Мег Кабът
Пленница на смъртта (25)

Бележка на автора

Какво наистина се случва с нас, след като умрем? Това е въпрос, на който се е опитвала да намери отговор всяка религия по света — от тази на древните ацтеки до съвременните християни и мюсюлмани. Всяка от тях е създала своя собствена митология, свързана с отвъден свят, през който трябва да преминат душите на всички починали. Именно докато изучавах тези отвъдни светове (когато бях в гимназията), аз за пръв път се заинтересувах от божествата на смъртта и по-конкретно от мита за Хадес и Персефона. Точно така започна да се разгръща и историята, която по-късно щеше да се превърне в тази книга.

Макар че е художествено произведение, много елементи от историята се основават на факти. Около двайсет процента от хората, които разказват, че са се разминали на косъм със смъртта, признават, че са имали преживяване, което може да включва най-различни усещания. Често тези хора споделят, че самият факт, че са били толкова близо до смъртта, им е причинил по-голям ужас от самите усещания. Очевидно обаче това не важи за главната героиня в „Пленница на смъртта“ Пиърс Оливиера.

По време на френската революция бижутата на короната са отнети от Луи XVI и Мария Антоанета. Те стават собственост на народа и веднага са разграбени от кралската съкровищница. Много от бижутата впоследствие са намерени, но не всички.

Мястото, където се развива действието в „Пленница на смъртта“, отговаря донякъде на Ки Уест — острова, чието оригинално испанско име е Кайо Уесо (от сауо — „малък остров“, и hueso — „кост“). Смята се, че Ки Уест е изопачено английско произношение на Сауо Hues.

Островът е кръстен така от Поне де Леон. Смята се, че той е търсил по тези земи извора на младостта. Докато Леон и хората му съставяли карта на местността през 1515 година, те открили, че бреговете на Ки Уест са покрити с човешки кости. Вероятно костите са останки от предишните обитатели на острова — индианците калуза. Отровна стрела, изстреляна именно от човек от племето калуза, убива Понс де Леон през 1521 година.

През 1846 година ураган пета степен, известен като „Големия ураган Хавана“, унищожава почти всички сгради на остров Ки Уест (който по това време вече е най-големият град във Флорида поради стратегическото си местоположение, идеално за търговия с Бахамите, Куба и Ню Орлиънс), макар че точният брой на жертвите все още не е изяснен.

Сигурен факт е обаче, че ураганът събаря фара на Ки Уест, както и военноморската болница, след което изравя ковчезите от гробището и ги тласка към морето. Именно заради този ураган гробището на Ки Уест е преместено на сегашното му място на „Пасоувър Лейн“ и сега покойниците задължително се полагат в каменни крипти, разположени над земята.

Говори се, че оттам идва и Седмицата на ковчега — седмицата, през която абитуриентите от гимназията „Ки Уест“ сковават ковчег и го скриват някъде на острова, а учениците от предпоследния курс се опитват да го намерят. Тази традиция се превръща в ежегоден (макар и ползващ се с голямо неодобрение) ритуал.

Всяка глава от книгата започва с цитат от „Ад“ на Данте Алигиери (поема, в която Данте описва пътешествието си през подземния свят, воден от римския поет Вергилий), тъй като много от героите ми са били изоставени по някакъв начин. Някои може дори да са оставили и всяка надежда, както пише на входа на ада в поемата на Данте.

Ако имате желание да разберете повече за подземния свят според древногръцките митове, ви препоръчвам книгата „Древногръцки митове и легенди“. Дали подземният свят на Джон Хайдън и подземният свят на старогръцките богове са едно и също място? Отговорът на този въпрос ще намерите в следващите ми книги.

Аз съм изключително въодушевена от поредицата и се надявам, че и вие се чувствате така. Нямам търпение да споделя с вас следващата книга от нея.