги сложи обратно и пак ме изгледа.

— Споменахте, че сте плиснали… чай в лицето му?

Наведох поглед към пода.

— Да. Точно така… ами, точно така се измъкнах.

— Разбирам — отговори той с глас, в който не се долавяше абсолютно никаква осъдителна нотка. — И оттогава е минало около… година и половина?

Отново вдигнах глава. Бях изненадана.

— Откъде…?

— О, просто предположих — каза той и на лицето му се изписа замислено изражение. — Това обяснява много неща.

— За какво? — не разбрах.

— Няма значение — погледна ме. — И така… — облегна се на стола си и той изскърца, — разкажете ми какво се случи с колието. Ако нямате нищо против, искам да кажа. Бих попитал него, но… ами, напоследък не е много общителен. — Внезапно се ухили и очите му блеснаха иззад стъклата на очилата. — Разбира се, сега вече знам защо. Макар че, сигурен съм, че ще се съгласите, Джон определено си има страховити моменти.

Поклатих глава.

Не можех да повярвам на ушите си. Толкова време настоявах пред разни хора, че Джон е истински, но никой не ми повярва. А сега тук, срещу мен, седеше някой, който не само ми вярваше, но и сам го беше виждал. И бе говорил с него.

И очевидно не го смяташе за чудовище. Наричаше го „Джон“. Просто така. Просто… Джон. А Джон определено си има страховити моменти.

Не бях луда. И никога не съм била.

— Не разбирам — прошепнах. — Вие говорите с него? Говорите с него. Вие двамата водите… разговори.

Имах нужда от кола, от кафе, от хапчетата си, от много, много бързо летене по нанадолнището на някой хълм, имах нужда от нещо. Не можех да обработя информацията. Представата как Джон седи в този кабинет, на този стол, и говори с този човек, просто не се побираше в главата ми.

— Ами… — подхвана Ричард Смит и се облегна назад. Изглеждаше замислен. — Не се случва често, разбира се. Но от време на време, да. Натъквам се на него навън и си говорим. Невинаги е било лесно. Той може да бъде малко… как го нарича вашето поколение? О, да. На настроения.

На настроения? Появяваше се изневиделица и се опитваше да убие всеки, който ме докосне! „На настроения.“ Много меко казано.

— Но аз имам предимството, че вече съм преживявал смъртта — нещо, през което моите предшественици на този пост — а те са оставили многобройни предупреждения за… настроенията на Джон — не са преминавали — обясни гробарят. — Затова не се боя нито от смъртта, нито от нещата, които я придружават, като Джон например.

Очите ми се разшириха. Това, че Ричард Смит не се боеше нито от Джон, нито от мястото, откъдето идваше той, ми се стори невероятно глупаво.

— Трябва да призная, че някои от предупрежденията се оказаха основателни — продължи гробарят. — Тъй като той е, разбира се, един много изтерзан млад мъж. Кой на негово място не би бил? Но историите за него — нещата, за които искат да го обвинят местните — са неимоверно раздухани. Ето например вандализма…

Зяпнах го стъписана.

— Вие майтап ли си правите? — извиках. — За портата ли говорите? Защото наистина беше той. Бях там. И категорично твърдя, че беше единствено и само той.

Веждите на Ричард Смит се повдигнаха.

— Е, той със сигурност не е отговорен за всички загадъчни смъртни случаи, които предшествениците ми…

Поклатих глава.

— Нека ви попитам нещо. Хората, които са умрели, били ли са мръсници, заслужили да умрат? Защото, ако е така, е бил той.

Гробарят клатеше глава.

— Но…

— Какъв ви е проблемът? — избухнах. — Не чувате ли бурята отвън? Това е той, казвам ви!

Мъжът се сепна и се втренчи в мен.

— Той със сигурност не може да контролира времето.

— Добре — отстъпих. Този човек живееше в измислен свят. — Хубаво. Не може. Откога е тук? Навъртал ли се е по тези места по време на големия ураган, за който споменахте — този, при който е изчезнало колието?

Очите на гробаря се разшириха.

— Той е божество на смъртта, госпожице Оливиера, а не убиец или синоптик. Точно вие би трябвало да го знаете.

Не мислех, че този човек познаваше добре Джон, но не го поправих.

— Но доколкото разбирам — продължи той, — да, големият ураган през хиляда осемстотин четирийсет и шеста година е времето, когато Джон за пръв път се е появил на този остров… или поне когато за пръв път е документирано, че някой го е виждал.

Навярно съм изглеждала изненадана, защото той продължи:

— О, да. И други хора са го виждали, не сме само ние, гробарите… макар че най-често са го засичали именно тук. Защо мислите, че не сме си дали труда да инвестираме в охранителни камери? Защото всички на Исла Хуесос знаят, че след мръкване трябва да стоят далеч оттук, тъй като никой не иска да поеме риска да се сблъска с него. — Изражението му стана мрачно. — Е, с изключение, разбира се, на някои тийнейджъри, които не са си научили урока, особено в дните преди Нощта на ковчега…

Поклатих глава.

— Какво е това? И то ли е свързано с Джон?

— Разбира се — отговори гробарят. В стаята бе станало толкова тъмно, че едва различавах лицето му в сенките. Навън вятърът беше утихнал. Изглеждаше смъртоносно спокойно — онова спокойствие, което се възцарява точно преди да се излее дъжд. — Но всичко се е случило толкова отдавна, че никой не помни историята. Или поне не правилно. Помнят само, че е важно да сковат ковчег, а после да го скрият… Разбира се, криенето е символично. Криенето представлява един вид погребение.

— Защо? — попитах. — В това няма никакъв смисъл.

— Всъщност има — не се съгласи той. — Защото нито един живот — ако го е водил добър човек — не бива да остане незапомнен. Да кажем например че един войник е бил предаден от хора, които е смятал за свои приятели. Хвърлили са тялото му от кораб и са го изоставили на вълните, а семейството му е продължило да се пита какво се е случило с него, без да знае дали е жив, дали е добре… Това преживяване е един вид ад само по себе си.

Погледнах го и примигнах. По някаква причина умът ми се върна към онези мигове на дъното на басейна ни в Кънектикът, когато лежах там и гледах пискюлите на шала си. Изоставена. В известен смисъл точно така се бях почувствала тогава. Макар че, разбира се, никой не ме беше предал или убил. Смъртта ми не бе ничия друга грешка, само моя.

— Това ли се е случило с него? — попитах и гърлото ми внезапно се сви. Е, разбира се, не ме беше грижа за Джон, но все пак не ми беше приятно да си мисля, че му се е случило нещо такова. Сигурно е било ужасно да го подмятат онези океански вълни. Под водата на басейна поне беше приятно. Поне майка ми знаеше къде да ме намери.

Мислиш ли, те на мен ми харесва повече, отколкото на теб? — попита ме Джон онзи ден в стаята си с дрезгав глас. — Не смяташ ли, че и аз бих искал да си тръгна и да видя моята майка?

Мисля, че сърцето ми се разби още малко там, в кабинета на гробаря.

Не знаех. Тогава нямах представа за какво говори Джон.

Сега вече знаех.

Гробарят внезапно се облегна на стола си и той шумно изскърца. Мигът — какъвто и да беше той — бе разрушен. Нямаше да ми каже повече за смъртта на Джон, ако изобщо бе говорил за това.

— Както всичко останало — поде отново и гласът му пак стана делови, — историята се е изопачила с времето. И в този случай може би е добре. Защото понякога, когато знаят истинската история, хората не могат да я понесат. Прекалено плашеща е. Затова се превръща в нещо като Нощта на ковчега и се свързва повече с футбол и подпалване на предмети, отколкото с почит към мъртвите. Но все още съм любопитен какво се е случило с вас, госпожице Оливиера, след като сте умрели. Джон тогава ли ви даде огърлицата?

Почувствах, че по някаква причина се изчервявам.

— Когато умрях… това, което се случи… беше…

Разтърсих глава. Беше невероятно. Сега, когато най-после бях открила човек, който наистина щеше да ми повярва, думите не искаха да излязат от устата ми. Не можех да разкажа на този мил възрастен човек какво е да си наистина в подземния свят и какво бях преживяла там.

— Не беше като в книгите — промълвих най-накрая. — Трябваше да избягам. Трябваше.

Господин Смит вдигна вежди.

— Разбирам — отговори. — Но преди да избягате, ви е дал това? — Той посочи към колието в ръцете ми. — И по някакъв начин то е дошло в нашия свят с вас?

Все още се срамувах от постъпката си и не можах да го погледна в очите. Вместо това се загледах в камъка. Той сякаш ми намигна — беше бял като ризата на господин Смит.

— Да — отвърнах. — Бях го срещала и преди, тук, в деня на погребението на дядо ми, когато бях седемгодишна. В онзи ден той се държа… мило. А после, когато бях на петнайсет, умрях и отново го видях. В този ден не беше толкова мил. Поне отначало. Оттогава съм го виждала само няколко пъти. Единият беше снощи.

Внезапно осъзнах, че съм съсипала маникюра, подарен ми за връщането ми в училище. Докато говорех, бях изчоплила повечето от лака. Той беше станал на прашинки и се беше разсипал под стола ми навсякъде по пода. Страхотно.

— Джон… той ме плаши — чух се да признавам. — Може да се държи малко… необуздано. Преди не знаех защо, но сега, благодарение на вас, мисля, че имам по-добра представа. Искам да му помогна, но той не ми позволява…

Господин Смит леко подсвирна.

— О, не. Предполагам, че вашата помощ е последното, което иска.

Вдигнах безпомощно ръце.

— Тогава не знам какво да направя. Той не ви ли плаши?

— Е… може би малко, в началото. Предполагам, един от рисковете да работиш в гробище е, че постоянно виждаш страшни неща. Но… — сви рамене Ричард Смит. — Знаете защо наричат това място „Острова на костите“, нали? Не е възможно място, което редовно се задръства от мъртви, да не е вход към подземния свят…

Погледнах към него и сърцето ми сякаш се сви в гърдите.

— Това ли е Исла Хуесос?

— Да, разбира се, госпожице Оливиера — усмихна се леко гробарят. — Вие какво си мислехте? И заедно с входа, естествено, върви пазител на мъртвите. А човек с такава работа на практика е задължен да е малко страшен.

— Той такъв ли е? — попитах и си помислих за името, изписано над вратата на криптата, пред която го бях срещала вече два пъти. Не исках да задавам този въпрос. Но сега, когато знаех за колието, трябваше да го направя. — Той… Хадес ли е?

Навън първите капки дъжд започнаха да се сипят върху ламаринения покрив. Отначало бавно. Но силно. Звучаха като куршуми.

— Разбира се, че не. — Възрастният човек изглеждаше изненадан. — Хадес е бог, а Джон Хайдън не е. Бил е роден като човек, живял е като човек и е умрял като човек. Едва тогава е станал такъв, какъвто вие и аз го познаваме сега… управник на подземния свят.

— Значи е заел мястото на Хадес, когато той се е… оттеглил? — попитах. Все още не разбирах.

Господин Смит поклати глава.

— Не, не — отвърна той. — Доколкото успях да науча — и моля ви, разберете, че вие сте единственият човек сред тези, които съм срещал, освен Джон, който наистина е бил там, — светът на Джон не е подземният свят. Лично аз не вярвам, че съществува един-единствен подземен свят. Това би било голяма чест за нашия малък остров, но от дните на Омир насам е настъпил значителен бум на населението, не мислите ли?

Втренчих се в него.

— Не разбрах нито дума от това, което току-що казахте. — Освен че Джон не е Хадес. Което, предполагам, беше облекчение. Все още обаче не разбирах кой точно е. — Кой е Омир?

Мъжът въздъхна, сякаш се питаше защо е наказан с такава тъпа ученичка. После отново се обърна към книгата си за божествата на смъртта и ми показа една част с ярко оцветени илюстрации, всяка от които изобразяваше различен образ на, както ми се стори, ада.

— Вижте — подхвана Ричард Смит, като очевидно се мъчеше да прояви търпение. — Всъщност е съвсем просто. Всяка култура, всяка религия на света си има своя собствена митология, свързана с подземен свят, през който минават душите на мъртвите, преди да се отправят към отвъдния живот — от ацтеките до гърците, мюсюлманите и християните. Подземните светове може да са стотици. Те са нещо като… като място за разделяне на душите на починалите: разделят душите на достойните от тези на недостойните, преди да изпратят всички към последната им цел. А това малко гробище тук съвсем случайно е разположено над един от тях. Аз и дядо ви — който споделяше интереса ми по тази тема — сме проучвали обстойно въпроса…

Прекъснах го стъписана:

— Дядо ми е познавал Джон? Мислех, че само сте играли на боче с него.

Той изглеждаше леко засрамен.

— О, имате предвид това, което казах днес в гимназията? Ами, да, беше малка измама. И не, дядо ви никога не е виждал Джон, макар че, разбира се, знаеше за него. Човекът, заемал този пост преди мен… — прочисти гърлото си гробарят. — Ами… нека кажем, че неговите възгледи за съществуването на отвъден живот бяха донякъде ограничени. Не можете да си представите колко силно се съпротивляват някои хора срещу идеята, че има един млад мъж, способен да върви както по земните, така и по астралните пътеки, и го прави спокойно от век и половина…

Всъщност можех много добре да си представя колко силно се съпротивляват „някои хора“ срещу тази идея. Например баща ми. Поради което никога не му споменах за това.

— Дядо ми? — опитах се да го върна обратно към темата.

— О! — сепна се той. — Ами, да. Както казах, по онова време рядко срещахме Джон. Едва когато самият аз станах гробар, получих възможност да го опозная, а тогава дядо ви, за жалост, вече беше починал. Колкото до бочето, дядо ви не искаше баба ви да разбере, че е член на нашето малко, ъъъ, общество. Както споменах, някои хора смятат изучаването на божествата на смъртта и подземния свят за малко… е, просто нездраво. И баба ви е един от тях. Не казвам, че не е прекрасна жена — побърза да добави той. — И че не допринася много за обществото ни. Съдружникът ми плете и купува всичката си прежда от нея. Тя просто е много консервативна и мисля, че ако беше разбрала, че дядо ви е замесен в нещо толкова… езотерично, може би щеше да й е трудно да го разбере. По-лесно би приела играта на боче.

Поклатих глава.

— Това е странно.

Гробарят ме измери с поглед над рамките на очилата си.

— Защо е странно?

Защото точно тя ме запозна с Джон — едва не отвърнах.

Но сега си спомних, че не беше тя. Всъщност в кухнята тя беше настояла, че съм си измислила всичко това.

За теб не е безопасно тук.

Подземни светове? Богове на смъртта? Фурии? Джон не се шегуваше: в това гробище не беше безопасно за никого. Ако баба знаеше истината, за нищо на света нямаше да ме остави да изляза от този кабинет.

— Странно е — казах вместо това, — че баба не е знаела. Защото нали казахте, че всички знаят? Всички знаят за Джон и че Исла Хуесос се намира над този подземен свят.

— Едно е да знаеш — обясни господин Смит, — друго е да вярваш. Баба ви знае историите за Джон. Всички тук ги знаят. Но дали вярва, че са истински, или не… това е друг въпрос. Баба ви е известна като жена, стъпила здраво на земята.

Прав беше. Баба не вярваше в нищо, което не можеше да види със собствените си очи, освен писаното в Библията. Точно това беше казала на мама за дисперсанта, който бе използвала компанията на татко.

— Не съм видяла никаква следа от него — каза тогава тя. — Или от нефта, от който постоянно се оплакват хората.

— Точно в това е въпросът, майко — отвърна мама. — Само защото не можеш да го видиш, не означава, че го няма. Никой не знае какви щети може да нанесе на екосистемата за години напред.

— О, за бога, Дебора! — възмути се баба. — Подадох иск за пропуснати ползи от туристите и компанията ми плати веднага, до последния цент. Съжалявам, но защо трябва да ме е грижа за някакви глупави птици?

— Във всеки случай — казваше сега господин Смит, — двамата с дядо ви винаги сме приемали теорията, че във Вселената трябва да има много Джон Хайдъновци — души, които поради някаква причина са обречени да прекарат цяла вечност в разпределение на духовете на мъртвите и изпращането им по пътя към крайната им цел — има точно толкова Джон Хайдъновци, колкото и подземни светове.

— Но тогава защо се озовах в този подземен свят, в Исла Хуесос, след като умрях в Кънектикът? — попитах. — Не би ли било по-логично да ме изпратят, да речем, в подземния свят в Бриджпорт?

Бях ходила в Бриджпорт. Ако в трите намиращи се един до друг щата имаше подземно царство, определено ми се струваше, че ще се намира под Бриджпорт.

Той се замисли.

— Казахте, че сте го срещали и преди, когато сте били седемгодишна. Може би това е причината.

Поклатих глава. Не че във всичко, което ми говореше той, нямаше смисъл… Просто не можех да повярвам, че съм била сляпа толкова дълго време. Освен това все още имах много въпроси.

— И никой не може да направи нищо? — обърнах се към гробаря. — За Фуриите? За да помогне на Джон?

Той ми се усмихна и в тази усмивка имаше малко тъга.

— Какво предлагате да предприемем по отношение на тях, госпожице Оливиера? Говорите за място, където душите на хората отиват, след като умрат. Да го нападнем с факли и вили ли? Как изобщо да стигнем там, без преди това да сме умрели?

Доплака ми се. Фуриите изглеждаха по-ужасно бедствие дори от това, което бе предизвикала компанията на татко.

— Как изобщо са избрали Джон за такава кофти работа? — попитах. — Не е честно. Какво е направил, за да го заслужи?

— Това — заяви твърдо господин Смит и затвори книгата — е въпрос, който просто трябва да му зададете сама.

Изчервих се.

— Не мога да говоря с него — отвърнах глухо. — Той ме мрази.

— О! — изненада се господин Смит и стана от стола си. Очевидно се канеше да си тръгне. — Сигурен съм, че не е така.

— Не — промълвих. — Вие не разбирате. Опитах се да говоря с него. Това е единственото, което мога да направя просто за да го накарам да слуша. Опитах се да му се извиня за случилото се… когато се срещнахме. За чая. И знаете ли какво направи? Захвърли колието на другия край на гробището.

— Най-накрая — заключи господин Смит с леко развеселен вид, — обяснение защо тази сутрин го намерих до парцела на семейство Волковски.

— Той е същински кошмар — отсякох. Беше толкова хубаво, че най-накрая бях намерила някого, пред когото да беснея за тези неща. Някой, който наистина слушаше, който разбираше за какво говоря. Жалко, че този някой беше старец, който очевидно не знаеше много — като изключим, разбира се, божествата на смъртта. — Не знам какво се очаква от мен. Ако знаех за това — че Исла Хуесос е разположен над някакъв подземен свят, — мислите ли, че щях да се съглася да се преместя тук? Единственото, което направих, беше да умра. А после, само защото познах Джон от предишната ни среща на това гробище, когато бях на седем, си помислих, че може да ми помогне, и подхвърлих мимоходом няколко предположения как да ръководи мястото малко по-добре…

Гробарят, който бе започнал да пълни листове в куфарчето си, потръпна.

— Мили боже! Сигурен съм, че това не му е харесало.

— Никак — признах. — Сега го знам, ясно? А в следващия момент ме пренесе в онази стая с легло и заяви, че сме щели да останем там завинаги или нещо подобно, защото съм изпуснала лодката. Между другото, смятам, че той нарочно ме накара да я изпусна. И какво трябваше да направя? Бях изтрещяла от ужас. На мое място и вие щяхте да полудеете.

— Ами… — запъна се господин Смит. — Да. И аз щях да… ъъъ, изтрещя от ужас.

Внезапно скочих на крака и отново закрачих из малкия му кабинет, стиснала огърлицата. Навън дъждът валеше силно, сякаш всички ангели в рая едновременно ридаеха за мен. Но разбира се, те не ридаеха. Всички ангели в рая ми бяха обърнали гръб, сигурна бях, в противен случай всичко това нямаше да се случи.

— Давате ли си сметка, че откакто се върнах от онова място, всеки път, щом се обърна — осведомих аз гробаря, — той или кара някой да получи сърдечен удар, или му смазва ръката на прах, или разбива порта пред очите ми и всеки път обвиняват за това мен? Всеки път!

Мъжът изглеждаше притеснен.

— Не мисля, че можете да държите Джон отговорен за велики тези…

— Видях го как го прави! — възкликнах. — Едва го спрях да не направи нещо още по-лошо. А сега ми казвате, че трябва да говоря с него? Как мога да говоря с него? Всеки път, когато се опитам, се случва нещо ужасно. Двете с майка ми дойдохме тук, за да положим ново начало, да се опитаме да бъдем нормални. Въпреки че думата „нормален“ не е терапевтично полезна. Но как мога да съм нормална, когато ми казвате, че трябва да говоря с човек, натоварен с управлението на някакъв подземен свят, и който, между другото, ми даде колието, което Хадес е подарил на Персефона и което впоследствие е убило хиляда души? — Разклатих диаманта пред него. — Всичко това е лудост.

— Не — поклати глава господин Смит, затвори куфарчето с решително щракване и се обърна към мен с лице, внезапно станало мрачносиво като камъка, който държах в дланите си. — Не е. Сега всичко се подрежда съвсем логично в главата ми. Вярно е, че когато започнах да работя тук, за мен Джон беше предизвикателство. Но успях да стигна до него, навярно защото също като вас и аз съм виждал смъртта… Вече не може да ме уплаши почти нищо. Но точно преди година и половина се случи нещо, което превърна Джон в, ъъъ, кошмара, който описвате. До тази вечер така и не разбрах какво е, защото той не искаше да говори за това. Но сега разбирам. Били сте вие.

Изненадана, свалих ръката си. Дъждът бе почнал да отслабва.

Но не и напрежението по лицето на гробаря.

— Госпожице Оливиера, аз просто погребвам мъртвите. Джон определя къде ще отидат душите им, след като се споминат. Не знам каква роля играете вие във всичко това… но знам, че трябва да го разберете, и то бързо. Защото след първия ви сблъсък ми отне месеци да успокоя Джон. И всичко беше добре до снощи, когато отново сте го вбесили. В следващия момент портата ми е разбита, в гробището лежи колието на мъртва кралица, а сега сякаш отникъде се е завихрил ураган и очевидно се е отправил право към нас. Затова за доброто на всички нас, защо не се опитате… — кафявите му очи бяха умолителни — … просто да се държите малко по-мило с това момче?

Отворих уста. Много неща исках да кажа на Ричард Смит. Едното беше, че колкото и да съм мила с Джон, това няма да промени нищо. Джон бе диво създание и като всяко диво създание щеше да прави това, което поиска, и никой не можеше да го спре.

И второ, нямаше значение колко съм мила с Джон Хайдън. Той можеше да отиде навсякъде и да направи каквото поиска само като примигне.

Но после осъзнах, че ще направя грешка, ако кажа всички тези неща. Щях да разбия романтичните представи на Ричард Смит за подземния свят с петте му реки на скръб, вопъл и тъй нататък. Можех да разкрия на възрастния мъж грозната истина — за татуираните стражи, лодките, опашките и мразовития бряг, — но това нямаше да промени нищо към по-добро. Какъв смисъл имаше? Това просто щеше да го смаже — откритието, че нещата, които обича, всъщност не съществуват.

По същия начин щеше да го смаже и откритието, че каквото и да си мисли, Джон не се е влюбил в мен, въпреки всичките му приказки как познавал природата ми заради това, което бил видял в очите ми и защото ме било грижа за горките хора там долу повече, отколкото за самата мен.

Ако наистина беше толкова влюбен в мен, колкото, изглежда, намекваше господин Смит, защо тогава той не се държа по-мило? През всички тези месеци, през които страдах в ковчега си, не можеше ли, вместо да се появява от нищото и да се опитва да убива хора пред очите ми, просто да ми каже, че ме обича?

Разбира се, винаги съществуваше възможността да е подивял дотолкова — измъчван ден и нощ от Фуриите, задето ме остави да се измъкна, — че да е забравил колко е важно за хората да чуват думите „обичам те“. Може би не знаеше как да ги произнесе. Защото без съмнение имаше проблем с думичката „съжалявам“.

О, боже, какво правех? Не можех да повярвам, че изобщо се замислям за възможността да приема сериозно предположението на господин Смит. Той беше само един чудак от Исла Хуесос — по свой начин не по-различен от баба ми. Кой държи магазин за плетива на място, където средната температура е трийсет градуса? И нищо чудно, че бяха назначили Ричард Смит за гробар — той бе обсебен от божествата на смъртта!

Осъзнах, че е било лоша идея да дойда в кабинета му. Какво бях постигнала с това? Нищо хубаво. Само дето си бях взела колието.

Колието, което, както вече знаех, убиваше всеки, докоснал се до него. Идеално!

— Вижте — обърнах се към гробаря и пуснах верижката през главата си. Когато усетих тежестта на висулката до сърцето си, се почувствах малко по-спокойна. Което само по себе си бе потискащо. — Няма значение. Всичко е наред. Разбирам.

Той ме погледна на светлината на лампата.

— Наистина ли, госпожице Оливиера? Защото имам чувството, че съм достигнал до вас не повече, отколкото до Джон.

— Е, добре — отвърнах. — Сега вече знаете защо не бях очарована от идеята да прекарам цяла вечност заедно с него. Защото той е невъзможен.

Гробарят се замисли.

— Невъзможен, да — призна след няколко секунди. — Но интересен. Също като вас. А цяла вечност е много дълго време. Ако трябва да я прекарам заедно с някого, бих желал да е с човек, който е невъзможен… но интересен.